Анджей Сапковски
По-малкото зло (2)

II

Кулата, построена от гладко издялани гранитни блокове и увенчана с каменни зъбци, изглеждаше представителна и се издигаше над порутените покриви и стрехи на къщите.

— Виждам, че е обновена — отбеляза Гералт. — С магия, или ви е впрегнал да работите?

— Главно с магия.

— Какъв е този ваш Ирион?

— Съвсем нормален. Помага на хората. Но е отшелник, мълчаливец. Почти не излиза от кулата.

На портите, украсени с розета и инкрустирани със светло дърво, висеше огромно клепало във формата на плоска рибена глава с изпъкнали очи, стиснала в зъбатата си уста месингова халка. Цалдемейн, очевидно запознат с действието на механизма, се изкашля и рече:

— Поздрав от кмета Цалдемейн, идващ при маестро Ирион по работа. Поздрав и от вещера Гералт от Ривия, също идващ по работа.

Дълго време не се случи нищо, най-накрая рибената глава размърда зъбатите си челюсти и изпусна облак пара.

— Маестро Ирион не приема. Вървете си, добри хора.

Цалдемейн пристъпи от крак на крак и погледна Гералт. Вещерът сви рамене. Носикамък, сериозен и съсредоточен, си бъркаше в носа.

— Маестро Ирион не приема — повтори металното клепало. — Вървете си, добри…

— Аз не съм добър човек — прекъсна го Гералт гръмогласно. — Аз съм вещер. А там, на седлото на магарето, има кикимора, която убих недалеч от града. Всеки магьосник-резидент е длъжен да се грижи за безопасността на района. Маестро Ирион няма защо да ми оказва честта да говорим и не е длъжен да ме приема, ако такава е волята му. Но нека да огледа кикимората и да си направи съответните изводи. Носикамък, махни чула от кикимората и я остави тук, до самата врата.

— Гералт — каза тихо кметът, — ти ще си отидеш, а на мен тук ще ми се наложи…

— Да вървим, Цалдемейн. Носикамък, извади си пръста от носа и прави каквото ти се казва.

— Сега — обади се клепалото със съвсем друг глас. — Гералт, наистина ли това си ти?

Вещерът тихо изруга.

— Вече губя търпение. Наистина съм аз. И какво от това, че съм аз?

— Приближи се към вратата — каза клепалото, изпускайки облак пара. — Сам. Ще те пусна.

— А кикимората?

— По дяволите кикимората. Искам да поговоря с теб, Гералт. Само с теб. Извинете, кмете.

— А, няма нищо, маестро Ирион — махна с ръка Цалдемейн. — До после, Гералт. Носикамък! Гадината — в помийната яма!

— Както наредите.

Вещерът се приближи до инкрустираната врата и тя се открехна леко, точно толкова, че той да може да се промъкне, и веднага се хлопна, оставяйки го в пълна тъмнина.

— Хей! — извика той, без да скрива раздразнението си.

— Готово — отвърна смайващо познат глас.

Усещането беше толкова неочаквано, че вещерът залитна и разпери ръце в търсене на опора. Опора нямаше.

Градината цъфтеше в бяло и розово, въздухът беше наситен с аромата на дъжд. Небето беше пресечено от огромна дъга, свързваща короните на дърветата с далечната синкава верига на планините. Къщичката насред градината, малка и спретната, беше потънала сред слез. Гералт погледна в краката си и видя, че стои до колене в мащерка.

— Хайде, идвай, Гералт — прозвуча гласът. — Аз съм пред къщата.

Той влезе в градината. Забеляза някакво движение вляво и погледна натам. Русокоса девойка, напълно гола, вървеше край храстите, носейки пълна с ябълки кошница. Вещерът тържествено си обеща повече да не се учудва на нищо.

— Най-накрая. Здравей, вещерю.

— Стрегобор! — слиса се Гералт.

Вещерът беше срещал през живота си разбойници с външността на градски съветници, съветници, изглеждащи като старци просяци, блудници с вид на принцеси и принцеси, изглеждащи като крави, и крале с маниерите на разбойници. Стрегобор винаги бе изглеждал така, както по всички канони и представи би трябвало да изглежда един магьосник. Беше висок, слаб, прегърбен, имаше буйни гъсти вежди и дълъг, гърбав нос. Отгоре на всичко носеше черна, дълга до земята дреха с широки ръкави, а в ръката си държеше дълъг жезъл с кристално кълбо на върха. Нито един от познатите на Гералт магьосници не изглеждаше като Стрегобор. И — което беше най-учудващото — Стрегобор наистина беше магьосник.

Качиха се на една тераска и се разположиха в плетени столове от върбово дърво, до масичка от бял мрамор. Голата русокоска с кошницата ябълки се приближи, усмихна се и отново тръгна към градината, поклащайки бедра.

— И това ли е илюзия? — попита Гералт, любувайки се на поклащащата се плът.

— Да. Както и всичко останало. Но, драги мой, това е илюзия от най-висока класа. Цветята ухаят, можеш да изядеш някоя ябълка, пчелите могат да те ужилят, а нея — магьосникът посочи красавицата — можеш да я…

— Може, по-късно.

— Правилно. Какво правиш тук, Гералт? Все така се трудиш — избиваш за пари представители на изчезващи видове? Какво получи за кикимората? Сигурно нищо, иначе нямаше да дойдеш тук. Помисли си само — има хора, които не вярват в предопределението. Освен ако не си знаел за мен. Знаеше ли?

— Не знаех. Ако има място, където не съм очаквал да те срещна, то е именно тук. Ако не ме лъже паметта, по-рано живееше в Ковиж, в кула, подобна на тази.

— Много неща се промениха оттогава.

— Поне името ти — със сигурност. Сега май се казваш маестро Ирион?

— Така се е наричал строителят на тази кула. Починал е преди двайсет години. Реших, че трябва да го почета по някакъв начин, след като съм се нанесъл в неговата обител. Тук съм резидент. Повечето жители се изхранват от морето, а както знаеш, моята специалност са промените във времето. От време на време викам буря или порой, от време на време със западния вятър докарвам по-близо до брега стада риби. Може да се живее. Исках да кажа, можеше да се живее — добави той тъжно.

— Защо „можеше“? И защо си си сменил името?

— Предопределението има много лица. Моето предопределение е прекрасно отвън и отвратително отвътре. То е протегнало към мен окървавените си нокти…

— Изобщо не си се променил, Стрегобор — намръщи се Гералт. — Дърдориш глупости, и при това правиш дълбокомислени и многозначителни гримаси. Не можеш ли да говориш нормално?

— Мога — въздъхна магьосникът. — Ако това ще ти достави удоволствие. Дойдох тук, бягайки от жестоко същество, което иска да ме убие. Бягството обаче не ми помогна — то ме намери. По всяка вероятност ще се опита да ме убие утре, в краен случай — вдругиден.

— Аха — рече вещерът с безразличие. — Сега разбирам.

— Май възможната ми смърт не те вълнува особено.

— Стрегобор — каза Гералт, — такъв е светът. Човек вижда много, като пътува. Двама селяни се бият заради межда насред полето, която на другия ден смазват конете на дружините на двама местни графове, жадуващи да се унищожат един друг. На дърветата край пътищата се полюшват обесени, в горите разбойници прерязват гърлата на търговци. В градовете постоянно се натъкваш на трупове в отточните канали. В дворците се намушкват с кинжали, а на пиршествата постоянно някой лежи под масата, с лице, посиняло от отровата. Свикнал съм. Така че защо трябва да се вълнувам, че някого го заплашва смърт, особено ако заплашва теб, а не мен?

— Особено ако заплашва мен — повтори Стрегобор, усмихвайки се. — А аз те мислех за приятел. Надявах се на твоята помощ.

— Последната ни среща — каза Гералт — беше в двореца на крал Иди в Ковиж. Отидох да си получа наградата за убийството на амфисбената, която тероризираше района. Тогава ти и твоят събрат Завист^[1] се надпреварвахте да ме наричате шарлатанин, безразсъдна машина за убиване и ако не ме лъже паметта, мършояд. В резултат на това Иди не само не ми плати нито шелонг, но и ми нареди до дванайсет часа да напусна Ковиж, и тъй като пясъчният му часовник беше повреден, едва успях навреме. А сега ти казваш, че разчиташ на моята помощ. Казваш, че те преследва чудовище. От какво се страхуваш, Стрегобор? Ако те нападне, му кажи, че обожаваш чудовищата, опазваш ги и следиш нито един вещер-мършояд да не нарушава спокойствието им. Ако и след това то те разкъса и изяде, значи е страшно неблагодарно.

Магьосникът се бе извърнал и мълчеше. Гералт се разсмя.

— Не се надувай като жаба, магьоснико. Разкажи какво те заплашва. Ще видим какво може да се направи.

— Чувал ли си за Проклятието на Черното слънце?

— Че как, чувал съм. Само че под наименованието Манията на лудия Елтибалд. Така наричаха мага, който устрои гонение, в резултат на което бяха убити или заточени в кули няколко десетки девойки от благороднически произход, дори с кралска кръв. Уж били обладани от демони, проклети, покварени от Черното слънце, както наричате на глупавия си жаргон най-обикновените слънчеви затъмнения.

— Елтибалд, който изобщо не беше луд, разшифрова надписите на менхирите на дауките, на надгробните камъни в некрополите на вожгорите, анализира митовете и легендите на боболаците. Не можеше да има никакво съмнение. Черното слънце трябваше да предвещава скорошното завръщане на Лилит, почитана на изток под името Ния, и гибелта на човешката раса. Пътят за Лилит трябваше да бъде проправен от „шейсет девици със златни корони, чиято кръв би запълнила руслото на река“.

— Глупости — каза вещерът. — При това неримувани. Всички прилични предсказания са в стихове. Всички знаят какво са имали предвид Елтибалд и Съветът на магьосниците. Възползвали сте се от бълнуванията на душевноболен, за да укрепите властта си, да разрушите съюзи, да не допускате родствени връзки, да отслабите династиите — с други думи да дърпате както си искате конците на марионетките с корони. А ти ме баламосваш с разни предсказания, от които би се засрамил дори някой старец на панаир.

— Може да се отнасяш скептично към теорията на Елтибалд и към интерпретациите на предсказанията, но не можеш да отречеш факта, че сред момичетата, родени след затъмнението, се наблюдават чудовищни мутации.

— Защо да не мога? Аз чух точно обратното.

— Присъствах на аутопсията на една от тях — каза магьосникът. — Гералт, това, което открихме в черепа и гръбначния й мозък, не можеше да се определи еднозначно. Някаква червена гъба. Вътрешните органи бяха объркани, разместени, някои изобщо ги нямаше. Всичко беше покрито с подвижни камшичета и розово-сини парченца тъкан. Сърцето беше с шест камери. Две от тях — на практика атрофирали, но все пак… Какво ще кажеш за това?

— Виждал съм хора, които вместо ръце имат орлови нокти, хора с вълчи зъби. Хора с допълнителни стави, допълнителни органи и допълнителни сетива. Всичко това е резултат от вашите игри с магиите.

— Казваш, че си виждал различни — вдигна глава магьосникът, — а колко от тях си унищожил за пари със своето вещерско призвание? Колко? Защото може да имаш вълчи зъби и да се ограничаваш с това да ги показваш на момичетата в обора, а може и да имаш вълча природа и да нападаш деца. Именно така беше с родените след затъмнението момичета, за които се установи, че имат необяснима склонност към жестокост, агресивност, бурни изблици на гняв и извънредно буен темперамент.

— При всяка жена можеш да откриеш подобни прояви, ако решиш — усмихна се Гералт. — Какви ги говориш? Питаш колко мутанти съм убил, а защо не се поинтересуваш при колко съм развалил магията, колко съм отървал от уроки? Аз, вещерът, когото вие презирате. А какво направихте вие, могъщите магьосници?

— Приложихме висша магия. Наша и на свещениците в различни храмове. Всички изпитания завършиха със смъртта на девойките.

— Това говори лошо за вас, а не за девойките. И така, първите трупове. Доколкото помня, се прави аутопсия само на тях?

— Не само. Не ме гледай така, много добре знаеш, че имаше и други трупове. Първо решихме да ги избием всичките. Но после размислихме… Онези, които вече бяха убити, прибирахме и им правехме аутопсии. На една направихме дисекция.

— И вие, кучи синове, се осмелявате да критикувате вещерите? Ех, Стрегобор, Стрегобор, ще дойде ден, когато хората ще поумнеят и ще ви избият до крак.

— Не мисля, че това ще се случи много скоро — отбеляза кисело магьосникът. — Не забравяй, че го направихме, за да защитим хората. Мутантките щяха да удавят в кръв цели страни.

— Така твърдите вие, магьосниците, които не виждате по-далеч от своя ореол на безпогрешност. И като стана дума за това, вероятно няма да имаш нахалството да твърдиш, че когато сте преследвали тези така наречени мутантки, не сте сгрешили нито веднъж?

— Добре — каза Стрегобор след дълго мълчание. — Ще бъда откровен, макар че не е в мой интерес. Сгрешихме, и то неведнъж. Да ги разделим на групи се оказа доста трудна задача. Затова престанахме да ги… избиваме, а започнахме да ги изолираме.

— А, да, вашите прочути кули — изсумтя вещерът.

— Да, нашите кули. Но това беше поредната грешка. Подценихме ги и много от тях избягаха. Сред принцовете, особено онези, които бяха по-млади и нямаше какво да правят, а още по-малко — какво да губят, се разпространи някаква идиотска мода да освобождават затворените красавици. За щастие повечето си счупиха вратовете.

— Доколкото ми е известно, затворените в кулите девойки са умирали бързо. Както се говори — не без ваша помощ.

— Клевета. Но наистина те бързо изпадаха в апатия, отказваха да се хранят… И което е интересно, малко преди смъртта придобиваха ясновидски способности. Поредното доказателство за мутация.

— Всяко следващо доказателство е все по-неубедително. Няма ли други?

— Има. Например Силвена, господарката на Нарок, до която не успяхме дори да припарим, страшно бързо взе властта в свои ръце. Сега там стават страховити неща. Фиалка, дъщерята на Ейермир, която избяга от кулата си с помощта на въже, изплетено от коса, отдавна тероризира Северен Велхад. Бернике от Талгар бе освободена от един принц глупак. Него го ослепиха и го хвърлиха в яма, а най-често срещаното нещо в Талгар са бесилките. Има и други примери.

— Точно това е, че има — каза вещерът. — В Ямурлак, например, управлява старецът Абрад. Той има скрофулоза, няма нито един зъб, родил се е сто години преди затъмнението и не може да заспи, ако не обезглавят някого в негово присъствие. Избил е всичките си роднини и е докарал половината народ до състояние на невменяемост, както се говори. Забелязват се и следи на извънредно буен темперамент — в младостта му са го наричали Абрад Свалифуста. Ех, Стрегобор, добре щеше да е, ако жестокостта на владетелите можеше да се обясни с мутации или затъмнения…

— Чуй ме, Гералт…

— И през ум не ми минава. Няма да ме убедиш в правотата си, още по-малко пък в това, че Елтибалд не е бил побъркан разбойник. Да се върнем към чудовището, което те заплашва. Длъжен съм да ти кажа, че историята, която ми разказваш, не ми харесва, но ще я изслушам до края.

— Без да ме прекъсваш с ехидни забележки?

— Не мога да обещая.

— Е, както и да е. — Стрегобор мушна ръце в ръкавите си. — Това само ще отнеме повече време. И така, историята започна в Крейден, малко северно кралство. Жената на Фредефалк, княза на Крейден, беше Аридея. Умна, образована жена. В нейния род имаше мнозина изследователи на магическото изкуство и вероятно по наследство тя се беше сдобила с доста рядък и мощен артефакт, Огледалото на Нехалена. Както е известно, Огледалата на Нехалена са се използвали главно от пророци и ясновидци, защото са предсказвали бъдещето безпогрешно, макар и предсказанията да не били разбираеми за всички. Аридея използваше Огледалото доста често…

— С обичайния въпрос, предполагам — прекъсна го Гералт. — „Коя е най-красива на света?“ Доколкото ми е известно, Огледалата на Нехалена биват два вида — ласкателни и строшени.

— Грешиш. Аридея се интересуваше повече от съдбата на страната. А в отговор на въпросите й огледалото предсказало мъчителна смърт за нея самата и за множество от поданиците й или от ръката, или по вина на дъщерята на Фредефалк от първия му брак. Аридея се постарала тази новина да стигне до Съвета, а Съветът изпрати в Крейден мен. Мисля, че няма нужда да добавям, че дъщерята на Фредефалк се е родила скоро след затъмнението. Известно време наблюдавах момичето. И в този период тя успя да убие чрез мъчения едно канарче и две кученца и да извади окото на една слугиня с дръжката на гребен. Направих няколко теста с помощта на заклинания и повечето от тях потвърдиха, че момичето е мутант. Доложих за това на Аридея, защото Фредефалк беше наясно относно дъщеря си. Аридея, както казах, не беше глупава жена…

— Ясно — прекъсна го отново Гералт. — И, може да се предположи, не е обичала особено доведената си дъщеря. Предпочитала е някое от собствените й деца да наследи трона. За последвалото мога да се досетя. Изглежда, там не е имало кой да счупи вратлето на дъщеричката. Включително и ти.

Стрегобор въздъхна, вдигна очи към небето, на което многоцветната дъга продължаваше да прелива цветовете си.

— Настоявах само да я изолираме, но княгинята реши друго. Изпрати малката в гората с наемен убиец, ловец. После го намерихме в храсталака. Беше със свалени панталони, така че не беше трудно да се възстанови ходът на събитията. Беше забила фуркета си в мозъка му през ухото, когато вниманието му е било погълнато от други неща.

— Ако мислиш, че ми е жал за него — промърмори Гералт, — грешиш.

— Организирахме хайка — продължи Стрегобор, — но момичето сякаш се беше провалило вдън земя. А на мен ми се наложи да напусна спешно Крейден, защото Фредефалк започна да подозира нещо. Чак след четири години получих известие от Аридея. Беше проследила принцесата — живееше в Махакам със семейство джуджета, които беше убедила, че е много по-изгодно да се обират търговците по пътищата, отколкото да си докарват белодробни болести в шахтите. Навсякъде я наричаха Свраката, защото обичаше да набива пленниците живи на кол. Аридея наемала на няколко пъти убийци, но нито един не се върнал. А после вече стана трудно да намира желаещи — слухът за девойката беше плъзнал навсякъде. Беше се научила да борави с меча така, както малцина мъже могат. Повикаха ме отново в Крейден и научих, че са отровили Аридея. Всички мислеха, че това е работа на самия Фредефалк, който си бе взел по-млада и силна наложница, но аз смятам, че е била Ренфри.

— Ренфри?

— Така се казва момичето. Смятам, че тя е отровила Аридея. Княз Фредефалк скоро загина при странни обстоятелства по време на лов, а най-големият син на Аридея изчезна безследно. Разбира се, и това е работа на малката. Казвам „малката“, но по това време е била вече на седемнайсет години.

След кратка пауза магьосникът продължи:

— По това време тя и джуджетата й вече всяваха страх в цял Махакам. Но веднъж по някакъв повод се скарали. Не знам дали заради разделянето на плячката, или кой е на ред да застане на пост, но извадили ножовете. Седемте джуджета не преживели тази разпра. Оцеляла само Свраката. Единствено тя. Тогава вече бях в района. Срещнахме се очи в очи. Тя веднага ме позна и мигновено съобрази каква е била тогава моята роля в Крейден. Уверявам те, Гералт, когато тази дива котка се хвърли към мен с меч в ръка, едва успях да изрека заклинанието, а ръцете ми трепереха страшно. Заточих я в блок от планински кристал, шест на девет лакти. Когато изпадна в летаргия, хвърлих блока в шахта на джуджетата и затрупах изхода.

— Нескопосана работа — отбеляза Гералт. — Лесна за разваляне магия. Не беше ли по-добре да я превърнеш в пепел? Имате толкова симпатични заклинания.

— Не и аз. Не е моята специалност. Но имаш право, нескопосно постъпих. Намерил се някакъв идиот кралски син, похарчил сума ти пари да развали заклинанието й триумфално я отвел вкъщи, в някакво забутано кралство на изток. Баща му, стар разбойник, се оказал по-умен. Напердашил сина си и наредил да разпитат Свраката за съкровищата, които била заграбила с джуджетата и които хитроумно била скрила. Грешката му била, че когато я сложили гола на масата на палача, негов помощник бил най-големият син на краля. Получило се така, че на сутринта същият този най-голям син, вече останал без роднини, се възкачил на трона и Свраката заела мястото на първа негова фаворитка.

— Виж ти, не е зле.

— Въпрос на вкус. Не останала дълго време фаворитка — до следващия дворцов преврат, ако може да се нарече дворцов, защото онзи дворец мязал на обор. Скоро се оказа, че тя не е забравила за мен. В Ковиж ми организира три покушения от засада. Реших да не рискувам и се преместих в Понтар. Тя отново ме намери. Тогава избягах в Ангрен, но и там ме откри. Не знам как го прави, заличавам следите си добре. Може да е някакво свойство на мутацията й.

— А защо не я заключи отново в кристал? Угризения на съвестта?

— Не. Нямах такива. Но се оказа, че е придобила имунитет към магии.

— Това е невъзможно.

— Възможно е. Достатъчно е да се сдобиеш със съответния артефакт или аура. Може пак да е някакво свойство на прогресиращата й мутация. Избягах от Ангрен и се скрих тук, в Лукоморие, в Блавикен. Живях една година спокойно, но тя отново ме надуши.

— Откъде знаеш? Да не е вече тук?

— Да. Видях я в кристала. — Магьосникът вдигна жезъла си. — Не е сама, ръководи банда, което значи, че е замислила нещо сериозно. Гералт, няма къде да избягам вече, не знам място, където да се скрия. Да. Това, че ти дойде тук точно сега, не е случайност. Това е предопределение.

Вещерът вдигна вежди.

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че е ясно. Ти ще я убиеш.

— Аз не съм наемен убиец, Стрегобор.

— Не си убиец, съгласен съм.

— Срещу пари убивам чудовища. Зверове, заплашващи хората. Страшилища, създадени чрез магии и заклинания от такива като теб. Но не и хора.

— Тя не е човек. Тя е чудовище, мутант, проклет изрод. Ти докара тук кикимора. Свраката е по-лоша от кикимора. Кикимората убива от глад, а Свраката — за удоволствие. Убий я и ще ти платя колкото поискаш. В границите на разумното, разбира се.

— Вече ти казах, че смятам за глупост историите за мутации и проклятието на Лилит. Девойката си има причини да си разчисти сметките с теб и аз няма да се меся в това. Обърни се към кмета, към градската стража. Ти си градският магьосник, тукашният закон е на твоя страна.

— Плюя аз на този закон, на кмета и на неговата помощ! — избухна Стрегобор. — Не се нуждая от защита, а искам да я убиеш! В тази кула не може да влезе никой, тук съм в пълна безопасност. Но какво от това, не мога да стоя тук до края на живота си! Свраката няма да се откаже, докато съм жив, знам го. Какво да правя, да стоя в тази кула и да чакам смъртта?

— А тя и другите като нея как са стояли в кулите? Знаеш ли какво, магьоснико? Трябвало е да оставиш преследването им на други магьосници, по-могъщи, трябвало е да предвидиш последствията.

— Моля те, Гералт.

— Не, Стрегобор.

Магьосникът мълчеше. Неистинското слънце на неистинското небе не се бе придвижило към зенита, но вещерът знаеше, че в Блавикен вече се смрачава. Почувства глад.

— Гералт — каза Стрегобор, — когато слушахме Елтибалд, у мнозина от нас се появиха съмнения. Но решихме да изберем по-малкото зло. Сега аз те моля за същото.

— Злото си е зло, Стрегобор — изрече сериозно вещерът й се изправи. — По-малко, по-голямо, средно — всичко е едно и също, пропорциите са условни, а границите — размити. Аз не съм свят отшелник, не съм вършил само добро през живота си. Но ако трябва да избирам между едно зло и друго, предпочитам да не избирам изобщо. Време е да тръгвам. Ще се видим утре.

— Възможно е — каза магьосникът. — Ако успееш.