Барбара Делински
Откровения (6)

Шеста глава

Диандра не се изненада, че следващата сутрин се събуди едва в десет. През нощта дълго бе лежала в леглото си, заслушана в звуците откъм стаята на Грег, а когато най-после се унесе, спа леко и неспокойно. Някъде на разсъмване се събуди и мина на пръсти по коридора. Лампата му бе загасена, ала през прозореца се процеждаше достатъчно светлина, за да види, че Грег спи дълбоко. Едва тогава заспа и тя.

Сигурно щеше да спи и до по-късно, ако не я бе събудило непрекъснатото звънене на входната врата. Отне й цяла минута да си спомни, че Фредерик бе заминал, после скочи от леглото, грабна ризата, която бе носила предния ден, и я навлече върху тениската. Изтича боса по стълбите и погледна през шпионката. Опря се на вратата, после се изправи и отвори.

— Здравей, чичо Алекс — стисна яката на ризата си, като се помъчи да изобрази някакво достойнство в това напълно недостойно облекло. — Каква изненада!

— Изненадата беше моя, когато научих, че си тук — отвърна Алекс малко лукаво и положи една механична целувка върху бузата й. После, без да се спира, влезе в коридора, затвори вратата зад себе си и укорително я огледа. — Това не е най-хубавото от нашия щанд за бельо.

Диандра нямаше нужда да върне погледа му, за да се увери, че чичо й бе облечен безупречно. Той бе красив мъж и изглеждаше още по-красив заради добрия си вкус за дрехи. Като стоеше сега пред него, облечена със стара тениска и измачкана риза, с голи крака, с разрошена коса и без грим, се чувстваше много класи по-ниско.

— Не съм на работа — обясни тя.

— Аз чух друго. Чух, че Барт те е изпратил тук да опразниш къщата. Този стар козел. Знаел е, че ще трябва бързо да я продаде, защото иначе аз ще наддавам, а не е можел да понесе тази мисъл.

Диандра не бе сигурна, че както още не се бе разсънила, бе готова за студена война, затова смени темата:

— Как е леля Елън?

За щастие Алекс пое. Гласът му отново стана нормален:

— Добре е. Изпраща ти много поздрави. Пита дали няма да ни дойдеш някоя вечер на гости, както си тук.

Диандра можеше да измисли колкото иска други неща, които би предпочела да прави.

— Ъъъ, не знам дали ще имам време. Иска ми се да свърша тук и колкото може по-бързо да се върна във Вашингтон. Но благодаря за поканата.

— Е, поканата си остава в сила — едва го бе казал, и вдигна очи.

Диандра се обърна и видя Грег на стълбите. Бе облечен само с едни провиснали джинси, косата му бе разрошена, а очите полуотворени. Нямаше никакво съмнение къде е бил преди минута.

— Как си, Алекс? — попита той с надебелял от съня глас, дойде до Диандра и протегна ръка. Макар че не харесваше Алекс, винаги се бе старал да поддържа добронамерените професионални отношения, които Барт бе наложил.

— Не съм зле — отвърна Алекс, ала в гласа му прозвуча нова нотка. Той погледна към Диандра с открито неодобрение. — Когато чух, че вие двамата сте тук заедно, реших, че е по-добре да дойда да видя да не сте се избили. Изглежда, че съм се тревожил не, за каквото трябва.

Едва тогава Диандра осъзна каква картинка бяха двамата с Грег. Отвори уста да възрази, но той я изпревари. Гласът му изведнъж прозвуча по-ясно, по-дълбоко, по-опасно:

— Много смело заключение.

— Обвиняваш ли ме? — попита Алекс. — Сега е десет часа в сряда, а вие двамата имате вид, сякаш току-що сте се измъкнали от леглото.

Грег застана по-близо до Диандра.

— Вярно е.

— От две отделни легла — подчерта Диандра. — Не ти вярвам, чичо Алекс. Знаеш как се отнасям аз към Грег и как се отнася той към мен. Какво си мислеше? — Алекс се вгледа мълчаливо в нея. Тя го бе виждала да се вглежда по този начин, не в нея, а в майка й. Майка й лесно се справяше, просто тръсваше глава и се обръщаше на другата страна. Диандра съвсем нямаше това спокойствие. — Барт ни изпрати двамата да прегледаме къщата — обясни тя напрегнато, — и би било много глупаво единият да живее на хотел. Ала, повярвай ми, никой от нас не иска да е тук, нито заедно, нито, както и да било — ядоса се, че трябва да дава обяснения и вирна брадичка. — А дори и нещо да ставаше, това няма никакво значение. Аз съм възрастен човек. Мога да правя каквото искам.

— Вярно е — отсече строго Алекс. — Дано само когато правиш каквото искаш, да знаеш какво правиш.

— Винаги — заяви Диандра, после стисна зъби и зачака следващия му ход.

Този, който пръв се умори от изчакването, бе Грег. Стоеше толкова близо до Диандра, че тя чувстваше топлината на кожата му през два пласта ризи. Той прокара ръка през лицето си и подзе:

— Много е рано сутрин като за това, Алекс. Какво ще кажеш да го отложим?

Алекс стоеше сковано.

— Няма нужда. Отбих се само да ви кажа, че ако ви трябва нещо, докато сте в града, трябва само да се обадите.

— Много мило. Благодаря ти.

Диандра премълча.

Алекс й хвърли един последен остър поглед, обърна се и си тръгна.

В момента, в който вратата се затвори зад него, тя се втурна в кухнята и сърдито се зае да прави кафе. Докато го смля и сложи водата, се бе поуспокоила. Обърна се да се облегне на масата и скочи, като видя Грег на вратата.

От мисълта, че я бе наблюдавал, без тя да знае, й стана много неприятно.

— Нямаш ли какво друго да правиш, освен да стоиш тук и да зяпаш?

— Не зяпам.

— Прав си. Ти просто си стоиш тук колкото си искаш спокойно — посочи с пръст към входната врата. — Не те ли ядосва това, което каза Алекс? Той помисли, че спим заедно.

— Е, и?

— Е, и това не е вярно! Но ти знаеш какво ще стане сега, нали? Клюкарската агенция ще гръмне.

— Е, и?

— Е, и това е противно!

Грег невъзмутимо пъхна ръце в колана на джинсите си.

— Не реагираш ли малко прекалено остро?

— Не! Няма начин аз да спя с теб. Ти си арогантен, себичен и амбициозен дотолкова, че си безмилостен, коректен си само когато ти изнася, а когато не ти изнася, си некоректен като тарикат. На всичкото отгоре си и женкар.

И въпреки това й действаше. Диандра не разбираше защо, след като откак се помнеше, й бе трън в очите. Обаче й действаше. Само по джинси и с това високо, стройно, мускулесто тяло бе повече мъж от всички, които бе срещала за тридесет и две години. А това бяха глупости, защото бяха обречени да бъдат съперници.

— Какви клюки си слушала ти? — попита той, ала преди да бе свършил, й обърна гръб и тя се озова сама.

В кухнята се чуваше само звукът на варящото се кафе и думите му дълго отекваха в главата й. „Какви клюки… Какви клюки… Какви клюки…“

Едва след като се върна в стаята си, взе си душ, облече се и дойде в кухнята за втора чаша кафе, Диандра си призна, че Грег бе прав. Бе слушала клюките, и то толкова много, че вече не можеше да си спомни кой какво бе казал. Сякаш цял живот бе събирала пикантни новини за Грег — не че я вълнуваше, просто си пазеше интереса. В края на краищата, разсъждаваше тя, ако трябваше да се защитава от него, трябваше да знае какво прави той.

Затова бе слушала мълвата, макар да знаеше колко можеше да е невярна — а когато ставаше дума за Грег, никак не бе обективна. Чуваше, каквото искаше да чуе, вярваше, каквото искаше да повярва. В интерес на истината, почти нищо не знаеше за него.

А това, осъзна Диандра, трябваше да се поправи.

Наля му чаша кафе и я разреди, после си спомни за предишната нощ и я разреди още повече и я отнесе заедно със своята в кабинета. Наметнал една фланела, Грег седеше на пода и държеше малка книжка. Когато тя се приближи, остави книжката и предпазливо погледна първо към нея, после към чашата.

Диандра му я протегна като маслинено клонче. Когато след една сякаш безкрайна минута той я взе, тя пое малко по-свободно въздух, отпусна се в един фотьойл, облегна назад глава и каза:

— Ти беше прав. Когато Алек беше тук, реагирах прекалено остро. Той понякога ме изкарва от нерви.

— Мислех, че сте близки.

— Защото е брат близнак на майка ми ли? — Диандра поклати глава. — С изключение на външния си вид, те бяха много различни. Тя беше по-енергична, по-способна, засенчваше го и чичо Алек се чувстваше обиден. Затова обичаше да я тъпче… Макар че не съм сигурна дали разбираше какво прави и защо. Не съм сигурна дали изобщо го бе правил съзнателно — погледна настрани. — Казват, че кръвта вода не става, но дори когато всичко започна да се разпада, той не я подкрепи. Едва ли знаеше колко я болеше от това — намръщи се и добави мрачно: — А може би знаеше.

Грег изведнъж се зачуди кой го бе боляло повече — Аби или шестнайсетгодишната й дъщеря. Ако Диандра говореше истината и Алекс наистина бе критикувал толкова жестоко Аби, тогава можеше да разбере защо Диандра бе реагирала толкова болезнено на неговите обвинения. Ударът бе попаднал точно в целта. Тя имаше чувството, че историята се повтаря.

Той знаеше, че сегашното обвинение бе безпочвено. Не че не би променил това. Все още желаеше Диандра. Бе още по-привлекателна, както седеше на този фотьойл и изглеждаше леко наранена. Грег никога не се бе възприемал като лечител, ала можеше да измисли безброй съблазнителни начини да я успокои.

Тоест, ако приемаше, че наистина бе наранена, а не играеше роля. Не бе сигурен доколко можеше да й вярва. Старите навици умират трудно.

Диандра, която нямаше представа за тъмните му мисли, продължаваше да се вълнува от Алекс.

— Той не попита за колието.

Грег отклони поглед от лицето й към скъпоценните камъни и моментално почувства невероятната светкавица, която бе свикнал да очаква.

— Сигурно не го е видял под дрехите ти.

Тя докосна с пръст един изумруд.

— Но ако знаеше за него, ако знаеше каквото и да било, щеше да попита. А той не попита. Не изглеждаше нито виновен, нито подозрителен, нито дори любопитен.

И двамата замълчаха. После Грег въздъхна:

— Барт е бил. Трябва да е бил Барт.

— Ала какво ще прави той с такова колие? Защо ще накара някой да го остави на камината? Сигурна съм, че в сейфа му има много други скъпоценности. Защо и колието не е там?

Грег сви рамене:

— Може би е мислел, че така ще ни развълнува. Това е едно великолепно бижу. Може би е искал да го видим, само за да го оценим. Под цялата си маска Барт е сантиментален човек. Може да е и романтик.

Диандра прихна.

— Всеки, който може да наложи „Направете път на патенцата“ като задължително четиво за гостите, трябва да е романтик — насочи вниманието си към малката книжка, която Грег държеше. — Какво е това?

— Книга със стихове. Много е стара. Надписал я е за Ема, но от бележките в полетата изглежда, че самият той много пъти я е чел. Намерих я в бюрото, докато търсех химикалка.

— Стихотворения? — тя се усмихна и добави изненадано: — Това наистина е сладко.

Грег също бе помислил така, въпреки че познаваше Барт по-добре от мнозина други.

— Повечето хора го мислят за много организиран, много ловък, много способен бизнесмен. Те никога не биха допуснали, че той отглежда в дома си хамстер, ала не можеш да си представиш какво е скрил зад тези врати — кимна към шкафовете зад себе си.

Веднага я обзе любопитство. Диандра скочи, разтвори чекмеджетата, приклекна и започна да разглежда съдържанието им. Очите й се разшириха. Измъкна връзка хартии, после друга, после купчина найлонови пликове, пълни с още хартии.

Вдигна един от тези найлонови пликове и внимателно извади първите страници на три различни вестника, шепа изрезки и много написани на ръка писма. Избра напосоки едно и прочете:

„Скъпи господин Барт,

Искаме да ви кажем колко ни беше приятно на пикника в неделя. Джулиет е много сладка. Трудно е да се повярва, че току-що е завършила медицина. Сигурно за вас е още по-трудно да повярвате, че имате внучка лекарка. Трябва да сте много горд. Пожелаваме ви да ви радва и отново ви благодарим, че ни поканихте на вашето тържество.

С най-голямо уважение,

Етел и Браян Райт.“

С нарастващо любопитство Диандра бързо прегледа вестниците, после изрезките.

— Това са първите страници на вестниците, излезли в деня, в който Джулия е завършила.

Грег преглеждаше друг найлонов плик.

— И тук е същото, само че е от деня, в който е бил кръстен първият син на братовчед ми Томи, правнукът на Барт. Покана за кръщенето, няколко телеграми, списък на гостите.

Диандра се разположи на пода и извади още пликове.

— Подредил ги е хронологически, от последните събития назад. Ето големия концерт за набиране на средства преди осем години. И сватбата на Джоана. И тържественото откриване в Сент Люис — погледна точно навреме, за да види как Грег взема от дъното на шкафа една кутия от обувки. — Какво има там?

Той вдигна капака.

Тя затаи дъх от удоволствие.

— Снимки! Събирал е и снимки? — премести се до него. Грег извади една шепа фотографии — стари, черно-бели, пожълтели от времето. — Сигурно са правени с оригинален кодак брауни — предположи Диандра. — Кой е това?

Той огледа снимката и я обърна да види дали на гърба й няма надпис. Нямаше.

— Ако трябва да позная, бих казал, че голямото момче е по-големият брат на Барт, Хенри Младши, а малкото е самият Барт.

Очарована, тя посочи към следващата снимка.

— А това?

— Майката и лелята на Барт… Или обратното.

— Виж им дрехите. Виж колата отзад. Виж израженията им! Човек би помислил, че всеки момент ще ги застрелят.

— Наистина са ги застреляли, образно казано.

Диандра се засмя.

— Толкова са сериозни — протегна нетърпеливо ръка към следващата снимка. — Искам да гледам още.

Грег също искаше. Докато разглеждаше снимка след снимка, имаше чувството, че историята се разнищва под ръцете му. Макар че на по-ранните снимки имаше много лица, които не познаваха, Диандра бе прана — дрехите, колите, израженията бяха безценни.

Постепенно стигнаха до по-нови снимки и започнаха да разпознават лицата. Виждаха не само лели, чичовци и братовчеди на млади години, а и своите родители.

Две красиви двойки. Близки приятели. Като гледаха сплетените им ръце и усмихнатите лица, им бе трудно да повярват, че бъдещето бе това, което беше.

Тези снимки ги смущаваха повече от първите. Грег извади от шкафа втора кутия, подпря я на бедрото си и остави Диандра да я прегледа. Не й отне много време да открие, че бяха попаднали на снимките от Деня на благодарността.

Откак и двамата си спомняха, двете семейства по традиция празнуваха Деня на благодарността заедно. Дядото на Диандра пръв започнал този обичай малко след като първият магазин тръгнал да се разраства. Искал поне едно събиране годишно. Когато умря, Барт продължи традицията.

Отначало събиранията се провеждали в дома на някое от семействата. След смъртта на майката на Диандра и бащата на Грег, когато между родовете се бе натрупало повече напрежение, Барт създаде навика всички да се събират на неутрален терен през почивните дни по празниците. Една година отидоха в Ямайка, друга в Аруба, после в Сей Кру, Сен Китс, Гваделупа, Мартиника… Получи се. Въпреки отделните личностни сблъсъци, празничната атмосфера се бе запазила и традицията за Деня на благодарността не се загуби.

Диандра държеше снимка, направена по време на едно от последните пътувания.

— Сент Барт, преди три години — усмихна се. — Хубаво беше там. Много френско.

— А-ха.

Някога би го изгледала унищожително. Сега просто го подразни:

— Не се прави на толкова безразличен. Ти прекара цялото време на плажа, а той случайно се оказа нудистки.

— Прекарах цялото време на плажа, защото бях много уморен, а това беше единственото място, където можех малко да си почина. Твоят братовчед беше довел шестте си деца. Като разбраха, че мога да си мърдам ушите, не ме оставиха на мира. Побъркаха ме.

— Много сладки деца…

— Когато спят — Грег взе още една снимка. — Санто Доминго.

— А, да — произнесе тя кисело. — Санто Доминго. Това беше годината, когато ни бяха объркали резервациите и се озовахме в една дупка, където нямаха представа какво значи Ден на благодарността. Барт трябваше да се обади вкъщи за пуйка и тя пристигна в деня, след като си бяхме заминали — импулсивно измъкна една снимка от дъното на кутията, погледна я и ахна: — Виж ни — на снимката имаше поне дванайсет деца, разпръснати върху надвесени над морето скали. — Не може да съм била повече от петгодишна — в гласа й прозвуча смях. — А ти… Без брада.

— Без мустаци — поправи я той. — Извинявай, че те разочаровам, но когато бях десетгодишен, още не бях влязъл в пубертета.

При чувствената нотка в гласа му очите й се насочиха към неговите. Едва тогава Диандра осъзна колко близо до него се бе сгушила. Несъзнателно бе привлечена от неговата топлина и тялото му не я бе отблъснало. Бе й приятно и нямаше чувството, че прави нещо предизвикателно или нередно. Сега обаче понечи да се отдръпне.

— Недей — промърмори Грег, кой знае защо смутен. Бе се наслаждавал на близостта й. — Всичко е наред.

Смутена не по-малко от него, тя леко тръсна глава. Не беше наред. Бе прекалено приятно по начин, който не водеше до нищо добро. Опитваше се да си спомни дали брадичката й бе докоснала рамото му или гърдите и ръката му, ала единствените спомени бяха най-общо, че всичко бе правилно.

Което още повече я озадачаваше.

Колкото бе възможно по-незабелязано се измъкна на по-безопасно място до отворената врата на шкафа, обви ръце около коленете си и кимна към кутията.

Грег измъкна още една шепа снимки, прелисти няколко и извади третата да й я покаже.

— Помниш ли това?

— Разбира се. Това е в къщата на леля ми Хелън в Уестчестър — Диандра разгледа снимката. — Бях дванайсетгодишна.

— А аз на седемнайсет — тихо подсвирна. — Господи, колко съм бил млад.

— Млад и буен. Тичаше след всяка пола — прислужничките, частната секретарка на леля Хелън, дори годеницата на братовчед ти.

— Не съм „тичал след тях“ — възрази той невинно. — Просто се държах приятелски. Тогава завършвах гимназия и се чувствах страшно важен. Всички момчета преминават през такива периоди.

— Ти флиртуваше.

— Ти мислеше, че флиртувам, защото това искаше да видиш. Аз просто се държах приятелски. По дяволите — Грег замълча и продължи с друг тон: — И защо не? Трябваше да се разделя с приятелите си за през почивните дни и бях в тежък период. Семейните приятели, с които исках да се видя, бяха успели да ми се измъкнат. Джон беше заминал по обмен във Франция, а на Брайс току-що му бяха правили операция от апандисит. Възрастните ме мислеха за дете, децата ме дразнеха. Затова си говорех с жените между тях — тя завъртя очи и той добави възмутено: — Все с някой трябваше да си говоря! Ти не би ми отделила от скъпоценното си време. Беше дяволски надута.

— Надута?! — Диандра се намръщи. — Никога не съм била надута.

— Ами, не си била!

— Наистина ли мислеше така?

Грег кимна.

— Стоеше си сама… Не, през повечето време беше с братовчедка си Бетси, а тя беше толкова противна, че аз ви избягвах. Но дори когато беше с нея, ти беше над всичко това, а когато беше сама, беше съвсем недостъпна.

Диандра бе поразена. Никога не бе смятала себе си за недостъпна. Наистина, стоеше нащрек, когато Грег бе наоколо, защото прекалено често се бе парила. Ала недостъпна? Или надута?

— Не бях надута. Бях стеснителна.

Той се засмя.

— Добре казано.

— Наистина — настоя тя. Искаше Грег да разбере истината. — Когато бях на дванайсет години, когато е била направена тази снимка, а и няколко години след това, бях болезнено стеснителна. Имах чувството, че изобщо не мога да се меря по ум и красота с което и да било друго момиче — замълча. — Или жена — отново замълча, после изтърси: — Майка ми беше уравновесена, остроумна, сърцето на всяка компания. И беше красива. Аз не бях. Живеех в нейната сянка.

Той би се засмял на абсурдността на това твърдение, ако не бе искреното й изражение. Нямаше съмнение, че Диандра си вярваше на думите. Можеше да е била не по-малко красива или умна от което и да било друго момиче, можеше да е била уравновесена и остроумна като майка си, но не бе мислила така. А само това имаше значение.

Разтревожен от съчувствието, което изпита, Грег се помъчи да се съсредоточи върху отрицателните й страни, които наистина познаваше. Прехвърли още няколко снимки и извади една от тях.

— Тази е направена една или две години по-късно. Виж се как стоиш, настрана от всички други, сърдита. Ти тогава винаги беше надменна. Своенравна. Избухваше от най-малък повод.

Тя се вгледа в снимката и усети тъпа болка. О, да, спомняше си. Тази рокля. Беше имала страшен скандал с майка си заради нея. Тази гадна рокля. Аби ужасно я харесваше. Диандра я мразеше.

— Ако някога имам дъщеря — закле се тя тихо, — винаги живо ще се интересувам от проблемите и тревогите й, докато расте — кръстоса крака и опря ръце на бедрата си. — Четиринадесетата ми година беше ад. Тогава не се усмихвах, никога не се усмихвах, защото имах шини на зъбите и те изглеждаха грозно. Всички други си сваляха шините, аз ги слагах. Защото зъбите ми вървяха с две години след възрастта ми… — вдигна ръка. — Ала това не беше изненадващо, след като и тялото ми вървеше с две години след възрастта ми. Всичките ми приятелки вече бяха развити, а аз си бях съвсем плоска. Майка ми казваше, че косата ми е възхитителна, когато е дълга, права и вързана назад с панделка, но аз не можех да я понасям така. Исках къдрици. И пищни форми. Исках да бъда красива — въздъхна. — Чувствах се недодялана. Смотана. През цялото време се отбранявах.

Грег бе изненадан от нейното спокойствие.

— Тогава беше много красива — каза й той, и то съвсем искрено.

— Не бях. Бях недоразвита.

— Толкова ли беше важно да изглеждаш като приятелките си?

Диандра отметна бретона от очите си.

— Винаги съм била състезател. Имах чувството, че мога да направя всичко, което поискам, и то най-добре, стига достатъчно да се постарая — намръщи се. — Пубертетът не съответства на този тип мислене. Ала състезателният дух е само половината от истината. Аз исках не толкова да изглеждам като моите приятелки, колкото да изглеждам като жена. И това беше важно, да. Идентифицирането с дадена обществена група е част от порастването. Аз не можех да се идентифицирам с никоя група.

— Родителите ти не можеха ли да ти помогнат в този труден период?

Тя се изсмя.

— Баща ми мислеше, че съм идеална точно каквато бях. Той ме обожаваше. Не искаше и да чуе, че нещо не е наред.

— А майка ти?

— Майка ми… — гласът й трепна, после отново доби сила. — Майка ми беше прекалено заета, за да ме слуша. Или отиваше на обед с приятелка, или на среща на болничното настоятелство, или в парка — Диандра се пресегна, взе от ръцете му фотографиите и бързо ги прелисти. Намери това, което търсеше, извади снимката и поклати глава. — Тук съм петнайсетгодишна. Помниш ли Деня на благодарността тази година?

Грег го помнеше.

— Бяхме у леля ми в Саутхемптън — той погледна снимката. — Една година е голяма разлика. Там ти изглеждаше като жена.

— А-ха — съгласи се тя. — Бях дръпнала, вярно е. Изведнъж се оказах с тяло, каквото си умирах да имам, и не знаех какво, по дяволите, да правя с него — кимна към фотографията. — Този Ден на благодарността беше вероятно най-нещастният в живота ми. Току-що за пръв път ми беше дошъл мензис. За най-пръв път. Имах ужасни болки. Не смеех да отида в банята. А майка ми беше излязла някъде с баща ти — гласът й угасна до шепот, а гневът й се разтвори в болката. — Аз имах нужда от нея, а нея я нямаше — почувства отчаяна потребност да се движи, скочи и закрачи из стаята. Опря длан на една редица книги, после се обърна да се облегне на лавиците, обвила ръце около кръста си. — Сигурна съм, че не го е правела нарочно — обясни припряно, сякаш за да се оправдае, че бе казала нещо лошо за майка си. — Сигурна съм, че щеше да бъде там, ако знаеше как се чувствам.

Грег не бе толкова сигурен. Той не вярваше Аби да е имала в характера си нещо, макар и отдалеч свързано със саможертвата. Което означаваше, че ако й е било приятно, не би се спряла за нищо на света, какво остава заради дъщеря си. Би го казал на Диандра, ако тя не изглеждаше толкова разстроена.

Отново изпита съчувствие към нея и отново това го разтревожи. Да изпитва съчувствие означаваше да е уязвим. Страхуваше се, че ако Диандра разбереше, щеше да се възползва от това. Затова се опита да смени темата:

— Ти не си била единствената, която е страдала от тяхното малко приключение. Майка ми беше съсипана. В живота си тя никога не бе имала друг мъж. Направо обожаваше баща ми. Живееше, за да поддържа дома му, да отглежда детето му, да бъде идеалната домакиня, когато той искаше да кани гости, да седи и да държи ръката му, когато му трябваше спокойствие. Приятелите, които имаше мама, бяха неговите приятели, а от тях Аби й беше най-добрата приятелка. Дори накрая, когато разбра какво става, тя обвиняваше себе си. Вместо да крещи на баща ми и Аби, мама се сви в ъгъла и започна да се самообвинява — замълча, спомнил си това време, като го преживяваше отново. — А аз трябваше да я гледам. Трябваше да я гледам как агонизира и да знам, че нищо, което кажа или направя, не може да облекчи болката й. Не че можех да кажа или направя кой знае какво. Бях съкрушен. Баща ми бе паднал от пиедестала. Аз преживявах собствената си болка.

— Но ти вече беше мъж — възрази Диандра.

Грег не виждаше връзката.

— Какво общо има едното с другото?

— Ти беше завършил колежа. Току-що си беше взел собствен апартамент.

— И значи трябваше да съм имунизиран към всичко това? — изсумтя той, изправи се и отиде до прозореца зад бюрото. Опря ръце на кръста си и, застанал с гръб към нея, заяви: — Извинявай, че трябва да те разочаровам, миличка, ала аз бях просто човек.

— Ти беше мъж — настоя тя. — Вече беше преминал през десетина жени и верността не означаваше кой знае какво за теб.

— Десетина жени? — Грег се обърна към нея. — Вярно, бях ходил с десетина жени. Започнах да ходя с момичета, когато бях петнайсетгодишен. Десетина момичета за седем години… Не е ужасно упадъчно. Но никога не съм обещавал нищо на никоя от тези жени, никога не съм се клел във вечна любов. И не съм спал с всичките, можеш да си сигурна. Както и баща ми не беше спал с никоя друга жена, освен с майка ми. Докато не се появи Аби.

Диандра не можеше да повярва, че бе толкова наивен.

— Шегуваш ли се? Той хойкаше от години.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Откъде?

— Всички знаеха.

— Всички, освен майка ми и мен? — Грег бавно и уверено поклати глава. Очите му бяха станали тъмни като въглени. — За майка ми мога да повярвам. Тя нямаше нужда да се оглежда, защото беше заслепена от пълно и безусловно доверие. Никога не й минаваше през ума да се усъмни в това доверие. Аз също никога не съм имал причина да подозирам баща си, ала ако имаше причина, щях да я видя преди нея. Виждал бях как родителите на мои приятели се мамят. Познавах признаците. Ако баща ми хойкаше преди Аби, щях да разбера — присви очи и я погледна предизвикателно. — И откъде „всички“ са знаели, че баща ми от години е хойкал? Хванали ли са го някога?

— Не, но…

— Твърдяла ли е някоя жена, че е имала връзка с него?

— Не, но…

— Имало ли е някакво конкретно доказателство, че не е бил верен на майка ми?

— Почти невъзможно е да се намери такова доказателство.

Диандра нервно докосна един изумруд. Движението на ръката й привлече вниманието му към колието. Докато го гледаше, силата на спора му се прекърши, оставяйки след себе си болка. Той притихна.

— Получихме неоспоримо доказателство за авантюрата му с твоята майка. Бяха намерени заедно в хангара за лодки в Бар Харбър.

Диандра вдигна очи към тавана.

— От братовчедката на баща ти, Ейнджи. Боже мили, защо Ейнджи? Тя беше най-голямата клюкарка на изток от Мисисипи. Който и да било друг, и нещата щяха да се разминат. Половината семейство знаеше за това, преди най-после да научи баща ми.

— Или майка ми.

— Как са могли да бъдат толкова недискретни? — извика Диандра. — Не са ли могли да се владеят поне дотолкова, че да отидат в някой безименен хотел, където никой да не ги види?

— Дяволски добър въпрос — съгласи се тъжно Грег. — Но никога няма да научим отговора. Никога няма да научим защо са излетели със самолета в онзи ден, накъде са се насочили, какво са възнамерявали да правят. Никога няма да разберем защо самолетът е паднал. Никога няма да разберем дори защо са имали връзка.

Погледна към Диандра през малкото разстояние, което ги разделяше. Лицето й бе красиво както винаги, ала в очите й имаше болка, каквато не би трябвало да има, и тази несправедливост го жегна.

Те бяха жертви. И двамата. В момента, в който го осъзна, той усети, че враждебността, която се бе настанила преди между тях, нямаше значение. Всичко, което имаше значение, бе, че и двамата бяха жертви на една трагедия, която никога не бе трябвало да се случва, и че и двамата страдаха.

Стъпките му бяха бавни, но сигурни. Стъпки, които идват и си отиват, без да ги забележиш. Грег прегърна Диандра и я привлече близо до себе си. Тя дойде с желание, обви ръце около кръста му, облегна буза на рамото му и прие успокоението, от което имаше нужда. А наистина имаше нужда от успокоение. Никога досега не бе изказвала на глас чувствата си, както преди малко. Те лежаха погребани под години, през които се опитваше да не мисли за тях, ала Грег ги бе разровил и сега боляха.

Диандра обаче също бе разровила нещо в него и това я изненадваше. Никога не бе мислила, че и той е бил наранен от връзката на техните родители. Ядосан — да, на Аби, на нея. Но наранен? Грег бе голям, независим. Винаги бе смятала, че е прекалено арогантен, за да изпитва нещо толкова земно като болка. Всъщност никога не бе мислила, че и той има чувства.

Бе се лъгала. Въпреки всичкото спокойствие, което й даваше сега със силата и топлината си, Грег също получаваше спокойствие от нея. Разбираше го от начина, по който обвиваше ръце около нея, от начина, по който бе навел глава към шията й. Прегръщаше я, сякаш тя можеше да му предложи нещо много особено… И сякаш отчаяно имаше нужда от това.

С въздишка Диандра обви по-здраво ръце. Да го прегръща бе като да се държи за скала в бурята, ала това бе скала, която също имаше нужда от защита и от това чувствата й бяха много различни. Тя получаваше същото успокоение и в даването, и в получаването на успокоение.

Когато той наведе устни към косите й, Диандра дълбоко и доволно пое въздух. Имаше нещо много правилно в това, да се прегръщат, да се подкрепят един друг в болката, която споделяха. Никога не бе мислила, че точно в това Грег можеше да й бъде другар.

Вдигна поглед и видя, че очите му бяха по-меки, по-ясносиви, отколкото някога ги бе виждала. Те стопляха цялото му лице и още повече я привличаха към него. Тя вдигна ръце по-високо на гърба му и отново облегна глава точно под брадата му — място, което сякаш бе направено специално за нея. Сгуши се там, почувствала се уютно с естествения мускусен аромат на кожата му. И спокойно. Бе потресена от невероятното спокойствие, което изпитваше, особено когато то идваше след такова вътрешно вълнение.

Той също усети спокойствието. Струваше му се, че завинаги можеше да държи така Диандра, толкова добре пасваше в ръцете му. Ала това не бе само физическо усещане. Бе съединение на мислите. Странно, че можеше да направи това точно с нея. Откак се помнеше, двамата бяха на двата противоположни края на спектъра, и въпреки това спектърът изглежда внезапно се бе свил. В този момент бяха много близо.

Минутата премина във втора, после в трета и чувството, че това бе правилно, продължаваше, дори се засилваше с всяка изминала секунда.

Без да се замисля за последствията, Грег наведе глава и я целуна по бузата. Това бе най-естественото нещо на света, което можеше да направи, най-искреният начин да изрази онова, което чувстваше сега. Очевидно и тя мислеше същото, защото леко обърна глава, докато устните й срещнаха неговите.

Целувката й не бе изкусителна. Не бе свенлива или лукава, бе нежна и искрена. Просто казваше „благодаря ти“ и „имах нужда от това“, казваше „и аз имам нужда от това“ толкова простичко, че той би трябвало да е безчувственият дръвник, за какъвто го бе обявила, ако не я бе разбрал. Ала Грег не бе такъв дръвник и безмълвният й зов прониза всичките му сетива. Целуна я със същата благодарност, удивен от новото усещане, върна й същата нежност — и веднага го заля вълна от още по-голяма нужда.

Това също бе взаимно. Когато устните му станаха по-гладни, Диандра не изостана. Ръцете й бяха здраво обвити около него, тялото й силно притиснато.

Накрая той се отдръпна и се вгледа в поруменялото й лице. Устните й бяха влажни и полуразтворени. Очите й бяха замъглени, но след като Грег внимателно я погледна, придобиха смутено изражение.

Той имаше нужда от този поглед, както бе имал нужда от целувката. Ако тя бе смутена, значи реакцията й на неговата целувка е била непреднамерена. Това имаше значение.

— Какво има? — попита Диандра объркано.

В този момент изпитваше истинска привързаност към нея.

— Ти не знаеш какво правиш — промълви Грег.

Тя тръсна глава да я проясни и се намръщи:

— Аз… Не.

— По-добре да спрем.

В очите й се изписа лек протест. Въпреки объркването си, Диандра знаеше, че нещо й е било много приятно и че не й се иска то да свършва.

Шепотът му бе дрезгав, ала въпреки това нежен, дъхът му стопляше лицето й.

— Това излиза извън контрол.

— Ние само се целувахме. Беше хубаво.

Каза го толкова невинно, че той не можеше да й се разсърди.

— Но аз искам повече — възрази Грег, плъзна ръка между телата им й прокара пръсти по извивката на гърдите й. — Искам да те докосна. Да те съблека — очите му задържаха нейните, докато пръстите минаха леко върху зърното и то бързо се втвърди. — Искам да те видя гола — добави с дрезгав шепот.

Между думите му, докосването на ръката му, тъмната чувственост на очите и интимното притискане на тялото му, тя бе атакувана от всички страни. В опит да изключи едно от сетивата си Диандра затвори очи, ала това я накара само още повече да го чувства. А може би защото той точно в този момент разтвори ръка върху гръдта й?

От гърлото й се изтръгна тих стон. Грег изръмжа и тя рязко отвори очи.

— Не ми помагаш — обвини я той. — Изобщо не ми помагаш — хвана я за раменете и я отдръпна от себе си. — Кажи ми, че не искаш да правим любов.

— Не искам да правим любов — откликна Диандра, защото знаеше, че това трябва да каже, въпреки че тялото й крещеше обратното.

— По-убедително. Кажи го по-убедително.

Това бе по-трудно, ала тя успя — само за да му докаже, че не бе прелъстителка. Като се имаше предвид чия дъщеря беше, това бе много важно.

— Не искам да правим любов — повтори Диандра твърдо.

Грег се вгледа в лицето й. Не бе сигурен дали бе доволен, или не, задето го бе послушала. Все още бе възбуден. Имаше само едно лекарство.

— Тогава да се захващаме за работа — въздъхна той, пусна я и се обърна, преди да бе успял да размисли.