Николас Гийен
Нищо

Времето чезне — река мълчалива —

и под сребристия гребен от пяна

вижда челото ми умълчано,

вижда сърцето ми — бди, не заспива.

 

Пленник на тая река мълчалива,

вплитам гласа си в бялата пяна,

свеждам челото си умълчано

и — безметежно — сърцето заспива.

 

Пазя скръбта си — сънят ми бяга.

Пазя гласа си — блясък на шпага.

Пазя душата си — жар от огнище.

 

Нищо аз нямам и не желая.

Нищо не търся и не мечтая.

Нищо.

 

Аз имах много, много богатства:

ручей звънтеше в мойта китара,

пееше славей в гората стара,

виждах как пладнето в злато обраства.

 

Но аз изгубих всички богатства:

ручеят млъкна в мойта китара,

глъхне без славей гората стара,

пладнето в лишей здрачен обраства.

 

Моля за милост. Протягам длани.

Гласът ми глух е, душата в рани.

Споменът чезне под пепелище.

 

Нищо не търся и не мечтая.

Нищо не помня и не желая.

Нищо.