Дебра Диър
Мечтание (20)

Глава двадесета

Съжаление. Беше видял съжаление в очите й, мислеше си Девлин, докато крачеше през джунглата. Аристократка, която гледаше окъсан просяк, това беше видял в погледа й. Много години беше виждал същото това изражение в очите на хората, когато гледаха към момчето в износени дрехи.

А сега да види същото и в красивите очи на Кейт… Господи, не можеше да го понесе. Не можеше да изтърпи съжалението й. Мускулите му се свиха. Усещаше особено силно биенето на пулса във врата си, следствие от усилията, които полагаше, за да крие емоциите си. Чувстваше се наранен и оскърбен, и беше готов да разкъса някого с голи ръце.

В мига, в който се показа от сенчестата гора, слънчевата светлина, обляла поляната, го заслепи. Той огледа с присвити очи мястото, където до неотдавна беше разположен лагера на Ван Хорн, като се питаше колко дълбок е кладенецът, в който ги беше бутнал.

Фредерик и Едуин стояха край реката и спореха. Влажният въздух отнасяше гласовете им. До тях стоеше Барнаби и ги наблюдаваше, същински боксов съдия, застанал в ринга. Робърт Мелвил седеше под една палма на няколко метра от баща си, облегнал назад главата си в ствола на дървото, и наблюдаваше двамата мъже с вид, който показваше, че се забавлява от сцената. Индианските гребци, които беше наел край Сантарем, бяха насядали в кръг в другия край на лагера с наведени глави и шепнеха нещо. Без съмнение обсъждаха как да ги изоставят.

— Толкова сме близко.

Фредерик вдигна развълнувано ръце.

— Не мога да повярвам, че искаш да се върнем.

Едуин поклати глава.

— А какво ще стане, ако отново налетим на Ван Хорн? Този път ще убие всички ни.

Стигнали сме прекалено далеч, за да се отказваме.

Фредерик извади носната кърпа от джоба си и започна да бърше челото си, като продължи да говори:

— Още две седмици и ще бъдем там.

— Ако си направим сал, можем да се спуснем надолу по течението на тази дяволска река. Единственият ни шанс да оцелеем, е веднага да поемем обратния път.

— Мисля, че наистина можем…

— Слава на Вси Светии — рече Барнаби, когато видя Девлин. — Хубаво е, че си отново при нас, момко.

— Ето го — каза Робърт, когато Девлин се приближи към спорещата групичка. Нашият безстрашен водач, върнал се от света на мъртвите.

Саркастичният тон на Робърт засили още повече гнева, който се опитваше да потуши Девлин. Той се обърна бавно и впери поглед в младия мъж.

— И така, кажете ни велики принце от джунглата — продължи той, без да забелязва яростта, бушуваща под спокойния външен вид на събеседника му. — Как мислите да ни измъкнете от този ад?

Девлин се усмихна, по-скоро леко раздвижи устните си. През целия си живот се беше сблъсквал с хора като Робърт — родени и израснали сред богатство и привилегии, арогантни, като разглезени деца, приемащи като нещо естествено и полагащо се подареното им от съдбата високо положение в обществото. Момченца, които се представят за мъже.

— Винаги можем да опитаме това, което правят индианците в подобни случаи.

Робърт се намръщи, по лицето му се изписа неспокойство.

— И какво е това?

— Успокояват речния бог.

Девлин се насочи към другите мъже.

Събеседникът му облиза устните си. Погледна към баща си, след което изви врат така, че да може да вижда лицето на Девлин.

— И какво точно правят?

Девлин се подпря с длан на грубия ствол на палмата и се надвеси над седящия младеж, като закри слънчевата светлина, която се процеждаш през листата над тях.

— Избират някого, когото да принесат в жертва, обикновено най-безполезния. След това завързват ръцете и краката му, хвърлят го в реката и наблюдават как се дави.

Девлин никога не беше чувал за подобна церемония, беше я измислил току-що.

Робърт вдигна поглед към младия мъж срещу себе си, по горната му устна бяха избили капки пот.

— Ако бяхме в Лондон, Маккейн, щях…

Прекара език по устата си.

— Някой трябва да те научи как да разговаряш с онези, които те превъзхождат.

— Някой първо трябва да ми го покаже.

Девлин искаше да отвърне на предизвикателството на Робърт. Сърбяха го ръцете да стовари юмрука си в лицето на това богаташко синче и си търсеше извинение, за да го стори.

— Мислиш ли, че ти можеш да свършиш тази работа?

Робърт отново облиза изсъхналите си устни, езикът му се стрелна като гущер между тях.

— Не очаквам да ме разбереш, но един джентълмен не предизвиква скандали като някой дивак.

— Никога не съм претендирал, че съм джентълмен, Мелвил. Трябва да го запомниш.

Девлин отпусна ръката си, кръвта пулсираше в пръстите му от силния натиск в стъблото на дървото. Той се обърна и видя Фредерик и Едуин, които го гледаха така, като че беше буре пълно с динамит, което можеше да избухне при всяко рязко движение. Очакваха от него да ги измъкне от тази каша. А той губеше времето си в гняв и самосъжаление. Две емоции, които ненавиждаше. Господи, тази жена беше вързала на възли нервите му и той не беше сигурен, че знае как да се измъкне от това объркано положение.

— Мистър Маккейн, точно казвах на Фредерик, че най-добре би било да си направим сал и да се спуснем надолу по течението на реката.

Едуин прокара опакото на дланта по челото си, за да избърше потта от него.

— Сигурен съм, че ще се съгласите с мен, би било истинско безумие да продължим нататък.

Девлин не беше и очаквал Мелвил да се предаде лесно. Освен това в думите му имаше логика: знаеха, какво има зад тях, но не и какво можеха да намерят, ако продължат напред. Младият мъж погледна към Фредерик.

— А вие какво мислите?

— Толкова сме близо, Девлин — отвърна Фредерик с одрезгавял от вълнение глас.

— Близо до нещастието — прекъсна го Едуин. — Какво ще нравим, ако налетим на Ван Хорн? Нямаме дори прашки.

— Можем сами да си направим оръжия — рече Девлин.

Едуин го погледна.

— Не искате да кажете, че сте съгласен да продължим нататък. Не вярвате в успеха на тази експедиция от самото начало.

Девлин почувства приближаването на Кейт, усети топлината на тялото й, пренесена от ветреца, да докосва врата му. Всеки следващ ден от това пътуване щеше да бъде по-тежък от предишния. Как щеше да понесе да бъде толкова близо до нея и да не може да я докосне? Но той знаеше също така какво означава това пътуване за Фредерик, знаеше какво значи то и за Кейт.

— Бях нает от мистър Уитмор да заведа групата до мястото, наречено Авалон. Ако той реши да се връщаме, тогава ще се върнем. Ако ли не, ще направя всичко, което мога, за да стигнем дотам.

— Вярвате ли в съществуването на Авалон, мистър Маккейн? — попита Кейт, нежният й глас погали гърба му.

Девлин погледна назад. Слънчевата светлина я заливаше цялата и придаваше блясък на златните къдрици, които обграждаха лицето й. До нея стоеше Остин и изглеждаше напълно като човек, който си беше на мястото.

Нейното място беше сред аристокрацията, помисли си Девлин. Беше се проявил като пълен глупак, въобразявайки си, ме ще може да откъсне тази красива роза от английската й градина. Много по-глупаво беше постъпил обаче, като беше позволил да го обхване този безпощаден огън. Не трябваше изобщо да я докосва. Не трябваше да разбира никога, какво е да усети нежното й тяло до своето. Защото сега беше обречен завинаги да си спомня за страстта, пламнала помежду им, за страстта, която за Кейт не беше нищо повече от сладострастие.

— Вярвам, че трябва да си свърша работата, за която ми е платено, мис Уитмор.

Девлин се обърна отново към Фредерик, скрил мъката си под маската на спокойствието.

— Как ще постъпим?

Фредерик погледна към Кейт и Остин.

— И двамата знаете какво чувствам. Тази мечта ме преследва от толкова отдавна, че дори не мога и да си помисля да се откажа. Но не мога да взема това решение вместо който и да било от вас. Напред ли искате да продължим, или искате да се връщаме?

— Ако мистър Маккейн смята, че може да ни заведе до Авалон, мисля, че трябва да продължим — каза Кейт.

— Съгласен съм — допълни Остин.

Барнаби застана до Фредерик.

— Това е и моето мнение.

— Това е лудост.

По слабите бузи на Едуин се появиха червени петна.

— Не е възможно да продължим.

— Едуин, можеш да вземеш няколко от индианските гребци, ако искаш — рече Фредерик. Те ще направят сал и ще ви върнат заедно с Робърт до Сантарем.

Едуин погледна към сина си, който все още седеше под палмата. Рунтавите вежди се бяха събрали над острия му нос.

— По-добре да продължим с цялата група.

Фредерик стисна ръката на приятеля си.

— Вземаш правилно решение.

Едуин го изгледа мрачно, след което се обърна към Девлин.

— И така, мистър Маккейн, кажете как мислите да ни заведете до Авалон?

— Край водопадите има малко индианско селце. Мисля, че ще успея да ги убедя да се разделят с две от канутата си. Ако ли не, ще ги накарам да ни направят лодка. Ще се върна след седмица.

Девлин погледна към реката. Слънцето се отразяваше и блестеше в бързо движещите се води.

— Ако не се върна до петнадесет дни, вероятно изобщо няма да се върна.

— Възнамерявате да ни оставите тук?

Кейт се приближи до него, топлината й галеше ръката му.

Девлин продължи да гледа упорито към бързо течащата вода.

— Тук ще бъдете в по-голяма сигурност.

Тя застана пред него, принуждавайки го да я погледне.

— Мисля, че най-безопасно ще бъде да не се делим.

— Ще ме забавите.

Тя вдигна брадичка, очите й блеснаха решително.

— По-добре да се върнете няколко дни по-късно, отколкото изобщо да не се върнете, мистър Маккейн.

— Тя е права, Девлин — намеси се Фредерик. — Идеята да ходите сам не ми харесва. Могат да се случат много неща. Ще се чувствам много по-добре, ако тръгнем с вас.

Остин се присъедини към Фредерик. Въпреки че Барнаби също искаше да тръгне с тях, Девлин го помоли да остане с Робърт и Едуин. Някой трябваше да се опита да задържи индианците гребци и тримата португалци, които им прислужваха.

Девлин неохотно се съгласи да поведе малката групичка в този труден поход през джунглата, поход, който щеше да бъде много мъчителен за него заради тази английска роза.

— Ще нощуваме тук и ще тръгнем рано утре сутринта.

 

 

Кейт се спря в края на гората. Гледаше към малката полянка, слушаше шума на блъскащата се в скалите вода и се молеше да намери начин да се отърве от бушуващите в нея емоции. Знаеше предварително, че щом стигнат това място, спомените ще я връхлетят. През целия ден усещаше как с всяка измината стъпка се приближава до него. Ако зависеше от нея, нямаше да спрат да нощуват тук.

Тя погледна към Девлин, застанал край овъглените останки от огъня им. Той гледаше към близкия водопад, към падащата върху тъмносивите скали вода, в която се отразяваха златните лъчи на залязващото слънце. Дали си спомняше?

— Явно тук сте си направили лагера — каза Остин и погледна към Кейт.

„Тук се любихме.“

На това място спомените бяха особено живи, трептяха като призраци на слънчевата светлина, призраци, от които не можеше да избяга. Остин я наблюдаваше в очакване да му отговори, погледът му беше особен.

— Да, лагерувахме тук първата нощ, след като тръгнахме от село Курая — отвърна тя, като внимаваше гласът й да бъде равен, безизразен, с надеждата да скрие непрекъснато нарастващото си напрежение.

— Прекрасно място за лагер.

Фредерик се приближи до колибата, която Девлин беше построил преди цяла вечност.

— Ще бъде светло още няколко часа — каза Кейт, която вървеше след баща си.

Чувстваше се така, сякаш погребваше най-скъпото си. Фредерик спря пред входа на колибата.

— Кати, ще ни трябва време да приготвим вечерята и да запалим огъня. Не ми се иска залезът на слънцето да ни завари насред гъстата джунгла.

— Наоколо има и други поляни.

Въпреки че все още бяха зелени, банановите листа на покрива на колибата започваха да се подгъват по краищата, да умират.

— Не разбирам, защо искаш да продължим нататък тази нощ. Всички сме уморени.

Как да му обясни? Разбрала, че няма как да си помогне, Кейт надникна в колибата. Орхидеите бяха все така разпръснати по банановите листа върху пода, но листенцата им бяха сбръчкани, безжизнени. Въпреки усилията си, не можеше да се пребори със спомените. Бяха прекалено живи и истински: нежните цветчета, които галеха кожата й, целуваха я, обичаха я.

— Орхидеи? — попита Фредерик, гласът му звучеше подозрително мило.

Тя срещна погледа му, прочете въпросите в очите му, и отговорите, които вече знаеше.

— Да — прошепна тя, усещайки как бузите й пламват.

Фредерик се усмихна тъжно.

— Може би по-късно ще успеем да си поговорим.

Кейт не искаше да говори за това, което се беше случило тук. Не искаше да мисли за него. Беше прекалено мъчително. Прекалено изкусително.

— Непременно ли трябва да останем тук?

— Късно е, Кати. Би било твърде опасно да продължим.

Истини, само няколко от многото истини, с които трябваше да се срещне. Погледна през рамото си, като се питаше дали престоят им тук щеше да бъде така мъчителен за Девлин, както и за нея. Той стоеше до потока и говореше с Остин. Порази я приликата помежду им, така както бяха застанали и двамата в профил към нея. И двамата бяха високи, с черни коси и синьо-сиви очи, с прави тънки носове и високи скули. Биха могли да бъдат роднини, дори братя. А в действителност принадлежаха на различни светове.

Ако само Девлин можеше да смени мястото си с Остин Синклеър. Ако само пожелаеше да живее в Лондон и да пътува, и… ако само тя не желаеше неподходящия човек.

Девлин я погледна, като че привлечен от настойчивия й взор. За миг очите им се срещнаха, погледът му беше развълнуван, като че виждаше призраците така ясно, както ги виждаше и тя. Преди да се обърне, изражението в очите му се промени, стана сурово и изпълнено с решимост. Явно беше способен да забрави всичко, което бяха преживели заедно. Можеше да забрави и нея. И кой знае защо, при тази мисъл на Кейт й се прииска да го удуши.

 

 

Девлин стоеше в реката, вдигнал бамбуковото си копие и очакваше да се появи сянката на някоя риба. С ъгълчето на окото си наблюдаваше лорд Остин Синклеър, който, също с копие в ръка, заедно с него се опитваше да осигури вечерята на малката група. За маймуните, които бъбреха в клоните на дърветата, мислеше Девлин, те сигурно изглеждаха еднакви, притежателят на казино и английският маркиз. И колкото и неприятно да му беше да го признае, Остин Синклеър се справяше превъзходно и в двата свята. Трябваше да признае също така и че нямаше да има нищо против лорд Галантност да се върне в лагера с празни ръце.

Нещо меко се докосна до прасеца му, точно под навития крачол на панталона му. Орхидея. Той вдигна цвета от водата, краищата на белите му листчета бяха започнали да кафенеят. Докато го гледаше, край него заплува цял букет от орхидеи, с избледнели цветове, с отлетяло ухание, мъртви като мечтите му.

Той погледна нагоре по течението на реката в посока към лагера. Кейт стоеше с наведена глава до потока и хвърляше увехналите цветя във водата с посърнал вид, като че ли присъстваше на погребението на любим човек.

Девлин погледна отново към орхидеята, която държеше в ръка, в гърлото му заседна буца. Прокара палец по мокрите листенца. Искаше му се да върне живота в нежния цветец, но знаеше, че това не е във възможностите му. Захвърли орхидеята отново във водата, течението я пое и я отнесе към Остин Синклеър.

Той като че не забеляза цветето, беше прекалено погълнат от работата си. С рефлексите на дива котка замахна с копието и върхът му, издялан от Девлин, се скри под водата. Миг по-късно Остин измъкна копието от потока. Във въздуха се замята тлъста риба, сребърните й люспи блестяха на слънцето.

— Вечерята — извика усмихнат Остин, размахал извиващата се риба във въздуха.

— Страхотно — отвърна Девлин върна усмивката на Остин.

Погледна отново надолу към водата и промърмори под носа си:

— Наистина страхотно.

 

 

Кейт отмести поглед от бързоструйната река, усетила, че баща й се приближава към нея. Наблюдаваше я така, като че беше особено интересно творение на човешката ръка, намерено наскоро при разкопки, загадка, чиято тайна трябваше да разгадае. Младата жена настръхна, предусещайки, че той възнамерява да обсъжда теми, които тя отчаяно се опитваше да зарови дълбоко.

— Отивам да събера още дърва за огъня.

— Огънят може да почака малко — рече той и обгърна с ръка рамената й.

Чувстваше се беззащитна, като че всичките й тайни бяха изложени на показ.

— Скоро ще се стъмни. Трябва…

— Кажи какво се случи между вас с Девлин.

— Татко, аз… не искам да говоря за Девлин. Не искам… — „… да мисля за него, да си припомни неща, които би трябвало да забравя.“ — Моля ти се, нека оставим тази тема.

Тя се опита да тръгне, но той хвана двете й рамена.

— Не мислех, че е от мъжете, които биха ти причинили нещо лошо. Мислех, че е почтен, но очевидно той се е възползвал от теб, освен ако не възнамерява да постъпи както подобава. В противен случай, ще трябва да говоря сериозно с него.

— Девлин Маккейн не се е възползвал от мен, татко. Дори не се опита да ме докосне.

Фредерик се намръщи.

— Кати, нещо се е случило между вас, виждам го.

Кейт беше вторачила поглед в горното копче на бащината си риза, мокра от пот, но въпреки това закопчана до горе, макар че през целия ден горещината беше ужасна.

— Аз го прелъстих — каза тя едва чуто, срамът от това, което беше сторила, стискаше гърлото й. — А после той ми предложи да се оженим.

Фредерик пусна раменете й, след което хвана брадичката й, за да я принуди да го погледне в очите. Той се усмихваше.

— Още щом го видях, нещо ми подсказа, че е човекът, който ти е нужен.

Кейт поклати глава.

— Не ме разбираш. Аз не искам да се омъжвам за него. Не искам да се омъжвам за когото и да било.

— Не го ли обичаш?

— Да го обичам? Та ние едва се познаваме.

В известен смисъл обаче, тя го познаваше по-добре, от който и да е друг.

— С майка ти се познавахме по-малко от седмица, когато й предложих да се омъжи за мен.

— Вие с мама искахте едно и също от живота. Бяхте създадени, за да живеете заедно. Това, което чувствам към Девлин Маккейн е по-различно. Вярно, аз го желая.

„Вярно е също, че изгарям от желание да го виждам, да усещам докосването на ръцете му, да слушам гласа му. Искам да заровя лице в рамото му, да напълни дробовете си с аромата на тялото му. Искам да го целувам, да го галя, да го държа в обятията си.“

— Но това не е любов.

„Не може да е любов.“

— Съмнявам се.

Фредерик се обърна към реката. Дълго съзерцава бляскащите й води, преди да заговори отново.

— Любовта е нещо рядко, Кати. Ако я откриеш, трябва да я хванеш здраво с двете си ръце и никога да не я пускаш, а да я подхранваш и да гледаш как тя ще промени живота ти.

— Не искам да променям живота си. Харесвам го такъв, какъвто е.

Баща й въздъхна дълбоко.

— В такъв случай сигурно наистина не го обичаш.

Той я погледна, кафявите му очи бяха пълни с тъга.

— Защото ако го обичаше, нямаше да можеш да си представиш живота без него.

Животът без Девлин Маккейн — само при тази мисъл като че ли някакво острие прониза сърцето й. Но тя не можеше просто така да се откаже от всичко, което винаги беше искала от живота. Девлин Маккейн щеше да я погълне, щеше да унищожи всичко, което някога е било Катрин Уитмор. Щеше да я отдели от баща й, от работата й, от най-важните за нея неща. В замяна на това тя щеше да започне да диша за него, да съществува само за и чрез него. Толкова голяма беше властта, която имаше той над нея.

Не, тя не можеше да позволи това да се случи. Трябваше да го забрави. Трябваше да се пребори с лудостта, която я беше обхванала.