Георги Гавраилов
Кръстоносните походи (7)

Римската пантера, венецианските лисици и тяхното отроче

На 9 януари 1198 година папа става граф Лотер дьо Сени под името Инокентий III. Той с голяма страст се запретва да осъществи идеята за световно католическо господство. Тридесет и седем годишният „божи наместник на земята“ притежава гъвкав ум и остра проницателност. Мъчителна жажда за величие изгаря неговата необикновено властна натура. Умен политик и безчестен интригант, той издига църквата до върха на нейното могъщество.

Папа Инокентий III. Мозайка от старата базилика „Свети Петър“

Още през септември 1198 г. новият римски първосвещеник разпраща послания до владетелите, сеньорите и градовете на Франция, Германия, Англия, Италия, Унгария. Най-късно до март 1199 година вярващите католици трябва да съставят отреди в защита на „светата земя“. А под страх от анатема всички черкви и манастири отделят една четиридесета част от своите имущества.

Огромната армия от монаси и свещеници е на крак. Отново фанатизирани проповедници зоват католиците на свещена война. Отново се сипят обещания за папски благослов и вечно опрощение на греховете, за задгробно блаженство и земно охолство. Най-активен проповедник е отец Фулко от Ньой. На големия рицарски турнир в Шампан през ноември 1199 г. именно той вселява в присъствуващите готовност да леят кръв за „делото господне“. Поемат кръста граф Тибо Шампански и неговият зет — фландърският граф Балдуин, графовете Луи дьо Блоа, Хуго дьо Сен Пол, Симон дьо Монфор, Рьоне дьо Монмирай и още много сеньори.

И така през първите дни на 1200 година в Компиен се събира голямо рицарско опълчение. Оглавява го граф Тибо Шампански.

Организатор на четвъртия кръстоносен поход е Инокентий III. Но ръководител му става републиката на „свети Марко“ — Венеция.^[1]

Папа Инокентий III благославя участниците в IV кръстоносен поход. Из ръкописите на Националната библиотека в Париж

Многоброен градски патрициат управлява Венеция. За него единственият бог е златото, единствената житейска цел — търговската печалба.

Във Византия венецианските търговци, банкери и корабовладелци дълго се разпореждали на воля. Внасяли и изнасяли безмитно стоки, трупали несметни печалби. Но през 1171 година император Мануил Комнин внезапно заповядва да арестуват омразните и лукави търгаши. Конфискува имуществата им и ги прогонва от империята.

През февруари 1201 година в Града на лагуните пристигат пратени сякаш от самото провидение представители на рицарския лагер в Компиен. Те трябва да уговорят с полуслепия дож Енрико Дандоло превозването на войската до светите места. Ето кой ще порази коварния ромейски василевс и проклетите съперници от Генуа и Пиза! Дандоло е опитен. Той знае как да подведе глупавите „во̀йни христови“, без те сами да се усетят!

Първоначално кръстоносните водачи смятат да ударят неверниците в Египет. Това обаче никак не се нрави на Дандоло. Египет?… Че защо пък там?… След неудачите във Византия републиката на свети Марко върти оживена търговия именно с Египет. А в една война морските кервани ще спрат. Ще секнат и приходите. Ето защо дожът предлага друго: републиката на свети Марко ще пренесе със своите кораби „христовото войнство“ срещу враговете (кои са тези врагове, не е нужно да се уточнява!). Ще бъдат приготвени кораби за 33 500 души. Венецианските търговци „от любов към бога“ ще дадат още петдесет галери^[2]. Срещу това рицарите на кръста се задължават да отстъпят половината от плячката и да платят голяма сума пари.

Съставеният договор е изцяло в полза на Венеция. Първо — кръстоносците нямат кораби и ще заплатят исканата сума за превоз. Второ — затруднените „во̀йни христови“ ще воюват с „враг“, който ще определи техния кредитор.

Папа Инокентий III ненавижда Венеция. Тя винаги е била прекалено независима от „светия престол“. Доставя оръжие на мюсюлманите, което често се обръща срещу християните. Папата веднага прозира, че под неопределения „враг“ Дандоло разбира само Ромейската империя. При всеки друг случай би осъдил коварно съставения договор. Но унищожаването на Византия е и негова цел. Пък и нали кръстоносците са съгласни с Дандоловите предложения. Затова на 8 май 1201 г. той утвърждава договора между Венеция и кръстоносците с лицемерното предупреждение „да не се нападат християни“.

В разгара на приготовленията кръстоносният водач граф Тибо Шампански умира. На негово място избират италианския маркиз Бонифаций Монфератски. Папа Инокентий III одобрява този избор.

На усърдните „защитници на вярата“ им върви. В Рим пристига окаян и унил Алексий, синът на сваления и ослепен ромейски император Исак II Ангел. Злочестият изгнаник търси помощ против сегашния император Алексий III. Папа Инокентий III е доволен. Той проявява „трогателно“ съчувствие към онеправдания престолонаследник. Разбира се, че ще благослови кръстоносната войска, която ще свърне към Константинопол, за да „възстанови“ погазената законност. Срещу тази услуга „светият престол“ ще иска „незначителна отплата“. Ромейската империя ще трябва да признае върховенството на римския първосвещеник и да вземе участие в свещената война.

През лятото на 1202 година Венеция посреща първите отреди на „во̀йните христови“. Венецианските патриции нямат доверие на алчните рицари. Изолират ги на далечния остров Лидо. Снабдяват ги недостатъчно и нередовно с храна. Поставят ги в унизителното положение на затворници. Множество рицари се измъкват от негостоприемния град. Те няма да участвуват повече в похода. Други се отказват от венецианските услуги. Много рицари от Франция пътуват към „светата земя“ по море с фламандски кораби. Други от Бургундия и Прованс се събират в Марсилия. Трети от Блоа и Шампан през Ломбардия се насочват към Южна Италия.

От предвидените 33 500 кръстоносци във Венеция се събират едва половината. Представят само част от договорената сума, други пари няма откъде да вземат. Дандоло се гневи. Нека знаят „во̀йните христови“, не се ли издължат, не ще получават повече храна, нито пък ще си отидат от Лидо! Дожът здраво ги е оплел в своята мрежа.

Но забавянето има своите лоши страни. Ако продължава така, кръстоносците ще се разбягат, ще се провалят намеренията за разгромяване на Византия. Ето защо през август 1202 г. хитрият дож предлага на Бонифаций Монфератски рицарите да погасят своите задължения, като помогнат на Венеция да се справи със Зара (Задар), опасен съперник в Адриатика.

Бонифаций е схватлив. Пък и християнската му съвест не е много чувствителна. Той приема. Нищо, че град Зара е владение на унгарския крал Емерих, който като истински католик също е дал кръстоносен обет. А забраната на „светия отец“ за ненападане на християни няма никакво значение.

Октомври 1202 г. От Града на лагуните излизат седемдесет галери, побрали кръстоносната войска. Следват ги сто и петдесет товарни съда с провизии и стенобойни машини. Начело на „христовото войнство“ е маркиз Бонифаций Монфератски. На адмиралския мостик стои самият Енрико Дандоло, почти слепият деветдесет и пет годишен дож. Той уверено командува венецианската флота в голямата експедиция.

До този момент всичките нечестни и престъпни машинации са били държани в тайна от редовите кръстоносци. Дожът не знае как те ще посрещнат промяната в посоката на „свещената война“. Затова нарежда на своите капитани цял месец да блуждаят из Адриатическо море. И чак в късна есен уведомява войската, че поради настъпващата зима е рисковано да се предприеме далечно пътуване по море. Скоро с облекчение узнава, че напразно се е тревожил. Повечето от кръстоносците са изпечени главорези. А дългият престой на остров Лидо е разпалил жаждата им за кръв и плячка. Затова, когато на 11 ноември корабите ги стоварват пред Зара, те с рев и викове се втурват към укрепеното пристанище. Превземат го. После щурмуват и самия град. Нищо не може да ги спре в хищния устрем. Нито кръстовете и иконите, окачени по стените, нито грамотите на папа Инокентий III, заплашващи с отлъчване. Маджарският гарнизон се бие храбро. Но нападателите са много повече. На 24 ноември в превзетия град потичат кървави реки.

Между венецианци и кръстоносци избухва остра крамола за владеенето на Зара. Започва бой… „и това сбиване бе толкова голямо, че нямаше улица, където да не се води голям бой с мечове, копия, арбалети^[3] и стрели“ — пише маршал Жофроа дьо Вилардуен, един от видните кръстоносни водачи, оставил подробно описание на целия поход. Градът става венециански.

Папа Инокентий III си дава вид, че е потресен от пролятата християнска кръв. Потопен в „дълбока скръб“, той отлъчва користолюбивите венециански предводители от църквата… Но само няколко дни след тези събития „гневът и дълбоката покруса на негово светейшество“ се уталожват. Специално венецианско пратеничество го уверява, че тези „противни“ и от никого нежелани действия са „продиктувани“ от случая. Занапред нищо не ще отклони рицарите на кръста от предначертания път. Сам „светият отец“ е свидетел, че републиката на свети Марко дълбоко „съжалява“ за стореното…

Известно време след превземането на Зара в кръстоносния лагер идват пратениците на Алексий, същият, който бе помолил папата да му помогне да заеме константинополския престол. Енрико Дандоло и Бонифаций Монфератски тутакси ги приемат. Те с готовност се отзовават на молбата им. Нали най-висшето им задължение е навсякъде да установяват „божията справедливост“!… През януари 1203 г. се сключва договор, според който венецианци и кръстоносци ще помогнат на Алексий да заеме бащиното си наследство, а в замяна на това той ще им заплати грамадна сума в сребро. Страшната присъда срещу християнски Константинопол подписват всички кръстоносни и венециански водачи. Миражът на приказния хилядолетен град прогонва всяка мисъл за злочестия изоставен „гроб господен“…

Кръстоносната флота заобикаля Пелопонес. През Егейско море и Хелеспонта (Дарданелите) навлиза в тихите води на Пропонтида (Мраморно море). В края на юни 1203 година пред изумените погледи на рицарите изниква с цялото си великолепие полумилионният Константинопол.

Величие и сила лъхат от втория Рим. Но това е само бляскаво прикритие на вътрешна разруха и безсилие. Ромейската империя е проядена от бунтовете на крепостните селяни-па̀рици. Италианските търговци като паразити изсмукват вътрешните й сили. Императорите управляват неумело. Държавната хазна е ограбена от военачалници, велможи и сановници. Военните кораби гният в пристанищата неподдържани и изоставени. Сухопътната наемна войска е незначителна. А когато до ушите на мудния и бездарен Алексий III достига вестта за разгрома на Зара (Задар), той заповядва да поправят двадесет кораба, проядени от червеите. Нищо повече.

Затова през последните дни на юни 1203 г. кръстоносците без труд проникват до Златния рог. Тяхната флота разкъсва защитната верига пред пристанището и унищожава ромейските кораби. Наемниците — гърци, англичани, датчани и пизанци, оказват слаба съпротива. Избухва пожар, който унищожава много къщи в покрайнините. Император Алексий III бърза да изчезне. И не забравя да задигне императорските ценности. На следния ден, 18 юли, извеждат ослепения Исак II Ангел от затвора. Възстановяват го на трона.

Победителите се разполагат на лагер в предградието Пера край Влахернската врата. Сега пред тях се разкрива напълно великолепието на Константинопол. „Знайте — пише Жофроа дьо Вилардуен, — че онези, които никога не бяха виждали Цариград, го разглеждаха много, защото не им се вярваше, че може да съществува в целия свят един толкова могъщ град.“ Друг участник и летописец на похода, Робер дьо Клари, е също във възторг: „Тук имаше такова изобилие от богатства, толкова много златни и сребърни утвари^[4], толкова много скъпоценни камъни, че изглеждаше истинско чудо как е събрано тук такова великолепно богатство… И в четиридесет най-богати града на земята, предполагам, няма толкова богатства, колкото бяха в Константинопол!“

Откъс от хрониката на Жофроа дьо Вилардуен

„Законността“ е възстановена. Узурпаторът Алексий III е смъкнат от престола. Би трябвало да се очаква, че „защитниците на справедливостта“ ще продължат своя път. Но не е така. Трябва да им се плати! Те налагат на 1 август 1203 г. Алексий за съимператор на своя баща. И въпреки това положението не се урежда. Над Константинопол тегнат тъмни, гръмоносни облаци.

Чрез конфискации, изнудване и нови данъци двамата съимператори успяват на първо време да съберат част от исканата сума. Но другата? Слепият Исак Ангел безпомощно клати глава пред кръстоносците:

— Разбира се, вие оказахте такава голяма услуга, но аз не зная откъде да ви платя…

Не знае откъде да плати?! Кръстоносната глутница надава вой. Защо тогава моли за помощ?… Раздразнени и озлобени, рицарите се нахвърлят върху богатите храмове. Щом императорите не могат да им платят, ще си вземат те сами!… Избухва пожар и от къща на къща пламъците поглъщат едва ли не половината град.

Безпомощните съимператори не могат да попречат на дивашките безчинства. Но православните духовници, изплашени за своите богатства, подхващат проповеди против злодеите. А и самото население ненавижда наглите грабители. Народният гняв принуждава императорите да се откажат от съглашението, сключено в Зара. Снабдяването на кръстоносците с храна спира. Това още повече вбесява „во̀йните христови“. Щом неблагодарният Алексий IV не изпълнява задълженията си, те с оръжие ще защитят своите „права“. Раздвижва се и константинополската беднота. Простите бедняци мразят императорите-предатели, особено Алексий IV. Те издигат на престола своя водач Никола Канава, прост войник, умен и сърцат човек. Разбунтуваната тълпа извършва тържествена коронация на своя вожд в храма „Света София“ без свещеници и божествена служба. Обсадени във Влахернския дворец, двамата императори молят рицарите да влязат в града и да въведат ред. Това последно предателство решава съдбата им. Грамадно разярено множество нахлува във Влахерна…

Но докато бедняците се бият по улиците, Константинополската знат на 25 януари 1204 година провъзгласява за император видния царедворец Алексий Дука, наричан от всички Мурзуфъл (на гръцки — намръщен). Новият император Алексий V е достатъчно хитър и ловък. Обявява се за „приятел“ на въстаниците. Дори предлага на Никола Канава да си разделят властта. По-заможните участници във въстанието са склонни да приемат това предложение. Те по начало гледат със страх и недоверие на дрипавите бедняци. Никола Канава не вярва на императорското лукавство. Но Алексий V вече е постигнал своето. Силите на въстаниците са разединени. Никола Канава е заловен и хвърлен в тъмница. Затварят го със заловения преди него Алексий IV. Удушват ги…

Алексий V и аристокрацията ликуват. Бунтовниците са разгромени. Остават кръстоносците. Започва бързо укрепяване на крепостните стени и подготовка за отбрана. Императорът твърдо предупреждава пришълците в едноседмичен срок да се махнат от пределите на империята.

Завземане на Константинопол от кръстоносците. Миниатюра от 1276 г.

На 12 март 1204 година е съставен договор за дележ на ромейското „наследство“. Разбира се, и този договор е рожба на венецианската хитрост. Кръстоносците още веднъж се хващат на Дандоловата въдица. Хитрият дож предоставя императорската власт на кръстоносците. За „богоугодните“ си усилия гражданите на „свети Марко“ заслужават три четвърти от плячката. Кръстоносните барони могат да се задоволят с останалата четвърт! Най-хубавите и удобни за търговия пристанища и селища също ще минат във венециански ръце. Всичко е предвидил Дандоло. И с всичко се съгласяват нетърпеливите сеньори.

На 9 април 1204 година „во̀йните христови“ се втурват срещу града на Константин. Те са многократно повече от защитниците. И въпреки това не сполучват изведнъж. От стените ги посреща дъжд от камъни и стрели. Облива ги смъртоносния гръцки огън. Три дни са им нужни да наберат сили и отново да се втурнат срещу непристъпните стени. Този път вече с по-голям успех. Императорските наемници се бият вяло и без желание. Та и за какво? Кой знае дали изобщо ще им платят… Откъм Влахернската врата напира многоброен рицарски отред. С подвижни стълби се прехвърля по крепостните зъбери. Започва сеч. Войниците на Мурзуфъл отстъпват. Далеч долу кънтят тежки удари. Тарани и секири дробят яките порти. На 13 април „во̀йните христови“ с рев нахлуват в града…

Мурзуфъл забягва в Тракия. Разбира се, задига каквото може. А „възстановителите на законността“ посичат и последните защитници на Константинопол. Нов пожар лумва „и повече къщи изгоряха, отколкото има в три най-големи града на кралство Франция“ — съобщава Жофроа дьо Вилардуен.

Народът се разбягва по крайните квартали. Задръства тесните улици с препятствия, устройва засади. Но безполезна е всяка съпротива. Големи групи граждани и свещеници с хоругви и разпятия молят коленопреклонно за пощада. Но Бонифаций Монфератски остава непреклонен. Той е обещал на войниците си Константинопол три дни да бъде техен.

И държи на думата си.

Влизането на кръстоносците в Константинопол. Картина от Йожен Дьолакроа

Три дни върлуват победителите из опожарения град. Златото е подлудило всички. „Защитниците на вярата“ ограбват църкви и дворци, складове и домове, превръщат божиите храмове в пущинаци. Което не могат да задигнат, рушат. В дивия бяс погиват безценни паметници на античната култура… Само венецианците в своята алчност, без да искат, спасяват нищожна част от това велико богатство. Те задигат от константинополския хиподрум скулптурната група на четири коня, изваяни от бронз и позлатени от великия древен скулптор Лизип. Откарват тази квадрига във Венеция да краси катедралата „Свети Марко“.

Откраднатата от венецианците квадрига, поставена за украса на храма „Свети Марко“ във Венеция

Насред града, по улици и площади, грабителите без жал претопяват златните съкровища и статуи на кюлчета. Коне и мулета напущат черквите, прегънати под непосилната тежест на заграбеното.

Черните раса се мяркат навред, където има плячка. Кюрета и монаси ограбват великия храм „Света София“, най-голямото и най-разкошно християнско светилище в света. Никакво угризение не спира ръката им в нечуваното светотатство. Тъжно зее празният олтар, грозно стърчат голите стени, варварски олющени от „благочестивите“ божии раби… Начело на банда освирепели рицари линцският абат Мартин ограбва манастира „Пантократор“. Грамадна плячка задига и халберщадският епископ Конрад. Цели две препълнени каруци едва смогват да я откарат в родната му Тюрингия.

Знатните сеньори не остават по-назад. Те се настаняват във Влахерна, в Буколеон и във всички останали императорски имоти. От тяхната алчност се възмущават дори обикновените кръстоносци. Рицарят Робер дьо Клари пише: „И тъй те изпратиха да се завземат най-хубавите и най-богатите дворци в града и го направиха тъй, че ги завзеха всичките, преди бедните рицари или обикновените хора от войската да са се усетили.“

„Не зная с какво да започна и с какво да завърша описанието на всичко, което извършиха тези нечестиви люде — с покруса възкликва Никита Акоминат, видният византийски писател, сановник и сенатор — така беззаконничеха западните войски в наследието христово, никому не оказвайки человеколюбие; но всички лишавайки от средства за живот, жилища и дрехи. Погледнете този немилостив народ, колко дързък и надменен е неговият вид! Обръсната брада, жадна за убийство ръка, разширяващи се ноздри, широко отворени очи, ненаситни челюсти, неудовлетворена страст, бърза и отривиста реч.“

Маршал Жофроа дьо Вилардуен пък съобщава: „… Взетата плячка бе толкова голяма, че никой не би могъл да ви каже сметката: злато и сребро, и съдове, и скъпоценни камъни, и кадифета, и атлази, и копринени дрехи, и наметала от пъстри, сиви и хермелинови кожи, и всякакви ценни неща, каквито някога са били намирани по земята.“

А еврейският писател Романин заключава: „Следейки разказа на тия злодеяния, разумът потреперва и човечеството се черви от срам.“

Както някога при Зара, така и сега папа Инокентий III лицемерно порицава кръстоносците, че „предпочели земните блага пред небесните“, като се отдали „не на завоюване на Ерусалим, а на Константинопол“, където „ограбили мало и голямо“. В същност „светият отец“ се бои не от извършеното злодеяние, а за съдбата на тъй желаната уния. След стореното от кръстоносците гърците „с право ще се отнасят към тях с отвращение като към кучета“. А това за папските сметки никак не е желателно. Но и сега както при Зара гневът на негово светейшество омеква. „Дълбокото му възмущение“ бързо преминава. Не след много за него превземането на Константинопол е вече „чудо божие“ и „справедливо възмездие“ на ненавистните гърци-схизматици^[5]. Ромейската империя „чрез справедливия божествен съд преминала към латинците.“

„Ние желаем — обръща се той с писмо към кръстоносните водачи, — щото константинополската църква да се възвърне към предания и почитан апостолически папски престол.“ Инокентий III не се вълнува от съдбата на безбройните изклани жертви, ограбени домове и осквернени храмове. Той не жали унищожените творби на изкуството. Какво са за него превърнатите в пепел библиотеки?…

Дивашкото разграбване на Константинопол, този най-голям културен център на Средновековието, е „най-славният“ подвиг на жестоката четвърта свещена война. А от престъпната верига на безсъвестни машинации, нечестни сделки и кървави погроми излиза на свят нейната рожба — Латинската империя.

Четвъртият кръстоносен поход