Брайън Олдис
Хеликония. Зима (1)

Встъпление

Лутерин оздравя. Най-сетне се отърва от загадъчната болест. Позволиха му да излезе от стаята. Край на втръсналата му кушетка до прозореца, на неподвижността, на всекидневните посещения на побелелия училищен наставник. Можеше да изпълни дробовете си с вдъхващия бодрост въздух.

Откъм Шивенинкските планини студът налиташе с такава сила, че олющваше кората по северната страна на дърветата.

Младежът приемаше като предизвикателство режещия вятър. Кръвта нахлуваше свободно в бузите му, тялото му се движеше съгласувано със стъпките на животното, което яздеше из земите на своя баща. Лутерин викна с все сила и пришпори хокснито в галоп. Отдалечаваше се от грамадното имение, превърнало се в затвор за него, от вечно звънящата камбана. Пое по широкия път, пресичащ полето, което все още наричаха Лозята. Движението, чистият въздух, буйството на собствената му кръв по артериите го опияняваха.

Наоколо всичко бе собственост на неговия баща — владение, присмиващо се на близостта си до ледовете. Малък свят от ливади, планина, долина, подскачащи по стръмнините потоци, облаци, сняг, гори и водопади. Дивечът бродеше наоколо в изобилие, колкото и често да излизаше на лов бащата на Лутерин. Мяркаха се фагори. А ятата на прелетните птици понякога затъмняваха небето.

Скоро и той щеше да ловува, следвайки примера на баща си. Незнайно как животът му бе застинал задълго и незнайно как отново се пробуди в тялото му. Сега трябва да му се наслаждава и да пропъди мрака, който сякаш се спотайваше по границата на съзнанието му.

Подмина в галоп голите до кръста роби, които развеждаха насам-натам хокснита из Лозята, стиснали здраво оглавниците им. Копитата на животните тъпчеха купчинките пръст, натрупани от къртиците.

Лутерин Шокерандит се отнасяше с неприязън към къртиците. Те си позволяваха да пренебрегват чудатите прищевки на двете слънца. Търсеха храна и се сношаваха независимо от смяната на сезоните. А когато умираха, други къртици поглъщаха труповете им. За тези твари животът представляваше безкраен тунел, из който мъжкарите търсеха храна и женски. Прикован в леглото си, младежът бе забравил за съществуването им.

— Къртици! — прихна пренебрежително и се надигна на стремената.

Натрупалата се по тялото му излишна плът сякаш се движеше по своя воля под куртката от кожа на аранг.

Смуши хокснито да продължи нататък, без да забавя крачките си. Лутерин имаше нужда от повече движение, за да си възвърне издръжливостта, нужна на един боец. Дори и в момента усещаше как се топят тлъстините му при първото излизане след повече от една малка година. Бе пропуснал дванадесетия си рожден ден, изпънат безсилно по гръб в постелята. Повече от четиристотин дни не се надигна, дълго дори не можеше да помръдне или да продума. Все едно бе в гробница на това легло в стаята си, в дома на своите родители — внушителното, мрачно имение на Пазителя. Но с това бе свършено.

Мускулите му си възвръщаха силата — като че я всмукваха от препускащото животно под него, от въздуха, от дънерите на подминатите дървета, от дълбините на душата му. Някаква опустошителна стихия, чиято същност не проумяваше, го бе заличила от света. Сега той се завръщаше, изпълнен с решимост да остави забележима следа на тази ярка сцена.

Един роб му отвори едното крило на широката двойна порта още преди да я доближи. Ездачът излезе в галоп, без да го погледне.

За отвикналия му слух вятърът виеше като настървена хрътка. Скоро престана да чува вкоренилия се във възприятията му звън на камбаната. Само звънчетата по хамутите на хокснито подрънкваха в съзвучие с тропота на копитата.

Баталикс и Фрейър се виждаха ниско над южния хоризонт, висяха като гонгове сред дърветата — голямото слънце и малкото до него. Лутерин им обърна гръб, когато стигна до пътя към селото. Година след година Фрейър се спускаше все по-надолу в небето на Сиборнал. Отдалечаването му сякаш будеше яростта у човеците. Наближаваше промяна в света.

Избиващите по гърдите му капки пот изстиваха в същия миг. Той отново се чувстваше цял, с всичките си способности и настървен да навакса в сношения и лов загубеното време, също като къртиците. Каза си, че хокснито би могло да го отнесе до покрайнините на мъчно проходимите каспиарнови гори, простиращи се и в най-дълбоките гънки на планинските масиви. Не беше далеч времето, когато Лутерин щеше да потъне в прегръдката на тези лесове, за да изчезне, да се стопи, да се наслаждава, че е станал опасен звяр сред зверове. Но първо възнамеряваше да потъне в прегръдката на Инсил Есикананзи.

Засмя се с пълни гърди.

„Да, момче, има нещо диво у теб“ — бе му казал веднъж неговият баща, докато се взираше сурово в очите му след някоя от поредните лудории. Погледът му бе неприветлив, а ръката му стискаше рамото на младежа, сякаш определяше неукротимия нрав на сина си, опипвайки костите му.

Лутерин бе свел очи, не му стигаха сили да издържи на този поглед. И как ли неговият баща би могъл да отвърне на обичта му, щом той немееше в присъствието на величавия си родител?

Далечните сивкави покриви на манастирите се мержелееха през голите клони на дърветата, но портата на имението Есикананзи беше съвсем наблизо. Ездачът позволи на хокснито си да забави ход, защото усети умората му. Промените в организма на тези животни ги подготвяха за зимния им сън. Скоро всички щяха да бъдат неподходящи за езда. Настъпваше времето да обучат по-непокорните, но и по-могъщи йелки. Когато един роб отвори портата, хокснито влезе ходом в имението. Вятърът поклащаше камбаната на главната сграда и изтръгваше от нея неравномерен звън.

Лутерин отправи молитва към Неживеещия бог баща му да не е научил как се бе подвизавал сред жените на ондодите — порок, на който се отдаде малко преди да го скове парализата. Ондодките му даваха онова, което Инсил досега му бе отказвала.

Внушаваше си, че вече трябва да отбягва тези нечовешки създания. До гората имаше занемарени колиби, където той и неговите приятели от училището (сред тях и Умат Есикананзи) отиваха при безсрамните осемпръсти кучки. Продажници, вещици от тъмните дъбрави, може би произхождащи от самите корени на гората… Носеха се слухове, че понякога търсели близостта и на мъжките фагори. Е, поне за него това беше минало. Както беше и със смъртта на брат му. По-добре бързо да забрави приключенията си.

Господарската къща на Есикананзи не беше никак красива. Всъщност основната, набиваща се в очи особеност на нейния замисъл и градеж беше масивната грубост. Сградата трябваше да устои на свирепите стихии, с които изобилстваше северният климат. Слепи арки образуваха основата й. Тесните прозорци с тежки капаци започваха чак от втория етаж. Цялата постройка напомняше за обезглавена пирамида. А камбаната в куличката винаги звучеше някак каменно, като че изтръгваше звъна си от самото сърце на зданието.

Лутерин скочи от хокснито, изкачи стъпалата и дръпна връвта на звънеца пред входа.

Беше широкоплещест младеж, осанката му вече излъчваше присъщата за сиборналците надменност. Кръглото му лице сякаш бе предназначено по природа да се усмихва. Но в този момент очакваше да зърне Инсил и веждите му бяха сключени на челото, а устните — плътно стиснати. Напрежението в чертите му наподобяваше скованото изражение на неговия баща, но ясните му сиви очи се различаваха твърде много от тъмните, прикрити от клепачите зеници на по-възрастния мъж.

Светлокестенявата му коса се къдреше свободно около главата и по раменете, по нищо не приличаше на спретнатата тъмнокоса прическа на момичето, при което бе пуснат да влезе.

Инсил Есикананзи показваше ясно с държанието си, че се е родила във влиятелно семейство. Можеше да бъде язвителна или пък високомерна. Присмиваше се. Мамеше. Бе се научила да изглежда безпомощна и уязвима. Но решеше ли, че се налага, ставаше твърде властна. От усмивката й вееше зимен студ — по-скоро отдаваше дан на любезността, отколкото изразяваше настроение. Виолетовите й очи се взираха от лице, на което девойката се стараеше да не придава никакво изражение.

Сега крепеше в двете си ръце кана, пълна догоре с вода. Доближи Лутерин и леко вирна брадичка в безмълвен сърдит въпрос. За него това момиче бе непоносимо желано и прищевките й сякаш само усилваха страстта му.

Бе предопределено да се ожени за нея, съгласно споразумението, сключено между бащите им още при раждането на Инсил, за да укрепне взаимната поддръжка между двамата най-могъщи мъже в областта.

Щом се озова пред нея, Лутерин пак потъна в мълчаливия заговор помежду им, в сложната дразнеща плетеница от недоволство и капризи, с която Инсил се обвиваше.

— Лутерин, както виждам, вече можеш да се крепиш на двата си крака. Като предан бъдещ съпруг първо си се препотил и вмирисал на хоксни, а после си дошъл да ми поднесеш почитанията си. Да, доста си се закръглил, докато се излежаваше, поне в корема и хълбоците.

Тя отблъсна с каната опита му да я прегърне. Младежът се задоволи да я прихване през тъничкото кръстче, когато тя го поведе нагоре по грамадната стълба, още по-мрачна с потъмнелите портрети на мъртвите членове на рода Есикананзи, сякаш живописците и времето ги бяха смразили в покой, подобно на фагори.

— Сил, стига си ме дразнила. Скоро ще смъкна тези тлъстини. Чудесно е отново да съм здрав!

Нейното звънче се обаждаше тихичко на всяка крачка.

— Майка ми е толкова болнава, вечно нещо я мъчи! А и аз съм кльощава от болест, не от здраве. Имаш късмет, че дойде, когато моите досадни родители и не по-малко досадни братя, включително и твоят приятел Умат, присъстват на някаква скучна церемония. И вече си мислиш, че би могъл да ме вземеш насила, нали? Сигурно подозираш, че съм се въргаляла в сеното с конярите, докато ти проспа цяла година.

Свърнаха по коридор, където дъските скърцаха под протрити мадиски килими. Тя беше толкова близо, но изглеждаше призрачна в лъчите, едва процеждащи се през затворените капаци на прозорците.

— Инсил, защо измъчваш така сърцето ми? Нали знаеш, че е твое?

— Искам не сърцето ти, а твоята душа — засмя се момичето. — Дръж се по-твърдо. Удари ме, както прави баща ми. Защо пък не? Не е ли наказанието в основата на всичко?

— Наказанието ли? — разпали се Лутерин. — Чуй ме — ще се оженим и ще те направя щастлива. Ще идваш с мен на лов. Никога няма да се разделяме. Ще бродим из горите…

— Знаеш, че стаите са ми къде по-приятни от горите.

Тя спря с ръка върху дръжката на вратата и се усмихна предизвикателно, изпъчила насреща му плоските си гърди под закриващите ги слоеве лен и дантели.

— Сил, навън хората се чувстват по-добре. Не ми се смей! Защо ме правиш на глупак? Знам за страданието не по-малко от тебе. Цяла малка година неподвижен в леглото — не е ли това сред най-лошите наказания, които човек може да си представи?

Инсил докосна брадичката му с пръст, после го плъзна към устните му.

— Ти извади късмет с тази парализа. Не ти се налагаше да живееш под игото на нашите родители, в тази потискаща ни общност. Ето например ти бе принуден да се сношаваш с жените на нечовеци, за да търсиш облекчение… — Тя се усмихна на изчервеното му от смущение лице и продължи с най-милия си глас: — Нима не си способен да вникнеш в собственото си страдание? Често си ме обвинявал, че не те обичам и може да е вярно, но нима не съм по-загрижена за тебе, отколкото си самият ти?

— За какво говориш, Инсил?

Как го измъчваха тези разговори!

— Баща ти вкъщи ли си е или отиде на лов?

— Вкъщи е.

— Доколкото си спомням, само два дни, след като той се върна от лов, твоят брат се самоуби. Но защо Фейвин реши да сложи край на живота си? Предполагам, че е знаел нещо, което ти отказваш да научиш.

Без да отмести мрачния си поглед от очите му, тя бутна вратата и слънчевата светлина ги обля, застанали пред прага — свързани от обща тайна, но толкова различни. Лутерин я сграбчи и неспокойно си каза, че Инсил му е нужна повече от всякога… И повече от всякога е пълна със загадки.

— Какво е знаел Фейвин? И какво би трябвало да науча аз?

Ясен знак за властта й над него беше, че той все я питаше за нещо.

— Каквото и да е било, точно то те накара да избягаш в скривалището на своята парализа… а не самата смърт на брат ти, в което всички се преструват, че вярват.

Тя беше на дванадесет години и една десета, почти дете, но напрежението в жестовете й придаваше вид на много по-възрастна жена. Сега вдигна едната си вежда, щом видя как го е озадачила. Лутерин влезе след нея в стаята. Искаше да й зададе още въпроси, но не намираше думи.

— Инсил, а ти откъде знаеш всичко това? Само си измисляш, за да си придадеш важност. Нали все си затворена в тези стаи…

Момичето остави каната на една маса до китка бели цветя, които явно бе набрала по-рано през деня. Пръснатите върху полираната повърхност цветчета сякаш се отразяваха в запотено огледало.

Тя промълви по-скоро на себе си:

— Опитвам се да те науча как да не се превърнеш в подобие на останалите мъже наоколо…

Инсил застана пред прозореца, обрамчен от тежки завеси, спускащи се от тавана до пода. Макар да беше с гръб към Лутерин, той долови, че тя не гледаше навън. Двете слънца светеха от различни посоки и размиваха силуета й, а сянката по плочките на пода изглеждаше по-веществена от самото момиче. Инсил още веднъж му показваше колко неуловима за него е душата й.

Досега не бе влизал в тази стая — типично помещение в дома на Есикананзи, претъпкано с мебели. Във въздуха витаеше трудно определим дъх, донякъде неприятен за обонянието му. Вероятно единственото предназначение на стаята бе да съхраняват в нея мебели, повечето дървени, за тежките зимни векове, когато никой вече нямаше да се занимава с производството на обзавеждане. Имаше тапициран в зелено диван с изкусна дърворезба и гардероб, заемащ повечето място. Младежът веднага позна по направата, че всички мебели са докарани от чужди земи.

Затвори вратата и остана до нея, взрян замислено в Инсил. Сякаш забравила за присъствието му, тя се зае да подрежда цветята във ваза, наля вода от каната и пак запремества стъблата с дългите си пръсти.

Лутерин въздъхна.

— Майка ми също все е болна, горкичката. И откак се помня, всеки ден изпада в паук, за да общува с предците си.

Инсил се извърна рязко към него.

— А ти, докато се излежаваше, сигурно също си придобил този навик, нали?

— Не, грешиш. Моят баща ми забрани… пък и не само заради това…

Момичето притисна пръсти към слепоочията си.

— Паук е за простите хорица. Какво суеверие! Да изпаднеш в транс и да се спуснеш в онзи ужасен свят на дълбините, където труповете гният, а страшните призраци още бълват остатъците от живота си… ама че е гнусно! Сигурен ли си, че не правиш това?

— Никога. Предполагам, че майка ми се поболява точно от паук.

— Е, проклет да си, но аз също изпадам в транс всеки ден! Целувам мъртвешките устни на баба си и вкусвам червейчетата… — Тя се кикотеше неудържимо. — Не ме гледай толкова тъпо. Шегувам се. Омразно ми е дори да се сещам за онези неща под земята и се радвам, че не си помислил да ги доближиш. — Сведе поглед към вазата. — Тези снежни цветя са предвестници за гибелта на света, права ли съм? Вече намирам само бели цветя. А в старите книги пише, че някога в Харнабхар цветята били ярки и най-различни.

Тя отмести недоволно вазата. В самата основа на белите чашки на цветята още личеше златист оттенък, преминаващ до стъблата в наситено червено, като символ на залязващо слънце.

Лутерин се примъкна до нея.

— Хайде да седнем на дивана и да си поприказваме за по-весели неща.

— О, вероятно искаш да обсъдим промените в климата. Толкова бързо застудява, че нашите внуци, ако изобщо ги имаме, ще живеят в почти пълен мрак, увити в животински кожи. И вероятно ще сумтят и мучат като животни… Ето една обещаваща тема за разговор.

— Какви щуротии измисляш!

Младежът се засмя, скочи към нея и я сграбчи. Тя му позволи да я завлече на дивана.

— Естествено, не можеш да се любиш с мен. Ако искаш, опипвай ме като преди, но нищо повече. Не ми се вярва някога да изпитам удоволствие от самия акт… Както и да е, ако ти се оставя сега, ще загубиш всякакъв интерес към мен, щом задоволиш похотта си.

— Не е вярно, не е вярно!

— Но по-добре да приемем, че това е истината, ако изобщо искаме да се надяваме на щастлив брак. Няма да се събера с преситен мъж.

— Никога не бих могъл да ти се наситя!

Ръката му трескаво шареше из дрехите й.

— Ей че нашествие… — въздъхна Инсил, но все пак го целуна и пъхна върха на езика си в устата му.

В този момент вратата на гардероба се отвори с трясък. Отвътре изскочи млад мъж, чернокос и тъмнокож като Инсил, но кипящ от жизненост за разлика от апатичната си сестра. Това беше Умат, който размахваше меч и крещеше:

— Сестро, идва помощ! Ето го и храбрия ти избавител, за да спаси тебе и семейството ни от безчестие! Кой е този звяр? Не му ли стига цяла година излежаване, та веднага пожела да се намести и в твоето легло? Негодник! Насилник!

— Ах, ти, коварен плъх такъв! — ревна Лутерин и бясно се втурна насреща му.

Дървената имитация на меч падна на пода, двамата се сборичкаха свирепо. Но след дългата болест Лутерин бе позагубил доста от силата си. Неговият приятел лесно го просна на пода. Докато Лутерин се надигаше, забеляза, че Инсил се е измъкнала тихомълком.

Изтича до вратата, но тя вече бе изчезнала някъде из тъмните кътчета на къщата. В бъркотията цветята се бяха пръснали, а парчетата от строшената кана се търкаляха по пода.

Едва когато се връщаше унило към селския път, оставил хокснито да го носи ходом, започна да се досеща, че Инсил нарочно бе подготвила твърде навременната намеса на своя брат. Вместо да тръгне към дома си, той свърна надясно към селото, за да пийне в кръчмата.

 

 

Баталикс клонеше към залез, когато Лутерин се насочи към звучащите вече наблизо печални удари на камбаната в имението Шокерандит. Валеше сняг. Не виждаше никого наоколо из този посивял свят.

В кръчмата хората само си подхвърляха шеги или се оплакваха от новите ограничения, налагани от Олигарха — например полицейския час. Умножаващите се правила трябваше да подготвят човешките общности из целия Сиборнал за предстоящите изпитания.

Речта на селяните беше изпъстрена с пошлости и Лутерин ги презираше. Неговият баща никога не би говорил така… поне не и пред единствения си жив син.

В дългото преддверие газовите лампи бяха запалени. Докато младежът разкопчаваше колана с личното си звънче, дойде един роб с известието, че секретарят на баща му би желал да говори с него.

— А къде е баща ми? — наежено попита Лутерин.

— Пазителят Шокерандит напусна имението, господарю.

Ядосаният Лутерин изтича нагоре по стълбата и блъсна рязко вратата към стаята на секретаря, който беше открай време член на домакинството. С клюнестия си нос, изопнатите като по линия вежди, ниското чело и щръкналата нагоре коса този мъж наподобяваше гарван. А тясната, облицована с дърво стая, в която от дупките на стените се подаваха свити на руло тайни документи, беше неговото гнездо. Оттук потайният гарван се взираше в множество секретни замисли, недостъпни за ума на младежа.

— Господарю Лутерин, вашият баща тръгна на лов — обяви лукавият служител, а в гласа му умело се съчетаваха почит и укор. — Тъй като не бе възможно да ви открием, той се видя принуден да потегли, без да се сбогувате.

— Но защо не е поискал да тръгна с него? Знае колко обичам лова! Може би ще успея да го настигна. Накъде потегли с придружителите си?

— Повери ми това послание, предназначено за вас. Вероятно ще е по-благоразумно да го прочетете, преди да препуснете слепешката по следите на баща си.

Секретарят му подаде голям плик. Лутерин го изтръгна от пръстите му, свити като нокти на хищна птица. Разкъса хартията и прочете какво бе написала на листа бащината му ръка, едро и старателно:

„Сине Лутерин,

Някой ден е възможно ти да бъдеш определен за Пазител на Колелото на мое място. Както ти е известно, този пост съчетава изпълнението и на светски, и на религиозни задължения.

Когато ти се роди, отнесохме те в Ривенджк, за да бъдеш благословен от Върховния отец на Църквата на страшния покой. Вярвам, че това даде тласък на свързаните с божеството черти от характера ти. Ти се показа покорен син, от когото мога да бъда доволен.

Време е вече да укрепим и светското у тебе. За твоя покоен брат бе отреден армейски чин, какъвто се дава на старшите синове според традицията. Такава служба подобава и на тебе, особено когато в широкия свят (за който ти не знаеш нищо засега) назряват решителни за Сиборнал събития.

За целта оставих определена парична сума на своя секретар. Той ще ти я предаде. Ти ще потеглиш към Ашкитош, главния град на нашия горд континент, и ще се запишеш на армейска служба с чин младши лейтенант. Трябва да се явиш при архиепископ-командира Аспераманка, комуто вече е съобщено за тебе.

Разпоредих се в твоя чест да бъде устроено музикално представление, с което да бъде отбелязано заминаването ти.

Поеми по пътя си, без да се бавиш, и умножи славата на родовото ни име.

Баща ти“

В бузите на Лутерин нахлу топлина, докато вкусваше похвалите, каквито иначе чуваше рядко. Значи неговият баща беше доволен от сина си въпреки всичките му недостатъци! И дори е заповядал да има музикално представление в чест на заминаването му!

Но сиянието на щастието помръкна малко, щом осъзна, че главата на семейството нямаше да присъства лично на церемонията. Все едно. На Лутерин му предстоеше да стане войник, а значи и да изпълнява каквото му наредят. Щеше наистина да заслужи бащината си гордост.

Кой знае, може би дори Инсил щеше да омекне, когато го види в блясъка на славата…

 

 

Представлението се състоя в тържествената зала на имението Шокерандит, вечерта преди Лутерин да потегли на юг.

Величави персонажи в пищни костюми изпълняваха заучените си роли под звуците на сериозна музика. Играеха позната на всички история за невинността и злодейството, за алчността и криволичещите пътеки, по които съдбата водеше хората. На някои от действащите лица тя отреждаше злини, на други благоденствие. Всичко се извършваше по закон, далеч по-велик от човешката справедливост. А музикантите, свели в усърдие лицата си над струните, подчертаваха с хармония математическата строгост, властваща в отношенията между хората.

Акордите внушаваха сурово съчувствие, откриващо пред мисления взор на зрителите хоризонти, несравнимо по-широки от обичайния оптимизъм или неговата противоположност. В лайтмотивите на жената, принудена да се отдаде на ненавистния управник и на мъжа, неспособен да потисне низките си страсти, по-музикалните сред публиката долавяха предопределеността, според която и най-силните духом не преставаха да бъдат части от цялото, както отделните звуци образуваха висша хармония. Стилизираните костюми и гримът на актьорите усилваха впечатлението.

Някои от тях получаваха вежливите ръкопляскания на зрителите, други бяха изтърпявани без особено удоволствие. Всички бяха научили добре ролите си, но в никакъв случай не представяха героите еднакво пленително — държавници, членове на благороднически фамилии, духовници, алегорични фигури на фагори и чудовища заедно с превъплъщенията на Любовта, Омразата, Злото, Страстта, Страха и Непорочността. Изиграваха отредените им роли и се оттегляха.

Накрая сцената се опразни. Мракът зае мястото си в залата. Отзвучаха последните акорди.

Но драмата на Лутерин Шокерандит тепърва започваше.