Марго Далтън
Друга жена (11)

Единадесета глава

Пол се облегна на гардероба от тъмночервено дърво и отправи очи към отражението на Лиа в огледалото на тоалетката. Тя улови погледа му и се усмихна срамежливо, сетне се зае съсредоточено да сваля трептящите обици с диаманти.

Пол не сваляше очи от грациозното й тяло. Деликатната извивка на гърба и бедрата се очертаваше под прилепналата златиста рокля. Лиа сведе очи и грижливо постави обеците в кадифената кутийка.

— Беше чудесна, Лиа — нежно рече той. — Прекрасна! Сигурен съм, че всички се влюбиха в теб.

— О, наистина ли, Пол? — вдигна поглед тя и се изчерви при думите му. — Не смеех да те попитам. Аз пък си мислех, че…

Той се взря в напрегнатото лице на жена си и забеляза страха в очите й. Едва сега разбра защо през целия път до къщи Лиа не бе спряла да говори. Боеше се да не би Пол да я упрекне заради държането й или да й покаже, че е разочарован.

— Беше много мила, Лиа! Съмнявам се, че някой е успял да устои на чара ти. Толкова си красива… — млъкна внезапно той.

Гърлото му се стегна от неочаквано желание, по тялото му се разля възбуда. Понякога не можеше да повярва, че тази необикновено привлекателна и сексапилна жена е негова съпруга и наистина му принадлежи.

— Лиа… — прошепна той. Разкъсваше се от копнеж да я вземе в обятията си.

Но тя изглеждаше уморена и разсеяна и замислено изучаваше лицето си, отразено в огледалото. Разкопча огърлицата, а в това време Пол се озърна. С изненада забеляза, че за първи път от месеци насам влизаше в спалнята на жена си. Прекарваха заедно почти всяка нощ, но по някакво негласно споразумение винаги Лиа идваше при него. С неудоволствие бе установил, че не желае да прекрачи прага на богатата, потънала във великолепие стая, където бе изпитал само болка и разочарование.

Ала това бе отдавна минало, помисли той. Вече всичко бе свършило. Независимо какво твърдеше Кен Холкрос, Лиа също беше напълно различна и с всеки изминат ден Пол се убеждаваше, че тя няма да се върне към предишния си безпътен живот.

Лиа прекоси стаята по чорапи.

— Беше толкова мила… — промърмори тя, а после добави: — Пол, помогни ми да се съблека, моля те!

Пол разкопча роклята й и внимателно дръпна ципа, сетне се наведе и я целуна страстно по врата. Тя се засмя тихо, отскубна се от ръцете му и се скри зад отворените крила на гардероба.

— За кого говореше преди малко? — извика след нея Пол, свали вратовръзката и я мушна в джоба на сакото, после разкопча горните копчета на ризата си.

— За онази жена със сивата коса и синята рокля. Елинор? Май така се казваше — долетя гласът й. — Беше толкова мила, но в очите й се четеше тъга.

— Нищо чудно — отбеляза Пол и седна на ръба на леглото, за да се събуе. Напъха чорапите в другия си джоб. Смъкна сакото и го метна върху златистата облегалка на стола.

— Защо? — приближи се към него Лиа. Беше облечена в дантелена нощница, която се развяваше покрай тялото й, а гърдите й се очертаваха под тънкия бледорозов плат.

— Господи, Лиа! — прошепна Пол и се вторачи в нея с благоговение. — Ти си невероятно красива!

— Не отклонявай въпроса! — засмя се Лиа. — Та защо тази жена е нещастна?

— Защото — отвърна Пол и разкопча ръкавите на ризата си — мъжът й ходи с двадесетгодишната си секретарка и всички го знаят.

— О, Пол! Но това е ужасно! — очите й се разшириха от възмущение. Сетне поклати глава и влезе в банята.

Пол се загледа през отворената врата към нежната феерия на прозрачната розова дреха и мислите му се отклониха към болестта на Лиа. В последно време тя постепенно се възстановяваше. Бавно и неумолимо, с всеки изминат ден, в съзнанието й изплуваха нови случки, а според доктор Холкрос имаше вероятност дори да си спомни неща, които преди злополуката бяха съществували само в подсъзнанието й.

Пол си спомни за детските й години и на лицето му се изписа болка. Спокойно и безпристрастно, напоследък тя често му разказваше за тези печални дни на ужас, страдание и разочарование. „Вече помня много епизоди, Пол, ала имам чувството, че не съм била аз, а някой друг, споделяше тя откровено. Всичко ми се струва някак далечно. Сякаш гледам на филм друго момиче и искам да му помогна, но не мога.“

Пол до болка желаеше да я утеши. Копнееше да я обгради с безгранична нежност и сигурност, за да няма в живота й никога повече страх и мъка.

И с всеки нов ден той добиваше все по-голяма увереност, че душевните травми от детските години на Лиа няма отново да попречат на любовта им. Ето, тя вече знаеше най-важните събития до десетгодишната си възраст, ала това изобщо не я бе променило.

След единадесетата й година сякаш съществуваше някаква преграда. Годините след това все още тънеха в мрак и неизвестност. Но Пол вярваше, че спомените щяха много скоро да изплуват в съзнанието й бавно и последователно, както бе предсказал Кен Холкрос. А що се отнася до предпазливите предупреждения на Кен — вероятно те се дължаха на обичайния му лекарски подход и присъщия професионален скептицизъм.

Не, Лиа нямаше да се върне към предишните си навици. С всеки изминал ден тя ставаше все по-весела. Трупаше опит и знания за заобикалящия я свят и добиваше смелост и самоувереност. В същото време нарастваше доверието и готовността й да се отдаде изцяло на тяхната връзка. Устата му пресъхна, когато си представи нощите с Лиа и тялото й в прегръдките му, чувствената сладост на любовната игра, смеха и бликащата нежност…

Неочаквано си припомни малка незначителна случка от празненството същата вечер и се усмихна. Лиа седеше срещу него, между домакина и жената на един от директорите — хора, с които едва ли щеше да разговаря преди няколко месеца. Слушаше ги и тихо отговаряше на въпросите, а от време на време се усмихваше на шегите им.

Възрастната двойка бе очарована. Внезапно, както я наблюдаваше през масата, в гърдите на Пол се надигна безгранична гордост и любов. Тъкмо в този миг Лиа усети очите му върху себе си и двамата си размениха поглед, изпълнен с нежност и разбиране, който го разтърси до дъното на душата.

В този миг за първи път в живота си бе почувствал, че е женен мъж. Усмихна се със задоволство и се отправи към банята. Босите му крака потъваха в мекия, дебел килим. Лиа стоеше пред огледалото и триеше с крем лицето си. Той се промъкна зад гърба й и я прегърна. Тя се стресна и затаи дъх, очевидно изненадана от безшумното му приближаване. Пол тихо се засмя и я залюля в обятията си. Притисна се към гърба й, сведе глава над рамото й и я целуна по ухото и шията.

Лиа продължи да се съпротивлява. Пол я притегли още по-силно към себе си, очарован от умението й да превръща всичко в игра. Вдигна поглед над лъскавата й разрошена коса и видя своето и нейното лице в огледалото. Изведнъж се вцепени от изумление.

Лицето на Лиа беше изопнато и злобно, а очите й бяха разярени.

— Пусни ме, кучи сине! — изкрещя тя. — Проклето копеле! Махни мръсните си ръце от мен! Мразя те!

Пол пребледня. Ръцете му бавно се отдръпнаха от тялото й и той се взря с ужас в побеснялата жена в огледалото — образ, който помнеше с болезнена яснота от недалечното минало.

Но този път в изражението й имаше нещо по-различно и по-страшно — нещо, неприсъщо дори и за предишната Лиа. Лицето й бе разкривено от неизмерима ярост. Банята сякаш се изпълни с могъщия й гняв. По гърба му полазиха студени тръпки. Очите й святкаха зловещо, а някъде в златните им дълбини се прокрадваше мисълта за убийство.

В стаята се възцари гробно мълчание. Само учестеното неравномерно дишане на Лиа нарушаваше мъртвата тишина. Пол се обърна и напусна безмълвно стаята, като по пътя взе сакото и обувките си.

 

 

Лиа отправи поглед към Кен Холкрос. Бе скръстила ръце в скута си, а по лицето й напираше жалостива молба.

— Кога се случи, Лиа? В сряда вечер ли? — попита тихо лекарят. — Значи миналата седмица?

— Не знам какво ме прихвана — прошепна тя. — Като ме сграбчи най-неочаквано отзад и не ме пусна, аз побеснях. Обзе ме ярост и изгубих власт над себе си. После чух собствения си глас да изрича онези отвратителни думи и не можех да повярвам на ушите си. Беше ужасно! — заключи тя и изтри сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Казваш, че те е обзел гняв, Лиа. А изпита ли някакви други чувства?

— Други чувства?! — изгледа го тя озадачено.

— Ами, да. Омраза например? Или страх?

Лиа кимна бавно и се замисли над въпроса.

— Страх може би — обади се най-после младата жена. — Но това е нелепо! Защо ще се боя от Пол? Той е най-милият нежен и грижовен мъж… — внезапно очите й се разшириха. Тя рязко вдигна глава.

Лекарят седеше спокойно и наблюдаваше в мълчание бързата смяна на чувства и мисли по изразителното й лице.

— Това е отговорът, нали Кен? — възкликна накрая тя. — Когато ме прегърна в банята, сигурно ми е напомнил за нещо в миналото? За някаква ужасна забравена случка, която все още ме затормозява, нали?

— Да — отвърна тихо доктор Холкрос. — Така предполагам, Лиа.

— И знаеш ли каква е тя?

— Мисля, че да — кимна лекарят предпазливо.

— Хайде, Кен! Не ме мъчи! — Лиа се наведе припряно към доктор Холкрос. — Какво се е случило? Защо не ми кажеш?

— Защото трябва да се сетиш сама. Тази случка не съществуваше в съзнанието ти, дори преди да пострадаш от амнезия. Спомни си я само един-два пъти под хипноза.

Лиа замълча за миг и погледна изпитателно лекарят.

— Кен, прочетох една книга за хипнозата — каза рязко тя.

— Тъй ли? И какво пишеше там?

— Когато се сетя нещо под хипноза, след това е възможно да ми помогнеш да го съхраня. Достатъчно е само да ми повториш няколко пъти да го запомня съзнателно.

— Да, обикновено се процедира така — кимна неохотно лекарят и почувства напрежение.

— Тогава защо не го направиш? Защо не ме върнеш към онези забравени болезнени епизоди от моя живот и не ми помогнеш да ги запомня?

Кен Холкрос прикова поглед в развълнуваното лице на Лиа и дълго се взира в нещастните й очи.

— Винаги съм считал, че в твоя случай това е неразумно, Лиа — рече най-сетне той. — Искам тези мъчителни спомени да навлязат в живота ти естествено и непринудено, по твоя собствена воля и избор. Вярно, имаш много силна воля, но не бива да претоварваш психиката си, преди да си напълно готова за това, инак ще получиш нов емоционален срив. Твоето заболяване е ярко доказателство за съществуването на такава опасност.

— А откъде си толкова сигурен, че сама ще си спомня тези неща?

— Както виждаш, Лиа, спомените ти се връщат в хронологическа последователност. Ето, вече имаш почти пълна картина на детството си. Няма причина да не си спомниш и останалите случки.

— Е, да, но нали каза, че дори преди злополуката някои от събитията са съществували само в подсъзнанието ми? Каква е гаранцията, че ще си ги спомня сега?

— Чуй ме, Лиа. Ти вече имаш не само силна воля, а си по-силна изобщо като личност — рече лекарят с мила усмивка. — За щастие или нещастие съдбата ти даде неповторимата възможност за миг да забравиш тежките душевни травми, да се отърсиш от необходимостта непрекъснато да потискаш болезнените спомени и предполагам за първи път в живота да изпиташ взаимна любов и топлота. В резултат на това мисля, че рано или късно мозъкът ти най-сетне ще е готов да се справи и с другите мъчителни спомени.

— Но дотогава може би… — поде Лиа и наведе глава. Лицето й придоби отчаяно изражение.

— Какво има, Лиа? От какво се боиш?

— … Може би ще е твърде късно — прошепна тя. — Пол ще ме намрази, както преди. Всъщност… той вече ме мрази.

— Не те мрази, Лиа. Съвсем естествено е разтревожен от внезапния ти пристъп, ала оценява много добре подобрението ти.

— Да, но оттогава почти не ми говори. А в гласа му има само отчуждение и любезна студенина. Няма я предишната топлота и шеговитост. И освен това… — гласът й се разтрепери. Трябваха й няколко минути да се съвземе и да продължи: — Цялата събота и неделя прекара сам в колибата, както преди, когато… когато бях различна. Сигурна съм, че този уикенд възнамерява отново да отиде там.

В стаята настъпи дълбока тишина, нарушавана единствено от тракането на големия стенен часовник.

— Какво искаш от мен, Лиа? — попита най-после лекарят.

— Искам да ме хипнотизираш — вдигна очи Лиа. В погледа й блестеше настойчивост и решителност, — да ме върнеш към онези мъчителни случки от миналото и да ме накараш да ги запомня, като се събудя. Искам да знам коя съм и защо съм станала такава.

— Ако го направя — кимна Кен с нежелание, — ще трябва да те поставя под строг лекарски контрол, Лиа. Държа да следя реакциите ти много внимателно. Може би ще се наложи дори да те взема отново в болницата за някой друг ден.

— Не ме интересува. Прави каквото искаш. Вече не мога да живея така, Кен.

— Чакай да видим — погледна в книгата с приемните часове доктор Холкрос. — Тази седмица е последната от юни. Всяка година по това време обикновено ходим с жена ми до Банф да отпразнуваме годишнината от сватбата — усмихна се той. — Тъй че по-добре да го оставим за другата седмица. Какво ще кажеш за вторник?

— Добре — преглътна с усилие младата жена и неочаквано пребледня.

— Лиа? — стрелна я с очи лекарят. — Зле ли ти е?

— Нищо ми няма — изправи се в стола тя и направи опит да се усмихне. — Само дето понякога ми се повръща. Сигурно е от притесненията.

Кен я изгледа изпитателно. В мислите му се прокрадна подозрение.

— Лиа — помъчи се гласът му да прозвучи съвсем спокойно, — взимаш ли всичките лекарства?

— Да — кимна Лиа, избегна погледа му и прехапа устни. — Дорис ми обясни кое за какво е — заоправдава се тя, — но са толкова много, че понякога се обърквам, а друг път забравям… — тя вдигна лице. В очите й гореше молба за прошка, ала лекарят не продума. — Досега се чувствах много добре, Кен — промърмори Лиа, — и ми се струваше, че нямам нужда от хапчета.

Лекарят се помъчи да прикрие тревогата си и се усмихна окуражително. Ако подозренията му се окажеха верни, Лиа Темпъл щеше да се изправи пред още едно огромно изпитание в живота — изпитание, за което със сигурност не бе подготвена в настоящия момент.

Ала засега трябваше да изчака до следващата седмица. Като я приемат в болницата, щяха да проведат необходимите изследвания и едва тогава щяха да решат какво да предприемат. А междувременно единственото нещо, което бе в състояние да направи за измъчената жена, бе да я успокои, да я изпрати у дома и…

И… да играе ролята на страничен наблюдател, докато тя и мъжът й се опитват да съградят отново живота си сред страх и недоверие, мрак, болка и непрогледна мъгла от изгубени и разпокъсани спомени.

 

 

Потънала в неспокойни мисли, Лиа вървеше бавно по тясната, застлана с листа, пътека покрай потока. Свежият въздух действаше успокоително на стомаха й, защото в момента се чувстваше добре. Иначе загадъчните пристъпи продължаваха да я спохождат по няколко пъти на ден. Погълната от собствените си тревоги, тя не бе в състояние да се наслади на красотата на топлия юнски следобед.

Косове с черни крила се обаждаха от гнездата си във високите тръстики край водата, а откъм тополите, надвиснали от двете страни на пътеката, тихо цвърчаха врабчета. Сухите листа шумоляха на лекия прериен вятър и танцуваха около главата на Лиа, сетне бризът ги подхващаше и ги вдигаше към ослепително синьото небе. Някъде близо в храсталака изпращя счупена съчка. Лиа вдигна очи и видя красива сивкава сърна. Животното подскочи и се втурна към полето отвъд гората, последвано от две петнисти сърнета с дълги грациозни крака. Малките пъргаво тичаха след майка си с изящни движения.

Дълго след като сърната се изгуби от погледа й, Лиа стоеше с печална усмивка и съзерцаваше мястото, където майката и двете сърнета бяха изчезнали.

Колко е прекрасно, помисли тъжно тя, да си птичка или сърна, да се рееш в небесата или да тичаш волно на свобода с малките си и да не се тревожиш за нищо, освен за топъл подслон и храна.

Е, вярно, че дори и животните имат проблеми. Трябваше да бягат от хора с пушки и телени огради с ток, да се пазят от капани и замърсени храни, да не пият вода от нечисти реки.

Ала въпреки всичко бяха по-щастливи, защото не тъгуваха за изгубени спомени и неясни отминали случки, способни да разрушат живота им…

Лиа свърна настрани от пътеката и се спусна по тревистия бряг към голямата плоска скала, издадена над реката. Покачи се на нея и седна на грапавата, стоплена от слънцето, повърхност на камъка. Сви крака и ги обгърна с ръце. Сетне подпря брадичка и се загледа в блесналата на слънчевите лъчи вода, набраздена от безброй малки вълнички.

Беше събота следобед и се чувстваше ужасно самотна. Нали прекарваше почивните дни с Пол. Много често в събота следобед отиваха на екскурзия до града. Обикаляха магазините, разхождаха се в парка, посещаваха художествените галерии и музеите, а надвечер хапваха в някой ресторант. Понякога, в топли дни като днешния, предпочитаха да отидат на пикник, вместо да стоят вкъщи. Втурваха се в заредената кухня на Хайнц, взимаха храна и излизаха сред природата да се забавляват.

Лиа подсмръкна и с мъка потисна сълзите си. Често лежеше на одеяло, препичаше се на слънцето и четеше, докато Пол бродеше в горите със задоволство и правеше снимки или се любеха на някое тихо закътано място сред дърветата под безмълвните очи на необятното прерийно небе, а птиците и животните бяха единствените неми свидетели на тяхното щастие.

Ала уви, вече всичко бе минало и сякаш никога не се бе случило. Хубави времена, но безвъзвратно отминали. Пол отново бе сам в колибата, както миналия уикенд, и Лиа не смееше да го безпокои, защото подозираше, че присъствието й е нежелано.

Странно, но пропастта между тях постепенно се задълбочаваше, въпреки че държането на Пол оставаше същото. Бе любезен и грижовен, още проявяваше интерес към заниманията й през деня и поддържаше с лекота разговора, когато се хранеха заедно в трапезарията. Ала нещо в него бе угаснало.

Истината бе, че Пол вече не й вярваше. Беше убеден, че с връщането на паметта тя отново ще стане предишната студена и бездушна жена и не желаеше да разбива втори път живота си.

Не можеше да го обвинява или да му се сърди. По гърба й полазиха студени тръпки, когато си спомни за зловещия си глас и грозното, разкривено от ненавист, лице, което сякаш не бе нейното, а на някой непознат.

Бе останала потресена от силата на гнева си. Ала когато Пол я стегна в железния обръч на прегръдката си и не искаше да я пусне, я обзе неистов страх и паника. Имаше чувството, че се задушава от ужас, а от дълбините на същността й се надигна някаква непонятна омраза.

Нищо чудно, че се е превърнала в такава злобна и язвителна жена, ако тези чувства действително никога не са напуснали душата й. Лиа поклати несъзнателно глава и се сети за мъчителните спомени от детството. Какво ли се е случило на онова самотно и изплашено момиченце в по-късните му юношески години? Какво е изпълнило сърцето му с такава ярост?

Откъсна връхчето на един папур и стри разсеяно мекото като кадифе растение между пръстите си. Независимо от това какво се е случило, то се е случило с мен!

Все още обаче не помнеше нищо, освен чувството на страх и самота. Детството й наистина бе преминало без обич и топлота, ала Лиа инстинктивно усещаше, че това няма нищо общо с чудовищния пристъп на ярост. Ако съумееше да разбере причината за този гняв, може би щеше да успее да я обясни на Пол и да го върне отново при себе си.

Единственият начин да поправи станалото бе да му докаже, че страховете му са безпочвени. Може би има надежда, каза си тя, ако възвърне изцяло паметта си и запълни онези злокобни празнини в миналото, където цареше само мрак и неизвестност. Обичаше мъжа си и отчаяно желаеше да му бъде добра съпруга и да го направи щастлив. Не можеше да си представи, че спомените от юношеските години, каквито и да са те, бяха в състояние да променят чувствата й.

Вдигна поглед и се вторачи в отсрещния бряг. По бледото й лице се четеше непоколебима решителност. Мислите й се насочиха към идната седмица и обещанието на доктор Холкрос да й помогне да възстанови скритите, потънали в забрава, епизоди от живота й.

Но какви са тези спомени? Какви ужасни неща са се случили преди години? В ума й отново се прокрадна същата натрапчива сцена и Лиа потрепери: Пол я притиска в силните си ръце и в същия миг съзнанието й се замъглява от ужас и отвращение.

— О, Пол! — от устните й се отрони стенание. Тя скри лице в дланите си. — Пол, съжалявам, скъпи! Толкова те обичам! Обичам те…

Бавно свали ръце и прикова очи в кафявата развълнувана повърхност на водата. Помъчи се да улови неясните образи, които се носеха в неподвижния въздух около нея и се промъкваха в съзнанието й. Бяха изкусително близо, сякаш трябваше само да протегне ръка, за да ги хване.

Когато се сетеше за ръцете на Пол и собственото си чувство на страх и паника, й се струваше, че направо ще…

Пол отново изплува в мислите й. Висок и силен, той се смееше, облян в слънчеви лъчи. Беше толкова красив, че сърцето й се късаше от копнеж. А някъде съвсем наблизо се спотайваше зловещ черен облак и го дебнеше смътна опасност. Като в объркан сън видя мръсна стая, златен пръстен със смарагд блестеше ослепително на ярката светлина, някакъв брадясал човек й се смееше…

Картината бавно избледня. Лиа притисна глава между ръцете си в опит да задържи спомена, ала напразно. Образите, като че ли се изплъзнаха и потънаха в далечината. Отново й се повдигаше. Изпита мрачно предчувствие. Усещаше, че много скоро ще се случи нещо ужасно и се страхуваше, че ще е безсилна да го предотврати, ако не си възвърне паметта.

Ала мозъкът й беше съвсем пуст и празен, сякаш се надсмиваше на безплодните й усилия да си спомни нещо по-значително от самотния единадесети рожден ден в някакъв отдавна забравен чужд дом.

Лиа пропълзя надолу по скалата. Лицето й бе бледо и нещастно. Изкачи се по речния бряг до пътеката и пое по дългия път към дома. В далечината сред дърветата забеляза подвижно малко златно петънце, блеснало под лъчите на слънцето — косите на Бони.

Сигурно слиза да вземе вестниците, помисли Лиа. Първата й мисъл бе да я извика и да изтича през полето, ала се отказа. Слънцето клонеше към залез и все още съществуваше вероятност, макар и незначителна, Пол да се върне от колибата и да вечеря с нея. Трябваше да си измие косата и да облече нещо елегантно…

Ускори крачка и реши да тръгне напряко през гората зад тяхното имение. Рядко минаваше по тази пътека, но я познаваше добре и вярваше, че ще се оправи в сумрака на гъстите дървета.

 

 

Бони пъхна сгънатите вестници под мишница и тръгна с песен на уста по пътя към фермата. Цялото й същество ликуваше от щастие, а сърцето й преливаше от радост.

Очевидно последното мъчително препятствие бе най-сетне преодоляно. Като се претегли предната вечер, кантарът показа, че е отслабнала с почти два килограма. Досега бе свалила общо тринадесет килограма и се чувстваше прекрасно.

Много скоро щеше да спре диетата и да започне с грижливо съставената програма за поддържане на теглото. Тя включваше приемане на повече плодове и зеленчуци, ограничаване на хляба, както и съзнателното въздържане от храни, богати на калории. Щеше да е много забавно да се научи да яде, без да надебелява.

Бони вдигна глава и се засмя. Прокара ръце по стегнатия си корем към красивата извивка на стройните бедра. За първи път от много време носеше разголена блузка и къси памучни панталони. Краката й бяха слаби и загорели от слънцето като на другите момичета от класа. Чувстваше се като затворник, пуснат на свобода или като пеперуда, току-що излетяла от мрачните окови на своя пашкул.

С всеки изминат ден се разхубавяваше. Знаеше колко привлекателна е сега, когато вече нямаше помен от дебелите бузи. Очите й сякаш бяха по-големи, а чертите на лицето й — по-ярко изразени. Изглеждаше дори по-висока, отчасти защото бе пораснала по време на диетата, а и защото вече ходеше гордо изправена, а не се прегърбваше както преди, за да прикрие тялото си. Движеше се бързо и с лекота и се чувстваше лека и грациозна като птичка.

И не само тя осъзнаваше, че е привлекателна. Другите хора също го забелязваха, особено децата в училище. Момичетата се отнасяха към нея с внимание и уважение, а момчетата спираха погледите си и с интерес преценяваха достойнствата й. Това необичайно чувство на сила и превъзходство понякога я плашеше, ала в същото време й доставяше неизмеримо удоволствие.

Бони се усмихна замечтано и се сети за новите дрехи, които майка й бе обещала да й купи миналата седмица. Тогава за първи път Ана се престраши да забележи на глас промяната във фигурата на дъщеря си.

— Бони, мила, та ти се топиш с всеки изминат ден! — бе възкликнала тя. — Сигурна бях, че ще отслабнеш и ще се източиш, като влезеш в пубертета, ама чак пък толкова!

— Наистина доста свалих, мамо — кимна Бони и усети, че майка й още се въздържаше да говори направо за диетата й от страх да не развали нещо. — Чувствам се чудесно!

— Божичко, та дрехите ти висят като на закачалка! Изглеждат ужасно. Явно имаш нужда от нови.

— Но мамо…

— Говорих с татко ти — продължи Ана, а бузите й порозовяха от вълнение. — Миналата седмица продаде няколко телета, освен това Пол ще му даде част от парите за люцерната, тъй че можем да отделим малко за новите дрехи на нашата красавица — този път Ана не успя да прикрие гордостта си. — Ще ти купим нещо за лятото, а после на есен ще подновим всичките ти дрехи. Какво мислиш, скъпа?

Бони отново се усмихна при мисълта за новия гардероб. Когато му дойде времето, смяташе да помоли майка си да отиде по магазините с Лиа. Много обичаше майка си, ала знаеше отсега какви дрехи ще избере — кожени обувки с токи, рокли с коланчета и воланчета…

Бони направи отегчена физиономия. Чу шум от кола и се обърна. Джоуди Мюлер се подаде през прозореца на стария ръждясал камион.

— Здравей, кукличке! — усмихна се той. — Къде отиваш?

— Вкъщи, Джоуди — отвърна спокойно момичето. — Както обикновено.

Джоуди включи на скорост и подкара бавно камиона от едната й страна. Огледа бързо пътя, забарабани с пръсти по кормилото, после отправи очи към Бони.

— Хубав ден — поде той. — Доста е топло, нали?

Бони с изненада осъзна, че Джоуди се смущава от присъствието й. Също както преди няколко месеца тя трепереше от страх пред него. Само че сега си бяха сменили ролите, установи тя със задоволство. Усети прилив на опияняваща сила и безразсъдство.

— Какво ще правиш през лятото, Джоуди? — усмихна се тя, тръсна глава и отметна буйната си коса — така правеха момичетата със самочувствие, когато говореха с момчета. — Ще си търсиш ли работа?

— Да — отвърна той. — Питах Том дали в сервиза имат нужда от помощник за лятото и той каза, че… Хей — викна неочаквано Джоуди, като се мъчеше да изглежда небрежен, — защо седиш долу? Качи се! Ще те закарам до вас.

Тя се усмихна, тайно поласкана от нотката на молба в гласа му. Джоуди Мюлер изглежда се срамуваше, помисли Бони с изумление. И то, защото говореше с нея, Бони Макбрайд. И защото беше слаба и хубава.

— Благодаря, Джоуди — отговори превзето тя. — Нали знаеш, че е близо? Ще се поразходя.

— Можем да минем по околовръстния път — рече многозначително той и погледна настойчиво разголената тениска и късите панталонки на момичето. — Тъкмо ще си поговорим, а?

Бони се поколеба и малко се притесни. Всъщност тя вече не харесваше Джоуди, както преди. Сега си падаше по друго момче, Брайс Стебингс. Той участваше в отбора по футбол и миналата седмица се бе приближил до нея и я бе попитал как е изкарала изпита по математика. Не беше буен като Джоуди. Напротив, бе мил и кротък и дори учителите го обичаха.

Е, Джоуди също имаше известен чар, особено този негов закачлив и безразсъден поглед. И освен това изглежда наистина умираше от желание да я повози. Бони едва ли не държеше съдбата му в свои ръце. Неочакваното чувство за собствената й власт я развълнува и заслепи.

— Е, добре… Но за малко — съгласи се Бони и се усмихна, като видя блясъка в очите му. — След половин час трябва да съм вкъщи — предупреди го тя и заобиколи да се качи от другата страна на камиона. — Трябва да сипя вода на пилетата и да свърша един куп работи.

— Разбира се — рече Джоуди, протегна се и отвори вратата с привидно безразличие. Сетне й намигна, докато тя се наместваше на старата изтърбушена седалка, и подкара бързо камиона по пътя.

Бони срамежливо се усмихна. За първи път се возеше сама с момче. Извърна глава и се вторачи през отворения страничен прозорец в отминаващите дървета и храсти. Косата й се удряше в лицето й и изскачаше навън на силния вятър. Главата й се замая от праха, скоростта и силната миризма на топла мъжка плът и мускусен одеколон.

— Джоуди — обади се изведнъж тя. — Къде караш?

Шосето ставаше все по-тясно и по-мрачно. Камионът подскачаше по неравния селски път, сетне внезапно сви по горска алея. От двете й страни се извисяваха огромни кичести дървета. Листа шумоляха над главите им и ги обгръщаха със зеленото було на покоя.

— Вече никъде. Пристигнахме — изключи мотора Джоуди, протегна ръка на облегалката и се обърна към Бони.

Тя отвърна нервно на усмивката му. Сърцето щеше да изскочи от гърдите й. Джоуди й изглеждаше толкова близо сега, когато наоколо нямаше абсолютно никой — нямаше жива душа, освен прашната кабина, безмълвните дървета и загорялото мускулесто момче до нея.

Той се наведе и се взря внимателно в лицето й.

— Каква красота! — промърмори Джоуди. — Ти наистина си красива, знаеш ли, бебчо? Малка сладка кукла! — докосна рамото й той. После свали ръка към голото й коляно и прокара длан нагоре по загорелите бедра.

Целият възторг и невинната радост от приключението мигновено се изпариха. Бони изпита страх и отвращение. Джоуди беше толкова близо до нея, че усещаше топлината на запотената му плът. Тялото му излъчваше остра миризма на възбуда, която всяваше в сърцето й ужас.

— Джоуди! — прошепна тя, сграбчи ръката му и се опита да я задържи далеч от себе си. — Трябва да се прибирам. Обещах на мама, че…

— Майка ти ще почака — отвърна той. Притисна се към нея и я нападна с ръце и устни.

Бони почувства отчаяние и страх. Ръцете му се движеха по цялото й тяло, разкъсваха дрехите й и се прокрадваха на места, където никой нямаше право да я докосва. Беше толкова силен! Не можеше да го спре, не можеше дори да се съпротивлява, защото я беше притиснал до вратата на камиона.

Завъртя рязко глава да се откъсне от устните му и изкрещя — дълъг самотен вик на ужас, който потъна в тишината на топлия летен ден.

— Викай, викай — засмя се Джоуди в ухото й. — Няма кой да те чуе. Ала викай, щом искаш. Това още повече ме възбужда.

Бони отново извика и се разплака безпомощно. По зачервените й бузи се стичаха горещи сълзи, а Джоуди продължаваше своето брутално насилие.