Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (21)

Шеста глава
Острови в океана

„Нищо не забравихме на брега, нали? Тогава — всички на борда. Нека се строят тук, на горната палуба, да бъдат проклети!“

Х. Мелвил, „Моби Дик“

Нона плуваше бавно, отпуснала главата си с маска във водата и движейки плавниците. Водата беше топла и прозрачна и в нея цъфтяха разкошни, приказно многоцветни коралови градини. Тук-таме сред грамадите корали тъмнееха подводни пещери, люлееха се пищни водорасли, на ята и поединично плуваха невиждани риби.

Сега Нона плуваше над вътрешния склон на кораловата колония. Тя никога не би се осмелила да плува толкова далече от брега, ако не беше Русто. Той през цялото време беше близо до нея, внушаваше й спокойно чувство на безопасност.

А долу кипеше живот. Ето, плува някой с жълти балони на акваланга на гърба и харпун за подводна стрелба и сянката му се плъзга по светлото дъно. Кой е това — Ур или Валерий? Ето, до подножието на коралите се появи Шамон, него е лесно да го познаеш по „аквафлекса“ — кинокамерата за подводни снимки, подобна на малък самолет. Кого или какво снима? Нона увисна над него с разперени ръце. Дали Шамон не снима тази забавна риба с дългата перка на гърба? Или, може би, тази уродлива дебелана с четинеста муцуна, която пасе във водораслите? А този кой е? Май че е Валерий. Да, мярна се брадичката му. Ах, той тегли риба на харпуна си, все пак е улучил… Неуморим хлапак. Всички те се превръщат в хлапаци, когато докопат вода и акваланги.

Нона отплува по-нататък и изведнъж видя доста широк проход между коралите. Там синевата се сгъстяваше и Нона за миг усети страх при мисълта за бездънната дълбочина, която започва там. Долу — тя ясно виждаше в прозрачната светлозелена вода — плуваше Ур. Нона спря, за да види кого гони той. Ето, той стреля — от харпуна излетя стрелата, теглейки след себе си тънко въже. Не улучи! И в този момент от синия проход изплува дълга сива сянка…

Още нищо не се беше случило, Нона още не беше успяла да осъзнае, че Ур продължава да се приближава към прохода по инерция, а предчувствието за беда вече я обхвана. Тя едва сдържа вика на ужас, едва не изпусна от устата мундщука. Акулата навлизаше в кораловата градина бавно, като че се ориентираше. Сега Ур спря. Забеляза я, разбира се. Той май се намираше над акулата. Човек с дълъг нож в ръка доплува до него и го отблъсна, да, отблъсна го назад. Сега Нона отчетливо виждаше тъпите очички на акулата, нейния триъгълен гръбначен плавник. Русто беше до нея, той дръпна Нона за ръката, но тя изтегли ръката си, стори й се, че сънува. И в този лош сън там, долу, човекът с ножа — сега тя позна Арман Лакруа — се приближаваше, страшно бавно се приближаваше към сивата твар… Изведнъж — удар с опашката, гъвкавото тяло се изви… в следващия миг акулата се устреми обратно към океанската синева…

По-късно, когато най-после всички излязоха от водата и седяха на верандата на бунгалото в сламените кресла, Нона попита, а Шамон преведе въпроса й на френски:

— Защо тя отстъпи? Нима акулите се боят от човека?

— Не — усмихна се Арман. — Те не се боят от нас. Но понякога можеш да ги озадачиш.

— Тоест как?

Арман сви широките си рамене. Какво можеше да каже? Човек никога не знае как ще се държи акулата, дали е сита или гладна, агресивна ли е много или не… На каквато се натъкнеш…

Вместо него отговори Русто:

— Арман не го е страх от никого в морето, освен от косатките. И мисля, че акулите чувствуват това.

— Страх ли го е Арман или не го е страх, ще видим, когато проявя лентата — каза Шамон. — Ще видим по лицето му.

— Ти засне ли тази среща? — попита Русто.

— Да. Наистина камерата подскачаше в ръцете ми, но се надявам, че се е получило нещо.

Валерий премести един от шезлонгите от сянката на кокосовата палма на слънце и седна с протегнати крака, блажено примижал.

— Не ми давай хляб — заяви той, — а ми дай да се пека през декември. — И добави със сънен глас: — Да ме беше видял сега Рустам, щеше да умре от завист…

Стопанинът на бунгалото, Гийом Турилиер, разгърна тръстиковите щори, закриващи вратата, и излезе на верандата. Той вървеше трудно, тропаше с протезата си и бавно пренасяше върху нея тежестта на тялото си. Ур приближи едно от креслата към него.

— Благодаря, мосю. — Турилиер седна и с една ръка започна да пълни лулата си с червеникав тютюн. Той правеше това ловко. Другата му ръка, в черна ръкавица, лежеше неподвижно на коляното му. — Аз чух, че едва не сте попаднали в устата на Лизета? — попита той.

— Лизета е любимата акула на Гийом — усмихнато обясни Русто. — Той и досега не може да й прости, че веднъж тя закуси с крака му.

— Да, мосю, едва не се сблъскахме с нея — каза Ур, който се беше облегнал на един от стълбовете на верандата. — Добре че беше Арман. Аз дори не съобразих веднага, че това е акула.

— Много врагове имах — каза Турилиер — и не можах да пипна всички, но Лизета ще я пипна… — Той добави сложна френска ругатня, сепна се и се извини на Нона. — Вие тук застреляхте толкова риба — продължи той, плувнал в облак тютюнев дим, — че моят Жан Батист едва смогва в кухнята. Впрочем той сега се разкъсва между кухнята и политиката. Вчера беше на митинг в Морони — решаваше въпроса да се отделят ли от Франция Коморските острови.

Ур с интерес гледаше Турилиер. От думите на Русто той знаеше, че този сакат човек е преживял бурен живот.

Внук на комунар, преди сто години заточен в Нова Каледония и оженил се там за полинезийка, син на моряк, впоследствие стопанин на рибарско магазинче, Гийом Турилиер се беше родил на Таити. Той помагаше на баща си в магазинчето, а после избяга от тежката му ръка, от вечната воня на риба, постъпи като юнга на шхуна, пренасяща кокосови орехи. Беше бит много и безпощадно и веднъж един негодник шкипер счупи носа му. Гийом плава и като харпунер на китоловен кораб, пренасяше контрабанда в Пондишери, лежа в сингапурски затвор, опита щастието си в лов на бисери в Туамоту. Там, на архипелага, постъпи в ихтиологическа експедиция и се запозна с младия Русто, помогна му да изпита новия апарат за подводно дишане. Превъзходният опит на гмуркач и практическото познаване на океана и неговите обитатели направиха Турилиер незаменим сътрудник на експедицията. По това време в Таити умря баща му и в прилив на закъсняла нежност завеща на блудния си син бедната си рибна търговия. Турилиер продаде магазинчето, поддаде се без особена съпротива на уговорките на Русто и замина за Франция. Известно време той учи зоология в Сорбоната. Ожени се за дъщерята на антиквар, романтична девойка, която се влюби безумно в „ловеца на бисери“, „кафявия флибустиер“ и други подобни имена и всичко щеше да тръгне добре за младия ихтиолог, ако не беше войната. През юни 1940 година, когато немските танкови дивизии се устремиха към Париж и фронтът бе пробит. Турилиер го плениха, но успя да избяга. След дълги скитания той попадна в Алжир. Сражава се в Тунис през 1943-та в състава на френския африкански корпус. През 1944-та участвува в десанта в Нормандия. Турилиер се върна в Париж с пагони на капрал, с празен ръкав, с нашивки за раняването — и се убеди, че тук никой не го очаква. Жена му беше сега съпруга на юрист, който правеше политическа кариера. Турилиер отново замина за южните морета. В Мадагаскар той отново се срещна с Русто и дълги години плава с него като ихтиолог. После купи на остров Гранд-Комор парче земя, построи си бунгало и ето, вече осемнайсет години живееше тук неотлъчно, изкарвайки хляба си с доставката на редки риби за частните аквариуми в Европа и Америка…

— Гийом, да не би да смяташ да станеш първия президент на Коморската република? — попита с усмивка Русто.

— Нито първи, нито последен — хрипкаво каза Турилиер. — Стига ми вашата проклета суета. Всичко е тленно, всичко е прах, скъпи мой Жул. Не искам нищо от живота, освен покой.

Ур замислено гледаше кафявото му лице с белег на бузата, със счупен нос, с разногледи очи под гривата побелели коси. После прехвърли поглед към палмовата горичка, която започваше веднага зад бунгалото, към акациевите храсталаци и дългите дървета, след които по склона на планината започваше лесът, истинската джунгла с гигантски папрати и хвощове — най-древните растения на Земята. Над гористата ивица планината беше покрита с храсти, но тук-таме се виждаха сиво-черни обгорени места, прорязани с дълбоки цепнатини — лавинни полета, както обясни Русто. Още по-нагоре планината се издигаше към сивите облаци в шапка от димни изпарения, които вечно обвиваха върха й.

— Мосю Турилиер — каза Ур, — ако толкова много държите на спокойствието си, защо сте се заселили на склона на вулкан?

Турилиер обърна глава към него.

— Картала се държи мирно — каза той.

— Но нали тя е действуващ вулкан и всяка минута може…

— Може — изсмя се Турилиер. — А нима, мосю, целият наш живот не минава върху вулкан? Вие, както разбрах, сте видели такива неща, каквито нито един човек не е виждал. Точно вие, мосю, би трябвало да знаете колко случаен и несигурен е животът във вселената. Или може би вселената е пълна с разумен живот, както моите аквариуми — с риба?

— Не — каза Ур. — Не зная как е във вселената, но в нашата галактика разумният живот е сравнително рядко явление.

— Вие казвате — рядко, а аз казвам — случайно. Така че не е ли по-добре да престанем да се преструваме, че ние сме венецът на творението? Не е ли по-добре да играем открито: ето ме мене, а ето го вулкана? — Турилиер отново хрипкаво се изсмя. — Според мен така е по-добре, мосю.

Нона внимателно слушаше разговора, който се водеше на английски.

— Странно разсъждавате — обърна се тя към Турилиер. — Животът не е игра и не е случайност, той е възникнал в закономерния ход на еволюцията — това е известно на всеки ученик, поне у нас… Човекът съвсем не е беззащитен пред природата, напротив — той активно й въздействува…

— Защо? Извинете, че ви прекъснах, мадмоазел, но защо е необходимо да се въздействува на природата?

— Тоест, как защо? — Нона изглеждаше малко смутена. — Ако човечеството разсъждаваше като вас, хората и досега щяха да живеят в пещерите и да носят кожи от зверове…

— И това щеше да бъде много по-разумно, отколкото да се встъпва във враждебни отношения с природата. Погледнете какво направихме от нея. Отровихме я с дим и химикали, замърсихме я с нефт и отпадъци, задушихме я с бетон. Не мислете, мила моя мадмоазел, че природата ще търпи вечно това издевателство. Един прекрасен ден тя ще се разбунтува.

— Идеализъм! — възкликна порозовялата Нона. — Природата е била враждебна към първобитния, а не към съвременния човек. В нашия век човекът е близко до пълното господство над природата. Този процес е сложен и противоречив и замърсяването на околната среда се оказа до известна степен неизбежно следствие. Но какво да се прави? Цивилизацията е необратим процес. И има само един изход — да се предотврати по-нататъшното замърсяване, да се постараем да си създадем хармонични отношения с природата.

— Това никога няма да стане.

— Ще стане! Непременно ще стане… Вече съществува, за ваше сведение, проект за такава изработка на енергия, която ще направи ненужно изгарянето на изкопаемото гориво…

Нона изведнъж млъкна и с ужас се втренчи в стълба на верандата, където стоеше Ур.

— Какво е това? — попита тя и посочи животното, голямо колкото котка.

Точно над главата на Ур, прегърнало стълба с лапки, напомнящи щипци, и с дълга змиевидна опашка, едно отвратително създание беше извадило покрития си с някакви израстъци език и гледаше към хората с кръглите си очи.

Ур отскочи от стълба. Животното се преобърна надолу с главата и запълзя по стълба. Валерий се хвърли да го улови.

— Недей! — потръпна Нона. — Ще те ухапе.

Шамон се засмя:

— Това е… как беше… сутринта е един цвят, вечерта — друг…

— Хамелеон! — сети се Валерий и със съжаление погледна храстите под верандата, където изчезна уродливото животно. — Ето какъв значи… красавец е той… А как гледаше! Направо съгледвач. Според мене те не са опасни.

— Те не са вредни за човека — каза Турилиер. — Но туземците се боят от тях. Те са уверени, че този, който улови хамелеон, ще умре още същата година.

— Предразсъдъци — каза Нона. И след кратка пауза добави: — Все едно, недей да ги ловиш.

— Вие няма да убедите този стар скептик, Нона — каза Русто. — Нека се наслаждава на спокойствието си, седнал върху вулкана. Но за какъв проект споменахте? Може би за странната идея на нашия приятел Ур за извличане на електричество от океанските течения? Спомням си, че той говореше смътно за това в Санта Моника… Впрочем ще имаме време още да поговорим за това. Гийом, да не си решил днес да ни умориш от глад?

— Аз не съм виновен, доктор Русто — разнесе се висок напевен глас. — Много риба.

Подвижният побелял слуга изнесе на верандата огромен поднос, отрупан с тенджери, чаши с кокосово мляко. Той бързо подреди всичко това върху масата. Над грубите глинени чинии заплува зашеметяващо пикантен аромат.

 

 

Вечерта морският бриз намали влажната горещина на коморския бряг. Започна отливът. Водата отстъпваше от залива, с рев се разбиваше в кораловата бариера и вдигаше бели пенести вълни.

— Отлива си го бива — каза Валерий. — Тук няма да успееш и да се почешеш, и ще те отнесе през прохода в открития океан. Дано не отнесе и нашата „Дидона“.

„Дидона“ беше хвърлила котва на външен рейд, там стояха и няколко риболовни кораба.

Групата островчета зад рейда сякаш се приближи, по-ясно се очерта на вечерното небе. А по-далечните острови — струпани угаснали вулкани — се обвиха в розова мъгла.

Вече доста време от съседното селище, скрито зад крайбрежната гора, се носеха звуци на барабан. Сега те се усилваха. Турилиер се събуди от следобедната дрямка. Като се вслуша в барабаните, каза, че в селището празнуват сватба.

— А може ли да отидем там? — попита Нона.

Решиха да вървят през гората, за да видят едновременно как се събуждат лемурите от дневния си сън.

В гората беше сумрачно. Пътниците бавно се придвижваха след Турилиер, като разгръщаха лианите, увиснали тук-таме от клоните на дърветата. Скоро попаднаха на цяло стадо лемури. Пухкавите дългоухи зверчета скачаха от клон на клон, тихо вряскаха и не обръщаха внимание на хората. Един седеше с увиснала опашка и бързо дъвчеше клонка с листа, придържайки я с предните си лапки. Друг висеше надолу с главата, захванал се за дървото с опашка.

— Какви са малки! — учудено каза Нона. — Малко по-големи от катерица. А аз мислех, че те са не по-малки от маймуните.

— Не бързайте, мадмоазел — прохриптя Турилиер, накуцвайки с протезата си. — Ще срещнем и по-едри екземпляри.

И той започна да разказва, че в отряда на приматите лемурите са най-древният подвид: те са съществували още в началото на третичния период, преди седемдесет милиона години, когато изобщо не е имало маймуни. И за „моста“ — ивицата суша, която някога е свързвала Мадагаскар с Африканския континент, от който сега са останали само островните архипелази и за древната Лемурия, погълната от океана.

Храстите под краката им трещяха. Тъмнината се сгъстяваше. Заподскачаха лъчовете на джобните фенерчета, с които Турилиер предварително беше снабдил своите гости. Сватбените барабани се чуваха все по-близо и по-близо.

Нона трепна от резкия вик, дошъл някъде отгоре. Лъчовете се вдигнаха едновременно и в тяхната светлина се появи червеникавочерен лемур, голям почти един метър. Той седеше на клона, немигащите му втренчени очи светеха зловещо, ушите му стърчаха. В следващия миг лемурът скочи на по-висок клон и пътниците видяха, че на корема му виси, стиснал го с лапки, по-малък, с по-светъл цвят.

— Това е самка! — възторжено възкликна Нона. — А лемурчето е чудесно!

— Лемурче като амурче — промърмори Валерий и забръмча с кинокамерата. — Само че светлината е малко. Може би ти ще снимаш, Люсиен — подаде той камерата на Шамон, — ти ще свършиш най-добра работа.

— Тихо — каза Турилиер.

Вече няколко минути той се вслушваше в шумоленето, в нечии бързи стъпки из гората. Светна в тази посока, но не видя нищо, освен грапавите стволове и храсталаци. После той насочи лъча на фенера към краката на своите спътници.

— Ние сме четирима — каза Турилиер. — А бяхме петима. Някой липсва.

Нямаше го Ур.

Крещяха дълго, отчаяно. Нона пресипна. Проклинаше се: увлече се в интересния разговор, жадно слушаше… забрави, че Ур трябва да го наглеждаш като дете…

— На Коморите няма опасни за човека зверове — за десети път каза Турилиер. — Ето какво — каза той след малко, — стига сме викали. Вървете тримата обратно до самото бунгало и си отваряйте очите. А аз ще куцукам след вас.

Вървяха бързо. Във всичко това — във врещенето на лемурите, в пляскането на крилете на огромните прилепи, подплашени от виковете, в нервния танц на фенерите, които претърсваха гората от двете страни на пътечката, в цялата тази душна нощ имаше нещо фантастично. Като че всичко това не става с тебе, не е наяве.

Дали не е отлетял със своята лодка, за която разказват, че пристига при мисления му зов?… Би ли могъл той да постъпи така — без предупреждение, без сбогуване?… Би могъл, би могъл! Това веднъж се беше случвало…

Те излязоха от гората. На верандата на бунгалото гореше светлина, там седеше някой… Не, не беше Ур… Доктор Русто и Арман отдавна отплуваха с лодка за „Дидона“… Ах, това е слугата на Турилиер…

— Жан-Батист! — извика го Шамон и ускори крачка.

Старият слуга трудолюбиво усвояваше уводната статия в „Монд“ отпреди три седмици. Той вдигна побелялата си къдрава глава.

— Жан-Батист, сам ли си в къщи? — извика Шамон.

— Не, мосю — каза слугата. — В къщи е още господинът, когото Лизета едва не изяде.

— Уф-ф… — Шамон уморено се отпусна на стъпалото на верандата.

— Господинът дойде преди малко. Не поиска да яде, нито да пие. Веднага отиде в стаята си — каза Жан-Батист.

Малкият хол беше слабо осветен от лампата. Светлината в жилището изобщо беше оскъдна, батерията на акумулатора, който я даваше, явно се нуждаеше от зареждане. Дъските, постлани с пъстри рогозки, скриптяха. Нона бутна вратата към стаята на Ур. Там беше тъмно.

— Ур! — повика го тя, чувствувайки, че сърцето й бие някъде в гърлото.

— Какво? — отговори от тъмнината спокойният му глас.

Валерий напипа ключа, запали лампата. Ур лежеше на кревата, подложил ръце под главата си. В стаята беше задушно, прозорецът беше закрит от тежка, изплетена от тръстика щора.

— Да не си полудял? — нахвърли се върху Ур Валерий. — Вървеше с нас и изведнъж изчезна. Не можа ли да кажеш човешки, че си решил да се върнеш? Какви са тия номера, дявол да го вземе?

— Престани — каза му Нона.

— Какво — престани? — ядоса се Валерий. — На тяхната планета може би е прието да изчезваш в гората и да караш хората да бягат като хрътки, а у нас не е прието. Не е прието, ясно ли ти е? — изкрещя той на Ур. — Ех, вие! — махна той с ръка и излезе.

Чу се как на верандата той каза на Шамон:

— Такива работи, приятелю Люсиен. Ако щеш върви, ако щеш, падай както са казвали в Древния Шумер…

Ур беше много разстроен. Той седеше прегърбен, отпуснал големите си ръце между коленете си, и гледаше с втренчен поглед към ъгъла на стаята, където върху грубо сковани поставки стояха стъклените аквариуми. Нона седна на табуретката.

— Пак ли получи пристъп? — попита тя.

— Не…

— Защо се върна от средата на пътя?

Ур сви рамене.

Там, в гората, внезапно го обхвана усещането за засада. Дали му се стори, че чу стъпки някъде отстрани, нечие тайно присъствие? Може би му се е счуло. Но това щракане… Слабо щракане и мигновено, едва различимо свистене на нещо, прелетяло наблизо — нима и това му се е сторило? Той вдигна фенерчето. Там, където светлината му потъваше в нощната тъма, храстите се люлееха. И като че се отдалечаваха нечии бързи стъпки… Какво беше това? Игра на въображението? Шумоленето на лемурите? Той стоя и се вслушва известно време. Четирите подскачащи светлинки — фенерчетата на спътниците му — се отдалечаваха. Тревогата не напускаше Ур. И той изгаси фенерчето си и тръгна с ускорена крачка, вглеждайки се напрегнато в едва белеещата се в тъмнината пътечка. Тръгна обратно, без да мисли за нищо. Той чу виковете. Търсеха го. Но гласът на вътрешната тревога заглушаваше всичко и го караше да бърза да излезе от гората…

Обаче той не можеше да разкаже за всичко това дори на Нона.

— Ур — каза тя, — аз просто не мога да те гледам такъв мрачен. Понякога ми се струва, че си болен… не мога да разбера какво става с теб… Зле ли се чувствуваш с нас?

— Не. — Сега погледът му се проясни. — Но аз само ви преча. Аз виждам… на теб ти е приятно и весело с Шамон, а аз само развалям настроението ти.

— Какво общо има Шамон? — изуми се Нона.

— Той танцува с теб… ухажва те…

— Ур! Ти ли ми казваш това? Ти?…

— Че кой друг? — отговори той с обичайната си добросъвестност. — Тук няма никой друг.

Нона се наведе и скри пламналото си лице в длани. Господи, той ревнува! Изведнъж тя стана, сякаш подхвърлена от приливна коморска вълна. Ур също стана. Високо вдигнатите вежди придаваха на лицето му страдалчески израз.

— Струва ми се, че трябва да изясним отношенията си — каза Нона и го погледна право в очите. — Е… как мислиш, какво е моето отношение към теб?

— Ти се отнасяше към мене много добре. И в Москва, и по-рано. А сега не знам как се отнасяш към мене. Според мен ти скучаеш, защото…

— Всички ли са такива на Еир? — прекъсна го Нона. — Ти си дете, Ур. Трябва да си пълен глупак, пън, за да не видиш… да не видиш, че те обичам.

— Нона! — извика той.

— Какво „Нона“? Какво „Нона“? — трескаво продължаваше тя, стиснала ръце. — Ти си ми цяло мъчение! Не бива, не бива — разбираш ли? — не бива жената първа да се обяснява в любов, не бива, дори когато пред нея стои един безчувствен дръвник…

— Нона… — Ур пристъпи към нея, внимателно я хвана за раменете, очите му сияеха. — Ругай ме, ругай ме още.

Тя заудря с юмруци по гърдите му.

— Трябва да бъдеш човек, разбираш ли? Човек, а не безмозъчен пришълец, не месопотамски истукан…

— Ще бъда, ще бъда човек…

— Аз исках да умра, когато акулата се насочи към тебе… Ох-х! — Нона взе ръката му и я притисна до мократа си от сълзи буза.

 

 

На сутринта за тях пристигна лодка от „Дидона“.

Турилиер слезе до белия полумесец на плажа, за да изпрати гостите. С галантност, която никак не подхождаше на облика му, той докосна с устни ръката на Нона.

— Беше ми много приятно да споря с вас, мадмоазел — прохриптя той. — Щастливо плаване.

— А на вас, мосю Гийом, желая спокойствие и успех във вашата работа.

— Успех? Не, мадмоазел, не ми пожелавайте успех. Аз отдавна се уговорих със самия себе си, че няма да очаквам успех, няма да ми стигне животът за това очакване. По-добре ми пожелайте да пипна Лизета.

— Пожелавам ви го от цялата си душа!

Нона гледаше отдалечаващия се бряг със самотната фигура на плажа. „Сбогом, Гранд-Комор — мислеше тя. — Сбогом, бунгало под палмите, сбогом, човече, живеещ върху вулкан. Едва ли ще се видим отново. Но е хубаво, че ви срещнах…“

След половин час те се качиха на борда на „Дидона“. Двигателят със своите две хиляди конски сили вече ритмично тракаше, загрявайки, и палубата меко вибрираше, миришеше на изгорели газове. После на бака, избирайки котвена верига, задрънча брашпилът. Боцманът Жорж в бяла барета с червен помпон и раирани шорти извика:

— L’ancre est haute et clair^[1].

Малбранш, който гледаше през прозореца на рубката, кимна и звънна с ръчката на машинния телеграф. „Дидона“ бавно се обърна и тръгна по своя син път сред островния лабиринт, сред кораловите плитчини, розовеещи през прозрачната вода, сред вулканите, които се извисяваха като неми свидетели на съществуването на древната страна Лемурия, погълната от океана.

Над кораба с крясък се рееха чайки и гларуси. Още дълго на изток се виждаше лилаво-сивият конус на Картала, над който висеше облаче от страшното му дихание.

Валерий разговаряше с боцмана Жорж. Към края на деня те вече бяха приятели и добре се разбираха един друг: оказа се, че Валерий необикновено бързо схваща френския морски жаргон.

— Ринда-булинът ти е нещо слаб — каза той и подръпна въжето, привързано към езичето на риндата — корабната камбана. — Като свинска опашка е.

И той разказа на Жорж за своя боцман от яхтклуба („впрочем той също се казва Жора“), който учел яхтсмените на благоговейно отношение към всички корабни принадлежности.

— Корабът се познава по това как е заплетен ринда-булинът — говореше Валерий, неволно подражавайки одеския акцент на боцмана Жора.

Жорж кимаше и повтаряше:

— Жора… Ринда-булин…

Той свали ножа от колана си, донесе кълчища и Валерий започна да плете булин^[2]. Той старателно плетеше, режеше, разчесваше, заплиташе. Голите му рамене, вече покрити със загар, влажно блестяха на слънцето. Ринда-булинът стана хубав, здрав — дебело сплетен там, където ще се върже за езика на камбаната, и стеснен в свободния край. Валерий го потъркаля с крак по палубата — за плътност и гладкост. Жорж поцъка с език, изразявайки възхищението си, и закачи булина на мястото му.

— Тре биен — каза той и потупа Валерий по рамото.

— Трез агреаблеман — отговори Валерий. — А знаеш ли какво би казал Жора? Той би казал: „Е: ще можеш да завържеш кошница домати за мястото на завързване?“

— Домати — закима Жорж и откри в усмивка прекрасни бели зъби.

По време на вечерята в малката каюткомпания Ур беше необикновено оживен. Яде с апетит, пиеше кока-кола, говореше много и Нона непрекъснато ловеше погледа му.

— Отдавна искам да ви попитам, докторе — каза Ур, — какво означава името на вашия кораб?

— Дидона? Имало е в древността такава царица, възпята от Вергилий в „Енеидата“. Тя избягала от Финикия, от своя град Тир, от брат си, който убил мъжа й. Слязла на африканския бряг и помолила туземците да й продадат малко земя — толкова, колкото ще заеме една волска кожа. Туземците се съгласили. Но прекрасната Дидона била хитра. Тя разрязала волската кожа на тънки ивици и обиколила с тях голям участък.

Ур се разсмя: хитра наистина!

— И на този участък Дидона основала Картаген — продължи с удоволствие Русто. — А после бурята докарала до този бряг кораба на Еней. За Еней също ли не сте чували? Пък и откъде ще знаете на друга планета… Еней бил участник в Троянската война, един от троянските герои. Когато Троя паднала, оцелял само той, успял да избегне гибелта. Виждате ли, на Еней било съдено да основе велико царство и боговете, които го покровителствували, се погрижили за неговото спасение. Струва ми се, дори Афродита. Ах да, та Афродита му е била родна майка. Та така. Той плувал като Одисей по Средиземно море и някъде край Сицилия бурята го понесла към африканския бряг. В Картаген Еней разказал на Дидона за падането на Троя, за своите странствувания и прекрасната царица го обикнала пламенно. Цариците също са жени, нали? Дидона го умолявала да остане в Картаген, да стане неин мъж, но уви, нашият герой бил увлечен от своята съдба. Мъжете са си мъже, скъпи мой Ур: те вечно се стремят нанякъде и рядко разбират, че тяхното щастие е именно там, откъдето те искат да избягат по-бързо, да отплуват, да отлетят…

— И какво станало по-нататък? — тихо попита Ур.

— Мога да ви уверя — нищо хубаво. Еней отплувал от Картаген, а Дидона, infelix Dido^[3], както казва Вергилий, не могла да понесе разлъката и се самоубила. Самозапалила се. Еней слязъл в Италия, основал Латинското царство, воювал… Нищо хубаво — повтори Русто. — Винаги едно и също… Защо се натъжихте, мадмоазел? Не бива така! Изстисквайте лимон върху папаята си, така ще бъде по-вкусно. Искате ли да ви разкажа как реват „магарешките пингвини“ на Змийските острови? Или как Малбранш намаза скалата на нос Серра с овесена каша? Или как Малбранш изгори опорния лагер?

Нона благодарно се усмихна на Русто, а провансалецът облещи срещу него воднистите си очи и възропта:

— Докога ще натякваш за едно никакво железце?

Валерий построи на ум английска фраза, но се заплете в сложната система на миналите времена и изведнъж, за голямо негово учудване, състави същата фраза на френски:

— Малбранш, който е мазал скалата, защо направи това?

— Как да ти кажа — весело отговори Русто. — Така са молили милост от морските богове древните гърци: те намазвали крайбрежните скали с овесена каша, за да се наситят боговете и да не рушат техните кораби. Малбранш доказа, че гърците са знаели добре какво правят. Бурята не ни позволяваше няколко дни да излезем от Санта Моника. Тогава Малбранш отиде на нос Серра и заля скалата с пет литра овесена каша. Трябва ли да ви казвам, че на следващата сутрин бурята утихна и „Дидона“ излезе в морето?

Валерий много хареса историята с кашата. За да не остане длъжен, той, търсейки думите с помощта на Шамон, разказа за огромната сила на каспийските вълни, способни да отрежат като с нож двайсетдюймов стоманен пилон. Разказа за островчетата на Каспий, родени от активността на калните вулкани. Французите го слушаха с интерес и Русто припомни думите на Хумболт: „Аз ще умра, ако не видя Каспийското море.“

Настъпи вечерта. В небето се разгоря Южният кръст, ниско над тъмния хоризонт пламна зеленото огънче на Канопус. Валерий й Нона стояха на юта^[4], търсеха в непознатото небе на Южното полукълбо познатите по картата съзвездия и се радваха, когато ги познаваха. А Ур замислено гледаше вълните, докосващи белия корпус на „Дидона“, фосфоресциращата следа от пяна зад кърмата. Океанът му изглеждаше жив, равномерно дишащ, добър. Той му даваше сигурна защита от неизвестните опасности на брега.

Шамон докосна струните на китарата, запя с приятен баритон:

„Вървяхме по Воклюза, звънейки с окови,

О, родна Тулуза, спомни си за мен.

Изгонени, пеехме…“

— Хара, хара, ла! — подеха песента Малбранш, Франсоа и боцманът. Те също седяха на юта и пушеха.

„Хубавица в Нантер ми запали сърцето,

каза ми тя — Хара, бурике^[5] —

Малко е златото в моите ръце…“

Шамон пееше тихо старинната каторжническа песен и сега не само французите, но и Нона с Валерий подеха закачливото възклицание на магаретаря.

„Аз всичко захвърлих — хара, хара, ла! —

На лов отидох в кралската гора.

Но ме осъдиха — хара, бурике —

Сега, окован, стоя на галера…“

После пяха руски песни. Французите харесаха „Стенка Разин“. „А Подмосковските вечери“ не се нуждаеха от превод.

По-късно, когато всички се разотидоха по каютите си, Нона и Ур останаха суми. Те стояха един до друг, облегнати на фалшборда^[6].

— Видя ли? — каза тя. — Летяща риба.

— Да.

— В океана е хубаво, нали?

— Много.

— Ще отлетиш ли? Там… при тях?

— Не — каза той, след като помълча. И добави: — Нали ти ми заповяда да бъда човек.

… В пристанището Сен-Дени на остров Реюнион Ур отказа да слезе на брега.

— Но защо? — учуди се Валерий. — Погледни каква красота е тук. Ще съжаляваш, Ур!

Реюнион наистина беше красив сред зелените тропически лесове. Палмовите гори сякаш слизаха от хълмовете, за да се огледат в синята вода. По-нагоре се извисяваха планини, увенчани с вулкана Питон-де-Неж.

Известно време Ур стоя на бака и гледаше как наблизо хвърля котва риболовен кораб — малък траулер с нисък, косо срязан комин и непонятно избеляло знаме.

— Мосю Ур…

Ур се обърна и видя усмихнатото лице на Франсоа.

— Мосю Ур, ако искате, аз ще остана вместо вас на кораба.

— Не, Франсоа. Вие вървете, разходете се. Купете за чичо си картички с изгледи.

— Добре, мосю Ур. Ако искате да пиете, кока-колата е в хладилника на каюткомпанията.

Ур взе бутилка кока-кола и отиде в каютата си. Зад отворения илюминатор се плискаше водата, слънчеви зайчета подскачаха по каютата. Ур седна на масата, откопча копчето и извади от задния си джоб своя бележник. Натисна бутончето и лентата бавно тръгна, превъртвайки се от макара на макара. Стоп. Ур дълго мисли. После взе тънката пръчица и започна да пише. Отпиваше кока-кола от бутилката. Отново започваше да пише.

Отгоре се чу тропот, смях, шумни гласове. Ур затвори бележника и в същия момент вратата се отвори и Валерий нахлу в каютата. След него влязоха Нона и Шамон.

— Много изпусна! — започна Валерий още от прага. — Градът е толкова пъстър, досега ми мержелее в очите. Люсиен, ще излезе ли нещо от днешните снимки?

— Зелязно. — Шамон вдигна глава и се почеса под брадата.

— Какво? А, желязно… — Валерий се засмя.

— Имам впечатление — каза Нона, — че тук всички живеят на улиците. Богат остров, райска природа, а ужасна беднотия. Ур, ние ти купихме шлем като на Шамон. Премери го.

Корковият шлем се оказа точно по мярка. Нона се зарадва, че е отгатнала размера на главата му. А Валерий примижа към Ур и каза:

— Истински Тиглатпаласар^[7].

Преди вечерята Ур отиде в каютата на Нона.

— Искам да ти дам това нещо — каза той.

— Какво е това? — Тя бегло погледна към протегнатата му длан, върху която белееше нещо като копче.

— Нека това бъде у теб. За всеки случай, ако… ако с мен се случи нещо…

Нона рязко се обърна към него.

— Какво означава това, Ур? Какво може да ти се случи?

— Надявам се, че нищо. Нали ти казвам — за всеки случай.

Нона взе с два пръста малкото, тясно, не по-широко от три милиметра парченце лента.

— И какво трябва да направя с това?

— Да го глътнеш.

— Ур… шегуваш ли се?

— Не, Нона, говоря съвсем сериозно… Ти сама ще разбереш кога трябва да го глътнеш. Това не е трудно, не е по-голямо от таблетка. Може да се изпие с вода.

— Но все пак… какво е това?

— Ивица кодова информация. Не мога да ти кажа нищо повече. После ще ти обясня всичко. Когато му дойде времето.

 

 

„Дидона“ плуваше на юг по петдесетия градус източна дължина, изпълнявайки замисления от доктор Русто океански преход Реюнион — островите Крозе. Това беше същата дължина, същият меридиан, на който стоеше родният град на Нона и Валерий — но колко хиляди километра ги отделяха сега от бреговете на Каспий!

На борда на „Дидона“ започна работа. Макарите чукаха, спускайки и вдигайки термографа (Валерий нарече тази операция „да поставим термометър под мишницата на океана“), батометрите^[8], витлата за измерване скоростта на течението и другите прибори. Ехолотът стриктно чертаеше линията на океанското дъно. Вземаха проби от водата. Зад борда се спускаше и издигаше планктоновата мрежа.

Групата на Селезньова не само изучаваше на практика методиката на доктор Русто, но и изпитваше своите методи за измерване. Ежедневно на носа и кърмата окачваха оловните електроди на Миронов и вземаха от различни дълбочини показания за електрическите токове в океанското течение. Ур нагласяваше своя ниобиев прибор, спускаше го във водата, но не показваше на никого записите, снети от самописеца. Нагласяването се оказа сложно. Пък и сега корабът плуваше в попътната струя на Мадагаскарското течение, което не пресичаше магнитния меридиан. Ниобиевият прибор очакваше своя час — потапянето в течението на Западните ветрове, към което „Дидона“ се приближаваше с всеки ден.

Времето беше хубаво. Индийският океан сякаш се беше разнежил, меко се люлееше под жаркото слънце. Новогодишните дни бяха безоблачни, безветрени. Два пъти посрещнаха Нова година — най-напред по московско, после по парижко време. Жорж, който изпълняваше по съвместителство задълженията на кок, надмина самия себе си. От брашно, сгъстено какао и тапиока^[9] той направи невероятно вкусна торта. Нона поиска да запише рецептата, но, уви, оказа се, че Жорж е творил в порив на вдъхновение и не може да съобщи никакви конкретни данни за творческия процес.

В новогодишната нощ под кила на „Дидона“ имаше шест хиляди метра. Над Централната Индийска котловина дълго се носеха руски и френски песни. Вероятно те достигаха до вахтените на срещнатите кораби. Тук беше оживен океански път и корабите от линиите Кейптаун-Калкута, Кейптаун-Сингапур и други често пресичаха курса на „Дидона“.

— Затръбиха на двора трубадури, запушиха в кръчмата с лулите си! — възкликна Валерий. — Какво още да изпеем? Приятелю Мюло, нека започнем старата провансалска песен „Ах, защо ти ме целуна“…

И песента гръмна. Ур пригласяше на Валерий най-старателно от всички. Той беше весел, чувствуваше се чудесно в морето. И Нона, която седеше до него, помисли с облекчение, че той е надвил своите страхове и всичко с него ще бъде наред, а значи и с нея също.

Дните отминаваха, започна да се застудява. Забелязаха това, когато Мюло престана да се облива с океанска вода. Когато той се появи в каюткомпанията в пуловер с предизвикателен ален цвят, стана ясно, че не се очакват повече горещини. Скоро и другите „дидоновци“ смениха блузите си с пуловери. Усещаше се вече диханието на Антарктика. Небето побледня, сякаш отразяваше още далечните ледове.

В тези широти океанът беше пустинен. Два или три пъти се мяркаше неголям, ако се съди по радарния силует, траулер. А може би това бяха различни кораби. И още веднъж, надвечер, се разминаха с норвежки китоловец.

За сега океанът ги галеше. Но се появиха по-силни вълни, корабът започна да се люлее. Песните на „Дидона“ утихнаха. Някои от членовете на екипажа изгубиха апетита си. Нона поначало се отличаваше с умереност в храненето, а сега ядеше съвсем малко, огорчавайки грижливия Жорж. Тя смучеше таблетки аерон и на обед избягваше да гледа Арман, на когото люлеенето действуваше по необикновен начин и възбуждаше апетита му.

Франсоа, който за пръв път попадаше в открития океан също се измъчваше, но се държеше добре. Аеронът, предложен му от Нона, не му помагаше, но му помагаше лукът. Когато работеше в лабораторията, Франсоа се стараеше да не диша към Нона, която веднъж едва не припадна от миризмата на лука.

Но всичко това бяха, така да се каже, битови подробности. Океанът си е океан, трябва да се приспособиш към неговия характер. И всички на кораба стриктно носеха вахтата, стриктно изпълняваха пълния цикъл научни работи.

И настъпи денят, когато „Дидона“ навлезе в течението на Западните ветрове — Смелите Запади, както го наричаха французите. По четиридесет и петия градус южна ширина Русто реши да завърши меридианния океански преход и без да приближава островите Крозе, обърна кораба на изток. Беше студен ден с ураганен вятър и дъжд. Океанът се покри с бели вълнички. Но мъчителното бордово люлеене не се усещаше след промяната на курса, смени го килево. „Дидона“ сякаш правеше вежливи поклони на вълните. Тя навлезе сред колония плуващи водорасли, характерни за граничните зони на големите течения, и легна в дрейф.

Макарите заработиха, спускайки приборите зад борда.

Скоро бяха получени първите резултати от измерванията. Тук, на северната граница на Смелите Запади, температурата се оказа малко над тринайсет градуса, скоростта на течението — около два километра в час. Нона и Валерий се заеха с магнитните измервания, после изчислиха величината на електродвижещата сила в течението. Тук, в солената токопроводяща вода, ефектът на Фарадей се прояви несравнимо по-добре, отколкото на Джанавар-чай, но, общо взето, такива нищожни токове не можеха да имат никакво практическо значение.

С помощта на Валерий Ур изнесе от лабораторията тежкия ниобиев прибор. На юта острата миризма на водораслите ги удари в ноздрите. Боцманът Жорж мърмореше, че са изпоцапали цялата палуба и отказваше да пусне макарата за нов „улов“ на тези „никому ненужни растения“. Арман, който готвеше мрежата за спускане зад борда, се надсмиваше над боцмана и го уверяваше, че хората скоро ще изядат всичко, което расте на сушата, и ще допрат до същите тези водорасли.

— Никога! — възкликна Жорж. — По-добре да гриза камъни.

Ръмеше дъжд. Над „Дидона“ кръжеше огромен албатрос — белоснежен красавец с триметров размах на крилете, с едри черни пера по тях.

— Здравей, птицо буревестник! — възхити се Валерий. — Но той е подобен по-скоро на бяла, отколкото на черна мълния.

Те спуснаха прибора зад борда. А когато разшифроваха записа, Нона ахна: „допълнителната величина“ на ЕДС се оказа невероятно голяма. Редом с нея цифрите, получени през лятото на Джанавар-чай, изглеждаха нищожни.

Русто не повярва, когато му показаха резултата от измерванията. Трябваше да ги повторят и Русто лично нагласи механизма на лентата, подозирайки го в лъжа. Обаче повторните измервания потвърдиха предишните.

Русто се разходи назад-напред по тесния проход на лабораторията с угасена пура в уста. Сухото му гърбоносо лице сякаш се изпъна, костеливата му брадичка потъна в яката на мъхнатия пуловер. После Русто седна на масата, извади пурата от устата си и я насочи към Ур.

— Господине, благоволете членоразделно да ни разкажете за своите чудеса — каза той. — Каква е тази космическа съставна в океанските течения, дявол да я вземе?

Той слушаше обясненията на Ур придирчиво: разпитваше, често искаше да му повторят, бурно възразяваше, уточняваше формулировките.

— Ах, значи работата не е толкова в ниобия, колкото в другопланетната лента! — възкликна той. — Какъв е материалът? Каква е структурата? Ах, вие не знаете! Слушайте, Ур, досега никой не е успял да ме измами, освен губернатора на Макао, затова не си въобразявайте, че аз…

— Докторе, давам ви дума, честна шумерска дума, че не знам как и от какво се прави тази лента. Знам само основните й свойства, по тях намерих най-подходящия елемент от таблицата на Менделеев — ниобия. Но и той е недостатъчно активен. Трябва да се търсят сплави върху основата на ниобия.

— Да се търсят сплави — повтори Русто, разпалвайки пурата си. — И вие сте сигурен, че вашите сплави ще преобразуват космическото излъчване в електрически ток?… Какво? Да, спомням си, че вие говорехте нещо за оправянето на геомагнитното поле. Значи едното е непременно свързано с другото? Вие като че ли спите, Ур. Нима не можете ясно да изложите своите мисли? Mon dieu^[10], що за неясен говор!

— Но вие не ми давате да говоря…

— Аз?! — изкрещя възмутеният Русто. — Та аз само това и правя — тегля ви думите с ченгел. Говорете, или ще заповядам да ви обесят на реята!

Той изслуша Ур, като подръпваше от пурата си и тръскаше пепелта в пластмасова паничка.

— Така, така — каза той. — Инсталация в пролива на Дрейк. Много е мило, господине, много е благородно намерението ви — да дадете на планетата евтино електричество. И смятате, че това ще ви се удаде? Какво мърморите с дебелите си устни? Отговорете!

— Не зная какво да ви отговоря, докторе — усмихна се Ур. — Вие сам видяхте, струва ми се…

— Видях — енергично кимна Русто. — И още ще видя. Да бъда проклет, ако не обиколим целия кръг на Смелите Запади и не извадим вашата „джи… джаномалия“ от всеки десет мили. Аз ви питам за друго: нима вие сериозно смятате, че ще ви разрешат да осъществите вашия проект и да ощастливите човечеството?

— Ако проектът получи достатъчна теоретическа и експериментална основа, той ще бъде приет. Според мене в Москва са на такова мнение. Нима не е така, Нона?

— Така е — потвърди тя.

— В Москва! — възкликна Русто. — Доколкото разбирам, проектът има глобален характер.

— Разбира се — каза Нона. — Проектът изисква широко международно сътрудничество. Иначе няма да бъде осъществен. Необходимо е договаряне на нивото на правителства.

— Умница си, Нона, умница! Но именно тук, скъпи мои приятели, ще възникне пречката. У вас, в Москва, е просто: има хубав проект, който ще донесе енергетично изобилие, и нищо няма да попречи на правителството да го приеме. Но вашите партньори на Запад са друго нещо. Дали например мистър Симпсън ще разреши на Конгреса на Съединените щати да приеме проект, от който той, Симпсън, няма да получи нищо друго, освен разорение?

— Кой мистър Симпсън? — попита Ур.

— Щом не ви харесва Симпсън — нека бъде Гети, Рокфелер, за тях сте чували, нали. Имате ли вие представа за военнопромишлените комплекси? Лесно е да се каже — евтина електроенергия. А какво ще стане с нефтените и въглищните концерни? Ще ги премахнем поради непотребност? Ха, как не! Те сами ще премахнат когото поискат. Или вие не сте чували какво става с изобретателите на Запад? На времето Рудолф Дизел нанесъл удар на фабрикантите на парни машини — и смъртта му останала тайна за всички. Имало един човек, който изобретил сух бензин, разтворим във вода. Просто прах — хвърли го в резервоара и го залей с вода. Американските военноморски сили направили изпитания и били поразени от резултата. Скоро изобретателят изчезнал безследно. Не твърдя, че така става винаги. Но фактите са си факти. По-умните изобретатели продават патентите си на когото трябва — за вечно погребение в сейфовете. А несговорчивите изобретатели изчезват безследно, попадат в автомобилни катастрофи — те не бива да живеят. Представете си сега колко ласкаво ще погледнат ръководствата на концерните на проекта за производство на енергия без изкопаемо гориво.

— Но нали съществува Организацията на обединените нации…

— В ЮНО^[11] седят представители на правителствата. А президентите и премиерите, дори най-радикалните, ценят живота си не по-малко от простосмъртните.

— Тогава — какво? — с унил глас попита Ур. — Излиза, че работата е толкова безнадеждна, че не си струва и да я започваме?

— Кой казва, че не си струва? — изкрещя Русто и заплашително вдигна вежди. — Ако вашата „джаномалия“ не е случаен куриоз, ако Смелите Запади я потвърдят по цялото си протежение, ние няма да стоим със скръстени ръце като последни глупаци. Ние ще публикуваме резултатите от изследванията, ще се обърнем към учените от цял свят, към правителствата, към ЮНО, към самия господ бог! Ние ще дълбаем, ще дълбаем в една точка. Та човечеството не се състои само от овни, слава тебе господи!