Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mama I Love You, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлияна Димитрова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Уилям Сароян. Мамо, обичам те
ИК „Пан 96“ ООД, София, 2000
Редактор: Цанко Лалев
ISBN: 954-657-289-6
История
- — Добавяне
Шеста глава
Докато аз пия чай, всички ме издирват
Високата дама донесе цял сребърен сервиз, с чайник, поднос, захарница, лъжички, купичка за отпадъците. Съдовете бяха украсени с цветчета и листенца от рози и бяха толкова фини, че изглеждаха почти прозрачни.
Тя пи силен чай, със съвсем малко лимон, едно много тънко резенче, което обели и изяде.
За мен сложи малко чай на дъното на чашата и я допълни със сметана. Беше много вкусно. Беше по-вкусно от сметана без чай, която ненавиждам. Имаше цяла чиния, пълна с купешки сладки, или бисквити, както ги нарече тя, а след това поднесе един страхотен кейк, напоен с ром. Сложи и на двете ни по едно малко парче.
Чаят ми хареса много, както и някои от бисквитите, но най-хубав беше кейкът с ром.
Докато ядяхме и пиехме, дамата говореше все едно беше на моя възраст и като че ли се преструвахме, че пием чай от кукленски сервиз. Говореше досущ като Дебора Склум, но се намирахме в един от най-красивите апартаменти в „Пиер“. Вътре имаше един куп мебели, които сигурно тя си беше донесла, много нейни вещи, прелестни картини по стените, на две, от които беше самата тя, а на други две имаше деца — по това личеше, че не е на моята възраст и, че беше някоя важна дама. Беше много мила, толкова мил човек не бях виждала и не мислех, че може да има.
Доста си поговорихме, пихме чай, хапнахме бисквити и кейк с ром, посмяхме се и времето си вървеше. Мама спеше дълбоко, трябваше хубаво да се наспи. Аз се чувствах здрава. Щях за минутка да се върна в стая 2109, затова не му мислех много. А трябваше.
Предполагам, че мама се е събудила. Не зная какво точно я е събудило. Сигурно е усетила, че ме няма в стаята. Както и да е, сигурно отначало си е помислила, че се крия, защото с нея често си играем така — или аз се скривам, или тя, и после се намираме. Е, може би не е станала, а си е лежала в леглото и ми е говорила, като е мислела, че я чувам. А мен, естествено ме нямаше, аз бях в другия край на коридора с високата дама, пиехме чай и ядяхме кейк с ром. Тогава мама ми е казала да излизам от тоалетната или от банята, или изпод леглото, или иззад масата, или от другите места в стаята, където можех да се скрия, но мен ме нямаше. Тогава мама сигурно е станала да ме потърси, огледала е навсякъде, но не ме е намерила. Изплашила се е. Молела ме е да не се крия повече и да излизам. Тогава случайно е погледнала към прозореца и той е бил отворен, за да се проветрява стаята, не широко отворен, само наполовина. Мама изпищяла и се защурала насам-натам в полуда. Опитала да се успокои, свързала се с управителя, говорила с него много спокойно и му обяснила всичко. Управителят накарал помощник-управителя да се обади на рецепцията, от рецепцията говорили с прислугата и всички започнали издирване. Самият управител излязъл на улицата да ме търси, но, разбира се, там всичко си било както обикновено. Казал на мама, че почти никога не е бил толкова ужасен в цялата си хотелиерска кариера.
— От прозорците на хотел „Пиер“ не падат малки момиченца — казал той.
Аз все така си пиех чай и си хапвах кейк с ром, когато дочух суматоха в коридора, но не ми мина през ума, че може да има нещо общо с мен. Но имаше много общо с мен. Бяха прислужниците и двата детектива на хотела. Най-напред отишли в стая 2109 и говорили с мама, тя им показала моя снимка и тогава тръгнали по коридора. Всички ме издирвали усилено.
Най-накрая, детективката от дамското крило звънна на вратата на високата дама. Дамата ме помоли да видя кой е, и аз отворих вратата. Детективката подскочи и издаде някакъв много смешен звук.
— Коя сте вие? — попита високата дама.
Детективката обясни коя е и високата дама се раздразни.
— За какво звъните на вратата ми? — каза тя.
— Едно момиченце е изгубено от стая 2109.
— Кой каза?
— Майка й.
— Олеле, трябва да си тръгвам — казах аз.
Просто нямах време учтиво да благодаря на дамата и да й кажа „Довиждане“. За нула време се озовах в коридора след детективката към 2109. Вратата обаче беше затворена. Исках колкото може по-скоро да вляза вътре, защото навсякъде имаше прислужници, а аз бях облечена само с една розова нощница, почти прозрачна. Почуках бързо и казах:
— Мамо?
Вратата се отвори с гръм и трясък. Мама ме погледна и всичкият въздух в нея излезе като една страшна, тежка въздишка. Не каза и думичка. Просто си легна обратно в леглото. Влязох вътре, затворих вратата след себе си и отидох до нея. Казах, че много съжалявам, а тя отвърна, че не трябвало да изчезвам така, и че съм я изплашила до смърт. Помоли ме да вдигна телефона, да кажа да ме свържат с управителя и да му съобщя, че вече не съм изгубена и че съм се прибрала в стая 2109 при мама. Така и направих.
След това мама се зави през глава.
Беше ужасно да гледам мама цялата скрита под завивките, защото тя прави така само когато е много тъжна, а именно аз я бях натъжила.
— Мамо, моля те не се крий от мен, съжалявам, че те натъжих, извинявай — казах аз.
Само че мама не се показваше изпод завивките. Каза нещо, но аз не я чух.
— Какво каза, мамо?
— Казах, че ме направи на голяма глупачка.
— Не, мамо, не е така. Моля те покажи се.
— Не, ужасно съм ядосана. Яд ме е на теб. Яд ме е на татко ти. Яд ме е на Питър Боливийския селянин. Яд ме е на Клара Кулбоу и на Гладис Дюбари — но най-много ме е яд на мама Виола, защото ако беше дошла, когато трябва, нямаше да ми се наложи да идвам, но вече съм в Ню Йорк и искам да съм си в Калифорния.
— Не, не, така е най-добре.
— Не, така е най-зле. Искам да умра.
— Мамо, не говори така — носи лош късмет. Бог ще те чуе, ще ти повярва и ще те прибере в рая, а аз къде ще отида?
— Ще отидеш в коридора на двадесет и първия етаж на хотел „Пиер“ — каза мама. — За какво направи такава глупост?
— Ох, моля те, покажи се.
— Не. Яд ме е на теб. Махай се.
— Къде да се махна?
— Отивай в Париж. При татко ти. Но да не си посмяла да тръгнеш по нощница. Всички критикуват разведените майки. Ще кажат, че не те възпитавам както трябва.
— Но ти ме възпитаваш както трябва, мамо.
— Глупости, как бих могла, като съм толкова болна?
— Още ли си болна?
— Много, направо умирам. И сърцето ми е разбито.
— Какво ти е, мамо?
— Нищо не става от мен, аз съм никой, аз съм едно нищо.
— Ти? Нищо подобно. Ти си преуспяваща актриса, ти си Някой. Ти си Всичко.
Мама изскочи изведнъж от завивките и каза:
— Наистина ли така мислиш, жабче?
— Дали така мисля? — казах аз. — Убедена съм. Ти си най-красивото и преуспяващо момиче в целия свят.
— Добре тогава, обличаме се и отиваме на разходка.
— Страхотно.
— Не викай така. Това не ти е училище, това е „Пиер“. Всички критикуват разведените майки.
— Добре, тихичко страхотно.
— Точно така, жабче, недей да проглушаваш всички.
— Още по-тихичко страхотно.
— Чудесно.
— Най-тихичко страхотно.
— Прелестно.
Казах „страхотно“ толкова тихичко, че мама попита:
— Какво каза?
— Страхотно.
— Добре, но тихичко, жабче. А сега ще си облечем еднакви рокли, нали?
— Страхотно.
— По-тихичко. Сините, дето са нашарени с червени и бели цветя, нали?
— Тихо страхотно.
Облякохме се и вече нищо ни нямаше, бяхме си починали, а в Ню Йорк вече беше почти нощ. Ние бяхме заедно в Ню Йорк. Бяхме заедно там, вместо да сме пак заедно, но в Пасифик Палисейдс, в къщата на улица „Макаронена“.
Страхотно.