Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sweet Seduction, Golden Seduction, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ани Съева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 2,8 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyh (2012)
- Разпознаване и корекция
- White Rose (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Менди Лейтън. Филип
Американска. Първо издание
Редактор: Елена Михова
Коректор: Лилия Вълкова
ИК „Слово“, Велико Търново, 1993
ISBN: 84–9819–107–06
История
- — Добавяне
Започва една тежка седмица за Филип. На сутринта трябва да обяснява на Роза, че жена му ще отсъства няколко дни. Дори не се опитва да измисли някакво разумно обяснение. Едва ли ще успее да измами Роза.
Дори Кристина, която след като се е върнала от училище, изслушва баща си с неподвижно лице, не задава никакви въпроси. Само Ник е доволен. Баща му си е отново вкъщи. А това е достатъчно, за да бъде щастлив.
Още същия предобед, след безсънната нощ, отива да се обади в редакцията, и едва не се сблъсква със Стефан. Няма сили да му подаде ръка. Избягва погледа му и се извръща към другите колеги, за да избегне разговора. Когато излиза от стаята, Стефан го последва. В коридора застават един срещу друг.
— Какво има, Филип? Защо се правиш, че не ме познаваш?
Филип го гледа смаяно.
— Да не искаш да кажеш, че тази нощ Джесика не е била при теб?
— Какво? Искала е да дойде?
— Така поне ми каза. Излезе от къщи към десет часа вечерта — Филип безпомощно отпуска ръце.
— Значи така — Стефан разбира, че Джесика вече е получила своя отговор.
— Сигурен ли си?
— Да, но това сега не е важно. Къде може да бъде? В някой хотел, съвсем сама? — Стефан поглежда Филип, сякаш търси отговор в безутешните му очи. — Извинявай, Филип, но ще се върна вкъщи. Трябва да съм там, когато тя се обади. Ще те уведомя, за да не се безпокоиш. Нека я оставим сама да реши какво ще прави по-нататък.
— Не би могло да бъде другояче.
— Тя каза ли ти, че я обичам?
— Да.
— Значи ще я разбереш, ако дойде при мен?
— Не мога. Имам нужда от нея.
— Филип, нека не погубваме нашето приятелство. Тя трябва да направи своя избор. Никога не бих направил първата крачка, именно защото е твоя жена. Но сега тя има нужда от мен. А аз я обичам.
Филип мълчи. Дълго гледа след Стефан, който се отдалечава по коридора. Знае, че отношенията им вече никога няма да бъдат същите.
Към обед Стефан му се обажда вкъщи.
— Тя дойде, Филип.
— Разбрах — с треперещи ръце оставя слушалката.
Следващия ден пристига някакво момиче с велосипед и предава на Роза писмо от Джесика с указание какво да опакова от вещите й. В него пише:
„Скъпа Роза,
Всичко стана толкова неочаквано, нали? Няма да отсъствам повече от седмица, най-много десет дни. Сигурна съм, че ще се грижите за децата, а това в момента е най-важното. Благодаря ви.
P.S. Всичко друго ви моля да обсъждате с мъжа ми.“
Филип прекарва нощите в голямото празно легло. Често в просъница протяга ръка и търси жена си до себе си. Събужда се и осъзнава, че тя е при Стефан и може би точно в този миг е в ръцете му.
Никотинът и алкохолът никога не са му създавали проблеми, но сега пуши непрекъснато и пие без мярка. Всяка сутрин се събужда с главоболие. Доволен е, че децата ще ходят още няколко дни на училище преди великденската ваканция.
Дълбоко в подсъзнанието му витае мисълта за Елен, за дните, прекарани заедно с нея в мизерната стая на хотел „Сити“. Знае, че катастрофата предстои и че самият той вече няма нужда да я предизвиква. Иска да я види, и то колкото се може по-скоро, защото предчувства, че после ще стане късно. Но все още не проумява причините за нейното неспокойство, противоречивите й настроения, загадъчното в характера й.
Някой ден ще научиш всичко — му бе казала тя. Усеща, че ще стане много скоро.
Филип решава да изчака, докато Джесика се върне доброволно у дома. После ще отлети за Ню Йорк, за да се срещне с Елен още веднъж.
А Джесика! Тя изобщо не помни как е стигнала до къщата на Стефан. Но нито за миг не я напуска мисълта: „Аз го ударих. Как можах да го направя?“ Опомня се, едва когато застава под ярко осветения прозорец на Стефан. Спира за момент, но не изключва мотора. Знае, че точно тази нощ не може да спи с никакъв мъж, макар и да е казала на Филип точно обратното. Не може просто да се качи и да каже: „Ето ме и мен!“ Не може да му дава обещания, които няма да удържи. Само ще плаче, ще го обременява със своите проблеми и ще говори за Филип. Стефан не заслужава подобно нещо. Ще отиде при него, когато е отпочинала и с прояснена глава. Тази нощ иска да бъде сама, да размисли, да се опомни и да се наплаче, без да я вижда никой.
Потегля, натиска педала на газта и бързо се отдалечава. Прекарва нощта в един хотел, в чиста и безлична стая. Все някак тази дълга нощ свършва, но тя никога не се е чувствала толкова изоставена и толкова сама, така предадена и измамена от човека, когото все още обича и чиято любов винаги е възприемала като най-голямото и най-сигурно щастие на света. Предобедът прекарва в едно кафене, разлиствайки списания, без да възприема нищо, и най-сетне решава да се обади на Стефан и да му съобщи за посещението си.
„Ако не се обади, ще се прибера вкъщи — мисли си тя, докато се приближава към телефона — не бих могла да издържа още една нощ сама.“
Но едва е избрала номера, и Стефан вдига слушалката.
— Аз съм, Джесика.
— Къде си?
— Мога ли да дойда?
— Как можеш да питаш? Чакам те.
— След четвърт час съм при теб.
Застава пред вратата на жилището му с чанта в ръка.
— Знаех, че ще дойдеш, Джесика — Стефан не смее да я прегърне веднага. От пръв поглед се вижда колко е нещастна.
— Знаел си? От Филип ли?
— Да. Днес се срещнахме в редакцията.
— Било е толкова мъчително и за двама ви.
— Така е.
Джесика сама прави първата крачка. Слага глава на рамото му, сякаш търси закрила. Стефан заравя лице в косите й.
— Защо не дойде още вчера?
— Не можах. Спрях долу на улицата, после продължих към един хотел — за миг замълчава. — Той ми каза, Стефан. Мразя го и все още го обичам. Можеш ли да разбереш това?
— Да.
Джесика отстъпва крачка назад и го поглежда умолително:
— Не знам как ще се получи между нас двамата. Знам само, че тази нощ не искам да бъда сама.
— Не мисли за нищо. Остани колкото искаш и най-вече не се чувствай задължена за нищо. Ти си моя гостенка.
— За няколко дни.
— Не бързай да решаваш. Ти си тук и сега само това има значение.
Помага й да съблече палтото си.
— Обещах да се обадя на Филип, когато дойдеш. После ще си приготвим в кухнята нещо за ядене. Трябва още веднъж да ида до редакцията. През това време можеш да поспиш.
— Благодаря ти.
Стефан е толкова внимателен, толкова безкористен и изпълнен с разбиране, че Джесика най-сетне се успокоява. Дори успява да заспи дълбоко, без сънища.
Вечерта той я води на вечеря, а когато се връщат в жилището, съвсем естествено започва да си приготвя канапето в хола за спане.
Джесика го гледа известно време, после изведнъж се сепва:
— Какво правиш?
— Ще спя тук.
— Не смяташ ли, че леглото ти е достатъчно голямо и за двама ни?
А когато после вече са заедно, преходът от приятелството към любовта е толкова естествен и толкова разбиращ се от само себе си, че за миг Джесика наистина се чувства щастлива. За първи път й се случва друг мъж да я възбужда и да я довежда до върха. Заспива в ръцете на Стефан.
През следващите дни и на двамата им става ясно, макар и да не говорят за това, че връзката им може да бъде само съвсем кратка. Шокът, в който Джесика е изпаднала след разговора с Филип, е изместен от тежка депресия.
Чувствената наслада, която си дават един на друг, не може да ги заблуди и да изтрие усещането, че мястото на Джесика е някъде другаде и в мислите си тя е далеч оттук.
Трябва да се върне при децата. Знае, че Филип няма да я моли още веднъж. И не й ли обеща той да скъса с другата? Може би вече го е направил? Дали не е възможно отново да заживеят заедно?
Ден след ден и нощ след нощ у нея се засилва желанието да се прибере вкъщи, където е мястото й. Идва и нощта, когато вече не е в състояние да отвърне на любовта на Стефан.
— Моля те, Стефан, чувствам се напълно опустошена. Не мога.
— Няма нищо, Джесика.
— Обадих се на Роза и й казах, че утре се връщам вкъщи.
— Предвиждах го.
— Виждаш, че така не може да се получи. При други обстоятелства щяхме да бъдем чудесна двойка. Можех да те обичам. Но не и така! Не бива да бъдеш втори. Всъщност само една част от мен е тук. Но все пак се опитах, нали?
— Благодаря ти за всичко, Джесика. Ти ми даде невероятно много. Знаех, че няма да трае дълго. Но тази седмица, една цяла седмица! Никога няма да я забравя!
— Не знам какво ще стане по-нататък между нас с Филип.
— И все пак опитай.
Докосва ръката й и знае, че е за последен път.
— Господин Клеманс, жена ви се обади. Помоли да ви предам, че утре ще вземе децата от училище и ще се върне заедно с тях.
— Жена ми? Още утре? — Филип се опитва да изглежда равнодушен.
— Татко, чу ли, мама ще си дойде! — Кристина изскача от стаята си, сияеща от радост.
— Кога свършвате училище утре, Крис?
— Още в 11 часа. Това е последният ден преди ваканцията.
— Точно така.
— Татко, къде е мама всъщност?
— При една приятелка. Ти не я познаваш.
— Защо?
— По-късно ще ти обясня, Крис. Мама искаше известно време да бъде сама. Имаше нужда от спокойствие.
— Така ли?
Филип вижда, че дъщеря му не приема обяснението му.
Изчаква децата да си легнат и вдига телефона. Обажда се на летището.
— Имате ли билети за полета тази вечер?
— Един момент.
Чака, изпълнен с нетърпение. Страхува се от отговора. Шансът да намери билет в навечерието на ваканцията е просто нищожен.
— През Франкфурт. Имате късмет. Елате на летището два часа по-рано.
— Разбира се. Благодаря.
Филип измъква куфара си и започва бързо да си събира нещата. Има само няколко минути.
Утре Джесика ще се върне! Дали е решила да се помири с него? Все още не е готов за това. Първо трябва още веднъж да види Елен. А после? Няма представа какво ще стане. Но не е в състояние утре да застане пред Джесика и да й каже: „Заминавам за Ню Йорк.“ Трябва да се махне преди това. Колко е страхлив! Но и колко дълбоко го нарани тя! Удари го и отиде при Стефан. Той, който я излъга и й изневери, не може да й прости.
Когато е готов, чука на вратата на Роза.
— Искам да се сбогувам. Заминавам за Ню Йорк.
— Трябва ли да предам нещо? — Роза не показва изненадата си.
— Не, няма нужда. Ще оставя писмо на жена си. Довиждане.
— Довиждане, господин Клеманс.
Влиза тихо в стаята на Кристина. Тя спи и дишането й е спокойно. Целува я по бузата. Тя не се събужда.
В стаята на Ник стои известно време и го гледа, сякаш предчувства, че дълго няма да види децата си. Ник лежи по корем, до него е сложено пораздърпано плюшено куче. Филип го завива грижливо. После взема куфара си и тихо излиза от къщата.
Поради разликата във времето нощта става безкрайна. Все още е тъмно, когато пристига в Ню Йорк. Веднага потегля към хотел „Сити“. Скоро различава мрачната му фасада и неясната светлина на уличните лампи. Прозорците са тъмни навсякъде. Звъни дълго, докато най-сетне нещо вътре се раздвижва. Мърлявият портиер го оглежда през процепа на вратата. След като разбира кой е, го пуска веднага.
— Ах, вие ли сте. Госпожа Елен ми е казала освен вас да не пускам никого.
С разтуптяно сърце Филип се изкачва по стълбата. Все още не може да си отговори защо отново е тук. Защо дори не дочака завръщането на Джесика, за да поговори с нея? Наистина ли е дошъл в този съмнителен хотел, за да скъса с Елен, както се опитва сам да се убеди? Дали ще може? Похлопва няколко пъти на вратата й, докато чува стъпки. А после гласът й зад вратата:
— Кой е?
Значи все още е тук.
— Аз, Филип.
Тя дръпва резето и го пуска вътре. Не е запалила осветлението. Той оставя куфара на земята. Елен взема лицето му в дланите си и понечва да го целуне, но той се отдръпва.
— Запали лампата, Елен. Дойдох, за да ти кажа сбогом.
— Сега, посред нощ? Няма ли да спиш тук?
— Напротив. Нямам друг избор.
Тя е само по нощница и ръцете му галят гърдите, бедрата, изящната линия на гръбнака й. Цяла седмица не я е държал в прегръдките си.
Търсят се с устни в тъмнината и не могат да се наситят един на друг. Все още целувайки я, той отстъпва крачка назад, за да свали нощницата й. Тя пада на пода. Ръцете му обхващат гърдите й и той усеща втвърдените им връхчета.
— Елен, трябва да се разделим. Но все още не мога.
— Да.
— Обичам жена си.
— Да.
— И много обичам децата си.
— Естествено. Но сега се съблечи и не говори толкова много.
Ръцете му се заравят в косата й.
— Какво е това? Запали лампата. Да не си с перука?
— Остави!
— Къде е ключът? — все още са до вратата и той опипва стената. — Какво си направила, Елен?
— Просто я боядисах и се подстригах.
— Защо, за бога?
— Не питай толкова много. Може би защото ми харесва.
— Но не и на мен. А причината е, че не искаш да бъдеш разпозната, нали?
— Не питай. Ела, съблечи се. Ще ти помогна.
Веднага след това той отново гаси лампата. И вече му е все едно дали тя има дълги руси коси или къси и тъмни. Не иска вече да знае защо се крие. Още веднъж потъва в омаята на наркотика, наречен Елен Робинсън.
— Здравей, мамо!
— Здравей, Крис! — Джесика прегръща дъщеря си с насълзени очи. — Ник вече е в колата.
Натовареният трафик поглъща цялото внимание на Джесика. Трудно й е да заговори с децата.
— Ще останеш ли при нас, мамо?
— Разбира се, Ник.
— Наистина ли вече няма да ходиш никъде?
— Наистина. Татко и Роза се грижиха добре за вас, нали?
— Да, но… — Кристина се колебае.
— Какво но?
— Снощи татко замина за Ню Йорк.
— Какво казваш? Баща ти е заминал?
— Ами, аз мислех, че…
Ник не е знаел нищо и започва да плаче. Кристина се изплашва от онова, което е казала. Вижда как ръцете на майка й на кормилото започват да треперят.
— Мамо!
— Мълчи, Крис.
— Какво ще правиш?
— Трябва да спра.
Джесика завива към първия паркинг, изключва мотора и пуска ръце от волана. Не бива да се разплаче, преди да е отвела децата вкъщи. Взира се през предното стъкло, без да вижда каквото и да било. Кристина се опитва изотзад да прегърне майка си.
— Пусни ме, Крис. Продължаваме.
Филип е заминал за Ню Йорк, без да изчака завръщането й! По-голямо унижение не би могъл да й причини. Измъкнал се е през нощта, за да не застава лице в лице с нея. Ако наистина е искал да скъса с онази жена, би могъл да го направи по телефона или с писмо, или пък да изчака Джесика и да й каже: „Връщам се още веднъж в Ню Йорк, за да приключа с тази история. Завинаги. Обещавам ти.“ Прехапва устни, опитвайки се да удържи напиращите сълзи. Дали това означава, че окончателно е решил да отиде при другата?
В този миг, с уплашените деца на задната седалка, взема своето решение.
— Да си вървим у дома, деца.
Пали мотора и уверено потегля към къщи. Роза ги чака с угрижено лице на вратата. Джесика се хвърля разплакана в прегръдките й. Събрало й се е толкова много, че вече не може да се съобразява дори и с децата.
— Роза!
— Наплачете се! Дано да ви олекне!
— Мъжът ми е заминал!
— Да, толкова съжалявам.
— Няма да го понеса, Роза.
— Той ще си дойде, госпожо Клеманс. Имайте търпение.
— Не мога.
— Ще се върне, и то скоро.
— Но аз вече не искам да го виждам.
— Не говорете така пред децата. Не бива.
— Знам.
— Съпругът ви остави писмо за вас в спалнята.
Ръцете на Джесика треперят, докато се опитва да измъкне листа от плика, и буквите се размиват пред очите й.
„Джесика, моля те да имаш малко търпение. Чакай ме. Обичам и теб, и децата. Повярвай ми.
Пуска листа върху леглото. За миг застива неподвижна.
„Трябва да размисля. Имам да правя твърде много неща. Всичко да е както трябва. Едно след друго. А после ще мога да плача, колкото си искам.“
Влиза в банята и плиска лицето си със студена вода. В продължение на няколко секунди се гледа изпитателно в огледалото. После решително влиза в кабинета на Филип и избира номера на родителите си в Рио.
Майка й се обажда веднага.
— Мария Оливейра.
— Аз съм, мамо.
— Джесика? Да не се е случило нещо?
— Да, ще те помоля за нещо. Всъщност за много неща.
— Знаеш, че не мога да ти откажа каквото и да било.
— Толкова съм нещастна, мамо. Не ми се живее вече.
— Какво се е случило, дете мое?
— Филип има връзка с друга жена.
— Филип? Не мога да повярвам! Значи и той — последните й думи звучат съвсем приглушено.
— Плачеш ли, мамо? Недей, защото и аз пак ще започна. А сега трябва да разсъждавам съвсем трезво, разбираш ли?
— Да, мила.
— Мамо, мога ли да дойда при вас с децата, още сега, веднага?
— Разбира се. Ела. Бих искала да те прегърна и утеша. Сега сте във ваканция, нали?
— Мамо, не ме ли разбираш? Ще дойдем в Рио не само за две седмици. Искам завинаги да останем при вас. Не мога вече да живея тук — сълзи душат гърлото й.
Мария Оливейра не бърза с отговора.
— Означава ли това, че искаш да се разделиш с Филип?
— Да.
— А той?
— Той иска да има две жени, а освен тях и децата. Няма право над тях. Те са мои. Измами ги и няма да ги види вече.
— Джесика, не си ли твърде жестока?
— Но, мамо, той разруши всичко. Той… — погледът й пада върху Кристина, която стои на вратата.
— Мамо, сега не можем да продължим разговора.
— Да, разбирам. Ела при нас, когато искаш. Ах, чудя се как ще кажа на баща ти?
— Благодаря, мамо. Само с вас бих могла да понеса всичко това.
Веднага отваря указателя и търси номера на едно от големите пътнически бюра в Хамбург.
— Нуждая се спешно от три билета до Рио. Кога мога да пътувам?
— Изчакайте малко на телефона.
Докато Джесика чака, Кристина слага ръка на рамото й.
— Мамо, за Рио ли ще летим?
— Да.
— А татко?
— Той няма да дойде.
— Но, мамо, аз прочетох писмото на леглото ти.
— Крис!
— Ти трябва да го почакаш!
— Още не разбираш тези неща. Замълчи, моля те. Да?
— Можете да летите в неделя вечерта. От Франкфурт през Дакар. Полет номер 606. В 20,15. Сега ли ще направите резервацията?
— Да, днес следобед ще дойда в бюрото.
Тя диктува името и адреса си и затваря телефона тъй внимателно, сякаш се страхува от онова, което е направила.
— Мамо — Кристина все още стои до нея, — защо не почакаш татко?
— Не мога, Крис.
— Той при друга жена ли е?
— Да.
— Повече ли я обича от нас?
Въпросите на Кристина са непоносими. Ако само тя бе засегната, би могла да се скрие някъде, да не говори с никого, да замине там, където никой не я познава.
— Не зная, Крис. Но чуй! Искам да се държиш като голяма. Имам нужда от помощта ти. Вдругиден ще отлетим за Рио. За дълго време. Ще ходиш там на училище, също и Ник.
— Мамо! Ами Ане? Не мога просто така… Никога вече няма да си намеря приятелка.
Мисълта неочаквано да се раздели с Ане и да ходи в някакво чуждо училище я връхлита тъй внезапно, че тя избухва в сълзи. Тогава се сеща за нещо още по-ужасно:
— Ами Цезар, мамо? Знаеш много добре, че не мога да оставя Цезар. Без него няма да тръгна!
Появява се Ник.
— Какво? Значи трябва да се сбогувам с Йенс и Дитер? Не искам да ходя в друго училище!
Изведнъж възникват толкова много проблеми, че на Джесика й се ще да се предаде. Невъзможно е да се справи с всичко. И какво ще стане с Роза? Това е най-лошото.
— Не се безпокойте за мен, госпожо Клеманс. Много ми е мъчно да се разделя с вас и децата, но в момента това не е важно. Знам, че ще се върнете. Сигурна съм. Ще пазя къщата и ще се огледам за някаква работа. Съпругът ви сигурно ще остане да живее тук.
— Роза, обсъдете всичко с него, когато се върне. Къщата му принадлежи. Може би ще иска да я продаде.
Двете отново се прегръщат.
— Имам нужда от помощта ви, Роза. Вдругиден вечерта отлитаме. Остават ни само два дни.
— Заедно ще успеем да приготвим всичко.
— Големия багаж ще изпратим по кораб. Мебелите естествено ще останат тук. Там няма да ми трябват. Но какво ще правим с Цезар? Вероятно трябва да бъде имунизиран. Децата трябва да се отпишат от училище.
— Ще успеем. Някои неща ще уредя и след вашето заминаване. А доколкото знам, в самолета могат да се превозват кучета.
— Предполагам. Е, както виждаш, Крис, всичко ще се нареди!
В неделя вечер Стефан Бранднер ги изпраща на летището. Роза се постара да облекчи взаимното им сбогуване колкото се може повече.
— Тръгвайте, деца. Зная, че ще се върнете. Изобщо няма нужда да плачем. А Цезар ще ви последва колкото се може по-скоро. Обещавам ти, Крис.
Преди да потеглят към изхода, Стефан още веднъж прегръща Джесика. Целува устните й и затворените й очи.
— Още веднъж ти благодаря, че дойде при мен.
— Аз също ти благодаря за всичко.
— Но ти ще се върнеш, Джесика. Сигурен съм.
„Но не и при мен“ — мисли си той, докато върви към колата. Трудно му е да го понесе, но няма друг изход, както всички онези, чиято любов не е споделена.
Едва когато боингът набира височина, Джесика се замисля върху онова, което е сторила. Убедена е, че е права. Не иска повече да вижда Филип. Колко неочаквано се обърна всичко в иначе тъй щастливия й живот.