Франсоаз Дорис
Забулено слънце (1)

I

Стори й се, че всичко е ужасно дълго. Изнурителни часове. Като че ли месеци, изпълнени с мъчително безпокойство. Въпреки че бе само един ден и една нощ. Да не мисли за това. Да се бори против страха. Да се пита дали ще оживеят до утре. Старото корабче пращеше, клатушкаше се и се мяташе в бурята, гонено от всички страни. Играчка в ръцете на разбеснелите се вълни. Миниатюрна сламчица, подхвърляна, подмятана от развихрилите се стихии. Сгушила се в единия ъгъл на своята койка, сграбчила с две ръце тялото си в конвулсивна прегръдка, тя затваряше очи. За да не вижда. За да отблъсне далеч от себе си страха. Като че ли така — със затворени очи, щеше да престане да съществува. Дървените подпори стенеха. Железата скърцаха. Всеки път, когато корабът отново пропадаше надолу, беше като че ли за да се продъни, да се разбие, да бъде погълнат изцяло. Не. И този път не… Но следващият? Въпреки всичко, тя трябваше да стигне до целта. Това трябваше да стане. Мъчителното безпокойство не я напускаше. Страхът. Въпреки голямата врява около нея, въпреки освирепелите удари на вълните, блъскащи кораба отстрани, тя долавяше пулса на своето запъхтяно дихание. Като че ли бе животно, преследвано от смъртта. Животно, което се мъчеше да избяга. И което чувстваше, че опасността приближава. Че животът му вече нищо не значи. Освен ако не стане чудо. Чудо ли? Тя се надяваше на това. Не, не се страхуваше от своята собствена смърт. Страхуваше се, че нейното изчезване можеше да доведе до неговата смърт. „Аз трябва да стигна. Трябва да отида на острова. Заради теб. Заради нас. Но тази буря… Никога ли няма да престане? Ще успее ли да ме отдалечи от теб?… О, любов моя!“

Мъчеше се да разсее своите опасения. За да избегне безумието, тя се опитваше да си спомни за щастливите часове от своето минало. Бегли, заслепяващи я, те се появяваха за миг. Бе невъзможно да ги задържи. Да изтръгне от тях подкрепа. Смелост. Не, единствено безпокойството продължаваше да съществува. И врявата. И страхът. Толкова близо до целта. Толкова близо до теб…

А после, съвсем ненадейно й се стори, че обезумелите атаки на морето като че ли са намалили своята мощ. Отслабваха. Едва доловимо. Отново подхващаха, но за да притихнат още повече. Малко по малко бурята се беше успокоила. Прашенето на кораба, стоновете — всичко отново бе възвърнало своя нормален ритъм. Прегръдката, стегнала с ледени ръце гърдите на пътничката, се беше отпуснала. И тя бе успяла да потъне в дълбок сън. Сломена, изнемощяла. Готова всеки момент да се разплаче.

* * *

Този ден вълните като че ли си играят една с друга. Палави, подскачащи агънца. Водна пяна. Ослепително бяла. Плъзвайки се над нея, вятърът едва-едва я докосва, грабва букетче морски пръски и го подхвърля към надвесеното лице. Тя затваря очи. Обляга се с тялото още повече върху перилата. С всичките си сили. Съвсем скоро. Островът… Съвсем скоро. „Аз знам, че идвам при теб. Че ще те видя отново. Най-сетне!“ — мисли си тя.

Вече от доста време капитанът я наблюдава. Дошъл неусетно, той е замрял при вида й. Стои така — съсредоточен, нисък и широкоплещест, внимателен. Зъбите му стискат силно лулата, която никога не напуска ъгълчетата на устните му. Толкова силно я стискат, че устата му се е превърнала в една тънка линия. Една червена и лъскава ивица над грапавата брада. Под дебелия навес на гъстите вежди очите му са се втренчили изпитателно. Почти скрити под тежките клепки. Изучават крехкия силует, подпрял се на парапета. „Смело момиче. Въобще не трепна по време на бурята. Останалите пътници…“ Повече или по-малко, те бяха падали в краката му. Обезумели от страх. Обзети от паника. А тя — нищо. Наложи се да изпрати един матрос до каютата й, за да провери какво прави, и да разбере, защо като другите тя не се втурва към екипажа, с уплашени викове и настоятелни молби. Тя не бе отворила на момчето. Просто бе казала, че всичко е наред и да не се безпокоят за нея.

Откакто се беше качила на борда на „Рапас“^[1], капитанът едва бе успял да размени няколко думи с нея. Въпреки волята си, често я бе наблюдавал. Както сега. Искаше да се обърне, да се отдалечи. Но като че ли имаше някаква нишка, която го задържаше. И която го теглеше. Дали бе просто от любопитство? Той не знае. Обикновено не е толкова любопитен. Пътниците, които понякога взема на старото корабче, за да им свърши услуга, минават и отминават. Почти като анонимни силуети. Появили се, а после изчезнали. Без да оставят каквато и да е следа в живота му. Песъчинки във вятъра…

Но с тази жена е различно. Тя го интересува. Странна, загадъчна… Какво ли прави? Присъствието й тук е толкова необичайно. Единствената жена на кораба. Около нея грубияни или авантюристи. Които от нищо не се плашат и пред нищо не се спират. Освен, може би, пред морските бури. Капитанът презрително се усмихва. Погледът му търси наоколо, отново се спира на самотната жена. Защо е предприела това дълго пътуване? Доколкото знае, никой от спътниците му не е успял да изтръгне от нея нищо друго, освен разсеян поглед, някоя учтива дума. И все пак — най-вече на единия от двамата, носещ по палубата своята леност, — много би му се искало да получи усмивка от това красиво, студено момиче. Ала е трудно. Тя е като мрамор. Ледена. С някаква невидима преграда около себе си, непреодолима. И човек се отдръпва. Невъзможно е да я доближи. Както сега.

* * *

Единствено клепките й потрепват едва забележимо над втренчените зеници. От пръв поглед трудно се разбира, какъв е цветът на големите й очи. Обаче капитанът не беше отстъпил. По различни поводи се бе приближавал към нея. Най-сетне. Беше разбрал. Беше видял тези очи, които с равнодушие ви гледаха. Имаха някакъв рядък оттенък. Нито син, нито зелен. Но бяха дълбоки като бездна. И в които като че ли проблясваха сълзи.

* * *

Старият моряк поклаща глава. Обръща се настрани. С бързо движение премества лулата си в противоположния край на устата. Известно време я дъвче. После неочаквано я вади, отново я пъха на старото й място. Прави няколко крачки. Каква бе тази странна идея, която му бе хрумнала? Не подозираше, че е надарен с такова въображение. Сълзи. Защо пък? По лицето на тази непозната той никога не бе видял следи от ридание. То никога не се бе сгърчвало от дълбока печал. Сякаш нищо не можеше да изразява. Все едно, че тя съществуваше просто така — без да мисли, без да се вълнува. Тогава? Откъде се бе появило това усещане, докато я наблюдаваше? И то настойчиво усещане. Което той прогонва и което отново се връща. Все едно, че цялата й душа бе една трагедия.

Раздразнен от мислите си, капитанът извръща глава. Прави няколко крачки към стълбата. Сега ще се отдалечи. Но погледът му се спира на чифт обувки, в които са обути дълги крака, кръстосани по най-безсрамен начин. Капитанът смръщва вежди. „Пак ли този!“ Подпрял се лениво на железните перила на стълбата, с ръце в джобовете, там се е изправил младият метис, който все се върти около пътничката. Раздразнен, морякът едва сдържа отвращението, което другият поражда у него. Ще го подмине, без да му проговори. Но улавя погледа на метиса. За кой ли път очите му пак са се втренчили в младата самотна жена. Но в тези очи няма просто любопитство. В тях има нещо повече от обикновен интерес. Погледът е суров, жаден, безсрамен. И ужасно нахален.

— Виж ти, виж ти — мърмори капитан Даур.

С тежки, но безшумни стъпки той се приближава. Мощният му глас кара наблюдаващия да подскочи. Явно другият е бил твърде вглъбен в себе си.

— Как е, сеньор Перес? Продължавате все така да се любувате на нашата необщителна пътничка?

Без да благоволи да отговори, другият продължава да наблюдава. Дали се забавлява така? Или това е съвсем презрително отношение? Но би трябвало много повече, за да бъде възпрян капитанът. Той настоява. Грубо, жестоко. И гласът му става ироничен.

— Трябва да се признае, че е красива, нали?

Противно на всякакво очакване, той успява да получи отговор. Ала това е само едно ръмжене.

— М-да-а-а…

Годфри Даур се намества върху дебелите си крака. Нещо в него напомня на мечка. Мечка, която е готова да изиграе някакъв танц. Или да направи някоя смешка. По потъмнелия мундщук на лулата му устните се извиват в злорада усмивка.

— Жалко, че е толкова студена, сеньор Перес. Иначе щяхте добре да се позабавлявате по време на пътуването. Тя е нещо съвсем друго, не е като нашите островитянки… Но невинаги е лесно да се очовечи мрамор.

Той прави една крачка встрани и се отдалечава. Този път едва сдържаният му смях бликва. Капитанът плъзва поглед встрани — към перилата край борда — и към младата жена, застанала на носа на кораба като някаква изваяна фигура, неподозираща за интереса, който възбужда. За какво ли мисли?

Капитанът отново се обръща към своя съсед.

— Ако съдя по навъсената ви физиономия — отново подмята той, — тази богиня ви създава затруднения. Басирам се, че не сте успял да измъкнете нищо от нея. Дори и името й.

Някакво потрепване свива бузата на метиса.

— Забравяте, че аз го знам. От вас. Още от началото на пътуването.

Годфри Даур не се оставя да го объркат. Той настоява.

— Тогава, кажете как й е името?

Яростен поглед го принуждава да бъде по-сдържан. Той присвива клепачи. Прави мазна физиономия. Глухият глас на Перес го ругае.

— Задръжте размишленията си за вас, капитане. И знайте, че ако наистина исках, отдавна щях да съм привлякъл вниманието на това момиче.

Той освобождава кръстосаните си крака, повдига рамене. И допълва с престорено безразличие:

— Но аз обичам трудностите.

Закръгленото лице на Даур като че ли изведнъж се развеселява. Привидно, той целият се превръща в съчувствие.

— Наистина ли? О, в такъв случай, аз наистина много се радвам за вас — навежда глава, кашля, после допълва: — Тогава, възползвайте се. Трудности — колкото искате!

След което, сумтейки, той едва сдържа поредната си шега. И се обръща. За пореден път присмехулният му поглед се плъзва по загорялото лице, което се мъчи да остане безучастно. Да, точно така е. Другият е бесен. Доволен от себе си, капитанът се отдалечава. Мърмори си нещо по навик. Постепенно стъпките му стават все по-тромави. Той навежда глава. За щастие, другият е далече. Вече не може да го чуе.

— Хайде, покажи на какво си способен, умнико. Тази жена не е като нещастните глупачки, които омайваш с наперените си физиономии и игривите си очички. Ако поискал, щял да я обуздае! Кара ме да се смея! Колко пъти се е опитвал, красавецът! Ала напразно. Тя не е толкова глупава. Навярно веднага е разбрала, колко струва. Така че и днес той няма да може да постави ръка върху нежните бели пръстчета на Кей Морган!

И съвсем непринудено капитанът избухва в смях. Започва да се спуска по стълбата, потъваща в утробата на „Рапас“. Продължава да си мърмори. И отново се смее.

— Обичал трудностите! Да, да, нека да се възползва от случая, сополанко такъв!

Перес го наблюдава как се отдалечава. Вече не прикрива своята ярост. Старият капитан го е засегнал. По болното, чувствително място. Засегнал го е на чест. Защото, ако има някой, който да е сигурен в себе си, то това е именно Перес. Черните му очи проследяват капитана, докато не го загубват окончателно. Ако в този момент можеха да убиват… Той прави усилие. Поема дълбоко дъх. Размисля. Може би след всичко това, подмятането на Даур ще се окаже стимул за него? Той бавно се отправя към Кей Морган. В приближаването му има нещо от онова на хищника. На хищник, дебнещ в засада. Без да го е видяла да приближава, тя продължава да стои на същото място. Ако можеше само да разбере, за какво мисли. За кого мисли. Защото не е възможно да няма някой мъж в живота й. Той спира близо до нея. Като че ли е хипнотизиран. Не може да откъсне поглед от правилния овал на лицето й, напрегнало взор в открито море — към надеждата за земя. Към края на пътуването.

Той несъзнателно преглъща. Прокарва език по грубите си устни. Прави още една крачка напред. Вече почти може да я докосне.

Този път тя е усетила неговото приближаване. Като че ли потръпва. Обръща се почти изцяло към него. Без да го гледа. И отново заема първоначалната си поза.

Такова посрещане е едно от най-хладните. Но това не спира мъжа.

— Опитвате се да разберете дали не приближаваме вече сушата, така ли, госпожице Морган?

Той бе започнал да гука. Израз на досада изкривява прекрасното женско лице. Но за него това е без значение. Той настоява.

— Ще продължите ли пътуването си оттатък острова, госпожице Морган?

По-силно е от нея. Не би трябвало да отговаря. Но не може да се сдържи. Просто отбелязва сухо:

— Госпожа Морган.

Той се усмихва доволно. Тя му е отговорила. Но той разбира. Много бързо. Тя не е свободна. Признава го. Чувства се горда с това. Значи не някаква мъка, легнала на сърцето, я кара да бъде така самотна. Той се намръщва.

— Госпожо Морган… Извинете ме… Вие сте толкова млада, толкова… толкова…

Никога не му се е налагало така да търси думите си. Той внимателно оглежда вглъбеното й лице, очертанията на тялото. Силното му желание предизвиква смущение. Руменина мъчително завладява белите бузи. Пръстите на Кей стискат още по-силно перилата. Тя овладява чувствата си. Обръща се настрани. После прави наслуки няколко крачки. Той я следва. Сладникавият му глас с тон, който смята за съблазнителен, се носи след нея. Гласът е пълен с недомлъвки.

— Жалко…

Тя трепва, обръща се. Очите й се наливат с омраза.

— Достатъчно, стига!

Диша накъсано. Той благосклонно свежда очи. Погледът му се задържа в началото на деколтето — там, където нежната кожа се е оросила с дребни капчици пот.

Тя е срещала не един мъж. Техните ухажвания никога не я бяха наранявали. Но такова безочие! Грубиян! Опасен грубиян. Защото пламъчето в черните му зеници не може да я заблуди. Въпреки всичко, тя скръства ръце. Опитва се да възвърне спокойствието си.

— Мислех, че сте разбрал, сеньор. Още от самото начало на това пътуване вие ми досаждате — гласът й звучи глухо. Фразите й са кратки, сухи. — Оставете ме на спокойствие. Повече не мога да понасям вашите ухажвания. Нито пък вашата омразна компания.

Тя му обръща гръб. Отдалечава се, колкото е възможно по-далече от него. Отново започва да се любува на морето. Диша дълбоко. Да се успокои. Да забрави за този случай. Кога най-сетне на хоризонта ще се появи ивица суша? Островът… Може би утре?

Зад нея Перес гримасничи. Очите му следват очертанията на приведения й гръб. После се изпълват с отмъстително пламъче. Той побеснява. Този стар, носещ нещастие капитан. Оказа се прав. Не е лесно да се очовечи мрамор. Бе успял да я изтръгне от нейното мълчание. За миг бе повярвал в своя успех. Но не беше така. Имайки предвид последните й реакции. Щеше ли да успее да се издигне поне малко в очите й? Тези нейни очи. Това нейно движение с брадичката напред. Как само го бе наругала. Беше се отнесла с него, като че ли бе боклук! Той, Перес!

Сега вече погледът, който отправя към нея, е пълен с явна омраза. Той отстъпва назад. Как се бе осмелила? С внезапно движение пъха ръце в джобовете си. Юмруците му се свиват. Сега ще седне встрани. Премисля планове за отмъщение. Отхвърля ги всичките — един след друг. Струват му се несъвършени. Той ще пречупи това момиче. Ще й покаже кой е. Иска му се да я види такава — превита пред него, коленичила. Умоляваща го да види нейните горделиви очи, пълни със сълзи.

Той се отдава на тази мисъл. Представата за това донякъде утешава накърнената му чест. Присвива очи. Взира се внимателно в някаква точка в далечината. Струва му се, че вече забелязва тънката ивица на приближаващата суша. Струва му се, че вижда как се вълнуват на вятъра гъстите корони на палмите. Внезапно усеща непоносимата горещина на слънцето. Задушава се. С трескаво движение вади носната кърпа. Бърше лицето си. Затваря очи. Съвсем скоро ще бъде отново на острова, отново ще бъде под палещото слънце ще ходи по напуканата земя, която задушната горещина изпича; отново ще потъне в контраста между блатата с леден въздух над тях и манговите горички с мирис на влажна земя; пак ще е сред тези блата, които злите духове населяват за голям ужас на островитяните.

Очите му отново се впиват в хоризонта. Той търси. Търси. Настойчиво. Как да пречупи непоколебимостта в тази бяла жена, възправила своята гордост край парапета на старото корабче? Под крехката сянка на едно платно.

Което някога е било бяло. Което плющи сега на вятъра. Проядено и натежало от морска сол. Вниманието на Перес се съсредоточава върху Кей. Какво прави тя на кораба? Бе глупаво от негова страна, да я пита дали ще слиза на острова. Да, тя ще слезе. Това той знаеше. Но защо? Какво ще търси там? Как да разбере?

Ненадейно, усмивка присвива устните му. Дяволитите му очички се отвръщат от застиналите очертания на жената, която като че ли все още не се бои от него. Но той е замислил нещичко…

Тихичко се приближава. Ще се облегне близо до нея. Вероятно тя го е чула. Неочаквано се изправя. Отдалечава се. Вече е близо до тясната стълбичка, водеща към каютите. Перес тръгва след нея. После променя решението си, подпира се гърбом на железния парапет. Иронична усмивка изкривява лицето му. Бръчките танцуват в ъгълчетата на притворените клепачи. Които се дръпват към слепоочията. Като тези на азиатците.

— Върви… върви… — мърмори той, когато Кей вече е изчезнала. — Бягай от мен. Знам много добре къде да те намеря. Не подозираш какво те очаква, малката! Човек не се подиграва безнаказано с Перес!

Някаква радостна мисъл проблясва в съзнанието му. Той се разсмива гръмко. Ехото от смеха му застига Кей в тесния коридор, в който изтощена, тя напредва мъчително. Горещо е като в пещ. Дочула смеха му, неочаквано спира. Ръката й леко докосва парещите стени. В търсене на подкрепа. На някаква помощ. Тръпки я побиват. Този човек й досажда, отвращава я. Въпреки това, той е красив, не може да се спори. Но змиите също са красиви. А тяхното ухапване често е смъртоносно.

Тя продължава бавно по пътя. Опитва се да прогони Перес от мислите си. За щастие, скоро няма да го види. Има толкова други проблеми за разрешаване. На които болезнено търси отговор.

Нощта отдавна се е спуснала. Дошъл е някакъв матрос. Тя не знае от колко време е тука. Тихичкото почукване на пръстите му по вратата на каютата за миг я е принудило да изостави мислите, напиращи в нея. Постоянно.

И все едни и същи. Като в затворен кръг. Като някаква фиксидея.

— Няма ли да дойдете на вечеря, сеньора?

— Не. Не, благодаря.

Момчето чистосърдечно я наблюдава и в очите му открива доверчивост и възхищение. Трогната, тя го дарява с усмивка. То почервенява. И настоява:

— Искате ли да ви донеса нещо, сеньора?

Тя клати глава:

— Няма нужда. Благодаря ти, малкия.

Объркан, матросът си отива. Тя дори не е поискала нещо за пийване. Има всичко, каквото й трябва. Гарафа с вода. Блудкава. Топла. Но по-добре да пие от нея, отколкото от долнопробния алкохол, който капитанът щеше да й изпрати, за да й вдъхне смелост. Като че ли в тази горещина алкохолът бе най-доброто решение. Кей се мръщи при тази мисъл. Приближава се до илюминатора. Нощта вече плътно е завладяла всичко наоколо. Чак до утре. Черна и непрогледна. И все пак, някакви отблясъци като че ли се пробуждат сред вълните. Сякаш дремят. Мимолетни проблясъци, които плават в своите дълбини. Несъмнено, утре ще стигнат до острова. Най-сетне. Тя ще види как все по-ясно и по-ясно ивицата пламнала земя ще се очертае и изникне на хоризонта. Откъдето нагоре ще се понесат някакви изпарения, подобни на белезникаво сияние, надигащо се от вряща вода. Тя е сигурна, че ще стане точно така. Бе чула двама мъже да говорят за това на мостика. И целия този следобед гледаше втренчено напред. Като че ли силата на желанието й щеше да накара сушата по-бързо да се появи. Дотогава, докато очите я заболяха.

Тя се спира край отворения илюминатор, намиращ се на нивото на мостика. Някакво продължително безсъние я кара да остане там, а после да се отдръпне. И да обикаля в кръг из тази кутийка, нагорещена до крайност, задушна — клетката, в която й е отредено да живее. С несъзнателни движения тя бърше плувналото си в пот лице, кърпичката вече е влажна. Да поспи. Трябва да поспи. Един Господ знае, какви изпитания я очакват утре. Въпреки всичко, тя бе пожелала да тръгне. Макар че я бяха разубеждавали да не го прави. Бяха опитали всичко, за да я отклонят от това пътуване. Но така трябваше да стане. Тя не можеше да постъпи другояче.

Залитна. Ръката й търси неуверено нещо, иска някъде да се залови, да се задържи, удря се в острия ъгъл на един куфар, поставен зад нея на масата. Едва тогава тя се отдръпва. Светва лампите. Бавно повдига капака. Замисленото й лице се свежда над съдържанието в куфарчето. С някакво странно очарование. Оскъдната светлина очертава това лице с полуотворени устни. Които мърдат. Като че ли мълвят някакво заклинание.

Тя е протегнала свитите си ръце, повдига ги още нагоре. Усмихва се, издига ги още малко. Все едно, че прави жертвоприношение. Последните фиби се плъзват, разпускат мекия кок. И косите се разливат по дългата, изящна шия. Покриват раменете й с копринен воал. Със златисти отблясъци. От горещината кожата й блести като сатен. Разкрива тялото й, нежните му извивки. Светлината я гали. Тя е много красива. И се усмихва.

Ръцете й се разтварят. От тях бликва поток. Разноцветни отблясъци, които пръстите й разбуждат. Искрене на скъпоценни камъни. Блещукания, които заслепяват. Диаманти. И по-бледият блясък на златни монети.

— Люис… — шепти Кей.

Вече не се усмихва. Лицето й е станало сериозно, печално, напрегнато. Дълго време остава така — приведена над куфарчето.

Внезапно вдига глава. С рязко движение затваря капака. Сигурна е! Някой помръдна! Там! Близо до илюминатора. Стори й се, че забелязва две проблясващи очи. Да загаси светлината. Бързо… Но кой беше това? Защото в себе си тя е сигурна. Инстинкт. Имаше някой. Там имаше някой! Някой, който я дебнеше. Ами ако са я видели? Колко е непредпазлива. Дано да не е бил Перес…

Тя дълго се вслушва. Забравила за своята умора, за горещината. В търсене на своя страх. Не. Няма нищо, никакъв шум. Навярно се е излъгала. Тази горещина ще я подлуди.

И тогава, останала съвсем без сили, тя се поваля на леглото. Изтощена до крайност. Да, всичко е от горещината. Задушна. Потискаща. Като пред буря. Вече го е изпитвала. Да, спомня си. Но е било на друго място. Много отдавна. Отдавна. А като че ли е било вчера… Боже Господи, вчера…

Главата на Кей се върти върху твърдата малка възглавница. Надясно. Наляво. Извива се бавно, мъчително. Красивото й лице се е сгърчило. Станало е ужасно разстроено. Все едно, че е заболяла от треска, все едно, че бълнува. Устните й мълвят откъслечни думи. Без никаква видима връзка. Стенания. Настойчиви молби, вопли. Невъзможно е да се разбере. Като мехури, които внезапно пропукват спокойната водна повърхност на блатото. И които кипят. И които изгарят. И които нараняват. Думи, които бликат от миналото.