Лайза Хел
Пръстен с диаманти (4)

IV

— Къде е Черил? — попита тя, когато се върна в бутика.

Мария вдигна в недоумение слабите си рамене.

— Вероятно в леглото — измърмори на себе си Триша, — май алкохолът й дойде малко множко. Затова пък довечера ще бъде свежа и жизнерадостна, готова за нови приключения. Обзалагам се, че е така. Всъщност, като си помисля, аз също нямам нищо против една лека следобедна дрямка…

Хвърли изпитателен поглед към продавачката и я попита:

— Мария, ще можеш ли да се оправиш известно време сама?

— Да — потвърди испанката с плаха усмивка.

— Ако имаш нужда от мен — аз съм в спалнята.

* * *

Черил се бе проснала напряко на разбърканото легло и звучно хъркаше.

— Мръдни малко настрани! — побутна я Триша, но освен едно възмутено кресчендо в иначе равномерния тон на хъркането, нищо друго не се случи.

Тогава тя запретна ръкавите на широкия си пуловер и се залови да претъркаля възпълничкото тяло на приятелката си докато се освободи достатъчно място за нея.

Изтощена от положените усилия, а и от изпитото вино, Триша се просна на леглото и потъна почти веднага в дълбок сън. Не се сети изобщо за намерението си да поиска обратно от Черил годежния пръстен.

* * *

Скъпоценният пръстен в това време лежеше спокойно в касетката между фалшивите си събратя под стъклото на витринката. Черил бе забравила да го вземе оттам, след като приключи с изпробването на новата стока. Нито Мария, нито Триша знаеха, че той се намира там.

Младият мъж, който влезе късно следобед в празния бутик „Чи-Чи“ не разполагаше с много пари. Затова пък беше влюбен в едно момиче, което държеше да се сгодят по стародавен обичай. Празненството трябваше да се състои след две седмици в един ресторант близо до летище „Кенеди“ в присъствието на много приятели и познати. Това щеше да погълне почти всичките му спестявания. Сузана — така се казваше момичето — не искаше за годежа си нищо друго от него, освен един годежен пръстен.

— Не е нужно да бъде скъп — беше го умолявала тя, — ала искам да ми подариш пръстен!

Тъй като беше много влюбен в нея, а и уреченият срок приближаваше, младежът беше готов да направи всичко, за да удовлетвори желанието й. Затова обикаляше от магазин на магазин по „Спринг Стрийт“ в Сохо и търсеше някой евтин, но хубав на вид пръстен. За жалост, навсякъде евтините бяха грозни, а хубавите бяха много скъпи. И изведнъж през стъклата на витрината на „Чи-Чи“ видя цяла купчина блестящи бижута, над които пишеше, че струват само по един долар парчето! Къде другаде в Ню Йорк би могъл да намери пръстен за един долар?

Мария му се усмихна приветливо и му предложи касетата, за да си избере. Той набързо се убеди, че позлатените пръстени с червени, жълти и зелени огладени стъкълца няма да му свършат работа, но този тук… Вдигна матовобелия пръстен с филиграни и инкрустации и нещо, което много приличаше на истински брилянт, и внимателно го огледа. Сузана сигурно щеше да го хареса. Изглеждаше направен от сребро, макар че среброто май имаше малко по-друг оттенък… Все пак беше много красив.

Младият мъж протегна еднодоларовата банкнота, която изрови от джоба на джинсите си доволен сложи находката на малкия пръст на лявата си ръка. После напусна бутика с усмивка на облекчение. Бе се справил чудесно!

Мария от своя страна много внимателно прибра банкнотата в чекмеджето на касата. Усмихна се при мисълта, че най-сетне беше продала нещо сама, макар и само за един долар. Черил сигурно щеше да я похвали за постижението й!

* * *

Триша се събуди и се прозя продължително. Все още не можеше да разбере къде се намира, но в този момент Черил се обади до нея.

— Наспа ли се?

— Мисля, че да. Чувствам се отпочинала. А ти?

Черил разлистваше някакво модно списание, цял куп други такива имаше на пода откъм нейната страна на леглото.

— Аз също. Във форма съм.

— Черил, къде ми е пръстенът? — сепна се внезапно Триша. — Не го виждам на пръста ти?!

— Твоят… пръстен ли? — тя разпери пръстите си на завивката и се загледа недоумяващо в тях. — Наистина!

Двете се спогледаха, после Триша започна да нарежда:

— Пръстенът ми… годежният ми пръстен… подаръкът на Бари!… Черил, къде си го дянала? Направи нещо! Потърси го!

Скочи и започна да разхвърля възглавници, завивки, чаршафи и списания като луда.

— Сигурно се е изхлузил от пръста ти, докато си спяла — мърмореше при това. — Не стой така, търси го! Ах ти, нещастнице, размърдай се най-сетне!

Черил се завъртя изведнъж като пумпал и изхвърча от спалнята, крещейки възбудено:

— Знам къде е! Знам къде е! Престани да го търсиш, в магазина е! Оставих го на витрината за бижута!?

Беше се сетила за търговския представител и неговата колекция от бижута, сред които вероятно още се намираше скъпият годежен пръстен. За секунда щеше да изтича и да го донесе.

Триша я последва и двете влетяха с развени коси в бутика. Мария, която гледаше замечтано през витрината, трепна изненадано, но те не й обърнаха внимание. Припряно започнаха да ровят из касетката с евтини пръстени, пречейки си една на друга, докато Черил най-сетне не изсипа съдържанието й на щанда.

— Не го виждам! — захленчи Триша. — О, Черил… Ще се побъркам, ако не го намерим! Ти откри ли го?

Без да й отговори, Черил вдигаше последователно всеки пръстен и го оглеждаше внимателно с очи, в които надеждата постепенно гаснеше.

Мария се приближи незабелязано до тях и боязливо попита:

— Търсите ли нещо?

Черил я изгледа толкова смразяващо, че девойката сведе очи, но после с внезапно придобита смелост гордо обяви:

— Аз продадох един пръстен от тези, съвсем сама!

— Какво си направила?!

Два чифта искрящи зелени очи се впиха в лицето й.

— Продадох… един от пръстените — заекна нищо неразбиращата Мария.

Триша пребледня като платно и толкова силно впи ръце в ръбовете на витрината, че кокалчетата на пръстите й побеляха от усилието. Черил сграбчи продавачката за раменете и я разтърси в пристъп на неудържим гняв, крещейки яростно:

— На кого го продаде? На кого? На кого? На кого? Спомни си! Помисли добре! На някоя от постоянните ни клиентки ли?

Нямаше никакво съмнение, че Мария бе продала брилянтния пръстен на Триша. За един долар!

— Н-не… б-еше ж-ена — жаловито проточи девойката, — м-мъж беше…

— Мъж ли? — Триша се смрази. — Чу ли, Черил? Продала го е на някакъв мъж! Който никога повече няма да влезе тук! Помниш ли поне как изглеждаше? — обърна се отново към изплашената Мария.

— Х-хубав.

— Изглеждал хубав! Браво! — Черил се хвана с две ръце за главата. — Някакъв мъж идва в бутика, купува за един мизерен долар най-скъпия брилянтен пръстен в Ню Йорк и всичко, което има да ни каже по въпроса това нещастно създание, е, че бил хубав!

Триша я потупа успокоително по рамото:

— Престани! Мария не е виновна. Нейната работа е да продава. По-скоро твоя е вината, защото си го сложила при другите. Сега се успокой. Нека трезво да обмислим нещата, може би ще ни хрумне нещо. С истерични крясъци няма да стигнем доникъде.

Кимна на испанката, която обезпокоено гледаше ту едната, ту другата:

— Ти остани тук и се погрижи за клиентите. Ние с Черил трябва да обсъдим някои неща. Не се страхувай, никой не ти се сърди!

— Защо да не й се сърдим? — възбудено повтори Черил, вече в жилището си. — Тя няма ли очи на главата си? Не може ли да различи истински брилянт от цветно стъкло?! Толкова ли е тъпа?

— Както виждаш, не е могла. И не само тя — мъжът, който е купил пръстена, също не е разбрал разликата.

— Така ли мислиш? Според мен много добре я е разбрал, и никога повече няма да се мерне насам!

— Не, не, не вярвам. Постави се на негово място — щеше ли да очакваш, че между евтините бижута се намира брилянтен пръстен за десет хиляди долара? Щеше ли да го различиш?

— Е, не знам, може би не бих се загледала кой знае колко внимателно — колебливо вдигна рамене Черил.

— Ето, виждаш ли?! Най-вероятно той ще подари пръстена на приятелката си, — тя ще го сложи на пръста си и никога няма да разберат какво всъщност притежават! Сбогом, вълшебно украшение!

— Не говори така! Нима ще се примирим?

— А какво да правим? Да взема да те удуша ли?

— Нещо трябва да се направи! Но какво?

— Бари ще побеснее, когато научи.

— Нали те обича все пак? — несигурно отрони Черил.

— Естествено, че ме обича и сигурно няма да побеснее чак толкова. Просто такава е думата. Но съгласи се, че случилото се е крайно неприятно. Най-лошото от всичко е, че този пръстен е семейна реликва. Как би могъл да обясни на майка си липсата му? Тя до края на живота си ще ме подозира, че съм го продала или разменила. Още повече, че изобщо не ме познава.

На очите й се появиха сълзи.

— Само не плачи, моля те! — умолително извика приятелката й, която също усети влага под, клепачите си. — За бога, не плачи! Готова съм на всичко, само и само да поправя идиотската си постъпка!

— Но какво можеш да направиш?

— Какво да направя? Какво? — Черил обхвана главата си с ръце и я заклали напред-назад. — Да взема да разлепя навсякъде обяви с молба да ни върнат пръстена…

— Ооо, я престани! Спомни си, че живеем в Ню Йорк! Но дори и на Северния полюс да бяхме, мислиш ли, че някой ще го върне доброволно, щом разбере колко държим на него?!

Двете помълчаха известно време.

— Как да кажа на Бари! — отчаяно извика Триша. — Има и нещо друго, което допълнително усложнява всичко: ние с него се разделихме скарани и сега той ще си помисли, че в яда си съм захвърлила пръстена му! О, Черил, измисли нещо!

— Бих могла… чакай, чакай малко!… Като че ли ми идва нещо наум…

Тя, задъвка съсредоточено долната си устна, после решително заяви.

— Да, мисля, че това ще свърши работа!

— Но какво? Кажи най-сетне!

— Ще се обадя на онзи търговец и ще го помоля да ни покаже още веднъж всички пръстени, с които разполага. Вероятно между тях ще намерим такъв, който да прилича много на твоя. Бари ще го види и ще го помисли за истинския. А после, след известно време, ще намериш удобен случай да му разкажеш за това нелепо произшествие.

Триша не изглеждаше никак въодушевена от плана на приятелката си. Хубавото й лице си остана силно загрижено. Тя въздъхна с горчивина.

— Искаш ли да ти налея един коняк? Помага за отпускане на нервите — внимателно й предложи Черил.

— Само не ми споменавай за алкохол! Заради него стана цялата тази неразбория! — избухна отново Триша и закрачи възбудено из тясното помещение.

* * *

Още като се върна в хотела, Ванеса Силвърстоун грабна телефона. Нямаше търпение да сподели със сина си ужасяващите впечатления от неговата избраница. Изпитото шампанско само подсилваше спонтанното й възмущение. Бегло си помисли, че ще й се наложи да обяснява какво търси в Ню Йорк, след като бе обявила, че заминава за Сан Диего. Но това вече нямаше значение.

На телефона обаче беше само домашната прислужница. Бари не се бе появявал, откакто бе излязъл сутринта. Не й оставаше нищо друго, освен да легне и да си почине от изморителния следобед.

Когато се събуди, беше почти вечер. Пуделчетата кротко спяха, свити на кълбо до нея, и леко похъркваха — Ванеса набра отново телефонния номер в Лос Анджелес и този път имаше късмет. Бари си беше вкъщи.

Той току-що се беше върнал за малко, за да се преоблече за предстоящата вечеря с деловите си партньори в хотел „Екселсиор“. На два пъти бе опитал да се свърже с бутика на Черил, но телефонът все даваше „заето“. Два дни не беше чувал гласа на Триша и това го правеше нервен и раздразнителен.

Ванеса усети настроението му и се отказа от дълги предварителни уговорки и обяснения, а каза направо:

— Бари, аз съм в Ню Йорк.

— Как така в Ню Йорк? Нали трябваше…?

— Това не е толкова важно, друг път ще ти обясня.

— Леля Мег при теб ли е?

— Не, не е при мен — смутено отвърна тя, — и моля те, не ме питай защо. Като се върна в Лос Анджелис, ще ти обясня всичко. Много по-важно за теб е да знаеш кого срещнах тук, в Ню Йорк!

— Е, и кого срещна? — леко отегчен попита Бари.

Ни най-малко не го интересуваше кого би могла да срещне майка му от многобройните им семейни познати и приятели.

— Твоята годеница Триша.

— Ко-го?

Бари изпусна слушалката, закрепена между ухото и рамото му, докато се опитваше да си обуе нови чорапи. Остана за миг като поразен, с един бял чорап в ръка.

— Бари? — извика Ванеса. — Бари, тук ли си?

— Да, тук съм — слабо отвърна той. — Повтори още веднъж кого си срещнала?

— Триша, твоята годеница! И ако искаш да знаеш истината, дойдох тук специално заради нея, за да я проследя й да се запозная с бъдещата си снаха!

— Ти си я шпионирала?! — Бари беше ужасен.

— Така е, но инкогнито, моето момче. Не се бой, тя не знае, че аз съм майка ти.

— Но нали не след дълго ще го разбере, мамо, не ти ли е ясно това? Представи си колко конфузно ще се получи, когато се срещнете…

— Надявам се никога да не се стигне дотам — спокойно го прекъсна Ванеса, — защото когато ти разкажа каква рафинирана малка уличница е твоята възлюбена…

— Мамо!!!

Но за кого говореше тя? Нима за Триша? И откога използваше такива изрази? Коленете му се подкосиха и той приседна на канапето.

— Какво „мамо“, „мамо“! За Бога, как можеш да се заблуждаваш толкова в това момиче?! Да ми разправяш, че това нагло, арогантно и доволно закръглено създание имало фантастична кариера като фотомодел?! Мило мое момче, ти наистина имаш нужда от по-силни очила. Как иначе да си обясня, че си бил запленен от едно невъзпитано, лишено от всякаква елегантност и изисканост, покварено до мозъка на костите си същество? Дори и да приемем, че външността й е много секси, ако разбира се, човек харесва този груб тип сексуалност, то признавам, че подобни вкусове у теб са новост за мен.

Бари седеше като парализиран и не можеше да отвори уста. Това, което чуваше, направо не беше за вярване!

— Виж, приятелката й е съвсем друго нещо. В нея има класа. Повярвай на старата си майка, тя знае какво говори!

Ситуацията придоби толкова гротескни очертания, че той облекчено въздъхна. Очевидно майка му беше объркала Триша с Черил.

— Ако ми говориш за Черил… — започна Бари, но Ванеса го прекъсна:

— Не знам как се казва другото момиче, защото помежду си те на шега се наричаха „Скъпа“.

— Тогава откъде знаеш коя е Триша и коя — Черил? — триумфиращо попита той.

— Много просто: Триша беше тази, която носеше твоя годежен пръстен. Това не е ли достатъчно указание?

Бари беше обезоръжен и трябваше да признае, че майка му имаше право. Пръстенът беше неоспоримо доказателство в случая.

— Но, мамо… — несигурно продължи той, — кое те кара да твърдиш, че Триша е рафинирана… уличница?

— Просто събрах две и две. Моля, ето ти един цитат: „Аз съм жена със свободен, независим дух, и мразя всичко старомодно! Мъжете се лепят по мен като мухи на мед и това много ме забавлява“.

Бари простена вътрешно. „О, Триша, Триша! А ме уверяваше, че ревността ми е неоснователна!“

— Не отричам — допълни Ванеса, — че тя притежава известен чар и е забавен събеседник, което сигурно много се харесва на мъжете, но, Господи, тя не спира да говори! Залива те с истински водопад от думи, направо да се побъркаш! Най-важното, което запомних, беше, че иска да живее живота си така, както го разбира, и няма да позволи на никой мъж да й се бърка, и че…

— Какво „че“? — напрегнато попита синът й.

— Забравих какво каза по-нататък — каза след кратко колебание мисис Силвърстоун.

Реши да спести на любимото си момче още по-голямо разочарование, тъй като онова, което следваше, гласеше: „Не мога да бъда вярна само на един мъж“.

Първата мисъл на Бари беше да вземе следващия самолет за Ню Йорк и веднага да поиска обяснение от Триша. Но много добре знаеше, че това е невъзможно, тъй като в преговорите му с японците ставаше дума за милиони.

— Това ли е всичко?

— За днес, да.

— Как така „за днес“? Нима ще останеш още в Ню Йорк?

— Но да, разбира се, момчето ми. Ти знаеш колко държа на обективността, затова смятам, че няма да е справедливо да произнеса окончателна присъда над Триша само въз основа на първоначалното си впечатление. Ще й дам възможност през следващите четиринадесет дни да покаже истинските — надявам се, по-добри, черти на характера си. И тогава — повдигна леко глас тя, — очаквам от теб да се вслушаш в мнението ми! Не искам да имам за снаха някоя… пачавра!

— Мамо! Моля те! — Бари изкриви лице в измъчена физиономия. — Нека приключим този разговор. След час имам много важна среща и не искам да закъснея.

— Е, пожелавам ти успех. И не се тревожи толкова за нещата, които ти казах. Не бих искала да прекараш неспокойна нощ.

* * *

Неспокойна нощ ли? Целият му живот отсега нататък щеше да бъде неспокоен, ако веднага не изясни нещата. С треперещи пръсти избра номера на Черил в Ню Йорк.

Гласът в слушалката отсреща беше на Триша.

— Бари?! Защо не ми се обади толкова дълго? Дели два дни! Толкова се бях отчаяла! Да знаеш как се зарадвах на цветята ти! Скъпи, любими мой, как си? Липсвам ли ти? Откъде се обаждаш?

Възможно ли беше да се преструва толкова добре? Загризаха го съмнения, че майка му се опитва да го заблуди. Топлотата и нежността, струящи от думите й, не можеха да бъдат подправени!

— Триша, аз…

— Как вървят преговорите ти? — прекъсна го нетърпеливо тя. — Сърдиш ли ми се още заради малкия спор, който имахме? Аз вече го забравих. Ти също нали, любими мой? Иначе нямаше да ми изпратиш тези великолепни рози! Дори не подозираш колко много…

— Триша — пресече я с рязък глас Бари, — носиш ли още моя годежен пръстен?

Очите й се разшириха от уплаха и тя виновно погледна към празното място на безименния си пръст. Защо я питаше точно това? Дали Бари нямаше шесто чувство, което му подсказваше по някакъв начин за липсата на бижуто?

— Пръстенът ли? — повтори Триша замаяно. — Брилянтният пръстен?

— Естествено, брилянтният пръстен! Извини ме, че те питам за това, но когато се разделихме, ти беше… хмм, малко ядосана… Помислих си, че би могла да го… захвърлиш някъде…

— Какво говориш? Толкова скъп пръстен? Да не съм луда! Не, той е тук, на ръката ми, направо се е сраснал с кожата на пръста. Ще го нося до края на дните си, вярвай ми! — затрепери гласът й.

— Вярвам ти, скъпа, не се вълнувай толкова.

— Не се вълнувам, но ми е болно, че допускаш такива неща!

— Не, не, не ме разбираш. Понеже знам колко си темпераментна, затова… Забрави го. Просто исках да знам дали носиш пръстена през време на отсъствието ми.

Триша едва не се разплака.

— Нося го. Нося го, разбира се!

Проклет пръстен! Заради него трябваше да излъже Бари! Вече наистина го мразеше от дъното на душата си. Докосна с длан челото си — то изгаряше в огън.

— Триша? Какво става? Гласът ти е толкова особен. Не разбрах — носиш ли пръстена или не?

— По дяволите, Бари, стига с тоя пръстен! Нищо друго ли не те интересува? Дори не ме попита как съм!

— Как си, любов моя? Разбирате ли се е Черил?

— Добре съм, и с Черил се разбираме идеално. Но ти не питаш това, ти искаш да разбереш дали аз излизам заедно с нея. Ревнуваш ме, признай си, Бари! Недоверието ти ме кара да страдам, така измъчваш и двама ни! Разбери най-сетне, че те обичам и съм ти вярна! Дори и да излизам заедно с Черил, в това няма нищо опасно за нашите отношения.

В смущението и объркването си тя си играеше с телефонния шнур, увивайки го нервно около пръста си. Чу зад себе си стъпки — Черил беше влязла в спалнята и като я видя до апарата, развеселено обърна очи и изпрати въздушна целувка, прошепвайки тихо: „Бари?“ С нетърпелив жест Триша и направи знак да я остави сама. Не беше в настроение да споделя безгрижната веселост на приятелката си.

— Наистина ли ме обичаш? — мелодраматично попита Бари. — Толкова бих искал да ти повярвам!

Тя изпусна една недоволна въздишка, без да се старае да я прикрие от него. Напротив, дори искаше той да я чуе, за да разбере до каква степен подозренията му й лазеха по нервите.

— Обичам те, набий си го в главата най-сетне! — почти изсъска Триша, забравила за миг гузната си съвест. — Мислиш ли, че ходя с теб само за удоволствие? Или само защото си богат? Или защото си блестяща партия за женитба? Мислиш ли, че затова спя с теб? Че затова искам да стана твоя жена?

— А ти все още ли го искаш?

— Какво искаш да кажеш с това „все още“? Да не би нещо да се е променило между нас?

— Не, разбира се — побърза да я успокои той. — Само си помислих, че… След като беше толкова сърдита…

— Бях сърдита, защото твоето недоверие ме обижда! Но това далеч не значи, че съм престанала да те обичам, Бари Силвърстоун!

— Искаш да кажеш, че ти липсвам ли, скъпа? — в гласа му прозвуча събудена надежда.

— Неизказано много! — големите й зелени очи се изпълниха със сълзи. — Особено нощем!

Това беше самата истина. Спомените за миговете на страст я преследваха във всичките й сънища. Бари беше първокласен любовник и тя копнееше час по-скоро да потъне в обятията му.

— Ти също много ми липсваш — нежно промълви той. — Непрекъснато си представям, че си до мен, че те целувам и милвам, и… По време на сватбеното ни пътешествие…

— Какво, какво? Ще направим ли сватбено пътешествие?

— Естествено, любов моя. След като ме разубеди да не правим пищна сватбена церемония, поне това удоволствие не ми отнемай! Ако и сега откажеш, наистина ще разбиеш сърцето ми!

— Глупавичкият ми Бари! Защо ще искам такова нещо?

— Защото си дива и непредсказуема като петниста пантера! Кой може да знае какви мисли се таят зад гладкото ти бяло чело? Кой би могъл да разгадае загадъчната дълбина на изумруденозелените ти очи? — смехът му погали слуха й като милувка. — Още повече, след като знаеш, че ще ти простя всичко, каквото кажеш или направиш…

— Всичко ли? — напрегнато попита Триша.

— Е, почти всичко — отвърна той предпазливо с наново промъкнала се недоверчивост в гласа.

— Това ме успокоява… много ме успокоява.

Думите й му се сториха някак двусмислени. Дали все пак нямаше какво да изповяда? Някоя нощ на изкушението с друг мъж може би?

— Триша, аз… — хвърли поглед към часовника си и възкликна — Боже мой, след десетина минути имам среща с група много влиятелни японски бизнесмени, а съм още по бельо! Трябва да изчезвам. До утре, скъпа! Обичам те!

С това разговорът им приключи.

Триша размота усукания около пръстите й телефонен шнур, като при това си повтаряше думите му: „Знаеш, че ще ти простя всичко, каквото кажеш или направиш…“ Наистина звучеше успокоително, но дали се отнасяше и за такова нещо като загубването на годежния пръстен? Не й се вярваше.

Потънала в мисли, не чу кога Черил бе влязла в спалнята, и се сепна от гласа й:

— Освободихте ли най-сетне телефона, влюбени гълъбчета?

Тя кимна и се отдалечи към бутика, докато приятелката й посягаше към слушалката, за да избере номера на търговеца на бижута.

След около минута Черил влетя в бутика и извика:

— Триша! Утре следобед няма да излизаш никъде, ще дойде представителят на бижутерската фирма и ще донесе всичките пръстени, с които разполага. Току-що се уговорих с него. Дано намерим нещо подходящо.

Триша, все още под влияние на разговора си с Бари, разсеяно помагаше на Мария с приключването на касата.

— Окей, няма да мърдам никъде. Скоро ще свършим, да затворя ли магазина?

— Да не си луда? — Черил почука по циферблата на часовника си. — Днес е петък, работим до полунощ! Тепърва има да идват на тълпи постоянните ми клиенти, които досега са обикаляли баровете и са в приповдигнато настроение, готови да харчат щедро.

После се обърна към испанката:

— Мария, не се нуждаем повече от теб. Можеш да си тръгваш, ние с Триша ще поемем работата.

— Но… — поколеба се момичето — аз приключих вече касата за днес…

— Толкова по-добре. Ще прибера всички постъпления в собствения си джоб.

Мария се изчерви, а Триша възмутено запита:

— Не се ли страхуваш, че може да те пипнат? Някой ден ще свършиш в затвора, задето укриваш доходи пред данъчните власти!

— Кой, аз ли? — изсмя се Черил. — За какво тогава са приятелите? Имам любовници навсякъде!

Триша поклати неодобрително глава. Приятелката й наистина беше много лекомислена и безотговорна. Неслучайно Бари се отнасяше с такова недоверие към нея и с удоволствие би направил всичко, за да прекъсне контактите между двете момичета.

* * *

По-късно, когато отиваха да спят — вечерта наистина се оказа много изморителна, имаше доста закъснели посетители — Триша отново се върна в мислите си към Бари и колкото повече й се доспиваше, толкова по-страхливо питаше отново и отново Черил:

— Мислиш ли, че той ще ми прости, когато научи за пръстена?

— Ще ти прости, разбира се — неизменно й отговаряше тя.

— Но това все пак е старо фамилно украшение! Сигурно ще се разсърди много и няма да иска повече да се ожени за мен.

— Ще иска, как така няма да иска! Какво ти става? Никога не си била толкова скептично настроена!

— Няма да го понеса, ако ме изостави. Ще се самоубия.

— Няма да те изостави, откъде го измисли? Престани с това хленчене най-сетне!

— Само ако знаех как да постъпя! Готова съм на всичко, на всичко! Дори и да направим голяма сватба с хиляди гости!

— Наистина ли? — оживи се Черил. — И аз да ти бъда шаферка? Как да се облека — в сиво, в светлосиньо, в зелено или в розово?

— Ако зависи от мен — във всичките заедно — сприхаво отвърна Триша. — И косата си можеш да боядисаш, както желаеш. Стига само да стане някое чудо и да се намери пръстенът.

Черил се престори, че заспива, когато приятелката й се промъкна до нея под завивката. Според нея по-добре беше пръстенът да не се намери, защото тогава чувството за вина щеше да принуди Триша да се съгласи с желанията на Бари. И щеше да има блестяща сватба — каква по-добра възможност за нея да развихри въображението си по отношение на елегантни тоалети?! Мислено вече обвиваше тялото си в ефирни коприни в лилаво, морскосиньо, медночервено или сребристосиво… Виждаше се с най-различни екстравагантни фризури… Ами шапки! Може би щеше да си сложи шифонена шапка с периферия, голяма колкото автомобилна гума… Блажена усмивка заигра по устните й.

Триша още дълго време се мяташе неспокойно в леглото. Мрачни мисли се въртяха в съзнанието й, всичките до една свързани с Бари и с пръстена. Наистина ли той щеше да се заблуди и да приеме някое евтино украшение за безценния пръстен? Можеше ли да му хвърли прах в очите по този начин? А от друга страна — биваше ли тя да постъпи така с него? Нечестно щеше да бъде и непочтено, а пък когато се разкриеше истината, нямаше ли да продължи той с недоверие да се отнася към нея до края на живота си? Щеше ли да й вярва безрезервно, па макар и да не сваляше никога повече от пръста си новия сватбен пръстен, който Бари неминуемо щеше да й купи?

Тя се въртеше ту по гръб, ту на една или друга страна, свиваше колене до брадичката си, изопваше тяло в цялата си дължина, подръпваше завивката, леко простенвайки и накрая Черил се събуди.

— Какво има? — попита тя и протегна пухкавата си ръка към рамото на Триша. — Боли ли те нещо? Защо пъшкаш?

— Спи, спи. Нищо ми няма. Съжалявам, че те събудих. Добре съм, просто не мога да се успокоя. Все мисля за този пръстен… Дали да не кажа на Бари, че се е изхлузил незабелязано от пръста ми? Така сигурно по-малко ще ми се сърди и може би няма да ме изостави? Няма да го понеса, Черил! Знам, че сме родени един за друг. Не си представям живота си без него. По-добре да умра, отколкото да го загубя! Няма на света друг, с когото да съм се чувствала толкова добре — да не говорим за страхотния секс, който правим двамата. Готова съм да му простя изблиците на ревност, когато се оженим — ако изобщо се оженим… — допълни плачливо тя.

Черил не отговори и Триша си помисли, че отново е заспала. Тъкмо когато се опитваше да се успокои с един от познатите й видове автохипноза, за нейна изненада приятелката й заговори със съвършено сериозен тон:

— Завиждам ти, Триша. Безкрайно много ти завиждам.

— За какво ми завиждаш? — слиса се девойката.

— За това, че си непоклатимо уверена в любовта си към Бари. На мен никога не ми се е случвало такова нещо. С никого от мъжете, които са пресичали пътя ми, не съм изпитвала желание да преживея остатъка от живота си. С никого! — натърти тя.

— Може би не търсиш на подходящо място — предпазливо вметна Триша.

— Може би — съгласи се Черил. — Макар, че според мен истинската любов може да се срещне навсякъде.

— Моля те, не ми завиждай, а се радвай за мен — тихо я помоли приятелката й.

Черил протегна ръце в тъмнината и импулсивно я прегърна.

— Та нали това и правя! Колкото и да ми е тъжно и да ме е страх…

— Но защо? Защо? Нищо не разбирам!

— Не с ли досещаш? Помисли малко. Нали, след като се омъжиш, ще те изгубя завинаги! Бари ще иска да те има само за него и ти няма да намираш време за мен. Аз ще остана съвсем самотна, без единствената си истинска приятелка.

— Какво говориш? — Триша щракна ключа на нощната лампа. Стаята се обля в мека вишневочервена светлина. — Първо, ти никога няма да бъдеш самотна, и второ — аз не съм нито невярна, нито безсърдечна, за да ме подозираш в такова отношение към теб. Я стани! — хвана я здраво за ръка и я издърпа от леглото. — Искам да ти се закълна, че вечно ще остана твоя приятелка! Кълна ти се в…

Тя спря и се замисли. Времената на детството, когато клетвите се скрепяха с капчица кръв от върховете на пръстите, бяха безвъзвратно отминали.

— … в нашите прякори — помогна й Черил. — Сега те са единствената наша съкровена тайна, никой друг не знае за това.

— В „скъпа“? — Триша неодобрително смръщи лице. — Значи ли това, че и занапред ще се наричаме така пред непознати? Толкова е глупаво и детинско!

— Точно толкова, колкото и обстоятелството, че две зрели жени посред нощ се кълнат във вечно приятелство! Погледни се на какво приличаш! Истински призрак от филм на ужасите, с този бял чаршаф на раменете…

Черил бе успяла да си възвърне нормалния присмехулен тон, кръглите й очички блестяха предизвикателно, пълните й устни потрепваха от едва сдържан смях. Триша също се засмя.

— Е, добре, да оставим тези глупости и да спим.

— Ааа, не! — възпротиви се Черил. — Настоявам да ми се закълнеш!

И действително, след кратка препирня, двете се заклеха взаимно във вечна вярност до гроб.

— В „скъпа“! — подчерта Черил тържествено.

— Добре де, в „скъпа“ — съгласи се добродушно Триша. Надяваше се, че в най-скоро време приятелката й ще забрави глупавата си приумица и ще запомни само клетвата им.

— Това трябва да се полее! — обяви Черил и се накани да стане от леглото, но Триша я докопа за края на нощницата и енергично я дръпна назад.

— И дума да не става! Сега ще спим!

За да подкрепи категоричността на казаното, тя изгаси лампата и се зави презглава. Като мърмореше недоволно, Черил се отпусна на възглавницата и след няколко минути по равномерното й дишане можеше да се заключи, че е заспала. Триша внимателно се извърна към нея и повдигна края на завивката, за да я погледне. Лицето на приятелката й излъчваше безметежно спокойствие и детинска невинност, дори изглеждаше красиво и одухотворено. Не я измъчваха мисли за никакъв изгубен пръстен, за никакъв недоверчив годеник, за никакво неизвестно бъдеще.

Известно време Триша наблюдаваше отраженията на автомобилните фарове, които обливаха от време на време през витрината стените на бутика и през отворените врати достигаха до спалнята. Копнежът й по Бари се засилваше с всяка изминала минута и ставаше почти непоносимо болезнен. Представяше си толкова ясно лицето, ръцете, тялото му, че по едно време, като че ли по силата на някаква магическа воля, тя се усети в здравата му прегръдка. Чуваше нежните и влудяващи кръвта й думи, които той шепнеше в ухото й. Тялото й омекна и натежа от нежност и желание.

— Обичаш ли ме? Обичаш ли ме? — питаше Бари в съня й. — Колко много? Колко много? Кажи ми! Покажи ми!

Ръце й с готовност се плъзнаха по силното му мъжко тяло, погалиха твърдите му хълбоци, закръжиха по меката, гладка кожа на стегнатия корем.

— Продължавай! — усмихнат я помоли той и ги придърпа още по-надолу. — Не спирай дотам, продължавай!

— О, Бари! — едва-едва прошепна тя. — Ще направя всичко, което поискаш, но първо ме целуни!

Устните му веднага пропълзяха по лицето й, потърсиха нейните в здрача, езикът му си проби път между тях и тя простена. Дългите му чувствителни пръсти обхванаха малките й, прекрасно изваяни гърди и тя неспокойно се раздвижи под него. Тръпнещото й тяло се изви, пълно с очакване, и се притисна към твърдата му мъжественост. Той прокара ръце по гърба й, спусна ги надолу и повдигна хълбоците й така, че лицето му се озова върху овлажнялата пулсираща кожа на корема й. Стори й се, че усеща навсякъде по себе си, дълбоко вътре в себе си огнената диря на езика му, и се разтресе в сладостни спазми. Бедрата й от само себе си се задвижиха в умопомрачителния ритъм на любовната лудост, пред очите й се завъртяха алени кръгове — бързо, все по-бързо и по-нагоре, към вълшебния миг на божествен възторг — диво, необуздано, еуфорично, всепоглъщащо, неописуемо! „Бари, Бари!“ Нататък… все по-нататък… навътре в един тъмен и дълбок сън, където никой, дори и Бари, не можеше да я последва…

Още дълго време на устните й играеше сладостна, блажена усмивка, преди да потъне в талазите на безпаметното царство на сънищата.