Богомил Райнов
Елегия за мъртвите дни (2)

* * *

Те идваха от бедняшките квартири на крайните квартали или от далечни прашни градчета, очаровани от една красива мечта, също като малката провинциалистка на Вертински. Идваха, за да пишат стихове или да рисуват картини, или да играят Хамлет и опираха само за малко в кръчмата, колкото да си поемат дъх. Спираха за малко, но оставаха задълго или завинаги, решили, че никой всъщност няма никаква нужда от тях. И красивата мечта постепенно избледняваше, превръщаше се от болезнен копнеж в банална тема за разговор, додето накрая угаснеше заедно с тях в последния и най-тъжния ден.

Всъщност за някои може би така бе по-добре, че си отидоха млади. Защото всички мостове по пътя на отстъплението бяха вече рухнали, а единственото, което ги чакаше напред, бе пълната деградация. Да си отидеш преди пълната деградация, туй не означава да си отидеш преждевременно.

Човекът, който ме убеди в това, бе с импозантен ръст, голяма глава и огромна лъвска грива. Една вече побеляла грива наистина, но която от кръчмарския дим бе получила жълтеникав отблясък. Бях влязъл в „Шефка“, свърталището на Ламар, за да търся някой от компанията. Тук, за разлика от „Трявна“, клиентите минаваха само по обед или вечер, защото това не бяха бохеми, а хора, които си имаха работа — инженери, архитекти, лекари и други от тоя род.

Отбих се, повъртях се из кръчмата, обаче тя бе почти празна. Бе към два часа следобед и компанията — ако изобщо се беше събирала — вече се бе разотишла. Поех към изхода, когато чух мек басов глас:

— Лалю ли търсите?

До масата в ъгъла се бе разположил в царствена стойка човекът с лъвската грива. Отговорих, че е познал.

— Отиде до печатницата, но ще се върне. Седнете, ако искате. Аз също чакам едного от компанията.

Приех поканата, просто защото нямаше къде да вървя в тоя мъртъв час и в тая юлска жега.

— Съжалявам, че не мога да ви предложа нещо — избоботи лениво Лъва, — но изчерпах бюджета си, понеже купих книги.

Той посочи небрежно съседния стол, където наред с един импозантен бастун бе поставен и някакъв пакет.

— Не се притеснявайте — рекох. — Моят бюджет не е още изчерпан. Какво ще пиете?

Пихме и поприказвахме, а после пихме пак, понеже Лалю все не идваше. Непознатият въпреки гордата осанка се оказа любезен и сладкодумен събеседник. Разбрах, че е юрист, че е пътувал много и е прекарал няколко години в Америка. Последната подробност се оказа напълно достатъчна, за да подхрани задълго една кръчмарска беседа. Бях още в годините на любопитството.

Лъва картинно описваше авенютата на Ню Йорк и нощния живот в Бродуей, охотно отговаряше на въпросите ми и даже сподели някаква дълга и заплетена история с гангстери, сред които попаднал заради едно момиче, въобразявайки си, че момичето е влюбено в него, докато всъщност то го използувало за трафик на наркотици.

Изобщо говорихме и пихме, додето най-сетне се наложи да призная, че и моят бюджет поне за този ден е вече изчерпан.

— Няма значение — махна с царствен жест непознатият. — Ние и без туй доста прекалихме. Виното е хубаво нещо, но при условие да не прекаляваш.

Не му личеше да е прекалил. Напротив, седеше все тъй тържествен и непоклатим с разкошната си жълтеникава грива и големите сиви, малко изцъклени очи. Едва когато стана да си върви, разбрах, че е куц. Куцаше силно, като се облягаше на дебелия бастун и накланяше напред огромното си туловище. Но дори в тая походка на инвалид имаше нещо импозантно, сякаш това бе някакъв исполин, който с дързък порив се изтръгва от невидимите, вкопчани в него пигмеи на житейските неприятности, за да следва своя път към далечната и заветна цел.

Уредих сметката и също станах. Вече се мръкваше и бе позахладяло, а в кръчмата нямаше какво повече да правя, защото оскъдните ми средства наистина бяха привършени. Тъкмо излизах от заведението, когато се сблъсках с Ламар.

— Досега те чаках — промърморих.

— Че защо не дойде в печатницата?

— Защото оня каза, че си обещал да се върнеш в „Шефка“.

Той проследи жеста ми, забеляза туловището на отдалечаващия се исполин и се засмя с късия си хъркащ смях:

— И с него ли седя досега?

Кимнах и той отново пусна в ход странния си смях:

— Не стой на входа като портиер. Ела да седнем.

— Свърших си парите — промърморих.

— Това го знам и без да го казваш. Щом си бил с Андрея… Ако не беше свършил парите, той нямаше да си тръгне. Той такива грешки не прави.

Седнахме край масата, запазена за компанията.

— Значи цял следобед прекара с тоя, а? — запита Лалю, когато донесоха виното. — И си приказвахте…

— Ами… приказвахме…

— И за какво толкова приказвахте?

— Ами… за разни неща… Човекът такива работи е преживял… Пътувал е… Бил е в Америка…

Ламар не се сдържа и отново повтори атракцията с хъркащия смях.

— Бе то, че е пътувал, пътувал е. И сега още пътува. Само че и сега, и винаги пътуването му с било от кръчма до кръчма. И все тук, наоколо.

— Е, как! Нали е бил в Америка…

— Каква Америка, бе… — погледна ме снизходително Лалю. — Той до Княжево не е ходил, а ти: Америка… На него това му е вечният номер; да намери някои балама като тебе, дето ще плати сметката. А готов ли си да платиш сметката, може да ти говори и за Америка, и за Филипините, и за каквото щеш.

— Е, нищо ли не работи? Нали е юрист?

— Юрист ли? — Ламар отново изхърка с нотка на презрение. — Може да е бил някога писар в съда, макар че и това не вярвам. Но юрист…

Седмица или две по-късно отново зърнах Лъва в някакво заведение. Той, както и първия път, седеше сам край една маса и отдалече ми махна гостоприемно с ръка. Подминах го навъсен и басовият глас не се обади. Исполинът бе разбрал, че вече съм осведомен.

Нещастието му бе в това, че София бе малък град и баламата, използуван веднаж или дваж, биваше бързо осведомен и отпадаше от играта. Но понеже нямаше друг избор и Ню Йорк бе далеч, Андрея се тътреше от кръчма на кръчма с бастуна и вечния пакет. Пакетът бе твърде необходим като доказателство, че Лъва е изчерпал бюджета си с една непредвидена покупка. Не разбрах никога какво точно съдържаше пакетът, макар че по едно време въпросът ме занимаваше. Предполагам, че бяха някакви никому ненужни годишници или статистически справочници, на които Андрея само понякога сменяше опаковката, когато тя от въргаляне из пивниците съвсем загубваше представителния си вид. Прочее той тътреше пакета и куция си крак от кръчма на кръчма, залягаше край тая или оная маса и чакаше възможни жертви. Чакаше в повечето случаи съвсем напразно, ала това не бе беда: денят все едно трябваше да се убие.

Голямата му, макар и не съвсем сигурна плячка, бяха пиянските компании. По правило той не бе допускан и в тия компании, понеже го смятаха освен за неплатежоспособен, а и за твърде отегчителен събеседник. Достатъчно бе да се вдигне от самотната си маса и да се насочи с куция си крак към общата трапеза, за да му махне тутакси някой оттам с категоричен жест, в смисъл „друм!“ и „да те няма!“.

Но случваше се една или друга компания съвсем да се разпусне по стар славянски обичай. Андрея твърде ценеше тия славянски обичаи, може да се каже, че в това отношение той бе просто славянин по призвание. Тогава настъпваше моментът, когато вече никой не обръщаше внимание кой идва и кой си отива и в подобен именно момент Лъва се примъкваше незабележимо и се настаняваше на някой стол в края на масата. Всъщност в такива случаи той вече не бе лъв, а хиена и захвърлил тържествената си стойка, дори леко се снишаваше, за да не бие твърде на очи. Седеше с угодлива усмивка и с израз на подчертано внимание, сякаш бе приседнал тук само за да се наслади на мъдростите, произнасяни от най-близкия оратор. Защото, както винаги в подобни случаи, оратори бяха повечето от присъствуващите и всички говореха едновременно и всеки се стараеше да си осигури слушател, пред когото да излее сърцето си.

Така че Андрея слушаше с подчертано внимание, дотолкова погълнат от беседата, че дори не забелязваше как собствената му ръка се пресяга и улавя най-близката чаша. Той очевидно изобщо не си даваше сметка какво върши ръката му, а също и устата, което водеше до бързо пресушаване на всички чаши в съседство, а подир туй и до разсеяно посягане към самата бутилка. Понякога тук произлизаше една грозна сцена и ученолюбивият слушател биваше отпращан с вулгарната препоръка да върви на майната си. Ала случваше се и всичко да мине благополучно. Тогава Андрея не само дочакваше затварянето на заведението, но и помъкваше куция си крак подир компанията по посока на някаква пиянска квартира.

Разбира се, като всеки нещастник, той заслужаваше съжаление, обаче му липсваха необходимите качества, за да го получи. Бе твърде огромен, за да го съжаляват. Защото при хората е също като при кучетата. „Какво нещастно животинче! Бедничкото!“ ще изчурулика някоя милозлива дама и ще се навела да погали зъзнещия на студа мъник. Ала същата дама ще отмине с пренебрежение и дори с неприязън едрия гладен пес, който е може би не по-малко нещастен от мъника.

Едничкият човек, способен да го съжали при нормални обстоятелства, се бе превърнал за Андрея във враг номер едно. Това бе собствената му съпруга.

Някога в началото нещата вероятно бяха стояли по-другояче и тя бе очаквала всяка вечер с безпокойство и нетърпение прибирането на любимия мъж. После, когато нощните му отсъствия бяха зачестили, съпругата бе тръгнала сама да го прибира по заведенията. А сетне, в течение на постоянното обикаляне и киснене из кръчмите, постепенно и тя се бе пропила.

Сега вече жената не идваше да го прибира. Нито дори да му прави компания. Нито даже да му устройва скандали. Просто сядаше на някоя съседна маса, сама, най-вече сама, тъй като не бе дотам свежа и съблазнителна, та кавалерите да се лепят за нея. Поръчваше си чаша вино, ако средствата й позволяваха такъв разкош, и започваше на висок глас монолога си.

Монологът неизменно бе адресиран към съпруга, макар въпросният съпруг да бе третиран като трето лице и по-точно като „тоя мръсник, дето ми почерни живота“. Това бе всъщност своеобразна обвинителна реч, наситена с богати факти и доста монотонни коментарии, смесица от сърцераздирателни жалби и улични епитети, от колоритни разкрития за семейния бит и интимни подробности, които биха накарали всеки по-целомъдрен читател да се изчерви.

За да не я изхвърлят на улицата, тя се пазеше от излишни вопли и писъци, но в същото време говореше достатъчно високо, та да я чуят. Съпругът наистина се правеше, че не чува. Ала другите чуваха. Така че колкото и да бе дебелокож, най-сетне се принуждаваше да поеме курс към изхода. Куцаше тежко и драматично, като исполин, вървящ срещу страшното течение на живота и устремен към заветната цел.

Постигнала малкото си отмъщение, съпругата тутакси загубваше интерес към света и битието. Тя седеше, навела глава и вперила безсмислен поглед в кръчмарската маса, сякаш напълно забравила къде всъщност се намира и защо. Може би продължаваше монолога си, само че вече наум.

Един ден чух, че я бил прегазил трамвай. Траурната лента от някакъв не твърде чист парцал, която се появи върху ревера на Лъва, потвърди слуха. Лъва бе тъй облекчен от преждевременната загуба, че въпреки безспорния артистичен талант не успяваше да си придаде опечален вид. А много му се искаше да има такъв вид, защото това би увеличило шансовете за някоя съболезнователна почерпка. Само че тоя човек не можеше да предизвика съжаление. Бе прекалено огромен и внушителен, за да предизвика съжаление.

Едрата и здрава физика бе неговият шанс и неговото проклятие. Спиртосан като музеен експонат в стъкленица, оглупял до степен да борави с десет фрази, половината от които се свеждаха до лъжи, а останалата половина — до по-преки или по-косвени молби за почерпка, той противно на всички медицински принципи продължаваше да живее и да кръжи около кварталните кръчми или, залегнал в мрачините им, да дебне като огромен хищник теоретично възможната поява на митичния балама. Връстниците му, водещи порядъчен живот и не пропускащи часа на утринната гимнастика, мряха като мухи. По-младите от него също започваха да напомнят за себе си в лаконични и скръбни съобщения, разлепвани по оградите. А той, хванал в една ръка бастуна, а в друга легендарния пакет, продължаваше да тътри куция си крак от кръчма на кръчма, безсмъртен и непоправим, напук на всички промени в тоя наш преходен свят.

Най-после, разбира се, и той умря. Поне така разправяха, в което аз лично не съм твърде сигурен. И когато се случи да мина край някоя шумна и задимена пивница, изпитвам смътното подозрение, че вътре, нейде там в най-далечния ъгъл, може би все още се крие жълтогривият лъв, дебнещ вероятния будала или очакващ у тая сбирщина наоколо най-сетне да заговори гласът на славянската кръв и да лумне един гуляй, ама един такъв гуляй, че дори да не забележат как Андрея се е присламчил на масата и мълчаливо се е включил в консумацията.

* * *

Мъртвите дни… Но мъртвите дни бяха не само дните на алкохола. Изобретателното човечество е измислило най-различни и трудно изброими способи, за да утрепеш един ден. Можеш да хвърляш зарове или да шляпаш карти, да тичаш по жени или да си упражняваш походката в модни танци, да киснеш по кафенетата или из градините, да се разплуваш в безделие или дори да работиш упорито и тъпо, а резултатът да бъде все същият: мъртвите дни.

За доказателства не бе нужно да ходя много далече. Едно от тях дремеше в същия този момент оттатък в кухнята — нашият домашен прислужник. Той бе всъщност най-първо прислужник в академията, но оттам го бяха изхвърлили заради хроническата му леност и баща ми го бе прибрал. Забравил съм вече името му, понеже ние му викахме Американеца или Янки. На младини бе заминал за Щатите с намерение да спечели пари, да се върне на село, да купи имот и да се задоми.

Плановете му бяха се осъществили частично. Посветил се бе на гостилничарството. Отварял бе бараки край шосетата или индустриалните центрове, за да храни простолюдието с бифтеци и пържени картофи. Поспестил бе и малко пари. Обаче в тая игра — да прибавяш към вече спечеления долар още един долар, а сетне още един и тъй нататък до безкрай — има нещо увличащо, поне за някои хора, като нашия Янки. Така че той бе продължил тая игра на долар плюс долар и прочее с намерение да закръгли капитала до необходимата степен. Ала понеже никой никъде не е казал каква е точно тая необходима степен и понеже в една гостилничарска барака доларите не валят като проливен дъжд, Американеца бе приел предложението на някакъв съдружник за отваряне на по-голямо предприятие. Бе приел предложението и бе дал спестяванията си, от които не му бе съдено да получи обратно нито цент. Съдружникът го бе изиграл с такава безпощадна виртуозност, че Янки трябваше или да се обеси, или да си плюе на ръцете, да спечели с хамалски труд сумата за параходния билет и да се върне в България.

Той бе избрал втората възможност и един ден бе стъпил с празни джобове и свито сърце на родна земя. Желанието му бе да стане готвач, ала в момента никой нямаше нужда от готвачи. Можеше да се върне в родното село, но го бе срам от познатите, пък бе и отвикнал от полската работа. Затуй бе предпочел да стане прислужник.

Готвеше наистина забележително. Благодарение на него обедите ни се бяха превърнали в малки празници. Обаче за тия малки празници се налагаше да плащаме доста скъпо. И то не само с пари, а и с физически труд. Американеца не бе способен за нищо друго, освен за готвене, така че цялата къщна работа трябваше да бъде поета от мене и от брат ми. Приключил сервирането на поредния галаобед, Янки се изтягаше на миндерчето в кухнята и потъваше в тиха дрямка. Когато му омръзнеше да лежи на една страна, обръщаше се на друга или се обтягаше като мъртвец по гръб и вперваше неподвижен поглед в тавана. Вероятно правеше разбор на живота си и — също като мене сега — се питаше къде е грешката.

Бях убеден, че съм в състояние да му кажа къде е грешката и по тоя начин да го освободя от продължителните и мъчителни размисли. Бях убеден, ала това вероятно бе само резултат на младежка самонадеяност.

Защото какво всъщност щях да му кажа? Че е трябвало да спре навреме, да се прибере и да се задоми. А кой и как може да разбере кога точно трябва да спре? И каква би била разликата, ако той дремеше на един миндер не в качеството на прислужник, а на собственик гостилничар? Съществена разлика наистина, но главно в сферата на самочувствието.

Вярно е, че Американеца бе работил къртовски. Обаче въпреки поговорката „Залудо работи, залудо не стой!“, аз и до днес не съм успял да придобия особено уважение към труда сам по себе си. Един от моите съседи например също къртовски работи. Откакто е влязъл в апартамента си, вече повече от десетилетие, той все работи. Стърже ожесточено стената, за да постави нови тапети, или я разбива, за да вгради висящо шкафче, или дълбае дупка в бетонната плоча, за да украси тавана с гипсова розета. Квартирата му вече е обзаведена като бонбониера, точно според измеренията на неговия вкус, една бонбониера с ковьорчета и финтифлюшки, но той продължава да работи. Не знам какво още открива за работа и за усъвършенствуване, ала все тъй упорито продължава да стърже и да чука. Наклонен съм дори да смятам, че за него обзавеждането е най-вече повод. Важното е да върши нещо, да изразходва силите си, да върти чука или да дълбае с длетото, а може би и да се упоява с мисълта, че апартаментът като реалност все повече се слиза с апартамента като мечта. За това десетилетие хората построиха заводи, училища, нови квартали; за това десетилетие и сам той, моят съсед, би могъл с изразходвания труд да вдигне цяла сграда. Но вместо това той седи приведен в антрето и дълбае в стената вечната дупка, на която може би едва по-късно ще потърси някакво предназначение.

Някой може би ще помисли, че преувеличавам или че се касае до патологичен случай. Но не разбираме ли и ние нерядко това „върша работа“ в елементарния смисъл, който физиката влага в тая фраза. Суетенето, блъскането, тичането без цел или с нищожна цел, дори симулирането, че работим, ние сме свикнали да наричаме „работа“, без дори да си даваме сметка, че тази работа всъщност не влиза в работа.

Хората, които твърдят, че леността действува затъпяващо, са без друго прави. Не знам само дали работата без цел и без смисъл действува по-различно. Не знам дали действува по-различно и механичният труд, осъществяван без желание и без мисъл.

Разбира се, ученият икономист ще ни каже, че и механичният труд може да бъде общественополезен. Ала това, което в момента ме интересува, е: дали той е полезен за индивида. И просто не мога да се освободя от предубеждението, че работата заслужава респект само когато е равнозначна на творчество.

С това съвсем не искам да кажа, че житейската несполука на Американеца е била фатално програмирана от обстоятелството, че той е бил годен само за труд от ниска категория. Или че Андрея, за да осмисли живота си, е трябвало да използува умението да лъже, като стане писател. Някои хора от някое време насам виждат понятието творчество непременно в благородния ореол на големите научни и художествени открития. И съответно на това хиляди младежи — понеже науката е трудна работа — се насочват към изкуството, без дори да си дават сметка, че понякога влечението към художественото творчество е резултат не на жаждата да твориш, а на желанието да блеснеш.

Може да е от простотия, но мене ми се струва, че творческият момент има място във всяка област, даже при най-прозаичните форми на труд. Добрият дърводелец е създател на по-съдържателни произведения от бездарния скулптор и селянинът, който сее жито, е повече творец от посредствения поет, който сее празни фрази.

И въпросът не е само в туй, че човекът — работник или поет, земеделец или инженер — създава полезни вещи, а и в това, че избягва грешката на пропиления живот, че осмисля съществуването си, че без непременно да докопчва това смътно нещо, наричано щастие — кой ли всъщност го е докопчил, — добива самочувствието на съдържателност и достойнство.

Може да е елементарно, ала човек не разполага с хиляда начина да осмисли съществуването си. А и да ги има, те в края на краищата се свеждат до едно: да остави валидна следа. Което значи да измени, на макар и на йота съществуващото преди него и около него. И то да измени в определена насока. Защото да разрушиш, да подпалиш, да окаляш, туй също е изменение и също е следа, само че валидна с отрицателен знак.

Понякога се казва: дори поколение да създадеш, пак е нещо. Може да е нещо, а може да е нищо. Например ако създаваш пройдохи или паразити. Подобно продължение на рода е по-лошо дори от туй, да вършиш работа, която не влиза в работа.

Казва се също: герой беше човекът, загина като борец. Да, но борец за какво? Героизмът за самия героизъм и плоденето за самото плодене, и бъхтането за самото бъхтане — всичко туй трудно може да придаде стойност на човешкия живот.

А иначе високата цел е напълно достъпна на всеки нормален човек, без той непременно да се е издигнал до сияйната кариера на естраден певец. Целта да служиш на хората върху попрището, което ти приляга и за което си надарен. Целта да превърнеш всекидневната работа в творчество. Целта да бъдеш полезен на себе си по единствено възможния начин — като бъдеш полезен на другите. Тогава няма никакъв риск да лежиш апатично, забол празен поглед в тавана, и да се питаш: къде е грешката?

Но да се върнем към действителността и по-специално към онова ненаказуемо престъпление, наричано убиване на времето.

В годините на моята младост умението да се убива времето бе въздигнато от известни слоеве до нивото на изтънчено изкуство и до критерий за светско поведение. То се проявяваше с най-голям финес в новогодишните и пролетни балове, в обедите и вечерите на Юнион клуб, чийто вход бе зорко охраняван от портиера в ливрея, в приемните дни на заможните дамички, в чайовете, журовете или каретата на бридж и покер, дето си даваше среща златната младеж на буржоазните семейства. Аз, разбира се, не принадлежах към златото на нацията и затуй всички тия висши прояви ми бяха познати главно от мълвата.

Ала заниманията за убиване на времето бяха достъпни и на простосмъртните. Върху картата на тогавашната столица твърде лесно биха могли да се нанесат съответните територии на безделието. Улиците, предназначени за разходки, за показване на новия костюм и за оглеждане фауната на противния пол; американските и виенски сладкарници, където можеше да се срещнеш с любимото момиче и където момичета, необременени в момента от срещи, си разменяха забавни сплетни; кафенетата, предназначени изключително за самци, дето трещяха ротативни машини или тропаха пулове; значително по-тихите свърталища, обитавани от картоиграчите; реномираните аперитиви и първокласните ресторанти; най-сетне няколкото кабарета, чиито червени неонови фирми и начервени бар дами бяха призвани да придадат на столицата изгледа на западен град — всичко това бе твърде обширно и пъстро като бит, за да бъде изчерпано в едно лаконично описание.

Тъкмо по тая причина и за да не губим излишно време, ще се огранича с малък спомен за Жоро, моя приятел от детинство, чиято обаятелна фигура бе просто олицетворение на принципа „живей живота си“, поне както някои го разбираха в ония години.

Жоро бе мой съученик в гимназията, но за разлика от мене имаше привилегията да живее като свободен човек: да си наема квартира, да се храни в гостилница и да ходи на кино, когато му скимне. Бащата, заможен селянин, всеки месец акуратно изпращаше вълшебния запис, който даваше на Жоро самочувствието на истински столичанин.

Първата му страст, в която частично увлече и мене, беше спортът. Спорта обаче той го разбираше не като перчене по стадионите, а като полезна дейност с определен практичен ефект:

— Трябва да научим бокса — убеждаваше ме Жоро. — В тоя свят на фашисти и гангстери боксът е по-необходим от латинския.

Така че един ден ние с него поехме към кино „Камео“, дето срещу скромно заплащане в определени часове се даваха уроци по бокс. Платихме си таксата, съблякохме се в някаква тясна стаичка, вмирисана на застоял цигарен дим и нечисто бельо, и влязохме в залата. И тъй като зяпачите значително надвишаваха броя на курсантите, нашият ред бързо дойде. Жоро бе по-нетърпелив и пръв излезе на ринга. Учителят, който го очакваше там по къси гащета, го светна вместо приветствие с тежката ръкавица и го събори на тепиха.

— Защо ме биете? — промърмори обидено Жоро, когато успя да се изправи.

— Ами ти защо не се отбраняваш? — запита на свой ред учителят. — В бокса, мойто момче, има две неща, само две: да се отбраняваш и да нападаш.

Жоро обаче не успя да стигне до второто нещо, понеже класният ръководител наново му стовари една ръкавица в лицето и наново го прати да мирише тепиха.

— Сега е твой ред — рече ми Жоро, като се измъкваше от ринга.

— Имаш много здраве — отвърнах.

— Ама нали сме платили…

— Нищо, че сме платили.

С това всъщност и приключиха спортните ни занимания.

В резултат на известни влияния у приятеля ми бе възникнал един малко особен възглед за живота, третиран като приключение. Доколкото си спомням, тия влияния не бяха книжни: учебните занимания го бяха накарали да намрази не само книгите, но и самия процес на четенето. Поуките си черпеше по-скоро от тая богата школа, през която всички минавахме — кварталното кино. Макар че човек може да свикне да лъже и без помощта на седмото изкуство. А лъжеше ужасно.

В лъжите му освен влечението към авантюрата бе зашифрована и втората движеща го сила: желанието да се похвали с авантюрата, сиреч да блесне пред околните, изобщо да видят те, че имат пред себе си един страшно смел, страшно изобретателен и страшно очарователен млад човек, пред когото падат всички — и коварни врагове, и красиви жени, — едните сразени от безпощаден юмрук, а другите — от жарък поглед.

Жоро се стараеше според силите си да насели с приключения не само лъжите си, но и реалния си бит. В това отношение най-много му се отдаваха любовните авантюри, понеже притежаваше за целта достатъчно приятна външност и достатъчна наглост. Обикновено най-първо завързваше връзка с поредната хазяйка или с нейната дъщеря — той имаше обичай да си избира жилище не според вида на квартирата, а според вида на хазяйката. Това бе един бърз успех, за който също тъй бързо трябваше да съжалява, защото скоро след това започваше флирт и с някое прелестно същество от насрещната кооперация. За тия флиртове от разстояние Жоро си бе изработил цяла система от знаци, далеч по-богата от езика на глухонемите. Изпитвахме истинска естетическа наслада да следим от ъгъла на стаята как, застанал на прозореца, блещи очи, криви уста, движи ръце и прави най-невероятни знаци с десетте си пръста, всичко това, за да протелеграфира лаконичния текст: „Ще те чакам утре в пет на ъгъла до кино «Роял»“.

Лишен от излишна надменност, Жоро не пренебрегваше и търговското съсловие, като установяваше бърз контакт с дъщерята на бакалина, а също и трудовото селячество, представено от червенобузестата прислужница на съседите. Освен това взимаше уроци по цигулка само затуй, че учителката бе една такава пищна жена, та да ти падне шапката, и от чисто роднински чувства поддържаше връзки с някаква далечна братовчедка.

Всички тия прояви на човешко общуване, без да се броят случайните познанства, така обременяваха дневното му разписание, че едва пристигнал на едно място, той се сещаше, че трябва да тича на друго и едва — настанил се в кварталното кино, внезапно се плясваше, отчаяно по челото, промъкваше се през пълната редица, без да обръща внимание на ругатните, и забързваше към изхода.

При цялата си заетост Жоро успяваше да намери време и за други занимания. Имам предвид не толкова уроците, колкото участието в някой дружески покер или в инцидентно запиване около дамаджана с домашно вино. Разбира се, и при покера, и при запиването неизбежно настъпваше мигът, в който Жоро се сепваше и с обичайното плясване по челото или с едно „Ей, тя ме чака“ скачаше и хукваше нанякъде. Това много дразнеше околните. Главно, защото смятаха, че лъже, за да блесне. Лъжеше ужасно наистина. И бе способен да скучае цели два часа, като се спотайва в кварталната градина, само за да повярваме, че в същия тоя миг се люшка в треската на любовта в някоя дамска квартира.

Не бе никак лесно да разберем докъде се простират реалните му подвизи и откъде започват измислиците. Предполагам, че и той самият не винаги си даваше точна сметка за това, понеже след като повтореше пет пъти една лъжа, започваше сам да вярва в нея. В главата му цареше същата бъркотия, каквато съществуваше и в бита му. Понякога бе твърде практичен, понякога — отчаян фантазьор. Губеше дните си за срещи и всевъзможни глупости, но в същото време мечтаеше и за световната революция. Революцията, разбира се, той си я представяше в обичайния за тази възраст вариант — обстрелваната от противника барикада, върху която изведнаж застава в цял ръст героичният Жоро и със знаме в ръка повежда унижените и оскърбените на победен щурм.

Би могло да се предполага, че след завършване на гимназията бозата в главата му ще се поизтече, ала стана обратното. Треската да живее живота си по всички възможни направления все повече го обсебваше и все повече засилваше хаоса. Записваше една специалност, за да се прехвърли следния семестър в друга; решаваше да стане шампион по билярд и почваше да кисне по цели зарани в „Кристал“, но месец по-късно се преселваше в „Палма“, за да се посвети изцяло на бриджа; започваше усилено да учи френски, убеден, че мястото му е само в Сорбоната, но след като учителката се оказваше несговорчива жена по тънката тема, намразваше тутакси и Сорбоната, и цялата френска цивилизация.

Повечето му занимания бяха свързани с все по-нарастващи разходи, които вълшебните записи на таткото вече не бяха в състояние да покриват. Затуй голяма част от времето му бе заета от сложните взаимоотношения със заложните къщи. Бе овладял до съвършенство изкуството да залага една вещ, за да освобождава друга и да плаща лихвите за трета, да отнася зимния балтон, за да прибере лятното сако и да създава между цигулката, фотоапарата и часовника си такива сложни отношения, пред които билярдните карамболи бяха съвсем проста работа.

Когато обаче почна да навлиза и в живота на нощните заведения, разходите така неимоверно нараснаха, че вече никакви комбинации не бяха в състояние да предотвратят катастрофата. Опрян върху солидните си житейски познания, почерпени най-вече от американските филми, Жоро отпърво се насочи към идеята да обере някоя банка.

— Пистолетите и маските аз ще ги осигуря обясняваше ни той, като се разхождаше въодушевено напред-назад в квартирата си. — Руски ще застане на вратата, за да не пуска никой да влиза и излиза, а ние с тебе за две минути ще пребараме гишетата и — файром!

— Няма да стане — отвръщах скептично.

— Добре, щом те е толкова страх, ти ще стоиш на вратата, а ние с Руски ще оберем касата.

— Няма да стане — обаждаше се и Руски.

Руски бе подхвърлено белоемигрантско дете, израсло на улицата като пройдоха. Жоро го използуваше в качеството на помощник, за да тича по заложните къщи или да разнася любовната кореспонденция, доста еднообразна по характер: „Неотложна работа. Предлагам срещата утре, по същото време. Твой Жоро.“

— Ей, че сте страхливци! — негодуваше Жоро. — Ти че си страхлив, това го разбрах още като ходехме да учим бокс в „Камео“. Ама Руски…

Да, Руски го бе дълбоко разочаровал. Руски, а също и целият човешки род. При такива пъзльовци и медузи как да обереш цяла банка! И понеже се бе оказало невъзможно да обере банка, Жоро се залови за следващия вариант: да обере Дъртия.

— Как така ще ограбиш баща си, бе? — опитвах се да го разубедя.

— Ами какво да го правя, като е капиталист… — отвръщаше Жоро с безпомощния израз на човек, принуден да изпълни един неприятен дълг.

Дъртия, както го наричаше синът, бе селски бакалин и бе скрил на времето зад долапа солидна сума долари. Жоро бе убеден, че баща му отдавна е забравил доларите, пък и да не ги е забравил, кога ли ще му потрябват долари, че да бръкне и да разбере какво е станало.

Прочее, той замина да навести Дъртия, за да изрази синовната си почит и да свие доларите. А когато наново се появи в столицата, кабаретната епопея се развихри с пълна сила.

Нощните заведения се отличаваха главно по имената си — „Риунионе“, „Максим“, „Етоал“, „Империал“ или „Паризиана“. Вън от това те бяха все от един тип — розов неон, сластен полумрак, приглушени саксофонени вопли, бар дами с дълбоки деколтета и келнери в смокинги, без да броим напитките, предлагани на десеторна цена. Имаше, разбира се, и атракции — голи бедра и полусъбличания, — но за тяхното ниво не се проявяваха особени грижи, тъй като пияните са невзискателни, а кой ще ти влезе трезвен в кабаре. Женският персонал с оглед на квалификацията се доставяше главно от Централна Европа, обаче не липсваха и туземни стажантки, които също обичаха да се правят на чужденки.

Жоро понякога ме мъкнеше в едно или друго от тия заведения, ала аз нямах особена страст към тях, понеже тук поради високите цени една бутилка трябваше да се консумира цялата вечер, а моята максима беше или да пия, или да не пия, но в никакъв случай да не се лигавя пет часа с две чаши. Имаше, разбира се, и случаи, когато приятелят ми се разгуляваше тъй, че бутилките хвърчаха една след друга, обаче това ставаше, естествено, не в моя чест, а в чест на някоя професионалистка, присламчила се на масата, за да му вземе акъла с дълбокото деколте и с морните обещаващи погледи.

Една от тия кобри едва не му видя сметката. Кобрата бе всъщност още подрастваща, но зад гърба й се бе притаила твърде опитна майка. Между младата бар дама и Жоро започна някаква сложна и дълга игра, в която на Жоро се падна ролята на губещ. Разбрах го, когато една ранна заран дойде да ме събуди, за да съобщи:

— Свърши се! Сгодих се!

— За коя? — запитах от приличие, тъй като отговорът предварително ми бе известен.

— За Люси.

— Честито. Сега вече наистина имаш нужда от пистолет.

Жоро ме погледна с безпомощния си поглед, който изваждаше винаги след забъркването на някоя каша, и промърмори:

— Ами какво да правя…

— Нали ти казах: купи си пистолет. Или си вдигай чуковете. Изчезвай. Махай се.

— На всичко отгоре и доларите са на привършване… — избъбра той.

Фразата прозвуча съвсем приглушено, защото Жоро вече се беше изтегнал на леглото, от което току-що ме бе вдигнал, и започваше да се унася. Годежният банкет очевидно бе протекъл на високо ниво.

Той може би нямаше да вземе съвета ми на сериозно, ако не бяха малко грубите машинации на младата кобра и особено на старата. Те прекалено бързаха, опасявайки се, че щом работата се проточи, женихът ще бие отбой. Ангажирали бяха вече луксозна брачна спалня, търсеха подходяща квартира и настояваха Жоро час по-скоро да уведоми баща си. Защото съвсем не бе трудно да се отгатне, че за тях главният обект не бе синът, а бащата.

Изплашен от тая светкавична дейност на двете кобри, приятелят ми реши да избяга. По онова време нито неговият акъл, нито моят стигаше за нещо повече. Да избягаш… Вечният порив. Примитивният рефлекс. Да избягаш от къщи, след като си направил беля, да се измъкнеш от квартирата, след като си заборчнял на хазяйката, да се преселиш в друг град, след като си предизвикал скандал — също както моят познат, учителят. Да избягаш и да почнеш отначало. Като че ли е възможно да почнеш отначало. И като че ли е възможно да избягаш.

Но Жоро бе не само човек на съдбоносните решения, а и на високите цели. Обирането на банката му се представяше като акт ма социално възмездие. Ограбването на Дъртия му се рисуваше като един макар и скромен епизод от борбата срещу капитализма. Но нима можеше предстоящото бягство да се сведе до малодушна капитулация, вместо да се облече в тържествената тога на героично намерение? Затуй съвсем не се учудих, когато няколко дни по-късно ми довери:

— Ще избягам в Съветския съюз.

— Те там само тебе чакат.

— И да не ме чакат, все имат нужда от хора…

„И то такива като тебе“ — рекох да кажа, но премълчах. Каква полза да влизам в спор с поредната му фантазия, която нямаше никакъв шанс да се превърне в нещо повече от фантазия.

Обаче Жоро наистина изчезна. Вместо него се появи баща му. Установил липсата на доларите, той трябваше сега да установи и липсата на сина си.

Блудният се завърна едва подир няколко месеца. Бе доста мизерно облечен и доста поотслабнал — както се и полага на един блуден син, — ала самочувствието му си бе все тъй героично. Да предавам точно разказа му, би означавало да напиша отделна книга. Трудна задача, особено при положение, че и до днес не знам кое в тоя разказ бе истина и кое — поетическа волност.

Така или иначе, приключенията в брутния си вид се свеждаха до следното: Жоро бе прескочил пътем до Дъртия, откъдето наново се бе запасил с пари по втория начин. Подир туй бе взел курс към Дунава и бе уредил срещу съответно заплащане прехвърлянето си на румънския бряг. Прекосил Румъния и стигнал до Днестър, той бе попаднал тъкмо в най-сюблимния момент в лапите на граничната полиция, а оттам и в затвора. Но с помощта на парите, които бил скрил нейде си, бе успял да подкупи властите и да се измъкне обратно в България.

— Значи отиде и се върна, без никой у нас да те усети? — запитах, когато свърши повестта си.

— Че ти как мислиш? — запита той на свой ред, като ме погледна с достойнство.

Искрено казано, мислех, че всичко е едно свободно съчинение и че Жоро не е ходил никъде, освен може би до Варна, дето се бе търкалял по кръчмите и по плажа, докато привърши авоарите си. Оказа се обаче, че не съм бил съвсем прав. Може да не бе стигнал до Днестър, а само до букурещките вертепи, но при всички случаи бе прехвърлял Дунава. Защото два месеца по-късно ми бе връчена призовка за свидетел, която опровергаваше едновременно и мене, и Жоро. Той бе преминавал нелегално границата, и то съвсем не без да го усетят.

Жоро отново бе издимил нанякъде, така че в определения ден се отправих сам към Съдебната палата. Загубих цяла заран в чакане, додето съобщиха, че делото се отлага поради неявяване на обвиняемия.

В близките месеци същият номер се повтори още три пъти. При всяко насрочване на делото адвокатът успяваше да го отложи, като развяваше пред съда разни медицински, доказващи трагичното здравословно състояние на подсъдимия.

Най-сетне един ден случайно срещнах въпросния подсъдим нейде по Леге. Той вероятно току-що бе излязъл от Втора шуменска или от друго подобно заведение, защото имаше твърде цъфтящ, дори прекалено цъфтящ вид.

— Слушай, идиот такъв — рекох с обичайната си фамилиарност, — докога ще се измъкваш от съда и ще ни разиграваш като маймуни?

Жоро сложи заговорнически пръст на устните си:

— Шшшт! — изшътка той толкова звучно, че минувачите ни изгледаха любопитно. — Такава е играта! Адвокатът си знае работата. Всичко, вика, трябва да стане, както някога в лондонския съд…

— Отде да знам какво е било в лондонския съд — забелязах с досада.

— Как „какво“? Много ясно „какво“. Делата толкова години са се отлагали, че когато е почвало следващото заседание, съдията за всеки случаи е питал „живи ли са страните“?

Перспективата да се мъкна в съда, докато са живи страните, не бе твърде радостна, но надеждата ми беше, че Дъртия ще намери необходимата сума, за да потули делото. Така и стана. Предполагам дори, че е изкашлял сумата не без известно доволство. Бе заплатил скъпичко за урока на сина си, ала урокът се бе оказал полезен. Жоро се изтръгна от властното обаяние на Авантюрата. По-точно, сведе я до баналния женкарлък в границите на квартала и до невинните почерпки в кварталната кръчма. Даже свърши университета. Даже получи добра служба. Даже се задоми.

Мъртвите дни ли? Сега те бяха изцяло в миналото. Работеше наистина без особено вътрешно убеждение, но имаше възможност да си пийне спокойно на обед ракийката с приятели, да се нахрани добре в къщи, да поработи отново следобед, а сетне наново да пийне или да кръшне за разнообразие при някоя съседка, после да се прибере в семейното гнездо и додето хапне, додето пречете вестника или се позабавлява с децата, току-виж, дошло време за лягане. Мъртвите дни ли? Младежки увлечения, нищо повече.