Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wartet Schon das Grab auf Mich, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Луиза Златарска, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,3 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2011)
- Разпознаване и корекция
- margc (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Джейн Блекмур. Наследницата
ИК „Атика“, София, 1993
История
- — Добавяне
Прозорецът на спалнята светеше. Фаровете на моя ситроен осветиха една бяла двуместна кола пред страничния вход на къщата.
Сърцето ми заби лудо. Значи Никълс беше тук! Забравила умората, изскочих от колата, грабвах куфара и изтичах към входа. Когато доближих, вратата се отвори. Антрето беше тъмно като гроб.
— Никълс!
Извиках името му, преди да видя кой е насреща ми.
— Добър вечер, мис Гленвил!
Гласът имаше особена, мелодична интонация. Едно жълтеникаво лице с черни дръпнати очи се появи в тъмнината.
— Чанг — въздъхнах аз и минах покрай него — защо не светнеш!
— Тъмнината означава смърт — измърмори той зад гърба ми.
Вратата изскърца. Побиха ме тръпки от ужас.
— За бога, Чанг! — извиках. — Светни най-после!
Чак сега разбрах смисъла на думите му и попитах:
— Да не би да съм закъсняла?
— О, не! — гласът му звучеше кухо. — Мисис Гленвил още не е напуснала този свят.
Чанг запали лампата и тръгна безшумен пред мен. Неочаквано разбрах какво всъщност исках: на всяка цена трябваше да видя жената, която беше заместила майка ми. Забравих как с пуританската си строгост тя беше потъпкала любовта ми. Сега мислех само за това, колко мила, благородна и нежна беше тя, когато бях дете. Изтичах по стълбата.
— Занеси куфара в стаята ми, Чанг! Аз ще отида при мама.
За пръв път я наричах така. Чанг застана на пътя ми.
— Не сега — каза той нежно.
Вперих поглед в него.
— Пусни ме да мина!
— Но мисис Гленвил спи.
— Аз все пак ще я видя!
Само миг стояхме един срещу друг. Опитвах се да разбера мотивите му, но дръпнатите очи на Чанг бяха непроницаеми. После той се дръпна встрани и аз изтичах към стаята на майка ми. Преди да отворя вратата, се огледах. Чанг все още стоеше там и ме гледаше с безизразно лице.
Отворих вратата. Майка ми лежеше в леглото. До нея седеше медицинска сестра.
Изтичах към нея. Очите й бяха широко отворени, но наоколо пареше неестествена тишина. Когато срещнах погледа й, ме прониза силна болка.
— Мамо! — изхлипах аз.
Устните й се помръдваха с ужасни усилия, но успяваха да издадат само неразбираеми звуци. Сестрата каза спокойно:
— Мисис Гленвил получи удар. Тя вече няма да може да говори.
Вик на ужас се изтръгна от гърдите ми. Обзеха ме угризения и чувство за вина. Цяла година не бях идвала при нея и сега нямаше да мога да чуя прошка от нейната уста. Нежно се наведох над леглото.
— Не се мъчи! Всичко е наред. Аз съм тук и ще се грижа за теб!
Нечленоразделните звуци не преставаха. Погледът на все още живите й очи изгаряше парализираното й тяло. Тя искаше да ми каже нещо, за това се бореше с цялата сила на огромната си воля.
Обичах я. Трябваше някак да я успокоя. Но как? Какво да кажа? Погалих я по челото и прошепнах:
— Няма нищо, мамо! Аз те разбирам.
Тогава тези ужасни звуци спряха и тя, изглежда, се отпусна. Усмихнах й се. Очите й станаха безизразни.
Сестрата оправяше нещо по леглото, после започна да я преглежда. Нямаше вече нужда — майка ми беше мъртва. Някъде отдалече чувах гласа на сестрата:
— Не съм виждала такава силна воля. Можеше да издъхне още преди няколко часа, но чакаше вас. Отначало помислих, че чака доктор Брейнстън, но тя не му обърна внимание. Изглежда, не забелязваше никого, нито мене, нито китаеца. Само младия господин.
Думите й ме стреснаха въпреки отчаянието.
— Какъв млад господин?
— Лео Уилямс. Той вече три пъти идва.
Тя махна с ръка, като че говореше за нещо незначително.
— Много се радвам, че я заварихте жива. Нямаше да издържи още дълго.
— Чанг знаеше ли това?
— Да. Доктор Джът беше преди един час тук и му каза.
Гледах спокойното лице на майка ми. Значи Чанг е знаел. Защо тогава се опита да ме спре?
Прилоша ми. Нещо беше станало тук. Докато аз бях заета само със себе си, жената, която ме беше осиновила и обикнала, беше… Е, да, какво беше направила…
В стаята беше прекалено горещо. Въздухът не ми стигаше. Лицето на майка ми се размаза пред очите ми, преди да потъне в тъмната вълна…
— Успокойте се, миличка! Трябва да полежите!
Отворих очи и видях над мен бледото лице на сестрата.
— Вие припаднахте — тя се усмихна. — Нищо чудно — след дългия път и това тук. И мъж не би издържал. Елате, ще ви заведа в стаята ви и ще извикам доктор Джът.
Оставих се да ме води, но пред стаята на Никълс спрях.
— Трябва да му кажа — прошепнах.
— Разбира се. Отивам да се обадя на доктора.
Проследих я с поглед и открехнах вратата. Никълс ми трябваше сега. Имах нужда от някого, на когото да се доверя. Невероятният хаос от последните часове ме съсипваше.
В стаята беше тъмно. През завесите се виждаше луната. Някой се надигна от леглото.
— Здравей, Аманда!
Отново потреперих. Това ли бе всичко, което можеше да ми каже?
— Никълс! — викът се изтръгна от сърцето ми.
Той протегна ръце към мен. Исках да изтичам към него, но в последния миг се въздържах.
— Аманда, видя ли я?
— Тя умря! — изкрещях в лицето му, за да го нараня, но тези думи ме прободоха в сърцето. — Тя се опита да ми каже нещо — гласът ми пресекна и се обърнах към него: — О, Никълс, какво става тук?
Той ме изгледа сериозно.
— Ти си изтощена — каза той. — Трябва да си легнеш.
Избухнах в истеричен смях.
— Колко си прав! — извиках саркастично. — Аз само съм пътувала часове наред, видях майка ми да умира, получих анонимно предупреждение по телефона, после и едно устно, въпреки че всички знаеха, че на нея й остават броени минути! После едно момиче се опита да се хвърли под колата ми, а след това ми открадна чантата! А ти се чудиш, че изглеждам така!
Той търпеливо изслуша крясъците ми. После попита нежно:
— Вярно ли е всичко това?
— Защо да лъжа? — безпомощни сълзи се затъркаляха по бузите ми.
— Ето, вземи! — той ми подаде носна кърпа. — Навярно Чанг се е опитвал да не те пуска при мама?
— Да.
— Тогава ще говорим първо с него. С другите ще се заемем по-късно.
Олекна ми. Права бях — на него можех да се доверя. Каквото и да се беше случило в този дом, Никълс щеше да е на моята страна.
В коридора срещнахме сестрата.
— Доктор Джът веднага ще дойде — каза тя.
Никълс се беше подпрял на перилата.
— Благодаря, сестро! — каза той. — Знаете ли някаква причина, поради която мис Гленвил не трябваше да вижда майка си тази нощ?
Жената изглеждаше шокирана.
— Не, напротив. Важно беше мис Гленвил по-скоро да дойде при нея. Но — тя се поколеба — тук стават странни неща.
Погледнах я въпросително:
— Как така?
— Извикаха ме преди два месеца…
— Преди два месеца? Но на мене ми казаха едва тази сутрин.
— Майка ви не беше болна. По-скоро имаше предчувствия и се страхуваше.
Сега Никълс пристъпи напред.
— Страхуваше ли се? От какво?
Сестрата поклати глава.
— Не знам. Тя не ми беше казала нищо, но понякога като че ли имаше желание да сподели нещо с мен. А освен това писмото…
— Какво писмо? — казах аз.
— Беше го заключила в най-горното чекмедже на писалището в гостната. Вчера сутринта, няколко часа преди да получи удара, тя ме помоли да ви го изпратя, и то веднага.
— Не съм получавала никакво писмо! — извиках аз.
— Но аз лично го пуснах! — сестрата трепереше от възбуда.
— Разбира се, че сте го пуснали — успокои я Никълс. — Пощата е закъсняла. Утре рано трябва да телефонираш на Кити — дали писмото се е получило.
— Майка ви ме помоли, освен това да ви предам този ключ.
Сестрата бръкна в джоба на престилката си и ми подаде малък бронзов ключ.
— Това е ключът от чекмеджето. Но сега моля да ме извините.
С тези думи тя влезе в стаята на покойницата. Ние я проследихме с поглед.
— Започвам да разбирам какво имаш предвид — каза Никълс. — Ела да потърсим Чанг.
— Още не — казах аз и хванах ръката му. — Нека погледнем първо в писалището на мама. Ако тя е имала чувството, че тук става нещо странно, може би там ще намерим отговора.
— Както кажеш.
Мълчаливо отидохме в хола. Всичко беше подредено и изглеждаше някак чуждо. Но нещо биеше на очи: горното чекмедже на писалището беше разбито и съвсем празно! Каквото и да е имало вътре, сега беше изчезнало. Онемях от възмущение.
— Може би за в бъдеще ще трябва да сме по-бързи.
— Но кой може да го е направил?
— Сестрата отпада. Ключът беше у нея. Какво ще кажеш за доктор Джът?
Бях ужасена.
— Той винаги е бил наш приятел.
— Тогава остава само Чанг. Чанг и онзи млад господин.
— Кой млад господин? — попитах аз, въпреки че знаех за кого става дума.
— Лео Уилямс. Не знам кой е той, но вчера го срещнах. Изглежда, че тук се чувства у дома си.
— У дома си ли? — попитах изненадана.
— Ще разбереш, щом го видиш.
Имах още въпроси. Нещо с този млад господин, изглежда, не беше наред. Откъде беше дошъл? Какво търсеше в къщата на майка ми? Но Никълс ми се усмихна и аз забравих всички въпроси.
— Аз също — каза той иронично. — И аз бях тук.
— Не говори така! — извиках обидено.
Той ме погледна изкосо и отиде до прозореца.
— Нямах причина да обичам Ема — каза той спокойно. — Възхищавах и се и съм й много благодарен. Но тя разруши любовта ми. Тогава…
Изтръпнах. Какво имаше предвид — любовта си към нея ли? Или към мен? Пристъпих към него.
— Манди, угаси лампата! — каза той дрезгаво.
— Да угася ли? Защо?
— Да, бързо! Долу има някой.
Угасих лампата и отидох до прозореца. Но колкото и да се взирах в тъмнината, нищо не видях.
— Изчезна — каза Никълс. — Някой ни наблюдаваше и после се скри.
Обзе ме страх. След малко видях нещо в градината да се движи.
— Виж там! — викнах.
Бързо изтичахме по стълбите надолу и през една странична врата влязохме в градината. Сърцето ми биеше лудо, но успявах да тичам заедно с Никълс. Пред нас се мярна тъмна сянка.
— Стой! — извика Никълс. — Спри!
В този момент луната се показа зад облаците и осветя непознатия в градината. Избухнах в истеричен смях. Това беше Найджъл. Найджъл, старото сиво магаре, което толкова пъти бяхме яздили. Никълс се разсмя.
Задуха студен вятър.
— Да се прибираме — каза Никълс. — Трябва да пиеш нещо топло.
Никълс стоеше в библиотеката и наблюдаваше Чанг, който внасяше подноса с уискито. После ми хвърли такъв съзаклятнически поглед, че ми стана горещо.
Никълс ме подкрепяше. Топлотата в очите му беше доказателство за това. Исках да забравя всичко останало. Знаех, че Моли стоеше като преграда помежду ни, но сега не исках да мисля за това.
— Налейте ни, Чанг! — помоли Никълс. — А също и на себе си. Искам да говоря с вас.
— Благодаря, не пия.
— О, вярно! Извинявайте, забравил съм. Много отдавна не съм идвал тук.
— Да, прекалено дълго, мистър Никълс.
Той се обърна към мен и аз се трогнах, като видях сълзи в черните му очи.
— Вие също, мис Аманда.
Изведнъж се засрамих от нашето подозрение и видях нещо, което преди ми беше убягнало — косите на Чанг бяха побелели, и без това слабата му фигура беше съвсем изтъняла. Но той веднага продължи:
— Извинявайте, че питам. Но как е мисис Гленвил?
Това ме прониза като с нож. Аз не му бях казала. Той беше открай време в нашия дом, а аз бях забравила да му кажа! Безмълвно погледнах Никълс. Просто не можех да кажа на Чанг ужасната истина.
— Разбирам — каза той. — Знаех, че ще напусне този свят, щом ви види, мис Аманда. Затова не исках да ви пусна при нея. Исках тя да види още веднъж слънцето, а не да си отиде в сянката на нощта.
Значи това било. Идеше ми да потъна в земята от срам.
Затова още повече ме заболя, като чух Никълс да пита:
— Това ли беше единствената причина, Чанг? Или доктор Джът ви каза още нещо?
— Той каза само, че мисис Гленвил няма да издържи още дълго — Чанг спокойно гледаше Никълс.
— Това ли е всичко?
— Не знам какво очаквате от мен — отговори китаецът с достойнство, — но можете да питате доктора. Чувам го да идва.
Когато мина покрай мене, за да отвори вратата, Чанг ме погледна и каза:
— Запомнете — при това натъртваше всяка дума, — че не може лесно да се разбие изграждано с години доверие.
С това той напусна стаята.
— Доста ясен беше — казах аз.
— Кого имаше предвид? Себе си или доктор Джът? — той пристъпи към мен и ми подаде чашата. — Или имаше предвид мене? Кажи, Аманда, кога загубих твоето доверие?
Аз исках да му задам същия въпрос. Да го нараня така, както той ме беше наранил. Но в този момент в стаята влезе доктор Джът.
— Така се радвам, че сте тук! — извиках аз.
После усетих прегръдката му, миризмата на вълнен туид и на тютюн и когато притиснах глава до гърдите му, годините изчезнаха и аз бях отново дете. Бих могла да заплача от радост. Знаех, че не можеше това да е бил доктор Джът. Всеки друг би ми причинил тези неприятности, но не и този човек, този бащински настроен приятел.
Погледът на Никълс обаче остана студен, когато попита:
— Ще пийнете ли нещо?
Доктор Джът, изглежда, прецени ледената атмосфера в стаята. Той се поколеба за миг, преди да каже:
— Да.
После се обърна към мен:
— Радвам се, че успяхте да видите Ема.
— Защо не ме извикахте по-рано?
— Нямаше причина — отвърна той спокойно. — Освен фантазиите й тя си беше съвсем наред.
Никълс му подаде чашата.
— Какви фантазии?
— Ами главата й беше като кошер. Непрекъснато имаше нови идеи.
— Може би искате да кажете, че е била душевноболна? — попита Никълс с ледена учтивост.
— Съвсем не. Тя си беше напълно нормална.
Стоях между двамата и чувствах дълбоко отвращение. Исках да се съюзя с един от тях, но с кого? Исках те да се разбират. Но най-много исках да си легна и да се наспя…
— Моля ви! — казах аз почти без глас. — Престанете! Имах такъв ужасен ден.
Те ме погледнаха и когато Никълс се обърна към доктор Джът, в гласа му отново прозвуча ледена учтивост:
— Аманда е получила анонимно обаждане с предупреждение да не идва тук. После едно момиче я спряло на шосето и й откраднало чантата, а сега вие ни разказвате, че Ема фантазирала. Какво означава всичко това?
Настана гробно мълчание. Чувах ударите на сърцето си. Доктор Джът бавно си палеше лулата. Напрежението в стаята растеше.
— Е, доктор Джът? — попита Никълс.
Най-после лекарят каза:
— Ема беше особена жена. Страстна жена, която никога не е имала любовник. О, да, знам, че се наричаше мисис Гленвил, но истината е, че никога не е била женена. Чисто и просто сватбата й не се състоя.
Вик на съжаление се изтръгна от гърдите ми.
— Аз трябваше да съм кум — продължи доктор Джът. — Церемонията щеше да е тайна, защото семейството беше против. Но годеникът не дойде. Ема беше покрусена. Цял месец се грижих за нея. Постепенно гордостта и самочувствието й се възвърнаха. Тя отново дойде тук и разказваше на всички, че по време на медения месец съпругът й загинал при автомобилна катастрофа. Тук тя си уреди нов живот.
Той се обърна към мене:
— Когато дойдохте вие, тя най-после получи това, което винаги беше желала. Дете, което да обича като собствено.
— Но тя толкова те ревнуваше — продължи Никълс с горчивина в гласа, — че не ти позволи да изпиташ щастието, което й бе отнето.
— Това не е вярно! — кипна доктор Джът. — Тя си имаше принципи. Може би твърде взискателни, но…
— И лош характер!
— Никълс! — изкрещях.
Той се обърна към мене и очите му искряха от озлобление.
— Не можеш да отречеш, Аманда! Ема насади съмнението в сърцето ти и пак Ема ни раздели.
— Тя просто се страхуваше — каза доктор Джът. — Смяташе, че първо трябва да проверите чувствата си. И явно беше права.
— Тя искаше да играе ролята на съдбата! — извика Никълс. — Никой смъртен няма право на това.
Повече не можех да издържам. Не исках да чуя какво щеше да каже Никълс в тази атмосфера на яд и огорчение.
— Отивам да спя — измърморих.
— О, разбира се. Съжалявам, Манди — каза Никълс.
Гласът му беше нежен и в него още се чувстваше болката.
— Ще те придружа догоре.
Но аз исках да бъда сама.
— Моля те, недей! — отвърнах.
— Както искаш.
Погледнах го с благодарност. Той беше силен. „Заедно ще издържим“, беше ми казвал той и аз знаех, че мога да му вярвам.
— Нали нямате нужда повече от мене? — попита доктор Джът.
Никълс поклати глава.
— Не.
— Само ще говоря със сестрата и ще дойда утре рано, за да направя необходимото.
Качих се в стаята си полузамаяна от умора и нервно напрежение. Но щом затворих вратата зад гърба си, изведнъж почувствах, че в стаята имаше друг човек. Мълчалив, неподвижен, този някой ме наблюдаваше…
— Кой е там?
Гласът ми беше пресипнал от уплаха. Някой запали лампата. Подскочих.
— Съжалявам, мис Аманда — каза Чанг. — Не исках да ви уплаша.
В коридора се чу шум. Вратата рязко се отвори. Никълс стоеше на прага, а зад него надничаше задъхан докторът.
— Всичко наред ли е? — попита той.
Краката ми се подкосиха и аз се строполих на стола.
— Да, да, това беше Чанг.
— Чанг?
Никълс се обърна.
— Какво, по дяволите, търсите тук?
— Стори ми се, че чух шум — отвърна той спокойно.
Но Никълс избухна:
— Вие шпионирате!
Забелязах, че Чанг и доктор Джът се спогледаха, после китаецът с достойнство отвърна:
— Не, в стаята имаше някой.
В този момент погледът ми се спря на леглото. Не вярвах на очите си.
— Чантата ми! — извиках. — Върнали са я!
— Може би Чанг я е върнал — каза Никълс с недоверие.
— Не, това е сторил онзи, който е направил и това.
При тези думи Чанг посочи към ъгъла. Там беше куфарът ми. Той беше отворен и преровен. Половината ми багаж лежеше на пода разхвърлян.
Доктор Джът се приближи.
— Сигурно някой е търсил нещо.
— Може би момичето — казах аз. — Може би тя е търсила нещо в чантата ми и не го е намерила. Дошла е да го търси тук, а след това е избягала през отворения прозорец.
— Как изглеждаше тя? — попита доктор Джът.
— Почти като момче, но с руси къдрици — отвърнах.
Лицето му не помръдна.
— Разбирам — каза той.
— Познавате ли я? — попита Никълс.
— Не.
— Лъжете — каза Никълс с огорчение. — Знам, че лъжете. Не знам защо, но съм сигурен, че познавате момичето.
Доктор Джът поклати глава.
— Ако бях сигурен, щях да ви кажа.
— Смятам, че трябва да извикаме полицията — каза спокойно Никълс.
Аз не бях съгласна. Доктор Джът каза:
— Първо вижте дали нещо липсва. Иначе не виждам причина да се вика полиция.
Нищо не липсваше.
— Тогава най-добре е да си вървим — каза доктор Джът. — Вие най-после трябва да спите.
Чанг и докторът напуснаха стаята. Остана Никълс.
— Никога не съм мислил, че точно в твоята стая ще търся чужд мъж — закачи ме той.
Но аз отвърнах сериозно:
— В моята спалня никога не е имало мъж.
Той ме погледна.
— Никога?
За миг помислих, че Никълс ще ме целуне. Но той само прошепна:
— Още е рано, Манди. Още е рано…
После ме целуна нежно, без страст. След това ме вдигна на ръце.
— Сега ще правиш това, което ти предписаха двама доктори — веднага ще заспиш.
Прегърнах го.
— Няма ли поне този лекар да мисли малко за мен?
— Смяташ ли, че бих могъл да мисля въобще за нещо друго?
Той ме целуна още веднъж и ме сложи внимателно на леглото. После си тръгна. Съблякох се, пъхнах се в ленените чаршафи и веднага заспах.
Събудих се от камбанния звън на близката църква. Огледах се още сънена и открих бележката под вратата. Беше от Никълс.
„Отивам да проверя колко руси момичета с мъжки характер има в околността. Не ревнувай! Не всички мъже харесват мъжкарани. Ще се върна за обяд.“
Бележката ме развесели. Изведнъж събитията от предния ден ми се сториха не толкова ужасни. Сигурно имаше някое просто обяснение за нещата.
Облякох се набързо и реших да отида пеша до църквата. Беше прекрасен слънчев ден.
По време на литургията се оглеждах. Видях стари приятели, отвърнах на любезните им усмивки и се почувствах съвсем у дома. Тогава забелязах мъжа. Той ме гледаше право в очите и погледът му ме прониза като с нож. Опитах се да не гледам натам, но този поглед имаше такава притегателна сила, че просто не успях. Освен това той съвсем не ме гледаше с чисто мъжки интерес, напротив, това бяха неподвижните очи на диво животно.
Изглеждаше на 35–40 години. Имаше права черна коса, остро изрязана уста и забележителен нос. Самият той изглеждаше добре, но в очите му се четеше толкова омраза и ненавист, че аз се уплаших — това беше поглед на луд.
Имах чувството, че сърцето ми ще спре. Гърлото ми пресъхна и аз трескаво се обърнах. Въпреки това продължавах да усещам погледа му върху мене и се изчервих от яд. Зарадвах се, когато най-после излязох от църквата.
Клисарят ме последва.
— Не сте ли добре, мис Гленвил? Не е чудно, при тази горещина, а и смъртта на майка ви! Моите съболезнования! Всичко стана така внезапно. Но между другото, тя напоследък като че ли не беше на себе си.
Ето че отново ми го казаха — в живота на майка ми трябва да е настанала някаква промяна. Тъкмо исках да го питам, когато изведнъж мъжът от църквата застана до нас.
Той се усмихваше и сега правеше приятно впечатление.
— Ах, мистър Уилямс… — измърмори клисарят.
Как не се сетих! Това беше Лео Уилямс. Мъжът, който през времето на моето отсъствие беше поел кормилото в дома на майка ми.
— Значи вие сте мистър Уилямс — казах аз нервно.
— А вие — мис Гленвил.
Нещо в гласа му събуди отново моите съмнения и аз тръгнах да си ходя. Но той закрачи до мен.
— Мога ли да ви придружа? — попита той. — Имаме общ път. Аз живея в къщата с розите.
Това не ме изненада. Струваше ми се нормално майка ми да му даде под наем малката виличка, чиято градина граничеше с нашата. Би било глупаво да му откажа. Но този човек ме изпълваше с отвращение.
— Ема беше най-добрата ми приятелка — каза той.
Погледнах го с изненада.
— Но вие много малко сте я познавали?
— Повече от година — отвърна той с кадифен глас. — Пристигнах тук миналия август и веднага се сприятелихме. А когато исках да си тръгна, тя ме помоли да остана.
Аз го гледах втренчено. Не му вярвах и не го криех.
— Тя ви помоли? Така ли?
Жената, която ми беше заменила майката, да се свърже с един десет години по-млад мъж? Изглеждаше ми невероятно. И то не само заради разликата във възрастта. Образът й изплува пред мен — висока, изправена, с пуритански възгледи и до нея този мъж с животинското излъчване? Не, това бе невъзможно.
— Това шокира ли ви? — попита той и ме погледна изпитателно.
— Тя нищо не ми е разказвала — промълвих аз.
— И защо е трябвало да ви разказва? Вие въобще не се интересувахте от нея.
Усилих крачка. Дали това, което Ема така отчаяно искаше да ми съобщи, беше свързано с този мъж.
Той каза, като че ли четеше мислите ми:
— Говорихте ли с нея снощи?
Замълчах. Бяхме стигнали до неговата врата. Спрях и набързо се сбогувах.
— Довиждане, мистър Уилямс.
— Не искате ли да ви изпратя?
— Не.
Той вдигна вежди.
— Искам да ви кажа нещо. Аз съм добър приятел, но много лош враг.
— Не искам да имам нищо общо с вас нито като приятел, нито като враг. Може да сте били близък с майка ми, но това съвсем не значи, че имате нещо общо с мене.
— Много повече, отколкото си мислите, мила моя!
Мазният му глас ме вбесяваше. Погледнах го в очите и изведнъж се уплаших. Аз, която никога не се бях страхувала от някой мъж, сега се стреснах. С усилие на волята се обърнах и тръгнах. Но погледът му дълго време тежеше на гърба ми като олово…