Борис Акунин
Любовник на смъртта (16)

Как Сенка стана свидетел на кучешка сватба

Ераст Петрович, справедлив човек, не издаде Сенка, не го хвърли на зверовете. Напротив, дори му нареди да си събере багажа и го прибра в жилището си на същия „Ашчеулов переулок“, където на Сенка за зла чест (или може би не беше за зла чест, а точно обратното, кой знае?) му хрумна да открадне от „китайчона“ вързопчето.

Жилището му беше чудновато, не като на другите хора.

В едната стая нямаше никакви мебели, само раирани тюфлеци на пода, и нищо друго. Там стопанинът и Маса правеха реншу, японска гимнастика. Като ги гледаш — пълен ужас. Бият се с ръце и крака, как ли не са се изтрепали още. Маса повика и Сенка — да се пердашат заедно, — но Скорик се уплаши и избяга в кухнята.

Кухнята също е интересна, в нея Маса е началник. Няма никаква печка, нито каца със зеле и краставички. Но пък в ъгъла стои голям железен шкаф, наречен рефрижератор. В него винаги е студено като в ледарник, а по рафтовете има сурова риба. Двамата тукашни обитатели я режат на парчета, пръскат я с кафяв оцет и направо сурова я плюскат с ориз. Дадоха и на Сенка за закуска, но той не се оскверни, хапна само малко ориз. Не пи и чай, защото не беше като истинския, ами някакъв жълт и без никаква захар.

Сложиха го да спи в стаята на сенсея, а там няма никакви легла, само постелки на пода, все едно са в кулаковския нощен приют.

Най-чудноват му се видя кабинетът на господина. Само името му кабинет, иначе по̀ прилича на механична работилница. Рафтове с книги, повечето технически, на други езици; писалището затрупано с листа хартия с непонятни рисунки (наричат се „чертежи“ — сигурно защото са целите в чертички); край стените стърчат железа, пружини, гумени колела и разни други работи. Защото Ераст Петрович е инженер, изучил се е в самата Америка. И презимето му е чуждестранно: господин Неймлес. Сенка умираше да разпита за какво са всички тия чудесии, но тогава, още в първия ден на „Ашчеулов переулок“, нямаше как.

Спаха до късно — след такава нощ. Щом се събудиха, господин Неймлес и Маса заподскачаха по тюфлеците, закряскаха и взеха да се лупат, после ядоха значи от суровата си риба и Сенка поведе Ераст Петрович да го запознае със Смъртта.

По пътя подхванаха спор каква е тя, Смъртта — добра или лоша.

Ераст Петрович каза, че била лоша.

— Според това, което ми разказахте, Скориков, тази жена се опиянява от способността си да м-манипулира хората, и то не кои да е, а най-жестоки и безпощадни престъпници. Тя знае за злодействата им, живее луксозно от награбените пари, но един вид е чиста и невинна. Познат ми е този тип, такива ги има във всички страни и във всички слоеве на обществото. Така наречените инфернални жени са абсолютно безнравствени, те си играят с човешките животи и съдби, само тази игра ги интересува. Не виждате ли, че и с вас си е поиграла като к-котка с мишка.

И така сърдито говореше, така се беше променил, сякаш от такива инфернални жени ужасно се е напатил, направо са му обърнали живота.

Само че Смъртта не е никаква инфернална и безнравствена, а е нещастна. От нищо не се опиянява, а е объркана и не може да намери пътя. Сенка точно така му го каза. Дори не го каза, а направо го изкрещя.

Ераст Петрович въздъхна, усмихна се, но тъжно, без присмех.

— Добре — вика, — Скориков. Не исках да нараня чувствата ви, но се боя, че ви чака болезнено разочарование. Наистина ли е такава красавица — тази ваша хитровска Кармен?

Сенка знаеше коя е Кармен, с Жорж бяха ходили в Болшой театър да я гледат. Тя беше дебела и креслива испанка, само тропаше с крачища и си държеше пестника на тлъстия хълбок, все едно я боли кръстът. Ераст Петрович уж е умен човек, мъж и половина, а пък нищо не разбира от жени. Що не вземе да се поучи от слугата си.

— Тая ваша Кармен спрямо Смъртта е блатна жаба — каза Скорик и чак плю за по-убедително.

На завоя от „Покровски“ булевард към „Яузка“ се надигна и моментално се сниши, залегна на седалката.

— Ей я нейната къща — пошепна. — Само че сега не е удобен моментът. Тия двамата, дето се помайват там, виждате ли ги? Викат им Сопата и Клюна, и двамата са от бандата на Вампира. Ако ме видят, тежко ми.

Ераст Петрович се наведе и побутна кочияша по рамото:

— Свийте зад ъгъла и там спрете на „Солянка“ — и се обърна към Сенка: — Май се случва нещо интересно? Да можехме да в-видим какво става.

Щом отминаха хората на Вампира, Скорик пак се изправи.

— За виждане — съмнявам се, но можем да подслушаме.

И поведе Ераст Петрович през дворовете.

Бъчвата, която преди време беше добутал под прозореца, си беше там, никъде не беше избягала.

— Ще се промушите ли? — посочи Скорик отвореното прозорче на ватерклозета.

Господин Неймлес от място, без засилка, скочи върху бъчвата, после подскочи още веднъж, набра се и с лекота се гмурна през малкото прозорче. Сенка също се промуши, не чак толкова ловко, но все пак след малко и той се озова в нужника.

— Странен начин за влизане при д-дама — пошепна Ераст Петрович, докато помагаше на Скорик да се спусне. — Какво има оттатък зад вратата?

— Стая — пошушна Скорик. — В смисъл гостна. Може лекичко да открехнем, ама съвсем малко.

— Хм. Виждам, че вече сте патентовали този начин за наблюдение.

С което приключиха приказките.

Ераст Петрович съвсем мъничко, на косъм поотвори вратата и залепи око на пролуката. Скорик се помушна оттук-оттам (и на него му беше интересно) и накрая се натамани: клекна до бедрото на господин Неймлес и опря чело в касата. С други думи, нагласи се на партера.

И видя такова нещо, че чак се усъмни в очите си: да не го лъжат?

Насред стаята стояха прегърнати Смъртта и Вампира и този плужек мазнокос я галеше по рамото!

Сенка изхлипа или подсмръкна, и той не разбра какво му стана — и незабавно господин Неймлес го перна по темето.

— Краличке моя — измърка Вампира с лоен глас, — възрадва ме, ощастливи ме. Не съм Княза, разбира се, не ми е възможно да ти подарявам скъпоценности, но ще ти донеса копринен шал, индийски. Неописуема красота!

— На гаджето си го дай — отдръпна се Смъртта.

Онзи се ухили:

— Ревнуваш, а? А моята Манка не е ревнива. На, аз съм при теб, а тя пази отвън зад ъгъла.

— Ами дай й го тогава за награда. А на мен не ми трябват подаръци от теб. Не затуй си ми скъп.

— А за кое? — още по-широко се захили Вампира (на Сенка му призля: зъбите му жълти, гнили). — Уж Княза е големият юнак, ама значи мен по ме бива?

Тя кратко, неприятно се изкиска.

— За мен ти си най.

Онзи я зяпна, присви очи.

— Не те разбирам… Ама то кой ли може да ви разбере вас, жените.

Сграбчи я за раменете и взе да я целува. Сенка от мъка си удари челото в касата — доста силно. Ераст Петрович пак го перна по темето, но късно.

Вампира рязко се извъртя, измъкна револвера:

— Кой е тук?

— Ама си нервняк, пък уж бандюга — Смъртта с отвращение си обърса устните с ръкав. — Става течение, вратите тропат.

И внезапно се чу изсвирване — от коридора ли?

Нечий глас изсвистя (сигурно е Клюна, че е безнос):

— Манка свирна — задава се приставът от Подколоколни участък. С цветя. Тук ли идва?

— В Хитровка сам? — учуди се Вампира. — Без копои? Я що е смел.

— Будочник е с него.

Вампира изчезна от полезрението им, все едно вятър го беше издухал. Викна — сигурно от коридора:

— Добре, изгоро, после ще си поприказваме. Поздрави от мен Князчето, този рогач.

Тресна вратата и настъпи тишина.

Смъртта си наля кафява вода от гарафата (Сенка знаеше, че това е ямайски ром), отпи, но не глътна, а си изжабурка устата и го изплю в чашата. После извади хартийка от джоба си, отвори я и шмръкна. Чак след това леко се отпусна, въздъхна.

Но Скорик нямаше кокаин, затова клечеше цял вкочанен, сякаш се беше смръзнал. Значи честният младеж със захарни рамене и прическа „мон анж“ не е за нея, с него не може. А с този мазноуст може, така ли?

Размърда се — и отново пръстите на инженера предупредително забарабаниха по темето му: тихо, още е рано да се издаваме.

Какво става, Господи? Излиза, че Ераст Петрович беше прав за нея, безнравствената продажница…

Но това беше само началото на Сенкините потреси.

Мина минута, може би две — и на вратата се почука.

Смъртта се полюшна, загърна шала на гърдите си и звънко викна:

— Отворено е!

Чу се дрънчене на шпори и бодър офицерски глас каза:

— Мадмоазел Морт, ето ме. Обещах точно в пет да се явя за отговор и като човек на честта си спазих думата. Решавайте: ето ви букет теменуги, а ето заповедта за арест. Изберете.

За какво са теменугите, Скорик не разбра, а приставът Солнцев — гласът беше неговият — продължи така:

— Както вече ви казах, агентурни сведения, с които разполагам, достоверно потвърждават, че съжителствате в престъпна връзка с бандита и убиеца Дрон Веселов по прякор Княза.

— Защо плащате грешни държавни пари за агенти? За мен и Княза и без това всички знаят — небрежно, дори отегчено отвърна Смъртта.

— Едно е „знаят“, съвсем друго — неопровержими свидетелски показания плюс фотографски снимки, осъществени тайно по най-нова методика. Това, фройлан Тод, е подсъдно едновременно по два члена от Наказателния правилник. Шест години заточение. А обвинител на място ще ви прикачи и съучастничество в бандитизъм и убийство. Тогава не ви мърдат седем години каторга. Какво ще си позволяват с вас, жена от простолюдието, пазачите и всички други, не ми се мисли. Жалко за красотата ви. Докато дойде време да ви интернират, ще сте пълна развалина.

В пролуката се появи самият полковник — напет, с напомадена коса на път. В едната си ръка наистина държеше теменуги (на езика на цветята — „лукавство“), а в другата някакъв лист.

— И какво искате? — подпря хълбок Смъртта и наистина заприлича на оперната испанка. — Да ви издам любовника си?

— За какъв дявол ми е твоят Княз! — кресна приставът. — Когато му дойде времето, лично ще го пипна. Ти много добре знаеш какво искам. По-рано те молех, сега настоявам. Или ще бъдещ моя, или отиваш в каторга! Давам ти офицерската си дума!

Сенка усети как трепна със стоманен мускул кракът на Ераст Петрович, а и самият Скорик неволно сви юмруци. Ах, че е гнида този пристав!

А Смъртта само се разсмя:

— Галантен кавалер — всички госпожици ли така придумвате?

— Никоя и никога — гласът на Солнцев притрепера от страст. — Те самите ми се хвърлят на шията. Но ти… ти ме подлуди! За какво ти е този престъпник? Днес-утре ще го видиш да се валя в канавката, надупчен от полицейски куршуми. А аз ще ти дам всичко: пълна издръжка, защита от предишните ви другарчета, достойно положение. Не искам да те лъжа — не мога да се оженя за теб, пък и ти нямаше да ми повярваш. Обаче любовта и бракът са съвсем различни материи. Когато ми дойде време за женене, не ми трябва булка красавица, но сърцето ми все едно ще принадлежи на теб. О, имам велики планове! Ще те въздигна на небивали висоти! Ще дойде ден, в който ще станеш некоронована царица на Москва, ако не и повече! Е?

Тя мълчеше. Гледаше го, леко свела глава, сякаш виждаше интересна картинка.

— Кажи още нещо — помоли. — Че някак не мога да реша.

— А, така ли! — приставът хвърли букета на пода. — В любовта и на война всичко е позволено. Не само ще те тикна в затвора, ами и това сиропиталище, дето го подпомагаш, ще го попилея по дяволите. С крадени пари живеят, нови крадци растат! Бъди сигурна, думата ми е стомана!

— Така вече е добре — усмихна се на нещо Смъртта. — Сега стана убедително. Съгласна съм. Казвай си условията, Инокентий Романич.

Полковникът остана като слисан от тази неочаквана отстъпчивост, чак се дръпна назад, така че пак не се виждаше.

Но бързо се опомни. Скръцнаха ботушите му, ръка с бяла ръкавица посегна за букета, вдигна го.

— Не ви разбирам, синьора Морте, но passons, както и да е. Само че имайте предвид, аз съм горд човек и няма да допусна да ме разигравате. Ако решите да хитрувате… — юмрукът така стисна теменугите, че стъбълцата им се прекършиха. — Ясно ли е?

— Ясно, ясно. Давай по същество.

— Добре. — Солнцев пак се появи в пролуката. Понечи да връчи букета, но видя, че цветята са увиснали безжизнено, и го хвърли на масата. — Докато не арестувам Княза, ще живееш тук. Ще идвам тайно нощем. И те искам нежна! Не обичам студенината в любовта! — свали си ръкавиците, хвърли и тях на масата и протегна ръце към нея.

— А няма ли да те е страх да идваш при мен? — попита Смъртта. — Да не се уплашиш?

Приставът отпусна ръце.

— Няма нищо. Ще взимам Будочник с мен. Княза няма да посмее да припари в негово присъствие.

— Не ти говоря за Княза — тихо промълви тя и се доближи. — Не те ли е страх да си играеш със Смъртта? Чувал ли си какво става с любовниците ми?

Онзи се изсмя:

— Глупости. Измишльотини за загубени тъпаци.

И тя се засмя, но така, че на Сенка му се изправиха косите.

— Значи сте материалист, Инокентий Романич. Това е добре, аз обичам материалистите. Добре, да вървим в спалнята, щом сте толкова смел. Ще се погушкаме.

Сенка чак изстена от тези й думи — вътрешно, разбира се, тихо, но поради това стонът му беше още по-болезнен. Вярно говореше Жорж за жените: „Всички те са всъщност подлоги, мон шер. Който е по-напорист, нему се подлагат.“

Мислеше, че при тези думи приставът направо ще се понесе към спалнята, обаче онзи щракна часовника и въздъхна:

— Пламтя от страст, но сега не мога да утоля огъня, в шест и половина съм на доклад при полицейския началник. Ще мина късно вечерта. И внимавай: без номера.

Потупа я по бузата, гадно псе, и задрънча с шпорите към вратата.

А тя, останала сама, извади кърпата и я вдигна до лицето си, сякаш да го избърше, но се отказа. Седна до масата, отпусна глава върху скръстените си ръце. Ако заплачеше сега, Сенка всичко щеше да й прости, но тя не плачеше — раменете й не потръпваха, не се чуваха хлипания. Седеше си просто така.

Скорик вдигна глава, унило погледна господин Неймлес. Прав сте, Ераст Петрович. Аз съм пълен загубеняк.

А онзи замислено поклати глава, мръдна устни и Сенка не толкова чу, колкото се досети:

— Интересна особа…

После Ераст Петрович изведнъж му намигна — не овесвай нос, един вид — и леко мръдна ръка. Явно беше дошло време да се намеси.

Но в този момент пак се чуха стъпки: не маршови като на пристава, а тежки, провлечени.

— Извиняваме се, значи — изгъгна басов глас.

Будочник! Сенка хвана господин Неймлес за коляното: стойте, не сега!

— Тяхно високоблагородие си е забравил ръкавичките. Изпрати мен, той не пожела.

Смъртта вдигна глава. Не, никакви сълзи, само дето очите й блестяха по-ярко от обичайното.

— Има си хас — подсмихна се тя. — Инокентий Романич така важно-важно си тръгна. Ако се върне за ръкавиците, ще провали целия ефект. На, Иван Федотич.

Взе ръкавиците от масата и му ги хвърли. Но Будочник не си тръгна веднага.

— Ех, моме, моме, какви ги вършиш? Господ ти е дарил таквази красота, а ти я мърляш в земята, гавриш се с Божия дар. Моят паун излезе оттук, свети като лъснат ботуш. Значи и на него не си отказала. А е гадно човече, дори паун не е, ами мокра кокошка. И Княза, твоят човек, е гнойна пъпка. Леко да го притиснеш — ще се пукне. Такъв ли ти трябва? В главата ти е нощ, в душата — мъгла. Трябва ти човек ясен, силен, с грамадно богатство, на който да се облегнеш, да си поемеш дъх, да стъпиш здраво на земята.

Смъртта учудено вдигна вежди:

— Какво ви става, Иван Федотич? Да не сте станали сводник на стари години? С кого ме уреждате, интересно? Кой е този богаташ?

Но в този миг откъм коридора може би се дочу сърдит глас:

— Будников, безделнико, заспа ли там?

Та Будников довърши набързо:

— Само доброто ти желая, глупачке клета. Имам предвид един човек, който ще ти е и опора, и защита, и спасение. После ще намина да си поговорим.

Изтътриха се обуща, вратата се тресна.

И пак Смъртта остана сама в гостната, но сега не седна до масата. Отиде в дъното на помещението, където висеше строшеното огледало, застана пред него и взе да се оглежда. Поклащаше глава и сякаш дори си говореше нещо, но думите не се чуваха.

— Мда, Семьон Скориков — пошепна господин Неймлес. — Това, простете ми вулгарността, е направо някаква кучешка сватба. Добре, ще се присъединя и аз, ще си опитам късмета. На бас, че моята поява ще е още по-ефектна от тръгването на полковник Солнцев. А вие се измъквайте навън. Нямате повече работа тук. Марш-марш през прозорчето — и показа с жест.

Сенка не възропта. Стъпи на порцелановата саксия (нарича се „чиния“, в бордела има същите; а има и едни други за подмиване на жените, те се наричат „биде“), направи се, че се катери към прозорчето, но щом Ераст Петрович почука на вратата и влезе в гостната, Скорик моментално се спусна обратно. Така да се каже, върна се на обсервационната си позиция.