Лий Патисън
Открих те отново (3)

III

Едно телефонно обаждане от „Нърсис куатърли“ повдигна най-сетне самочувствието на Мелиса, силно пострадало от факта, че в „Семейството днес“ отказаха статията й.

— Допадна ни предложението ви да напишете серия материали за ежедневието и проблемите на медицинските сестри в отдалечените области на страната. Всички в редакцията одобряваме концепцията, която сте ни предоставила по този въпрос.

Мелиса беше на върха на щастието. Отново бяха възприели една нейна идея. Нямаше да й отнеме много време, за да се справи с това поръчение. По време на едномесечното къмпинг пътешествие, което бе предприела преди няколко месеца, тя бе събрала почти целия материал, от който се нуждаеше.

— А сега за срока. Можем ли да получим статиите до края на януари?

— Изобщо не е проблем — Мелиса беше на седмото небе. Ако се наложеше, би могла да ги предаде до края на следващата седмица.

— Бихме желали да бъдат четири статии.

Тя отново бодро отговори:

— Няма проблеми.

Беше написала вече две от тях, на път беше да приключи и третата. Затвори телефона с доволно изражение и се замисли какво да включи в четвъртата статия. Докато си приготвяше нещо за ядене, този въпрос усилено я занимаваше. Внезапно й хрумна нещо: „Островите Фурно!“

През миналото лято бе прекарала една великолепна ваканция, обикаляйки разпръснатите пред североизточния бряг на Тасмания острови. Повечето време прекара на една риболовна гемия на местни островитяни, които се препитаваха от улов на лангусти, намиращи много добър пазар в рибните ресторанти на Съединените щати. Последната седмица от престоя си там остана на най-големия от островите Фурно, Флиндърс Айлънд. С изключение на Кейп Барън, това беше единственият остров, който беше постоянно населен. Преди няколко десетилетия там бяха отседнали множество семейства, основавайки градчето Уайтмарк — единственото на острова. Не след дълго бе построена и малка болница. Когато Мелиса се намираше на острова, имаше късмет да придружи един лекар и една медицинска сестра, повикани по спешност в Кейп Барън Айланд. Болницата обслужваше населението и на този по-малък остров.

Тъй като Мелиса постоянно търсеше материал, който би могъл да й послужи за някоя бъдеща статия, тя си бе водила записки и бе направила няколко снимки. Затова сега реши, че Флиндърс Айлънд би бил оптималното място, където би могло да се развие действието на четвъртата статия, която й липсваше. Трябваше само да актуализира информацията си за сегашното състояние на нещата.

Беше прекалено възбудена, за да яде, затова тикна чинията встрани и посегна към телефона, за да предприеме необходимите приготовления.

 

 

Четири дни по-късно Мелиса приключи работата си. Беше ослепителен късен предобед и тя доволно се изтягаше върху хавлиената кърпа на плажа, лениво наблюдавайки Киликренки Бей, около който бяха разположени най-хубавите пясъчни плажове на Флиндърс Айлънд. Бе излязла рано сутринта от Уайтмарк с кола под наем, взела със себе си натъпкана догоре с храна хладилна чанта и една плажна торба с банския си костюм и една хавлия.

Беше съвсем сама на плажа. След кратко колебание реши да остави нещата си там, където бяха, а самата тя да си направи продължителна разходка, за да добави някои нови екземпляри към колекцията си от мидени черупки.

След около час се върна на изходния пункт и както бе очаквала, нещата й стояха там, където ги бе оставила. Наоколо не се виждаха никакви други следи от стъпки, освен нейните собствени. Тя остави на топлия пясък мидените черупки и раковините, които бе събрала, и облече бикините си. Те бяха толкова миниатюрни, че на някой по-населен плаж не би се осмелила да ги носи. С въздишка на задоволство се отпусна върху кърпата.

Слънцето приятно пареше кожата й. Усети глад и посегна към чантата за пикник. Обърна се по хълбок, подпря се на лакът и се загледа в изумруденозелената вода, отпивайки от студения портокалов сок. Бяха я предупредили да не влиза далеч навътре в океана. „Там теченията са толкова силни, че за миг ще ви повлекат в необятните простори на Пасифика и никой няма да ви открие.“ Добре, каза си тя, по-късно можеше за малко да се разхлади в хладката вода. Обхвана я лека сънливост, тя затвори очи и се остави на ласките на топлото слънце.

Това насекомо беше много досадно. Пълзеше по китката на ръката й, после продължи нагоре по сгорещената кожа. Тя го отпъди с леко движение, но след миг то кацна на челото й, запърха с крилца върху веждите й и запълзя към ухото й. Раздразнена, тя го пропъди с гневно замахване, но то упорито се върна пак там. Силно ядосана, тя се полуизправи и посегна да го смачка, но ръката и се сблъска с нещо, което беше прекалено голямо за насекомо. Изплашено отвори очи.

— Боб? — Мелиса се втренчи изумено в него. Разтърси глава и се огледа наоколо, за да се увери, че наистина е още в Киликренки Бей. Тук бяха и скалите, и плажът, а пред нея стоеше Боб Уитни. Той хвърли сламката, с която я беше събудил.

— Но какво правите тук? Откъде знаете…? — тя млъкна и преглътна.

Боб й се усмихна.

— Не беше трудно да ви открия. Не сте заличила добре следите си.

— Не съм се и опитвала! — отговорът й прозвуча по-рязко, отколкото бе необходимо. Още не се бе отърсила от преживяния шок, че го вижда тук на този пуст плаж. Седна на кърпата и едва сега съобрази, че е само с долната част на бикините си. Посегна към горнището, но ръката на Боб легна върху нейната:

— Не, моля те, недей…

Гласът му звучеше спокойно, а очите му излъчваха топлина и възхищение, докато обхождаха изваяното тяло и дългите й стройни крака. Мелиса веднага би се възпротивила, ако някой друг я загледаше така неприкрито, но под неговия поглед не се чувстваше неудобно, а само странно възбудена.

Сега тя си даде сметка, че за пръв път виждаше Боб облечен не в костюм, а само с бански гащета и свободно падаща риза. Краката му бяха на добре трениран атлет — загорели от слънцето, здрави и мускулести.

Отмести поглед към колата, която стоеше зад нейната горе на шосето, и леко сбърчи чело. Знаеше, че в Уайтмарк има само една кола, която се даваше под наем, и беше излязла именно с нея. Боб изтълкува правилно погледа й и отговори на неизречения й въпрос:

— След като установих къде сте, придумах съдържателя на хотела да ми заеме колата си.

— А как разбрахте къде съм?

Той повдигна развеселен вежди.

— За кое по-точно питате — как разбрах, че сте на този остров ли, или за това, къде ще прекарате днешния преди обед?

— И двете!

— Първо, момичето, което чисти жилището ви, ми каза, че сте в служебна командировка, която смятате да съчетаете с малка почивка. Не знаеше само къде се намирате, поне така твърдеше.

— Наистина не знаеше. Исках да си почина няколко дни, затова само й казах, че няма да съм в града. Но как ме открихте?

Той сви рамене.

— Предположих, че сте натоварена с поръчка от някое списание, за което работите от по-рано. Накарах един от моите хора да се свърже с всички ония редактори, за които сте работила. Така попаднахме на настоящата ви работодателка. Тя ни разказа за ангажимента ви и за плановете да дойдете тук за допълнителна информация. Когато разбрах за кой остров става дума, бях сигурен, че ще прекарате тук и отпуската си. Оставаше ми само да телефонирам в единствения хотел в Уайтмарк и да поръчам един чартърен полет.

Мелиса го гледаше шокирана.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Звънял сте на всички редактори, за които някога съм работила. Но откъде ги издирихте? — учудено попита тя.

Той се усмихна и започна бавно да й обяснява като на малко дете:

— Сигурно сте чувала, че има едно нещо, което се нарича компютър. В него може да се съхранява всякаква информация, включително и списък на журналистите, които са били отличавани с високи награди. Освен това, има и списък на изданията, за които са писали, както и данни за съдържанието на статиите и датата на публикуването им. Така спестяваме много време, когато ни потрябва някой свободен журналист за определена поръчка.

Тъй като Мелиса само мълчаливо го гледаше, той тихо попита:

— Нали нямате нищо против, че дойдох?

Мелиса вътрешно се зарадва, че той й зададе този въпрос: очевидно не смяташе за безусловна даденост, че е добре дошъл за нея. Почти беше готова да му отговори спонтанно: „напротив!“, но се сдържа и вместо това каза:

— Не, разбира се. Дори идвате тъкмо навреме. Не се решавах да плувам сама, но щом сте тук, мога веднага да се втурна към водата.

Боб се засмя и свали ризата си, после й подаде ръка:

— Какво чакаме още?

Водата беше приятно топла и й подейства благотворно. Тя отми пясъка от тялото й и Мелиса се почувства внезапно чиста и освежена. Гмурна се и загреба с широки плавни движения навътре.

Плуваха почти половин час, после събираха мидени черупки и се любуваха на облените от слънце стръмни скали по брега.

Върнаха се на плажа и Мелиса отвори хладилната чанта. Боб отиде до колата, за да донесе своята лепта към пикника.

— Знаех, че не носите достатъчно храна за двама, особено ако единият има апетит като моя — усмихнат заяви той, мъкнейки една два пъти по-голяма чанта от нейната.

— Ах, щях да забравя. След яденето обезателно трябва да потърсим диаманти. Непростимо е да дойдете в Киликренки Бей и да не си вземете няколко.

Тъй като той я гледаше с неразбиращ поглед, тя се засмя:

— Местните хора наричат диаманти великолепните искрящи във всички цветове на дъгата камъчета, които могат да се открият в плитчините.

След импровизирания обяд Мелиса се отпусна лениво назад на лакти и зарея поглед в океана. Чувстваше се щастлива и доволна, искаше й се вечно да остане да лежи в този истински земен рай. Но Боб не беше на същото мнение. Пълен с енергия, той скочи и я задърпа за ръка:

— Заведете ме сега при съкровищата, за които говорехте преди малко.

Тръгнаха из плитката вода покрай брега и не след дълго започнаха да намират в пясъка между отделните скални отломки малки цветни камъчета. Мелиса беше особено горда от един антрацитно черен камък и два други, тъмночервени на цвят, които, погледнати срещу светлината, приличаха на капки кръв.

Върнаха се към мястото, където беше багажът им. Слънцето висеше като заковано високо в небосвода, беше все още много горещо. Докато Мелиса прибираше „диамантите“ в чантата си, Боб се изкачи на една невисока скала и извика:

— Давам ви три секунди аванс. Който пръв стигне до водата, печели.

Мелиса моментално прие предизвикателството и той още не бе свършил, когато тя с всички сили се завтече към брега. Чу го как скочи от скалата и хукна след нея, но преднината й беше достатъчна и тя с тържествуващ вик се хвърли в прииждащите леки вълни.

На Боб не му се понрави явно да бъде победен, защото посочи към една скала на около тридесет метра навътре в океана и каза:

— Да видим кой пръв ще доплува до там!

Мелиса беше добра плувкиня и в началото имаше преднини, но с мощни загребвания Боб я настигна, задмина я и пръв се изкачи на скалата. Подаде й ръка, за да й помогне да стъпи до него.

Скалата беше по-голяма, отколкото изглеждаше откъм брега. На срещуположната страна дори имаше тясна пясъчна ивица по цялата дължина на малкото плато. Боб и Мелиса доплуваха до нея и се проснаха на топлия пясък, за да си поемат дъх.

Мелиса затвори очи. Шумът на вълните, които се разбиваха с мек плясък в скалата, й действаше успокояващо и приспивно. Можеше да се отпусне и да заспи веднага.

Обърна се настрани и подпря главата си с ръка. Боб последва примера й и лицето му се озова на сантиметри от нейното. Погледите им се срещнаха. Мелиса ясно прочете в очите му, че и тези няколко сантиметра помежду им му се струваха много. Не посмя да помръдне, за да не предизвика негово ответно движение. Знаеше какво щеше да бъде.

Отново изпита непреодолимо желание да протегне ръка и да зарови пръсти в косата му. Тялото му властно я зовеше. Тя се поколеба.

Най-много от всичко досега беше ценила независимостта си. Работила беше усърдно с мисълта, че това е пътят да я постигне и беше успяла. Затова сега се боеше, че ако се впуснеше в по-близки отношения с Боб, ще й се наложи да жертва част от свободата си. Усещаше, че той не беше човек, който би се задоволил с една мимолетна авантюра. Тя също не си падаше много по кратките лекомислени приключения. Повече от опасно беше да се остави в ръцете на мъж като Боб Уитни, но й беше толкова трудно да устои на изкушението да го докосне…

Боб бе поставил длан на лакътя й, но не се опита да я притегли към себе си. Предоставяше решението на нея. Тя отново впи очи в неговите и прочете страстното му желание. То угаси всичките й колебания и страхове.

Като че ли Боб отгатна отговора, който безмълвно чакаше, защото я придърпа към тялото си и устните му потърсиха нейните. Ръцете й от само себе си се увиха около врата му и тя страстно отговори на целувката му! Той започна да гали мокрото й тяло, пръстите му разпалваха желанието й милиметър по милиметър там, където я докосваха. Когато достигнаха голите й гърди, на нея й се стори, че никой досега не е дарявал тялото й с повече нежност. Струваше й се, че всичко се случва като че ли насън. Чуваше как дишането му става по-бързо и отсечено, усещаше шумното биене на сърцето му до собствената си гръд. Треперещите й ръце се спуснаха надолу по широките му плещи, погалиха ги, а после се сключиха върху тях и притеглиха тялото му съвсем плътно до нейното. Тя нямаше вече власт над себе си. Като през прозрачно було видя, ме той смъква бикините й и прие това едва ли не като облекчение. Помогна му да свали банските си гащета.

Боб сведе глава над гърдите й и започва да милва зърната им с устни, зъби и език, докато усещането започна да става нетърпимо. После устните му се спуснаха надолу по тялото й и с безкрайна нежност се спираха на всяка негова частица. Мелиса тихо въздъхна и се заизвива под парещите им докосвания. С лек натиск Боб разтвори бедрата й и се плъзна между тях. Тя затвори очи в мига, когато той проникна в нея, а после започна бавно да се движи. Светът наоколо загуби очертанията си чак до мига, в който взаимната им страст експлодира в най-висшия порив на плътта.

— Хееей…!

Викът, който долетя откъм брега, ги стресна. Те все още лежаха със сплетени тела на тясната пясъчна ивица. Боб бързо навлече гащетата си, изправи се и погледна към мястото, където бяха колите им. Сега там имаше още една, а на плажа до нещата им стоеше някакъв човек и, сложил длани около устата си, се канеше пак да извика. Боб му отговори и непознатият възбудено размаха ръцете си:

— Мистър Уитни, получихме спешно съобщение за вас. Трябва веднага да се обадите в кабинета си. Казаха, че не могат да чакат до довечера, затова идвам да ви търся тук.

Боб смръщи чело и погледна към Мелиса, която междувременно бе облякла бикините си. Свивайки рамене със съжаление, той й подаде ръка и й помогна да се изправи. После каза със заплашителна нотка в гласа:

— Ако не е нещо наистина изключително спешно, този, който ме търси, зле ще си изпати!

Скочиха във водата и заплуваха към брега. Мъжът на плажа се оказа Джим Пърсел — братът на собственика на хотела. Посланието му беше кратко:

— Обади се някой си Лойд Джеймс, че тази вечер трябва да летите за Щатите. От Мелбърн ще дойде самолет да ви вземе. Мистър Джеймс ще ви чака в Мурабин и ще ви информира за всичко останало.

Боб раздразнено изсумтя и се обърна към Мелиса:

— Лойд никога не би ми изпратил съобщение, ако не е наистина много важно. За съжаление трябва да отпътувам.

Мелиса погледна на запад, където слънцето вече се спускаше към хоризонта. Надяваше се, че никой от двамата мъже не забелязва напиращите й сълзи.

— В такъв случай трябва да заминеш колкото е възможно по-бързо за Уайтмарк — каза тя и се учуди колко уверено звучеше гласът й. — След залез-слънце от тукашното летище не може да стартира никакъв самолет.

— Тя има право, затова брат ми ме накара веднага да ви потърся. Той не знаеше кога ще се върнете в хотела и каза, че не можем да чакаме, тъй като в противен случай няма да можете да излетите по-рано от утре сутрин.

Раздялата беше много потискаща.

Очевидно Джим считаше за свое задължение лично да се убеди, че Боб действително ще се качи в колата си и ще тръгне към Уайтмарк. Нетърпеливо погледна часовника си, когато Боб се обърна към Мелиса и дълго я гледа с очи, пълни с тъга. Едва когато най-сетне я целуна по челото и се качи в колата си, той видимо си отдъхна, затича се към своята и потегли след него.

Мелиса гледаше подир отдалечаващите се автомобили, докато ги изгуби от погледа си, после започна да събира багажа си. С въздишка го нахвърля на задната седалка.

На връщане към градчето чу над главата си бръмченето на малък самолет и погледна нагоре. Макар и да не можеше да види Боб, поне знаеше, че той сега е там и че може би също гледа към нея. Усмихна се слабо.

„Ще ти се обадя при първа възможност. Не знам колко дълго ще остана в Щатите, но сигурно няма да е прекалено много, защото имам уговорени тук много важни срещи.“ Думите, които й беше казал на плажа, преди да потегли, още звучаха в ушите й.

 

 

Внезапното пристигане на Боб и още по-неочакваното му отпътуване беше главната тема за разговор между собственика на хотела и неговите приятели, които с радост приветстваха всяка промяна в спокойния си живот. Мелиса само леко се усмихна, когато се опитаха да изкопчат от нея някаква информация, и побърза да се прибере в малката си уютна стаичка.

Скоро се смрачи и се показа бледият диск на луната. Тя се приближи до прозореца и се загледа към малкия кей, където стояха привързани рибарски гемии и лодки. На лунна светлина те представляваха много живописна гледка, но това я настрои тъжно. Съвсем другояче си бе представяла допреди малко вечерта.

По-късно я повикаха на телефона. Тя изтича надолу по стълбите и притисна слушалката до ухото си:

— Ало, Боб, ти ли си? Да не би да се отлага полетът ти до Щатите?

— Съжалявам, Мелиса, след няколко минути трябва да съм на борда. Обаждам се от клуба на летището в Мелбърн. В момента подготвят самолета за полет.

Той помълча малко, после продължи с приглушен глас:

— Надявах се другояче да прекарам нощта.

Мелиса говореше по телефона на рецепцията и знаеше, че всички наоколо любопитно се вслушват в думите й, затова можа само да каже с мек глас:

— Аз също…

— Вероятно не си сама. И аз не съм. Клубът е препълнен. Исках само да ти кажа, че отивам в Лос Анджелис. Възникнали са някои трудности и ще ми трябват два или три дни, за да ги изясня. Ще ти се обадя веднага, щом разбера кога ще мога да се върна.

Мелиса чу някакъв непознат глас да казва нещо на Боб, после той отново заговори:

— Току-що ми съобщиха, че излитаме. До скоро, Мелиса.

Мелиса остави слушалката и изпита странното чувство, че по този начин бе прекъснато нещо много повече от една обикновена телефонна връзка. Боб щеше да прелети половината свят, а тя оставаше тук. Така или приблизително така щяха да изглеждат за тях двамата нещата, ако бяха по-тясно свързани, и точно тази мисъл днес я бе накарала да се поколебае за миг, малко преди Боб да я вземе в обятията си. Не си правеше никакви илюзии за промени в начина, по който живееше Боб Уитни. За него бизнесът стоеше на първо място. Той щеше да взема винаги решения по този начин, както и днес следобед; винаги щеше да изпълнява деловите си задължения, и по всяко време щеше да я изоставя сама, щом работата му го изискваше.

„Но моят живот е не по-малко напрегнат от неговия“ — премина през главата й внезапна мисъл. Тя също живееше независима от никого и по всяко време беше готова да събере нещата си и да замине там, където имаше нещо интересно, за което да пише. Достатъчно често вече го беше правила.

Ако Боб и тя влезеха в по-сериозни взаимоотношения, щяха да възникнат трудности да координират така сроковете и плановете си, че и да им остава време един за друг. Трябваше да са готови да правят компромиси. А тя не беше сигурна, че е готова да ги прави. Харесваше й животът, който водеше сега.

 

 

Дните на отпуската й тук на острова се нижеха бавно. Най-хубавият момент всеки ден беше вечерното телефонно обаждане на Боб. Собственикът на хотела й беше предложил да ползва втория телефон в малкия му кабинет. Всяка вечер с Боб говореха толкова дълго, че сигурно това щеше да му струва цяло състояние.

През деня Мелиса обикаляше острова и изследваше красотите му. Понякога отиваше съвсем сама на някой от чудесните плажове, а нерядко посещаваше и някое от семействата, с които се беше сприятелила.

Дойде и последният ден на отпуска й. Мелиса стоеше до дървената постройка на малкото летище, брулено от вятъра, и наблюдаваше приземяването на самолета от Лаунчестън, който щеше да вземе пътниците за Мелбърн. Имаше късмет, че получи място до прозореца. Когато се издигнаха във въздуха, тя се загледа с тъга към смаляващия се остров. Беше й тежко да се раздели, защото с него бяха свързани много от най-хубавите й спомени…