Илия Троянов
Светът е голям и спасение дебне отвсякъде (19)

Таксиметровият шофьор кара с отворен прозорец, чопли слънчоглед и прицелвайки се, плюе люспите в колите, които идват по отсрещното платно. Попаденията се броят по строга система, която за леките коли от по-нисък клас предвижда една точка, за лимузините две, колегите таксиметраджии носят три точки, а държавните таратайки четири. Най-голям брой точки печелят изстрелите в плешката на полицай върху мотоциклет, това е върхът в системата на чоплещия слънчоглед и плюещ люспи таксиджия, неговата десятка, неговият „хоумрън“, неговият дюшеш и неговият победен гол в местното дерби, възнаградено с цели пет точки. Шофьорът се смее и ми намига, не се целя само, обяснява той с недвусмислени жестове, не се целя само по жените на града. Тези чародейки… И той продължава да пълни с лявата ръка устата си, очертава кръг във въздуха с дясната, за да илюстрира описанието си, широк смях открива зъбите му, които стърчат неправилно подредени, а краката му танцуват по трите педала, с които разполага, той танцува между тумбата от колеги, които също люпят семки, и взаимно си отбелязват голове, и се смеят, и спестяват жените като мишени, и се заглеждат прехласнати по тях в почивките между състезанията, и се смеят, с най-недисциплинираните зъби на света и с олимпийския блясък на златото, скрито в най-тайната ниша на отмъщението… Стъпва с два крака на спирачката, квичи заедно с гумите и обяснява, почти без дъх, вече двайсет години кара такси и рекордът му е шейсет и три точки. За един курс, разбира се.

Пак съм буден. Съкровеното желание на една стара приятелка, описанието на пътя, направено от една картографка на бъдещето само преди няколко дена, и удоволствието, което изпитваше този човек, сложиха край на моето отколешно безделие, всъщност не, по-точно е да се каже на моята летаргия, на заравянето на копнежите, когато е студено, докато те едва не се задушат. След като се повозихме известно време, понеже аз пожелах така, моля състезателя да ме закара до летището.

— Ще посрещате ли някого?

— Не, аз заминавам.

— Просто така?

Усмихвам се и откопчавам елечето си. От вътрешния джоб надничат пластмасови карти и паспорти, на брой повече от роднините, които има човек. Кредитни и членски карти, документи, застрахователни полици, паспорти, бланки, покани и препоръки. Тук пратеник на ООН, там официален лекар на европейския парламент. Таксиметровият шофьор вече не е сигурен с кого си има работа, но все пак му просветва, тоя отзад не може да е съвсем нормален. Отказва се да задава други въпроси, задоволява се с плахо хвърлените погледи в огледалото. Карам го да паркира пред чакалнята за заминаване, вземам го със себе си и му показвам спускащото се от тавана черно табло, върху което светят имена на чуждестранни летища. НАКЪДЕ? Таксиметровият шофьор взема плахо последната семка, присвива уста, надува бузи и отвътре изсъсква засилена със слюнка слънчогледова гилза и ефектно се забива в името на града, към който ще полетя.

Събужда ме името на града, съобщават, че предстои приземяване. Снижаваме се през облаците, облегалката се вдига. Първи поглед към една чужда страна: зелено-сиво-кафяви равнини, геометрично разположени, помежду им пътища, по които се плъзгат напред, сякаш в един впряг, малки скъпоценности във всякакви цветове.

Пристигането отгоре, при това малко след като си се събудил, не дава възможност за плавен преход. Съвсем различно е пристигането пеш, което дълго време предпочитах, най-напред поради липса на избор, а после по убеждение. При него промените се възприемат постепенно, как земята става по-червеникава или по-пръхкава, по-песъчлива може би, въздухът ухае на долина или възвишение, или само зад една котловина внезапно се усеща близостта на море, кестените се отдръпват от свян пред маслините, а гласовете се свиват плашливо в своята непонятност. Докато човек крачи предпазливо нататък, заплашителните думи се омекотяват чрез жестове и мимики, сякаш устните и езикът са поставили на обсъждане твоето приемане — усмивката пледира за прегръдка, а звуците призовават да бъдеш прогонен. При такова приближаване човек има време да опознае грешките, които иска да избегне, свиква крачка по крачка с климата, с разредения въздух на чужбината. Човек направо може да се пристрасти. Да върви пеша, да язди на кон или на колело. Но щом влязат в игра кабините, се прибягва до изкуствения метод, техниката за изравняване на налягането чрез интензивни езикови курсове, хапчета, преместване на часовника, върху космополитната платформа на летищата, в транзитните пространства на безмълвно движение. Тук човек вече не може да се довери на своя нос или на онова, което обещава хоризонтът, тук хората следват пиктограми, които ги упътват надясно или им забраняват да пушат. Откакто светът може да се обиколи за осемдесет дни, пристигането изчезна.

— Минете преди мен, минавайте, минавайте, при мен винаги става по-бавно.

Да задържам другите ми е неприятно, особено когато хората се прецеждат през единственото отворено гише на граничната полиция и растящата опашка зад мене заплашва да зароптае и да затрополи недоволно.

— Бай Дан ли се казвате?

Очаквам да чуя обичайните, в различна степен досадни въпроси: Кое е малкото име, кое фамилията? Моите отговори само задълбочават объркването. Бай е израз на почит, нещо като звание. Звание за какво? Е, не е толкова лесно да се обясни. Аз съм майстор без професия, човек, който се опитва да прави най-доброто, на което е способен…

— Сигурно е свързано и с възрастта, нали?

Аха, шегаджия или пък въпрос, с който иска да ме провери?

— Тогава значи колегите са направили печатна грешка! Човекът забива нокът в цифрата, която се опитва да улови възрастта ми. Не е от най-бързите, но в крайна сметка всички стигат дотук. Поглеждам разсеяно назад. Може би, възможно е да е така, а може и да не е.

— Но тогава значи вие сте…

— На деветдесет и девет години, знам, понякога не ми личат. Той гледа дългите бели коси, изтеклото време в лицето, сега може би ще повярва, после вижда моята осанка, изправена, ни помен от немощност, чува плътния глас и след това забелязва, косата може и да е бяла, но е гъста, а кожата не прилича на пергамент, който трябва да се изпрати на реставратора. Натиска усърдно клавишите на компютъра, разпитва, фотокопира първите четири страници на паспорта.

— Един момент.

Оттегля се в една стаичка отзад, където обстойно се обсъждат и анализират лукавото и опасното. В опашката зад мене никне гняв. По лицата им личи, че прехвърлят отговорността на мен. Странна слепота, толкова ли не прозират кой размахва камшика тук! Държавният служител се връща и ме гледа с подозрение, като че ли се опитвам да скрия възрастта си от него, за да се промъкна в страната му. Драги приемнико на заповеди, иде ми да му кажа, в твоята богата страна със законно здравно осигуряване и предостатъчни пенсии едва ли липсва старостта.

— Професия?

— Представител.

— На какво? Кого представлявате?

— Ах, знаете ли, това зависи напълно от времето, от сезона, така да се каже. В момента представлявам само идеи. — Облягам се напред, толкова близо до него, че мога да преброя космите, които стърчат от носа му, и прошепвам: „Специално производство: идеи със запалител, мисловни шрапнели, категория А.“

Трябва само да подтикна пазителите на границата да направят сравнение между типологията на заплахата, свойствата и характеристиките, които предизвикват и затвърдяват моментите на подозрение, и онова, което стои пред тях. Тогава ще сложат отметка, ще въздъхнат — опасността не може да бъде толкова чудата. За да се преодолеят някои препятствия, трябва да се допускат недоразумения.