Стефан Дичев
Пътят към София (73)

36

Огньовете се блъскаха в оградата на задния двор. Отблизо светлината бе ярка, искряща, сенките по-дълбоки. Дървета, заптии, покатерили се да вържат примките, скупчени затворници, занемели и втрещени — всичко подскачаше в някакъв безумен танц, появяваше се, чезнеше, блестеше по щиковете на пазачите.

Радой и Слави бяха в левия край, един до друг… Чакаха изтръпнали, изумени. Почти нищо от онова, което ставаше навън, не бе прониквало в подземията на тъмницата. Сега изведнъж ги срещнаха пожари, гърмежи. Турците бягат. Виждаше се краят. Но и техният край.

Като се вслушваше в оръдейните тътнежи, Слави каза:

— Съвсем близо са братушките. — Мислеше за синовете си; и те са близо.

Радой каза:

— Утре са тука!

Замълчаха… Бореха се с мислите си: как е възможно да не доживеят… Не! Не! Някъде по улиците се стреляше. Викове се чуваха. О, дали не са навлезли вече в града?…

— Казвал съм си понякога… веднъж да мина през чаршията, без да се кланям на тия зверове… Не бѝ! — въздъхна Слави.

Радой рече:

— Свършено е с нашата чаршия. Нека изгори!

— Не ги ли жалиш вече дюкяните?

— Не ги жаля…

— А мене ми е жал — каза Слави. — И за дюкяна ми, и за дома ми. Най-много за моите хора…

— Твоите хора — ще оцелеят те, ще се върнат… И, на почит ще бъдат!… А аз за какво да жаля, Славе? Сина ми или ще избяга; или каквото е дробил, това ще сърба. Само Неда, горката… — И той заплака.

Плачеше тихо, без глас и без да помръдне, с очи в заптието, което се катереше на насрещното дърво. Но не мислеше вече за Неда. Нито дори за смъртта. Мислеше за живота си.

— Помниш ли как тръгнахме на времето от Копривщица — каза внезапно той.

Славе го погледна и чак тогава видя сълзите му.

— Радое — рече той разчувствуван. Притисна рамо в неговото. — И сега сме пак двамата…

Някакъв вик пресече гласа му — да започват, да не чакат бея! — заблъскаха ги, разделиха ги. Те само си кимаха един друг и се гледаха: за всекиго другият беше животът, който бе преминал и с който сега се разделяха.