Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Liebesromanze in Dallas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
smarfietka (2012)

Издание:

Сали Ан Тейлър. Подпечатано с целувка

САЩ. Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1992

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954–439–056–1

История

  1. — Добавяне

Кристин Карсън излезе от къщата и се отправи с енергична походка към своя нов червен автомобил. Елегантният вид на лимузината напълно подхождаше на разкошната вила, разположена на брега на езерото. Кристин се спря за момент и пое дълбоко от свежия въздух. Нейният поглед се плъзна по терасовидната градина пред къщата. Въздишка на задоволство се изтръгна от гърдите й. Всеки ден тя отново и отново благодареше на бога за лукса и възможността да се наслаждава на такъв прекрасен живот. Всичко дължеше на чичо си Бил Робъртсън — на човека, който беше известен в Тексас и в целия финансов свят на Щатите. Той беше натрупал своето състояние в бизнеса с петрол. За разлика от много други обаче, не бе от ония новозабогатели, вулгарни дебелаци бизнесмени, за които съществуваха само сделките. И всичко това стана благодарение на Симона. На добрата, възхитителната Симона, която за съжаление твърде млада се помина. Но и малкото, което успя да му даде, беше достатъчно, за да събуди у него стремеж към богата духовна култура, към чувство за мярка, да различава бохемския блясък и разкош от добрия вкус — нещо, което за съжаление у многото богати тексасци се срещаше твърде рядко.

Имението на брега на езерото „Бялата скала“ беше луксозно, но въпреки това в него преобладаваше отпечатъкът на изящна изисканост. В къщата имаше много предмети, които Симона беше донесла от своята родина Франция. Мебелите, скулптурите, картините с маслени бои се свързваха в единно хармонично цяло, което свидетелствуваше за богатство, но не се натрапваха.

Сдържана елегантност се наблюдаваше и в начина на обличане на вуйчо Бил. Неговите костюми се поръчваха при Нойман — един от най-изисканите мъжки моделиери. Между другото, Бил се бе отказал от отрупаните с диаманти пръстени, каквито носеха заможните тексасци, чиито сметки в банките само за една нощ нарастваха със седемцифрени числа. Той трябваше да се грижи и за Симона. Тя беше фрапантна, красива жена. Остави дълбока диря в културата и в чувството за изящност у своя мъж и, разбира се, у Андре.

Да, Андре! Кристин често мислеше за Андре. След всичко, което беше слушала за него, едва ли Андре щеше да оправдае надеждите на своя баща. Младежът беше прекъснал следването си в колежа и прекарваше повечето време във Франция. Според слуховете той се излежаваше на плажа в Кан и кръстосваше средиземноморието със своята яхта. Накратко: членуваше в някаква младежка организация и правеше всичко възможно, за да прогони скуката от своя живот.

В известен смисъл Кристин беше доволна, че досега все още не се беше запознала с Андре. Тя знаеше от своя вуйчо, че у младия мъж липсва трезвата деловитост на неговия баща. Обмисляйки всичко това обаче, тя не упрекваше Андре. На 21 години той беше наследил два милиона долара — състояние три пъти по-голямо от това, което Бил и Симона притежаваха непосредствено след неговото раждане. Кой млад мъж не би имал изкушението да се наслаждава на живота, след като разполага с толкова много пари? Още повече ако е сигурен като Андре, че един ден ще наследи още много милиони.

Кристин беше доволна, че не произхожда от богато семейство. Тя израсна в Рочестър — Ню Йорк. Нейните родители бяха най-обикновени хора. Единствената забележителност в нейното семейство бяха богатите роднини в Тексас, които успяха да натрупат състояние в петролния бизнес.

Майката на Кристин никога не допускаше, че богатството на нейния брат би изиграло някаква съществена роля в собственото й семейство. Сам — мъжът й — беше уважаван търговец. Той въртеше търговия с железария в Рочестър, която им осигуряваше сносен живот. Отначало Кристин посещаваше частно училище, а по-късно се записа в известния „Васорски Колеж“. Тя помнеше колко често в нейното семейство се говореше за вуйчо й Бил, но никога с чувство на завист. В негово лице виждаха преди всичко приятеля, грижовния роднина, а богатството, с което разполагаше, оставаше винаги на втори план.

По време на учението си Кристин прекара няколко летни ваканции при вуйчо Бил и Симона. Още като дете тя разбра, че нейният вуйчо беше трезв, делови и въпреки огромното си богатство, твърде скромен човек. Случваше се той да наеме частен самолет и цялото семейство отлиташе през уикенда за Косумел — такова пътуване, например той организира, когато Кристин завърши училище — но никога не се перчеше със своята щедрост.

И тогава се случи ужасната самолетна катастрофа в Маями — през 1976 г. Родителите на Кристин пътуваха в самолета и намериха смъртта си. Няколко часа по-късно при нея вече беше вуйчо й Бил, за да я утеши и да й предложи рамото си, на което да изплаче цялата си мъка. След това той я взе със себе си в Далас. Заживя в неговата къща и работеше като частна секретарка.

— Винаги съм мечтал да имам дъщеря — обясняваше й той.

Кристин разбираше, че при създалата се обстановка печелеха и двамата: за нея домашно огнище и работа, а на вуйчо Бил се изпълни едно дълго чакано съкровено желание. След като Симона беше починала и Андре прекарваше повечето от времето си в Европа, Бил Робъртсън се чувстваше много самотен. Той имаше много приятели, но по неговите собствени думи те не можеха да заместят любовта и топлината, които семейството можеше да даде. Освен Андре, сега и Кристин принадлежеше към неговото семейство.

Кристин не понесе лесно промяната. Но след като мина време, а и болката по смъртта на родителите й малко отшумя, започна да се приспособява към начина на живот на своя вуйчо. Порасна в неговата среда. Скоро той установи, че тя не само имаше благ и обичлив характер, но заедно с това беше и извънредно акуратна секретарка. Неговите бизнес партньори не пропускаха да подчертаят възхищението си от сътрудничката му, която така умело се справяше с всички големи и малки проблеми в кантората. Тя обслужваше телефона, организираше договарянето по сделките, резервираше места в ресторанта, облекчаваше и разнообразяваше живота му.

Един ден той я прегърна бащински през рамото и й призна колко много я цени.

— Повечето мои служители получават допълнителни годишни премии за старанието си — каза той, леко смутен и с едва забележим блясък в очите. — Няма ли да излезеш навън и да видиш своята малка награда?

Той я поведе към вратата. Пред къщата я очакваше нова червена лимузина. Кристин изпищя радостно, спусна се надолу по стъпалата и побърза да седне по-скоро зад волана. Подскачаше като малко дете, на което са донесли коледни подаръци. Бил се усмихна щастливо на нейната буйна радост.

— Ти си прекалено добър към мен! — шепнеше тя в ухото му, когато по-късно го прегърна сърдечно.

— Напротив — отвърна той дрезгаво, — ти си прекалено добра към мен, Кристин.

Кристин смяташе, че животът е такъв, какъвто сам си го направиш. Първоначално възнамеряваше да се заеме с реклама. Нейният идол беше Мери Уелс, която внесе свеж полъх в телевизионната реклама. По време на последната си година в колежа тя мечтаеше единствено за това — да тръгне по стъпките на мисис Уелс и да започне работа в една от най-големите агенции в Ню Йорк. Готвеше се да направи кариера и да спечели пари от някакви нови фантастични рекламни идеи.

След като се отби в различни агенции и разговаря с елитни организатори от бранша, Кристин стигна до извода, че този бизнес не е за нея. Капризните клиенти, вечното надбягване с времето поради кратките срокове на поръчките и естествено свързаните с тях извънредни часове труд водеха във всички случаи или към стомашни разстройства, или към нервно изтощение. Между другото Кристин беше доволна, че тогава не намери място в този бранш. Макар че на практика имаше достатъчно заложби и не й липсваше усърдие, тя дълбоко се съмняваше, че тази работа е перспективна.

Работата й с вуйчо Бил беше не само приятна, но и добре платена. Ежедневните й контакти й помогнаха да се запознае детайлно с неговия бизнес й скоро беше в състояние сама да му дава съвети. Той се вслушваше в нейното мнение внимателно, кимаше с глава и често подчертаваше не без задоволство остротата на мисълта й.

— Когато един ден си отида от тоя свят — шегуваше се Бил, — ти ще бъдеш в състояние без много проблеми да поемеш предприятието.

Тя се сърдеше, когато й говореше така, но с течение на времето все повече се убеждаваше, че думите му не бяха казани просто ей така. Бил Робъртсън не се чувстваше добре. Той посещаваше всеки ден сауната и си правеше масажи, но въпреки това винаги се задъхваше, когато изкачваше дванадесетте стъпала до своя дом. Все по-рядко се задържаше долу в дневната. Предпочиташе да легне удобно в голямото си легло и оттам да гледа телевизия. Когато Кристин му носеше към десет часа втората чаша чай, той вече спеше дълбоко. Кристин се тревожеше за неговото състояние и реши да поговори с него.

— Напразно се безпокоиш — беше отговорът му. — Да допуснем, че не съм вече така активен, както по-рано. Но когато човек стане на шестдесет, нормално е да търси повече удобства.

Кристин не му противоречеше. Тя знаеше, че той е по-близо до седемдесет, отколкото до шестдесет. Обичаше да се прави на по-млад с няколко години. Суетата му се подхранваше от неговия външен вид. Бил изглеждаше още доста бодър. По неговото здраво, тренирано тяло нямаше и следа от излишни тлъстини. Но Кристин беше прочела заключението на лекаря и знаеше, че вуйчо й хич не беше добре със сърцето. Дълбоко в себе си тя се надяваше да поживее още — поне докато се омъжи и получи собствен дом. От вуйчо Бил не можеше да се скрие, че досега в нейния живот не се беше появил нито един мъж.

— Не мога да го разбера — каза й той веднъж по време на вечеря. — При твоята работа ти се запознаваш с дузини добре изглеждащи мъже. Как става така, че ти с никой от тях не си се срещала извънслужебно.

— Досега не съм срещнала още мъжа, който наистина да ми хареса — беше отговорът й. — Всичките са такива досадници, толкова са мнителни. Няма ли наистина поне един тексасец, който да не говори постоянно само за своите пари!

Бил се засмя високо и каза:

— Такива са си. Техните бащи спечелиха състояние и те правят същото.

— Да, но основите все пак положиха бащите, нали?

Бил вдигна рамене:

— Когато човек е на възрастта на тези млади мъже, си мисли, че най-важното на този свят са парите. Аз наистина съм щастлив, че можах да запазя в себе си чувството за истинската стойност на живота. Когато тридесетгодишен дойдох в Тексас, имах в джоба си само десет долара. Но се захванах здраво за работа и, разбира се, имах малко късмет.

— Това е, което и аз исках да кажа — отбеляза разпалено Кристин. — Ти не си имал зад гърба си богат баща да отваря всички врати пред теб.

— Така е. Но кой знае как всичко това би изглеждало, ако го имах. Може би и аз щях да съм същият като тези днешни млади мъже.

Той мило й се усмихна:

— Аз вярвам, че това именно е причината и ти да си вършиш толкова добре работата. Знаеш истинската цена на долара и няма да допуснеш богатството да промени твоите принципи.

— Ще ми се да се надявам — усмихна се тя. — Мама обичаше често да казва: „Тези хора не са броили свои пари в банката“.

— Един добър съвет — Бил кимна в знак на съгласие. — Аз също опитах да убедя Андре, но се опасявам… — той се разстрои. Лицето му изразяваше съжаление. — Може би той трябва да забрави, че е богат? Наистина се питам какво всъщност би станало с него, ако не беше това наследство? Парите са благодат, но те могат да се превърнат и в ужасно проклятие.

— Защо не поговориш с него? — Кристин се замисли. Как е могло да се случи така? Защо Андре не е оправдал очакванията на баща си? — Но вие двамата се разбирате добре, нали?

— Да, ние правехме това по един твърде странен начин. През последните години почти не се виждаме. Той е в Европа, а аз — тук в Тексас. Пък и пише рядко — Бил тъжно се усмихна. — Той предпочита да вдигне слушалката и един час да говори с мен по телефона. Като сложи слушалката обратно обаче, става ми ясно, че всъщност нищо не сме си казали — Бил поклати глава. — Въпреки всичко аз го обичам! Той е мой син!

— На тебе ли прилича или на Симона? — Кристин ставаше все по-любопитна по отношение на Андре.

— Той прилича на Симона — отговори Бил веднага и след кратко колебание добави: — Впрочем, той е неин син.

— Но и твой също — Кристин не разбра внезапната промяна в тона му.

Те се погледнаха мълчаливо един друг. После възрастният мъж въздъхна.

— Изглежда време е да ти разкажа всичко — каза Бил без охота. — Така или иначе ти сама ще узнаеш някога истината. Андре не е моя плът и кръв.

Кристин преглътна.

— Но… нищо не разбирам!

— Всичко това е строго поверително.

След това той й разказа една очевидно доста болезнена за него история:

— Когато отидох в Европа и се запознах със Симона, тя се беше сприятелила с някакъв богат бизнесмен от Париж. Той участваше в един от моите проекти в Хоузтън. Симона работеше за него, както сега ти за мен. Тя се грижеше за неговите дела в кантората, но изпълняваше и други функции. Техните отношения не бяха само чисто служебни. Когато аз се връщах в Щатите, той трябваше да ме придружи, но на свое място изпрати Симона. И… — Бил се усмихна. — Е… предполагам, че се бяхме влюбили един в друг. Много скоро, след една седмица, аз вече знаех, че съм си намерил жената на своя живот. Усещах също, че тя също ме желае. Знаеш ли, това наистина е много хубаво преживяване — когато вече прехвърляш четиридесетте и си заклет ерген, да намериш една жена, която наистина да те привлича. Ние се оженихме. Седем месеца по-късно се роди Андре. Лекарят ми каза, че било преждевременно раждане, но след години Симона ми откри истината. Това, разбира се, не промени нещата. Човек може да бъде баща на едно дете и без то да е от него. Помисли си само колко много такива деца има днес? Освен това, когато Симона ми каза, Андре беше вече на десет или единадесет години. Аз се грижех за него като за свой роден син. Това признание не можеше тогава нищо да промени.

— Знае ли Андре всичко това?

Бил кимна:

— Да, Симона и аз му съобщихме, когато беше на шестнадесет години.

— Имаше ли значение за него?

— Очевидно не. Тъкмо обратното — продължи да ме нарича татко. Фактът, че родният му баща живееше някъде във Франция, въобще не представляваше интерес за него. Или може би се криеше от мен, не съм толкова сигурен. В моите чувства нищо не се беше променило. Също и в любовта ми към Симона. Ние възпитавахме Андре като наше дете и що се отнася до мен, той винаги ще остане такъв. Както разбрах от Симона, малко преди да я загубя, тя смятала Андре като залог за любовта си към мен. Бог да я благослови! Толкова много я обичах, Кристин! Тя беше чудесна съпруга и добра майка.

Бил хвана Кристин под ръка.

— През последните месеци свикнах в твое лице да виждам дъщерята, която толкова исках да имам. Чувствата на един човек не могат да бъдат ограничени само с родните му деца, виждаш какво е моето отношение към Андре. Ти си дете на сестра ми, но сега… — той търсеше подходящата дума. — Но сега си също и мое дете. Поне имам чувството, че това е така.

Кристин се притисна до ръката му.

— Аз също изпитвам подобно чувство — шепнеше тя. — Ти си ми единственият роднина, който ми е останал. А семейните са все още най-здравите връзки.

— Благодаря ти, Кристин!

Нейното отношение беше топло и сърдечно и с течение на времето тя наистина прие Бил като свой баща. Разбира се, той не можеше да измести в спомените и нейния, истинския, но въпреки това се чувстваше все по-привързана към своя вуйчо. Тя виждаше колко много си приличат двамата, сякаш бяха замесени от едно и също тесто. И двамата бяха силни, волеви мъже, въодушевени от една дълбока вяра в своите способности, в пълното уважение и почит към ближния.

Докато работеше в Далас, Кристин посвети голяма част от свободното си време в наблюдение на тексасците като тип хора — едри, силни и в същото време доста ограничени търговци, чиято единствена цел беше как от един милион да направят два. Те бяха готови да размажат всеки, който дръзнеше да застане на пътя им, и пет пари не даваха за чувствата на другите.

Бил Робъртсън бе в това отношение пълна противоположност. Той беше даровит и честолюбив човек, но това не му пречеше да уважава интересите на другите хора като свои собствени. Много пъти Кристин беше свидетел как той проваляше готови сделки, ако нанасяха щети някому. Макар че на църква ходеше рядко, Бил беше християнин в истинския смисъл на думата. Всички, които го познаваха, го обичаха, уважаваха и му се възхищаваха.

Паралелно с обичта на Кристин към вуйчо й Бил растеше и любопитството й към Андре. Навсякъде вкъщи имаше снимки на младия мъж. Една беше сложена на писалището на Бил в кабинета му, който се намираше непосредствено до неговата голяма спалня. Тази снимка Кристин харесваше най-много. На нея се виждаше усмихнат и привлекателен младеж, седнал върху парапет на плажа в Кан. Къдравата му коса беше разрешена от вятъра. Банските му гащета бяха толкова плитки, че едва скриваха малка част от иначе добре развитото му, мускулесто тяло. Очите му бяха пронизващо сини, а по бузите му се открояваха малки трапчинки. Според Кристин изглеждаше много добре. Нищо чудно, разбира се — майка му беше истинска красавица. А що се отнася до него самия…

Кристин се възхищаваше на Симона, но едно странно чувство я караше да мисли, че тази жена съзнателно робуваше на своите интереси. Неочаквано зарязва своя любим, за да се омъжи за американски милионер — при това значително по-възрастен от нея. В същото време вече е носела под сърцето си дете от своя любовник. „Е, и?“ — питаше се Кристин. Нима човек няма право веднъж поне в живота си да сгреши? В края на краищата тя е доказала себе си като отлична съпруга и майка. Остава темата Андре. В къщата имаше достатъчно снимки, за да напомнят на Кристин всеки ден за него, макар че беше на другия край на океана и вероятно не си правеше труда да си спомня за своя баща в Тексас: „За своя баща? Да, за своя баща“. Бил й беше дал ясно да разбере, че бащините чувства се подчиняват по-малко на биологичните, отколкото на любовта и грижите. Андре прекара едно завидно детство, за което всяко дете може само да мечтае. Най-важното обаче беше, че имаше родители, които го обичаха.

Какво го беше накарало да отпътува толкова далече и да заживее като плейбой? Той трябваше да остане тук, при баща си, особено сега, когато Бил остаря и се нуждаеше от него. Да, Бил се нуждаеше от своя син. Макар Кристин често да казваше, че работите по движението на сделките в кантората не представляват никаква трудност за нея, тя много добре знаеше, че той би бил най-щастливият мъж в Тексас, ако имаше до себе си своя син. Бил не виждаше нищо по-хубаво от това да работят заедно с Андре, който да заеме своето място в неговия живот. Кристин се утешаваше единствено с факта, че Били беше достатъчно твърд и независим по природа човек, за да не остави поведението на сина да му се отрази видимо.

Напоследък Кристин много се тревожеше за здравословното състояние на своя вуйчо. Живееше вече почти година при него и през това време той видимо се променяше. Все по-често започна да отклонява покани за вечеря или парти и предпочиташе да се прибира по-рано в спалнята си. Нещо не беше наред и тя го усещаше. Поне да споделяше своите грижи с нея! Вероятно Бил беше прекалено горд или пък имаше нещо много сериозно, за който той не искаше да говори.

Кристин не беше от тези хора, които обичат да се впускат в подробности и да анализират нещата в детайли. Когато можеше да реши проблема, тя го правеше, но когато случаят надхвърляше нейните възможности, просто го оставяше и се залавяше с друго. Бил от своя страна се стараеше винаги да й създава работа. Щедрата заплата, която той й даваше, нямаше нищо общо с някакво подаяние или подарък. Тя трябваше наистина да заработи всяко пени. От друга пък страна имаше възможност да се наслаждава на изключителни удобства. Например живееше в прекрасна къща, радваше се на живота като останалите богати тексасци. Най-много й харесваше вилата.

Тя се намираше близо до легендарния дворец на петролния магнат Х.Л. Хънт. Беше заобиколена от голяма, добре поддържана градина. За нея се грижеше Джо Ламбърт — един изключителен познавач на градинарското изкуство, натрупал цяло състояние при заможните граждани на Далас. Кристин мислено се връщаше към онзи първи ден, когато прекрачи прага на този дом. Тогава тя отвори тежката входна врата и тихо възкликна — естествена реакция за всички гости, които идваха тук за първи път. Градината беше едно малко копие на Версайските. Живият плет беше грижливо подкастрен и заедно с живописните италиански кипариси ограждаше засадените по предварително много добре обмислен план цветни лехи, където в продължение на цялата година цъфтяха цветя. Периодите на цъфтеж се сменяха последователно — като се започне от петунията и хризантемата, та до вечнозелените храсти.

Кристин обичаше да се разхожда по алеите и се радваше като дете на това многообразие от цветове. Често на улицата спираха коли и хората хвърляха един поглед през масивната ограда от ковано желязо. Такива моменти винаги й напомняха за голямото щастие, че може да живее тук щастлива и горда, че е племенница на Бил Робъртсън.

Тя знаеше, че нито богатството, нито успехът бяха достатъчни да направят Бил щастлив. Причината беше Андре. Кристин тайно се надяваше, че младият мъж ще се завърне най-после вкъщи и искрено желаеше това. Дори мислеше да му пише, че не би било зле да се срещне с баща си поне за известно време. Но после се отказа от тази своя идея. Първо това нея лично не я засягаше, пък и вуйчо й сам можеше да напише такова писмо.

Андре не се завръщаше и Бил й посвети цялата си любов и внимание, сякаш търсеше утешение за отсъствието на своя син.