Рейчъл Гибсън
Истински признания (4)

4
Гущер с вкус точно като на пиле!

Хоуп изплакна чинията си, а после си изми ръцете с лимонов сапун. Когато спря водата, шумът от ботушите на Шели и тихото бръмчене на моторна лодка в езерото изпълниха тишината.

— Май че Пол и момчетата се връщат — отбеляза Шели докато пресичаше кухнята.

Хоуп взе една кърпа и си избърса ръцете. Хвърли един поглед към сенчестия двор през задната врата, но не видя нищо.

— Най-добре да се връщам оттатък.

— Остани още една минута да се запознаеш със съпруга ми — Шели завря глава в хладилника, търсейки нещо. Тя беше любопитна, но Хоуп оцени стила й. Покани я на обяд, за да измъкне малко информация от нея, изпускайки безгрижно лични въпроси между забавните истории, клюките и хапките рачешко. — Довечера ще останеш ли в къщата на Донъли?

По навик Хоуп метна кърпата на рамо.

— Това е планът. Нещата ми трябва да бъдат доставени по-късно през деня — тя опря дупето си в плота и скръсти ръце под гърдите си. — Но с моя късмет вещите ми вероятно са се изгубили по пътя. Вероятно са изпаднали от камиона във Вегас.

Мрежестата врата се отвори и се затръшна.

— Така ми се пикае, че направо се пръскам — извика Адам Тейбър и изтича през кухнята.

— Къде е Уоли? — извика Шели след него.

— В лодката — отговори той и изчезна.

— Хей, Адам — чу се един по-плътен глас точно пред вратата. — Не си толкова изпростял, че да влизаш в чужда къща, без да чукаш.

Още същата сутрин Хоуп чу същия глас да я пита дали обича маракуя. Тя се изправи и отпусна ръце.

— Защо да чука щом татко му никога не го прави? — попита Шели.

Дилън вдигна ръка над главата си и почука с кокалчета по дървената рамка.

— Чук, чук — обади се провлечено той. — Може ли да вляза?

— Не — отговори Шели и затвори вратата на хладилника. — Вониш на рибешки черва.

Въпреки това той влезе и тръгна към Шели. От другата страна на кухнята широкият му гръб и раменете му препречиха гледката на Хоуп. Не носеше оръфаната шапка, с която го бе видяла сутринта, а късата му коса бе залепнала по врата. Той приближи до Шели, протегнал ръце напред сякаш искаше да я докосне.

— Стой настрани, Дилън Тейбър, сериозно ти говоря!

Той се разкикоти, три гърлени ха-ха-ха, после попита:

— Какво ще направиш?

— Ще те пребия както го направих в пети клас.

— Хайде сега, не си ме набила. Срита ме по топките, Шели. Не е добре едно момче да се рита по топките.

— Ти само ме докосни — предупреди го тя — и ще кажа на Дикси Хоу, че направо си си паднал по нея като си я видял в оная блузка с пайетите, която носеше снощи на мача.

Той отпусна ръце.

— Печелиш. Пак удар под кръста.

— Пол, влез тук — извика Шели. — Имаме гости.

— Дилън не е гост.

— Не говоря за Дилън. Хоуп Спенсър, дето се нанесе отсреща, е тук.

Дилън хвърли поглед през рамо и се обърна бавно да я погледне. Веждите му се вдигнаха до челото, а кухненската лампа над главата му освети златото в кестенявата му коса.

— Е — започна Пол Абърдийн, когато двамата с Уоли влязоха в къщата, — ти си новата ни съседка. Добре дошла в Госпъл. Бих се здрависал с теб, но току-що кормих риба.

Хоуп се усмихна.

— Благодаря.

Пол беше едър и рус, а светлата му кожа беше загоряла до червено, с изключение на бялата лента край косата му. Той бързо огледа Хоуп от главата до петите, преди да се обърне към Дилън и да поклати глава.

— Твоите пет и вдигам с десет — отвори хладилника и навря глава в него. — Искаш ли една бира, Хоуп?

— Не, благодаря — макар да не можеше да си представи защо, тя имаше чувството, че се обзалагат за нея.

— Дилън?

— Да — едва бе изрекъл думата, когато към него полетя един будвайзер^[1]. Той го хвана във въздуха и отлюспи шумно капачката.

— Помниш ли ме? — попита Уоли и застана пред нея. Като баща си, той беше обгорял от слънцето, но приликата приключваше с това. Той определено приличаше на майка си.

— Разбира се — отвърна тя. — Ти ми спаси чантичката.

— Да — той кимна и погледна към майка си. — Къде е Адам?

Шели посочи към тоалетната и Уоли излезе от кухнята.

— Хоуп пише статия за списание „Северозапад“ — информира тя мъжете.

— Каква статия? — Пол затвори хладилника и метна ръка върху врата на жена си.

— Хоуп пише за флората и фауната.

Дилън вдигна бирата към устата си и я изгледа над кутийката.

— Работя върху една статия за природата. Искам да направя няколко снимки на дивия животински свят тук и на местната растителност.

Дилън смъкна бирата си и едната му вежда се надигна едва-едва.

— На пръв поглед никога не бих те взел за природолюбителка.

— Не ме познаваш.

— Вярно — той приближи до мивката и остави кутията на плота до лакътя й.

— Ако искаш да видиш природата — намеси се Пол, — може да си направиш лагер край водопада. Ето там има красиви гледки.

Дилън стоеше толкова наблизо, че ръката му се удари в нейната, когато той пусна водата. Пулсът й пропусна един-два удара, но тя остана напълно неподвижна и не му позволи да разбере, че я изнервя.

— Може да го направя — съгласи се тя.

Той я изгледа косо.

— Някога къмпингувала ли си някъде другаде, освен в мотелска стая?

Е, само едно лято на скаутския лагер.

— Разбира се, къмпингувам постоянно. Обичам да общувам с природата.

Той се разсмя и посегна към лимонения сапун за съдове. Тениската му докосна голото й рамо.

— Внимавай — прошепна той в ухото й, — носът ти расте.

Едрото му тяло излъчваше горещина; тя се плъзна няколко стъпки край плота и го заобиколи. Добре де, наистина я поизнерви. Беше толкова едър, толкова мъжествен и толкова красив, а пък и вероятно го знаеше. А тя подозираше, че той се опитва да я изнерви.

— Спомняш ли си писателя от миналото лято? — попита Шели. — За какво пишеше той? Не се сещам.

— Каза, че бил участник в движението за оцеляване — отговори Дилън.

Пол се намръщи.

— Да бе, но раницата му бе натъпкана с готови военни дажби.

— Трябва да напишеш нещо такова, Хоуп — предложи Шели. — Всички тези неща ги пишат мъжете, най-вече онези мъжкарски истории за Гризли Адамс^[2]. Трябва да тръгнеш по един от тези маршрути за оцеляване. Може да е интересно да се прочете нещо, написано от гледна точка на жена като теб.

Мъжкарски истории? Маршрути за оцеляване?

— Като мен?

Шели вдигна ръце сякаш не трябваше да се казва нищо повече.

Но Пол все пак се обади.

— Жена домашарка. Ако тръгнеш по някой от тези маршрути, може да напишеш за това как се яде див лук и змии.

Отвращението й сигурно си бе проличало на лицето, защото Пол бързо допълни.

— По дяволите, има вкус точно като пилешко.

— Вярно е — намеси се Шели.

— Може да ти хвана един тлъст гущер — допълни комедиантът край мивката.

Всички те бяха луди. Всички и на върха на езика й бе да обяви: Това е лъжа, бе хора. Слезте на земята. Аз пиша истории за Голямата стъпка и за извънземни бебета. Не ям влечуги!

Водата от крана спря и Дилън приближи до нея. Усети го как дръпва дебелата кърпа от голото й рамо.

— Мисля, че ще си остана само с писането за онова, което виждам наоколо — тя се обърна и вдигна поглед към него. — Не мисля, че мога да ям дива флора и нещастна, безпомощна фауна.

Той си избърса ръцете и кожената каишка на часовника си.

— Много жалко — вдигна поглед от часовника си и допълни: — Нищо не може да се сравни с това да застреляш безпомощна фауна и да я сготвиш с малко дива флора.

На Шели и Пол това им се стори много смешно, но Хоуп наистина не виждаше кое му е толкова смешното. Отново я налегна онова чувство за зоната на здрача. Сякаш я бяха пуснали на друга планета. Сякаш преживяваше някоя от своите истории.

 

 

Слънцето прегаряше сламената каубойска шапка на Дилън докато той дърпаше въжето за запалване на старата си косачка. Моторът изпращя и замря. Пот изби под мишниците и по гърба му, после той посегна към шапката си и я захвърли на предните стълби.

Неделите през юни бяха предопределени за риболов или за кротка дрямка в хамака с шапка над очите. Не за тикане на косачки насам-натам. За жалост тревата бе израснала чак до глезените му, а храсталаците до входната му врата бяха толкова избуяли, че човек с мъка се добираше до звънеца. Което не го безпокоеше много, тъй като и без това хората минаваха през задната врата. Но майка му и сестра му идваха миналата седмица и толкова мърмориха за това, че той се почувства като мърляч. Като Марти Уигинс от другия край на града, който паркираше стария си пикап в предния двор и пускаше хлапето си да тича наоколо с грес по лицето.

Дилън дръпна тениската си през глава и избърса струйките пот от голите си гърди и корем. Помисли си да срита хубавичко косачката, но прецени, че няма да направи нищо особено, най-много да си счупи крака. Премести поглед от косачката към сина си, застанал на верандата до най-големия храст с малка лозарска ножица в ръце. Кученцето на Адам, Манди, лежеше в краката му.

— Не режи повече отколкото ти показах — Дилън прокара пръсти през влажната си коса и я отстрани от челото си.

— Няма.

Дилън никога не пускаше Адам да излезе от къщата, преди да се увери, че той е чист, че косата и зъбите му са измити и че дрехите му са прилични. Няколко храста няма да измърсят детето, за Бога.

— И гледай да не си отрежеш пръстите. Няма да мога да ги зашия обратно.

— Няма.

Той хвърли тениската до шапката си и дръпна отново въжето. Този път моторът оживя. Звукът проряза мързеливата тишина, а Манди скочи от верандата и хукна зад къщата.

Тревата беше толкова гъста и на туфи, че му се наложи да смъкне дръжката и да вдигне предните колела над земята, за да не затъне моторът. Отстрани пръскаха изрезки, а когато приближи до мръсната си алея, облаци прах изпълниха въздуха и малки камъчета посипаха земята като едри сачми.

При петото си минаване той се натъкна на нещо, което ужасно приличаше на голяма тояга. Погледна вляво, когато през дълбоката зелена трева полетяха парченца кафява пластмаса.

Дилън спря мотора и се втренчи в разчлененото тяло на фигурка от X-Men^[3]. Колкото по-отблизо я изучаваше, толкова повече тя му напомняше за времето, преди около десет години, когато стана детектив в Отдел „Убийства“ в Лос Анджелис. Реагира на едно сутрешно обаждане от долнопробен хотел, очаквайки да види убит гост. Вместо това куп изморени ченгета се размотаваха наоколо, чешеха се по главите и се взираха в едно тяло, седнало на пейка на автобусната спирка, без глава, ръце и крака, само труп, облечен в синя риза, вратовръзка и сако от Брукс Брадърс^[4]. Но трупът със скъпо сако в долнопробния квартал не беше най-странната част от убийството. Убиецът бе отрязал и интимните органи на човека. Дилън можеше да разбере защо убиецът се беше отървал от частите, по които можеха да идентифицират жертвата, но пък най-голямата му гордост? Това си беше направо хладнокръвно. През трите години, които прекара след това в Ел Ей, случаят не беше разрешен, но той винаги смяташе, че извършителят е бил жена.

— Какво беше това? — попита Адам и посочи към обезобразената фигурка в тревата.

— Мисля, че е твоят Волверин^[5].

— Главата му е отсечена.

— Да. Колко пъти съм ти казвал да не си разхвърляш играчките?

— Не съм. Уоли го направи.

Вероятно имаше шанс петдесет на петдесет Адам да казва истината.

— Няма значение. Ти си отговорен за вещите си. Сега вземи парчетата и ги изхвърли.

— О, човече! — оплака се Адам и събра парчетата пластмаса. — Беше ми любимият.

Дилън видя как синът му се отдалечава, преди да запали отново косачката. Той носеше в главата си много образи, които предпочиташе да забрави. Образите все още го преследваха от време на време, но поне вече не живееше с тях. Най-голямото престъпление, случило се в Госпъл откак той беше шериф, бе убийството на Джийни Бонд от съпруга й Ханк. И макар да бе истинско нещастие, това беше единственият случай през последните пет години.

Дилън избута косачката в задния двор и окоси тревата около люлката на Адам. Решението му да се върне в Госпъл бе почти толкова лесно, колкото и да го напусне. Напусна го на деветнайсет години и учи година и половина в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, преди да напусне и да се запише в полицейската академия. Беше двадесет и една годишно хлапе, пълно с идеи за това как да хваща лошите. Да направи света по-безопасен.

Десет години по-късно върна значката си, защото му писна лошите да печелят. Напусна Госпъл като наивно селянче с кравешки говна по ботушите. Върна се доста по-голям и много по-мъдър. Върна се с много по-добра преценка за малките градчета и техните жители. Разбира се, всеки в Госпъл си имаше оръжие, но не се стреляха един друг заради цвета на кърпичките си.

Странното бе, че Дилън дори не осъзнаваше колко му е писнало от всички тези маниаци и убийци до деня, когато двегодишният Тревър Пиърсън не беше отвлечен от предния си двор и по-късно не бе открит мъртъв в един контейнер за боклук. Дилън винаги се дистанцираше от другите случаи на насилие, но случаят с Тревър беше различен. Намирането на бебето го промени.

Онази нощ се прибра у дома си, в къщата си в Чатсуърт, хвърли един поглед към Адам, седнал във високия си стол с малката си чашка в една ръка и кренвиршите — в другата — и това му дойде в повече. Реши да вземе сина си и да отиде някъде, където Адам щеше да може да си играе на воля. Да излиза навън и да бъде дете. Където къщата му нямаше да се нуждае от аларма.

Разбира се, майката на Адам не грейна от щастие заради това решение. Джули заяви ясно, че няма да тръгне. Той не я обвини, но също така заяви ясно, че няма да остане. Спориха за Адам, макар никога да не стана сериозен въпрос това, че ще замине с Дилън. Джули не беше най-страхотната майка, но той не я обвиняваше и за това. Тя не познаваше своята майка и изглежда не притежаваше инстинктите, за които всички смятат, че са вродени у жените. Тя обичаше Адам, но просто не знаеше какво да прави с него.

А и Адам не беше точно най-лесното бебе. Беше недоносен и имаше колики, превръщайки първите няколко месеца от живота си в ад за всички около него. Ако не плачеше, той повръщаше постоянно и вместо да мирише като сладко, напудрено бебе, най-често миришеше на прегорели пържени картофи.

И именно Дилън обикаляше из къщи с Адам в три през нощта, разтриваше му гърба и му пееше стари кънтри песни. И в резултат от това, когато Адам порасна достатъчно, за да протяга ръка, той протегна ръка към баща си.

Накрая раздялата с Джули се оказа доста лесна. Може би прекалено лесна, потвърждавайки онова, което той тайно подозираше. Той се бе задържал при нея заради Адам. Решението му не бе толкова лесно за Джули, но тя направи най-доброто и за двамата. Прехвърли му попечителството, поставяйки само едно условие: Адам да прекарва с нея първите две седмици от юли.

Дилън се прибра у дома със син на една годинка и никога не съжали за решението си. Доколкото знаеше, Джули също не съжаляваше. Сега си имаше живота, за който се бе трудила толкова упорито, живота, за който винаги бе мечтала. Когато разговаря с нея една седмица преди да потвърди плановете си за Адам, тя звучеше по-щастлива от всякога. Имаше онова, което искаше; той също. Имаше си сина, когото обичаше повече от всичко на света. Малко момченце, което го разсмиваше дори когато му беше криво. Адам бе нормален и щастлив. Обичаше кучето си и бе вманиачен по камъните. Събираше ги навсякъде, където отидеше, сякаш бяха злато. Имаше си своите кутии от обувки, пълни с тях и пъхнати под леглото му. Показваше ги само на възрастни, които харесваше, или на момичетата от училище, които искаше да впечатли.

Слънцето продължаваше да пече върху голия му гръб и върху раменете му и Дилън окоси ливадата под верандата си, мина през двора и стигна чак до ограденото пасище. Конете на Дилън и Адам, Атомик и Тинкърбел, стояха под сянката на няколко бора и дремеха, безразлични към шума на мотора. Когато приключи, той затика косачката в очукания хамбар отляво на пасището и я остави до стоманения си плуг.

Напълни коритото с прясна вода, а после обърна маркуча към себе си. Наведен от кръста, той остави студената вода да потече по главата му, по врата и надолу по лицето докато не почувства, че мозъкът му замръзва. Изправи се и се отърси като куче, хвърляйки водни пръски във всички посоки. Капчиците се плъзнаха надолу по гърба и гърдите му и бяха погълнати от колана на меките Ливайс, увиснали ниско от ханша му. Той изплакна тревата от ботушите си, после посегна към крана и го спря. Замисли се как преди малко стоеше в кухнята на Пол и Шели, миеше си ръцете и слушаше мис Хоуп Спенсър.

— Флора и фауна — засмя се той. Кой, по дяволите, използваше думи като флора и фауна! И той залагаше левия си тестис, че нейната представа за общуване с природата е да отвори люка на колата си докато пътува по булевард „Санта Моника“.

Учуди се дали тя изобщо се усмихва, с истинска усмивка, така че сините й очи да грейнат, а чувствените й устни да се разтегнат. Учуди се какво ли би било да я накара да се усмихне така. На друго място и по друго време би искал да опита.

Тя беше толкова съвършена. Дрехите й, гримът, всичко. Такава жена, че чак ръцете го сърбяха да се забърка с нея, но поради много причини този сърбеж можеше да го вкара в беля. Особено с жена като нея. Една писателка предвещаваше голяма беда, изписана в небето с неонови букви, беда за него и за Адам.

За писателите не беше нещо необичайно да прекарват известно време в пустошта, работейки върху туристически справочници или планинарски статии. Само че MZBHAVN не приличаше на жена, която прекарва много време на открито. Не знаеше истинската причина за заселването й в Госпъл, но хранеше някои съмнения за нейната история. Беше най-добре просто да стои по-надалеч от нея. Най-добре бе изобщо да не си мисли за нея, защото когато го правеше, това му напомняше колко отдавна не беше правил любов с някой друг, освен със самия себе си.

Заобиколи къщата до предната веранда и се пресегна към ризата си. Адам отново правеше пълна бъркотия с храсталаците, но Дилън не успя да събере достатъчно енергия, за да му пука от това. Дръпна тениската си върху влажната си коса и пъхна ръце през дупките. Храстите можеха да почакат още един ден.

— Приключваш ли? — попита той докато пъхаше краищата на старата си памучна риза в дънките. — Мисля, че е време да сготвим онази пъстърва, която хванахме днес.

Адам остави ножицата си и бръкна в джоба си.

— Намерих един красив камък. Искаш ли да го видиш?

— Разбира се.

Адам скочи от верандата, когато един пикап „Додж“ зави в прашната им алея.

— Не бъди груб — предупреди Дилън докато гледаше как Парис Фърнууд спира пикапа. Тя излезе и тръгна към тях с кейк на ръце.

— Казах, че ще ви донеса амишки кейк.

— Е, кажи сега, не е ли сладко? — той смушка сина си. — Не мислиш ли, че е сладко?

Представата на Адам да бъде мил се изчерпваше с това да присвие устни и да не обели и дума. Не харесваше жените, които обръщаха внимание на баща му. Никак даже. Дилън не знаеше точно защо, но смяташе, че това най-вероятно се дължи на фантазиите на Адам, че някой ден неговата мама ще дойде и ще заживее с тях.

Дилън взе каубойската си шапка и вчеса косата си назад с пръсти.

— Бих те поканил вътре, но се боя, че идваш в неподходящ момент — обясни той и дръпна шапката си ниско над челото. — Ние с Адам сме заети — сечем тези храсталаци — той посегна към градинарската ножица и отсече малко листак. — Адам, защо не вземеш кейка от Парис и не го занесеш в къщата — Дилън трябваше да го подкани още няколко пъти преди малкият да го послуша.

— Аз и без това не мога да остана — обясни тя и обърна глава да види как Адам се отдалечава. Плитката й падна на рамото. Беше вплела маргаритки в красивата си кестенява коса.

— Парис, сложила си цветя в косата си. Харесвам момичета с цветя в косите.

Тя потупа плитката си и се изчерви.

— Само няколко.

— Е, наистина изглеждаш красива — похвали я той, което тя прие като покана да си побъбрят още поне час. Докато тя си тръгне, Дилън бе осякъл цял храст и бе започнал с втория.

Тази вечер, докато двамата с Адам вечеряха, Адам вдигна поглед от чинията си и заяви:

— Ако не беше толкова мил с всички тези момичета, те нямаше да се навъртат постоянно тук.

— Всички тези момичета! За кого говориш?

— Парис и мис Чивас, и… — той вдигна ръце сякаш държеше дини — знаеш коя.

— Да, знам коя — Дилън отхапа от царевичния си хляб и погледна как Адам чопли една кост от рибата си. — Мис Чивас? Имаш предвид твоята учителка от детската градина?

— Да. Тя те харесва.

— Я стига…

— Вярно е, тате!

— Е, аз не мисля, че е така — Дилън блъсна чинията си настрани и погледна директно в големите зелени очи на сина си. Дори думите на Адам да бяха истина, Дилън не си търсеше съпруга. А в края на краищата точно това искаха всички моми на сто мили наоколо. — Трябва да престанеш да се държиш толкова грубо с дамите. Трябва да бъдеш по-мил.

— Защо?

— Щото това е правило, ето защо.

— Дори с грозните?

— Особено с грозните. Помниш ли когато ти казах, че никога не можеш да удряш момиче, дори когато те срита по топките? Е, това е същото. Мъжете трябва да са учтиви с дамите, дори когато не ги харесват. Това е един от онези неписани закони, за които съм ти казвал.

Адам извъртя очи.

— Колко е часът?

Дилън си погледна часовника.

— Почти осем. Остави чинията си в мивката. После можеш да пуснеш телевизора — Дилън събра другите съдове от масата и ги изплакна в мивката. Изми солидната дъбова маса, събра четирите еднакви стола, после постави кейка на Парис по средата.

Да живееш в един и същ град с Парис означаваше да си член на клуба „Десерт на седмицата“. Наистина му се искаше тя да престане да му носи храна, но просто не знаеше как да й го каже. Знаеше за нейните брачни намерения, разбира се. По дяволите, та той бе най-добрата партия в Пърл каунти, но в сравнение с конкурентите това не бе кой знае какъв комплимент. А после и Дикси Хоу. Той не знаеше дали тя се интересува от брак или само от секс. И за двете не можеше да става и дума. Потреперваше само от мисълта за това.

Дори да имаше жена, която да поискаше да доведе у дома си за през нощта, той не можеше да го направи. Имаше малък син и не смяташе за редно да показва такива неща пред децата. Не можеше да паркира колата си пред къщата на някоя дама и да остане там дълго, без целият град да разбере за това, да започне да приказва зад гърба му и да спекулира за датата на сватбата. Не само че не искаше да се превръща в обект на клюки заради Адам, но той беше шерифът, избраната власт, и не можеше да позволи подобни клюки. Особено след като хванаха шериф Донъли по без гащи.

Дилън хвърли парцала в мивката и тръгна към входа на дневната. Облегна рамо в стената докато музиката от любимото шоу на Адам, „Небе и земя“, изпълваше стаята. Пухкави облаци, синьо небе и красивото лице на майката на Адам изпълваха екрана. Златни гъвкави къдрици се виеха около лицето й, сякаш наистина беше ангелът, който играеше. Любимката на Америка, Джулиет Банкрофт, извъртя очи към небесата и над главата й се появи светлина.

Онази Джули, която той познаваше, нямаше нищо общо с ангела, който представяше сега. Когато живееше с него, тя не беше толкова любезна и доколкото си спомняше, не беше прекарала и един-единствен час в църквата. По дяволите, а косата й всъщност беше кестенява, като на сина им.

— Ела да седнеш до мен, тате.

Дилън се отлепи от прага и седна до Адам. Както винаги, Адам пропълзя до скута на Дилън и положи глава на рамото му. Както винаги, Дилън се зачуди дали Адам разбира, че онова, което става по телевизията, не е истинско. Че майка му не е истински ангел, разпръскващ доброта и спасяващ души. Бяха говорили за това много пъти и Адам винаги свиваше рамене и казваше, че знае. Дилън не беше толкова сигурен.

— Помниш ли какво говорихме миналата седмица? — попита той.

— Да, мама не е истински ангел. Само играе ангел.

— Майка ти е актриса.

— Знам — отговори Адам, разсеян от началната сцена.

Дилън дръпна Адам по-наблизо и го целуна по главата.

— Обичам те, приятелче.

— Аз също те обичам, тате.

 

 

Хоуп се втренчи през прозореца на Тимбърлайн номер две към сърповидната луна, увиснала над планината Соутуут като украшение върху коледна елха. Бледата й светлина се разпиляваше над езерото Госпъл. Звездите изпълваха мастиленочерната нощ, почти една върху друга, и Хоуп беше сигурна, че никога в живота си не е виждала толкова много звезди. Като предишната нощ, тя още веднъж бе поразена от абсолютната тишина, която я заобикаляше. Никакви коли, никакви сирени, никакви хеликоптери, бръмнали над главата ти. Нито дори лаят на съседското куче, което да я влуди.

Концентрацията й се премести към собственото й вълнообразно отражение в стъклото и към светлината, която се пръскаше от верандата и падаше в мръсния двор. Госпъл, Айдахо, сигурно бе най-самотното място на тази планета.

Тя остави тежката зелена завеса да падне на мястото си. Свърши доста работа през този пръв ден. Долният етаж на „Тимбърлайн“ номер две беше чист, а тя свали мечата кожа от стената и я постла върху кървавото петно на пода. Разопакова някои от кашоните, които пристигнаха с вещите й, и почисти спалнята срещу стаята с прилепите. Добави свои лични нюанси и закачи дрехите си в дрешника. Имаше да се свърши още много, но бе крайно време да се захваща за работа.

Влезе в трапезарията и включи лаптопа си и другия компютър, който също пристигна следобед. Постави мачка възглавничка върху твърдия стол и седна край дългата маса. След историята с пилешкия кокал от предишната вечер тя реши, че музата й се е върнала. Отпусна леко пръсти върху клавиатурата, затвори очи и си прочисти съзнанието, освобождавайки се от бъркотията.

След час и половина скочи на крака.

— Мамка му — изруга тя и грабна бутилка с почистващ препарат и мек парцал. След като мина още едни час и почистването на къщата не върна музата й, тя извади несесера за нокти. Избра лак, който да й пасва на настроението, и боядиса ноктите си в тъмно кървавочервено.

Кървавочервено. Погледна през рамо към камината в другата стая. Но тя не пишеше истински криминални истории. Не пишеше за реални хора или за тайните и демоните, които ги тласкат към престъпленията.

Хоуп стана и духна върху ноктите си докато влизаше в дневната. Отритна мечешката кожа с палеца на крака си и погледна надолу към тъмнокафявото петно върху дървения под. Учуди се какво ли е било чак толкова ужасно, че старият шериф е намерил единствения изход, пускайки куршум в главата си.

Шели спомена нещо за извратен секс. Хората не се самоубиват, защото обичат да ги напляскат и Хоуп се учуди точно колко извратени са станали нещата в тази къща и колко хора в града са знаели за това.