Карел Чапек
Синята хризантема

— А сега ще ви разкажа — подхвана старият Фулинус — как се появи на тоя свят Клара. По това време аз поддържах княжеския Лихтенбергски парк в Лубенец, старият княз беше голям мераклия — цели дръвчета си изписваше от Вайч, английския градинар, а пък от Холандия само луковици беше изписал седемнадесет хиляди; това само между другото, за сведение. И така, вървя си аз една неделя по една улица в Лубенец, а насреща ми Клара; вие сигурно не я знаете, тя беше местният идиот, хем глухоняма, хем луда, скиташе се по улиците, ухилена най-блажено — не мога да разбера защо са толкова щастливи всички тия идиоти. И тъкмо се бях отдръпнал настрана, за да не връхлети да ме целува, когато забелязах, че тя стиска в ръчищата си букет; набрала копър и разни други буренаци, а между тях — какво мислите? Да ви кажа, на мене много нещо ми е минало през главата, но тогава като че ли гръм ме удари. Представете си, тая повлекана държеше в ръчищата си и една-единствена кичеста хризантема, и то синя! Можете ли да си представите, синя! На цвят подобна на Phlox Laphamii^[1], със съвсем лек нюанс на аспид, с атлазено розов кант, отвътре в средата като Campanula Turbinata^[2], гъста и кичеста, но това далеч не е всичко; цветът, представяте ли си, тоя цвят по това време (че и днес все още) беше съвършено непознат при многогодишната индийска хризантема! Преди години бях ходил у стария Вайч и тогава сър Джеймс ми се беше похвалил, че предишната година в градината му цъфнала, една хризантема, внесена чак от Китай, и цветът й биел малко на лилаво, но през зимата за съжаление цветето загинало. А ето че сега това грачещо плашило държеше в ръчищата си една синя хризантема, и то толкова синя, колкото само бихте могли да си пожелаете. Хубаво.

Като ме видя, Клара радостно измуча и ми тикна в ръцете букета. Дадох й една крона и като посочих хризантемата, я попитах:

— Откъде я взе ма, Кларо?

Клара възторжено закудкудяка и взе да се киска; какво можеш да разбереш от всичко това. Започнах да викам, да соча с ръце, но напразно; и през цялото време тя се сили да ме прегръща. Оставих я аз и тичам със скъпоценната хризантема право при княза.

— Ваше сиятелство, ей това нещо е, расте тука някъде наблизо; тръгвайте да го търсим!

Старият веднага заповяда да впрегнат конете и вика да вземем със себе си Клара. Но Клара през това време беше изчезнала някъде; какво не правихме, не можахме да я намерим. Стояхме така почти цял час край кабриолета и псувахме — той, князът, беше служил на времето в една драгунска част. Не бяхме изчерпали още всички псувни и ругатни, ето че Клара дофуча отнякъде, изплезила език, и тикна в ръцете ми цял букет от току-що откъснати сини хризантеми. Князът веднага й подаде сто крони, а тя, горката, като се разочарова, че като ревна да плаче, бедната, нали никога не беше виждала банкнота от сто крони. Трябваше да й дам монета от една крона, та да се успокои. Тя взе да танцува и да крещи, но ние я качихме на капрата, показахме й сините хризантеми и хайде, Кларо, води ни!

На капрата Клара се разпищя от радост; но нямате представа колко засегнат се почувствува негова милост кочияшът, че беше принуден да седи наред с нея. Освен това и конете непрекъснато се плашеха от нейното квичене и кукуригане, изобщо няма какво да ви разправям, то беше едно дяволско пътуване. След като препускахме така час и половина, аз рекох на княза:

— Ваше сиятелство, ние изминахме вече не по-малко от четиринайсет километра.

— Все едно — избоботи князът, — ако трябва, и сто ще изминем.

— Хубаво — отвърнах му аз, — но Клара се върна с втория букет след един час. Трябва, значи, да го е набрала някъде наблизо, на не повече от три километра от Лубенец.

— Кларо — подвикна и князът и й сочи сините хризантеми, — къде растат тия цветя? Къде ги намери?

Клара взе да блее нещо и да сочи все напред. Изглежда, че и доставяше удоволствие да се вози в кабриолета. А пък князът, право да ви кажа, малко остана да я убие; опасен беше тоя старец, като се ядосаше! От зъбалците на конете взе да капе пяна. Клара продължава да кряка като гъска, князът ругае, просто богохулствува, кочияшът — а-а да се разреве от срам и мъка, а пък аз си блъскам главата как да открием синята хризантема.

— Ваше сиятелство — казвам му аз, — нищо няма да излезе от тая работа. Я да оставим Клара и да търсим сами. Ще очертаем една окръжност на картата, на три километра разстояние от Лубенец, ще я разделим на сектори и ще започнем да търсим къща по къща.

— А бе човек — каза князът, — на три километра от Лубенец няма никакъв парк.

— Толкова по-добре — казвам му аз, — какво ли може да се намери в един култивиран парк; освен да търсите Ageratum^[3] или Canna^[4]. Я погледнете, тук долу по дръжките на цветята е останало малко пръст, това не е добре наторена паркова почва, ами най-обикновена глина, торена най-вероятно с човешки такова. Трябва да подирим някое място, където има много гълъби; вижте колко гълъбови курешки има по листата. Сигурен съм, че хризантемите растат край някой стобор от небелени чамови капаци, виждате ли тук в пазвата на листата една тресчица от борова кора. Това ще ни бъде най-верният пътеводител.

— Какъв пътеводител? — попита князът.

— Ами такъв — казвам му аз, — че ще трябва да търсим във всяка къща на разстояние три километра оттук; ще се разделим на четири групи: вие, аз, градинарят ви и моят помощник Венцъл, и това е.

Хубаво. Първото нещо, което се случи на следната сутрин, беше, че Клара отново ми донесе букет от сини хризантеми. След това аз се залових да претърсвам своя район — във всяка кръчма се спирах да пия топла бира, да ям мухлясало сирене и да разпитвам за сините хризантеми. Да знаете каква диария ме хвана от това сирене, не ви е работа; а пък беше една горещина, каквато в края на септември се случва понякога, и аз трябваше да влизам във всяка къща и да понасям какви ли не обиди и ругатни, защото хората си мислеха, че съм луд, агент или някакъв друг представител на властта. Вечерта обаче едно нещо можеше да се каже със сигурност; в моя район не растеше никаква синя хризантема. И в другите не се намери нищо. Само Клара пристигна с нов букет от изпокършени сини хризантеми.

Но князът, каквото и да се казва, си е голяма клечка, разполага с големи възможности; извика той полицаите, тикна на всеки от тях по една синя хризантема в ръката и обеща да им даде не знам какво, ако открият къде расте. А пък полицаите са хора образовани, четат вестници и тям подобни; освен това познават всяка тревичка в околността и имат огромно влияние. И представете си, тоя ден шест души полицаи, общинските стражари, кметовете на околните села, учениците заедно с учителите и една тайфа от цигани се втурнаха да претърсват всяка педя земя в този район с радиус от три километра и където само беше цъфнало някакво цвете, всичко обраха и го донесоха в замъка. Леле колко цветя бяха надонесли, също като на Цветница; но между тях, разбира се, нито една синя хризантема. Клара целия ден беше под надзор; през нощта тя избяга и след полунощ ми донесе цял наръч сини хризантеми. Веднага наредихме да я затворят в ареста, та да не обере всичките; но иначе ние се бяхме озовали в задънена улица. Честна дума, ама в цялата тая работа имаше сякаш някаква магия; та, представете си, тоя край беше равен като тепсия.

Вижте какво, човек има право да се държи невъзпитано, когато положението му е много тежко или когато претърпи несполука; това ми е известно; но след като князът, както се беше разфучал, ми каза, че не съм по-малък идиот от Клара, аз му отвърнах, че няма да позволя на такъв стар кретен да ме ругае и се запътих право към гарата; и от този момент не съм стъпил в Лубенец. Но след като седях вече в купето и влакът потегли, аз, няма да ми повярвате, се разревах като хлапак, задето никога вече нямаше да видя синята хризантема и че завинаги я напускам. И както се бях разкиснал и гледах през прозореца, изведнъж край самата линия ми се мярна нещо синьо. Повярвайте, господин Чапек, и аз сам не разбрах как стана, но някаква сила независимо от волята ми ме поде и изхвърли от мястото, а ръката ми дръпна внезапната спирачка; влакът се закова на място, и аз се строполих на отсрещната скамейка — и при това си счупих ей тоя пръст. Когато дотича кондукторът, аз запелтечих, че съм забравил нещо в Лубенец, и трябваше да платя глобата, още ме е яд за това. След като наругах всичко живо — куцук-куцук, — аз се затътрах назад покрай линията да гоня синьото. Ама че съм смахнат, говорех си аз, та това може да е най-обикновена богородичка или някакъв друг син бурен, а аз с всичкия си ум хвърлям толкова пари на вятъра! Изминах около петстотин метра; онова синичкото не беше толкова далече, помислих си аз, трябва да съм го отминал, преди малко само ми се е сторило. Но ето че на една височинка пред мене изникна кантон и през стобора на градинката му ме гледа онова синичкото. Това бяха два корена хризантеми.

И децата знаят какво отглеждат кантонерите в градинките си. Освен зеле и няколко корена дини по тях има обикновено слънчогледи, някой и друг корен рози, слез, Tropeolum^[5] и тук-таме по някоя гергина; тоя приятел нямаше дори и това, в градината му имаше само картофи, фасул — един бъзов храст и ей тук, в ъгъла, двете сини хризантеми.

— А бе, приятелю — викнах му през оградата, — откъде ги имаш тия цветя?

— Сините ли? — каза кантонерът. — Заварих ги тука, трябва да ги е садил покойният Чермак, дето беше кантонер преди мене. Ами ти защо вървиш по линията? Не виждаш ли какво пише на табелата: „Минаването по линията забранено!“ Хайде, нямаш работа тука.

— Добре де — казвам му аз, — а откъде се минава за вас?

— По линията — отвърна ми той, — но никой няма работа тук. Какво търсиш? Махай се, да те вземат мътните, но кракът ти да не е стъпил на линията.

— Е откъде да мина тогава?

— Какво ме интересува — викна ми кантонерът, — но по линията не може, и толкоз.

Сядам аз тогава на насипа и казвам:

— Слушай, дядка, я ми продай тия сините цветя.

— Не ги продавам — изръмжа кантонерът. — Хайде, обирай си крушите, тука е забранено да се сяда.

— Че защо пък — казвам му аз. — Къде пише, че е забранено да се седи. Забранено е минаването, а аз не минавам.

Кантонерът се стъписа и се задоволи само да ме ругае през оградата. Явно, че беше някакъв саможивец; след малко престана и да ругае и заговори сам на себе си. Половин час по-късно излезе да провери линията.

— Е, какво — спря се той при мене, — ще се махаш ли оттук, или не?

— Че как да си ида — казвам му аз, — нали минаването по линията е забранено, а друг път оттука не виждам.

Кантонерът се замисли.

— Знаеш ли какво? — каза той след малко. — Като се скрия зад оня завой, дигай си чуковете и изчезвай по линията; все едно, че не съм те видял.

Поблагодарих му сърдечно и когато се скри зад завоя, аз прескочих стобора на градинката и с неговия собствен бел изкопах двете сини хризантеми. Откраднах ги, разбирате ли? Аз съм честен човек, в живота си съм крал само седем пъти: и то винаги цветя.

След около час аз отново седях във влака и отнасях със себе си откраднатите сини хризантеми. Когато влакът мина покрай кантона, видях кантонера с флагче в ръка, намръщен като същински дявол. Помахах му с шапка, но струва ми се, че не ме позна.

Ето, виждате ли каква била работата: тъкмо заради тази табелка с надпис: „Минаването по линията забранено“, никой от нас — нито полицаите, нито циганите, нито децата, не се беше сетил да потърси сините хризантеми в кантона. Каква сила се крие в тия табели. В градинките край кантоните може би растат сини иглики, а може би и самото дърво на познанието, или пък златна папрат, но никой никога няма да ги открие, защото минаването по ж.п. линия е строго забранено, и това си е. Само лудата Клара беше се добрала дотам, защото беше идиот и не можеше да чете.

Ето защо и нарекох синята хризантема „Клара“. Вече петнайсет години се пипкам с нея. Но изглежда, че съм я изнежил с прекалените си грижи, редовното торене и поливане — оня простак кантонерът изобщо не я беше поливал, земята там беше спечена като тухла; с една дума, напролет хризантемата пуска листенца, които през лятото пожълтяват и през август окапват. Представяте ли си, аз единствен на света притежавам синята хризантема, а не мога на никого да я покажа. Какво представляват в сравнение с нея хризантемите „Британия“, „Анастасия“, те са съвсем леко лилави; но „Клара“ — разбирате ли, — когато един ден цъфне „Клара“, за нея ще говори целият свят.