Ким Стюарт
Валери (7)

VII

Часовете се нижеха бързо. Валери изведнъж почувства огромно желание за работа. Лежащите от няколко дни върху бюрото й документи бяха обработени, оформени и делата бяха приключени като с вълшебна пръчица. Обади се в кварталния магазин и поръча две бутилки шампанско. Като й свърши смяната, се прибра вкъщи.

Взе си студен душ, за да се ободри. Гримира се старателно и се замисли, каква ли фризура би й подхождала.

„Дали да не си сплета плитка? Ще бъде много забавно. Ще изглеждам като малко момиченце. Пристъпи към огледалото и разроши русите си къдрици. — Защо пък не?“ Взе гребен и започна. След като приключи, се огледа критично от всички страни. Остана напълно удовлетворена от външния си вид.

В осем часа, когато тъкмо си бе приготвила малък аперитив, на входната врата се позвъни. Бързо остави чашата на масата и излезе в коридора. Хвърли още един бегъл поглед в огледалото и натисна бутона на електрическата ключалка. Не биваше да кара Алек да чака.

Спомни си за посещението на Пол. Усмихна се горчиво. „Престани с този Пол Рийдборн! — заповяда си мислено. — Той може да се харесва само на мазохистките. Няма капчица уважение към жените. За него те са просто играчка. Дори по-лошо — някакви вещи, принадлежащи към мебелировката. Може ли да ти харесва да си подвластна на някого и да правиш всичко, което ти заповяда? Не съм създадена за това!“

При тази мисъл отново се усмихна мрачно.

Алек влезе, без да чука и се огледа любопитно.

— Защо се усмихваш така? Да не би да не си сама?

Валери поклати глава.

— Не, просто се сетих за нещо. Но вече всичко е наред.

Той церемониално й връчи огромен букет рози.

— Толкова се радвам, че най-накрая намерихме една вечер за нас двамата!

— Ела! Какво ще пиеш?

— Налей ми малко уиски със сода, ако имаш.

Заведе го във всекидневната. Алек отиде до грамофона и пусна музика. Беше бърза и жизнерадостна. Плочата, която бяха слушали с Пол, се намираше най-отдолу в шкафа.

Подаде му чаша и вдигна своята.

— Наздраве! — взря се в очите му.

— Наздраве! — отвърна той.

Кафявите му ириси я зовяха. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му. Сети се с досада за домакинските си задължения.

— Ще ида да приготвя пиците и салатата. Ти можеш да погледаш телевизия, ако искаш. След петнайсет минути съм готова.

— Изобщо не изпитвам глад.

Погледът му жадно се плъзгаше по тялото й.

— Поне не и за храна… — добави многозначително. Покани я с жест. — Защо не седнеш до мен? Телевизията ще ми направи много по-голямо удоволствие, ако съм в твоята компания.

— Ей сега ще дойда, Алек. Само да сложа пиците!

— Добре — съгласи се той неохотно. — В края на краищата, имаме пред нас цяла нощ.

При тези думи по гърба на Валери полазиха тръпки на възбуда. Мълчаливо се отправи към кухнята.

След двайсет минути вечерята беше сервирана. Алек демонстрира отличен апетит.

— Готвиш много добре! — похвали я той. — Обикновено красивите жени, които при това са отдадени изцяло на кариерата си, изобщо не проявяват интерес към кулинарията.

Валери се подразни.

— Какво общо имат външният вид и професията с готварските мераци?

— Опитах се да ти направя комплимент — заоправдава се Алек. — Исках само да кажа, че това им се удава много трудно. В края на краищата, човек не може да огрее навсякъде.

Тя обаче не се успокои.

— Не мога да понасям това еснафско мислене! — възрази остро. — Всичко трябва да е наредено на собственото си местенце в, кутийката — така ли? Жената трябва да е вярна съпруга, да е същински кухненски корифей, да закриля домашното огнище, да притежава истински християнски морал…

— Добре, добре — Алек вдигна примирително ръце. — Млъквам. Не знаех, че си отявлена феминистка.

— Нима трябва да съм феминистка, за да не харесвам егоистичните ти мъжки разсъждения?

— Не, не непременно — той сложи длан върху рамото й. — Не мислиш ли, че взехме да приказваме прекалено много?

Привлече я внимателно към себе си и я целуна. Устните му се впиха в нейните и езикът му започна да ги разузнава. Валери забрави за спора около феминизма и за всичко наоколо. Изстена тихо и се притисна към тялото му.

Алек изчакваше. Усещаше готовността й, но знаеше, че любовната игра трябва да продължи достатъчно дълго. Винаги бе харесвал Валери, но поради служебните им отношения, не беше допускал, че тя се интересува от него. Освен това, изповядваше максимата, че трябва строго да се разграничават личния живот и професията. Досега всичките му връзки бяха съвсем кратки — просто мимолетни проблясъци на любовното чувство. Знаеше, че Валери не би се съгласила на подобна връзка и че това само би я наранило. А той я ценеше твърде много, за да си го позволи. Затова бе решил твърдо да се държи настрана, макар че това му се удаваше доста трудно.

Алек Мейсън разбираше много добре, че между Валери и Пол Рийдборн е възникнало нещо. Не знаеше подробности, понеже тя не му бе казала и думичка. Но и с просто око се виждаше, че Пол я привлича изключително силно. Но също така беше ясно, че между двамата съществуват разногласия. Усещаше разочарованието на Валери и му се искаше да я утеши. А пък и в края на краищата, тя беше дяволски хубава жена и бе в състояние да подлуди всеки нормален мъж.

Имаше и още една причина за засиления интерес на Алек към нея, за която самият той не си даваше сметка. Появата на друг мъж в живота на Валери бе събудила страстта му. Досега без особено усилие бе успявал да прогони от съзнанието си мисълта за нейната близост. Проявите й на внимание само го ласкаеха. Сега, когато тя се интересуваше, и то много, от другия, чувствата му се отприщиха.

„Е, сега ще видиш, че аз съм най-добрият любовник в Ню Йорк! Отдавна трябваше да ти го покажа!“

Премерено бавно движеше езика си в устата й. Валери имаше усещането, че ще експлодира. Взе ръката му и я сложи върху гърдите си. Притисна плътно ханша си към мъжествеността му.

— Хайде, направи го, Алек! — прошепна задъхано. — Не издържам повече.

Понечи да разкопчае блузата си, но Алек поклати усмихнат глава.

— По-полека, скъпа, пред нас е всичкото време на този свят.

Пръстите муси играеха с косата й. Грижливо направената плитка се разплете и тя рукна на вълни по раменете й. Той я загледа възхитен.

— Твоите къдрици могат да влудят всеки мъж, Валери! Изглеждаш страхотно! Чувствам се като току-що навлязъл в живота колежанин.

— Колежанин ли? Да не искаш да кажеш, че тази плитка изглежда старомодно?

— Ами, старомодно. Не бих казал. По-скоро като произведение на изкуството!

Валери посегна за цигара, но Алек й я отне от ръцете с многозначителен поглед. Не му оказа никаква съпротива. Той имаше способността да прави всичко толкова мило.

„Въобще не ми е до цигара — мина й през ума. — Ако Пол тогава не се беше държал така…“

Горещите целувки на Алек прогониха от главата й всички мисли за Пол Рийдборн. Сега те станаха по-страстни. Предишната му сдържаност се бе изпарила.

Искаше да усеща ръцете му по цялото си тяло. Изстена тихо и се отдаде с наслаждение на нежностите му. Той се наведе над нея и я взе на ръце.

Точно в този момент се позвъни. Валери измърка недоволно. Звъненето се повтори. Изглежда посетителят беше твърдо убеден, че вътре има някой, защото накрая направо залепи пръста си върху бутона на звънеца.

— Кой ли може да е пък сега? — изръмжа Алек.

— Добър вечер — каза Сюзън Рийдборн, когато Валери й отвори вратата намусено. — Толкова се радвам, че си си вкъщи! Просто не знам, откъде да за…

— И просто идваш при мен, така ли? Е, и какво… — Валери се помъчи да намери верните думи.

— Може ли да вляза? — попита девойката и хвърли любопитен поглед вътре. — Толкова съм възбудена! От часове кръстосвам из града.

В този момент Алек се появи в коридора. Очите й светнаха.

— О, Алек също е тук! Колко хубаво!

— Вие двамата сигурно сте станали много близки — отбеляза подозрително Валери.

— А защо не? Влизай, Сюзън! — обади се той.

Сюзън прекрачи прага и окачи на закачалката мокрото си яке.

— Имате ли нещо за пиене? Едно мартини ще ми дойде много добре. Или едно шери!

— Естествено — отзова се Алек. — Сядай! Сега ще ти направя мартини. Изглеждаш така, сякаш наистина се нуждаеш от нещо подобно.

Валери гледаше озадачена ту единия, ту другия.

— Защо не направиш и на мен, Алек — рече накрая нервно.

Сюзън пристъпи към нея и я прегърна през раменете.

— Валери, не ми се сърди, моля ти се! Надявам се, че не съм ви попречила! — хвърли многозначителен поглед към Алек.

— Не, по никакъв начин — побърза да отвърне той. Валери усети, че я обзема гняв. „Сюзън ни прекъсна в най-хубавата част на любовната игра, а този нещастник твърди, че нищо не било станало! Да, това би трябвало да значи много!“

Алек се държеше като любезен домакин. Галантно поднесе питиетата и на двете. Сюзън се строполи на дивана и веднага отпи голяма глътка. После остави чашата си на масата и се облегна назад.

— Тук е толкова уютно! — установи, като се оглеждаше наоколо.

„Е, поне не каза, че холът ми прилича на кутийка!“ — рече си Валери. Помъчи се да потисне яда си, но не й се удаде.

— Никога вече няма да се върна вкъщи! — заяви изведнъж Сюзън и посегна към чашата си. — Не мога да търпя повече да се отнасят с мен като с бебе. Аз съм достатъчно голяма, за да се оправям и имам право на свой собствен живот!

— А също така имаш право да лазиш по нервите на хората? — вметна заядливо Валери. — Слушай, как си я представяш тая работа? Да не си въобразяваш, че да живееш самостоятелно, е все едно да изядеш кутия бонбони?

— Ще си намеря жилище.

— А от какво ще се прехранваш?

— Ще си потърся работа.

— Аха, ще си намериш работа — гласът на Валери преливаше от сарказъм. — И какво ще вършиш, ако не е тайна?

Сюзън тръсна къдрици.

— Сигурно не е чак толкова трагично. В края на краищата, в Ню Йорк има милиони хора, които си имат работа и се прехранват от нея.

— Без съмнение — Валери загледа тавана. — Особено ако притежават професионална квалификация като теб?

— Валери, защо се държиш така? — намеси се Алек. — Защо отричаш способностите на Сюзън, макар да знаеш, че ги притежава?

— Добре, добре, да прави каквото си иска! На мен ми е все едно!

Девойката я погледна умолително.

— Нали мога да остана при теб тази вечер, Валери? — изхълца. — Просто не знаех, къде другаде да отида! Нямам пукнат долар в себе си. Не мога да нощувам в хотел! — стана от дивана и се приближи към нея.

Валери се колебаеше. „Какво да предприема? Сюзън е на седемнайсет години — следователно непълнолетна. Това може да ми навлече много неприятности с Пол Рийдборн. Но всъщност какво би могъл да ми стори? Почти нищо! А ако ми навреди на кариерата? Е, едва ли би стигнал дотам. Вярно, че се държа лошо, но все пак не е човек, който ще преследва някого, само защото не е действал според волята му. Ако изобщо разбере, че Сюзън е спала тук. Макар да е повече от ясно, че Пол Рийдборн ще направи всичко възможно, за да узнае, къде се намира дъщеря му. Присъствието на Сюзън тук едва ли ще остане дълго в тайна…“

Представи си, как ще изглежда физиономията му, като разбере, че Сюзън е при нея. „Ще си умре от яд.“ При тази мисъл на лицето й се появи усмивка. „Заслужи си го! Но не е ли подло да го настъпвам точно по най-болното място? Дъщеря му за него е всичко. Странните му разбирания за възпитание сигурно са породени от страха му да не я изгуби един ден. Бих ли могла да оставя Сюзън без помощ? Просто да я изхвърля на улицата?“

— Валери, остави малката да преспи тук — обади се Алек.

Погледът му беше също така умолителен, като този на Сюзън.

— Добре — каза тя с въздишка. — От мен няма да имате проблеми.

— О, благодаря ти, Валери! — девойката я прегърна. — Ти си най-добрата приятелка, която мога да си представя!

— Добре, добре, но утре ще трябва да си потърсиш квартира. Ясно ли е? Моята и без това е прекалено тясна.

— Да, разбира се, Валери! Утре се измитам оттук! — отново седна на дивана и подаде празната си чаша на Алек.

— Ще може ли да получа още едно мартини, моля?

Той се засмя.

— За възрастта си май наблягаш прекалено много на алкохола! Интересно, какво би казало татенцето по този повод? Виждал ли те е друг път да обръщаш мартинитата едно след друго?

Сюзън махна с ръка.

— Изобщо няма да забележи. Той винаги е толкова зает с работата си, че въобще не му прави впечатление, колко бързо изчезват бутилките от барчето. Аз си имам една тайна рецепта. Татко мисли, че е плодов сок. Освен това, чашата ми е от тъмно стъкло.

— Не бих казала, че да мамиш баща си по този начин е особено почтено — отбеляза Валери. — Между другото, имам впечатлението, че той вече започва да се досеща, какво става покрай него.

Очите на Сюзън заблестяха.

— А, значи вече сте се срещали? А спахте ли заедно?

— Сюзън!

— Добре де, не го вземай навътре! Това си е нещо съвсем нормално! — тя погледна многозначително към Алек.

Той само се усмихна.

— За теб може да е нещо незначително — рече ядосано Валери, — но за мен не е!

— Не бъди глупава! Вземи, каквото ти се полага от живота — посъветва я Сюзън.

— Понякога е по-добре да си държиш устата затворени, малката! — намигна й Алек.

— Не съм ти „малката“! — възмути се девойката.

Той поклати глава замислено.

— Наистина, не съм те виждал така опасно пораснала, както тази вечер.

Сюзън вирна упорито брадичка.

— Може и да не си ме виждал, но е така! Аз съм вече зряла жена!

— Хайде сега — марш в леглото, зряла жено! Знаеш ли, колко съм уморена! — изгледа я строго Валери.

— Ама ще си лягаме ли? Че то сега е малко след десет!

— По телевизията отдавна пожелаха лека нощ на малките зрители — обади се Алек, — крайно време е момиченцата да се мушват в леглата!

— По дяволите! — Сюзън тропна ядосано с крак. — Казах ти, че не съм малко момиченце!

— Обаче се държиш точно като глупаво малко момиченце — рече сухо Валери и се отпусна в креслото.

— Мисля, че можем да изпием по още една чашка — предложи Алек. — Човек е щастлив, когато се намира в компанията на две такива прелестни създания! След това ще си кажем лека нощ.

— Това се нарича компромис — иронизира го Валери. — След като ще се правиш на барман тази вечер, можеш да ми напълниш поне чашата.

— Понякога под един покрив се събират най-различни хора — започна той. — Все се сещам за историята, която се случи по време на твоята почивка в Мексико.

— Какво стана? Разкажи! — извика Сюзън.

— Като пристигнах сутринта в магазина, ме извика един от нашите помощници. Каза ми да отида в дамската тоалетна. Там открих някакъв напълно объркан мъж и плачеща жена. Естествено, веднага заподозряхме нещо нередно — нали такава ни е работата. Отначало не можехме да изкопчим нито думичка от двамата. До тях имаше няколко пътни чанти. Скоро разбрах, че не се касае за кражба. Изглеждаха като хора от провинцията.

Направи пауза, като се усмихваше. Сюзън го гледаше с нарастващ интерес. Валери се прозя дискретно.

— Казах на помощника да вземе чантите и да провери, дали имат касови бележки за покупките. Заведох ги в кабинета си. Аманда им направи по един чай. Сигурно много допаднаха на самарянската й душа. Постепенно взеха да идват на себе си.

Алекс отпи от питието си.

— Трябва да знаеш, че Аманда — нашата секретарка — не изглежда точно като вещица. По-скоро би минала за послушничка в някой манастир. Е, добре — той вдигна рамене. — Наистина се оказа, че двамата идват от вътрешността на страната. За пръв път били в Ню Йорк. Животът в големия град напълно ги объркал. Наскоро били спечелили солидна сума от някаква лотария и дошли насам да изхарчат парите си. През целия ден ходили из града. Купували всичко, което им попаднело пред очите. Жената се беше накичила с бижута като коледна елхичка. Трябва да отбележа, че разкрасяването не й се беше удало твърде. Вечерта се отбили с многото чанти и в нашия магазин. Били страшно уморени. Не чули предупредителния гонг за затваряне и после не могли да излязат. Тогава влезли в тоалетните и заспали. Чак на сутринта чистачите ги открили и извикали нашия помощник. Той пък извика мен.

— И какво стана после?

— Изпратих ги на гарата. Все едно — услуга от персонала на „Блумингдейл“. Заклеха се никога повече да не идват в Ню Йорк. Такова нещо никога не можело да им се случи в провинцията. Мъжът постоянно мърмореше на тая тема. Там царял ред и спокойствие. А пък нашият магазин бил дяволски голям и човек като нищо можело да се изгуби в него. Трябвал му кон, за да го обиколи целия.

Сюзън кимаше при всяка негова дума.

— Татко иска да ме направи също толкова неадекватна на живота тук, както тези хора. Ужасно, нали? — потрепери тя.

— Всеки има право да търси щастието си, където намери за добре — намеси се Валери, но усети, че говори като водещата на предаването „Самотни сърца“.

Алек я погледна изненадано.

— Знаеш ли, Валери, човек би могъл да навакса много неща от живота. Не си струва да съжаляваш за пропуснатите радости. Те може би изобщо не са пропуснати, а само позакъснели малко.

Сюзън го стрелна с очи. След това се обърна към Валери.

— А, сега разбирам, защо Валери ми е така сърдита тази вечер! Аз съм ви попречила!

Гласът й звучеше отчаяно.

— Е, добре — Алек допи чашата си и се изправи. — Пожелавам приятна вечер на двете дами!

Целуна ги подред по бузите, облече се и излезе от апартамента.

— О, Валери, толкова съжалявам! — отрони Сюзън тихо. — Изобщо не исках да ти преча, само че не знаех къде…

— Добре, няма значение — Валери й посочи шкафа в ъгъла. — Там ще намериш завивки. Банята е отсреща по коридора. Пожелавам ти лека нощ.

— Лека нощ…

Валери отиде в спалнята си, без да каже нищо повече. Съблече се, легна на леглото, подложила ръце под главата си и се загледа в тавана. „Едва ли ще преживея някога по-голямо разочарование от тази вечер!“ — помнели си мрачно.