Томас Харди
Кметът на Кастърбридж (38) (Животът и смъртта на един волеви човек)

XXXVII

Така стояха нещата до момента, в който монотонният живот на Кастърбридж бе прекъснат от едно събитие дотолкова важно, че оказа въздействие и върху най-низшите слоеве на населението, като същевременно ги подтикна, да се заемат с подготовката на подигравателното шествие. Това бе една от онези вълнуващи сензации, които раздвижват провинциалния град, оставяйки дълбоки следи в неговия летопис, също както знойното лято оставя в ствола на дървото траен пръстен, по който можем да познаем през коя година е било това лято.

Член на кралската фамилия възнамеряваше да посети града на път за запад, където отиваше, за да присъствува на освещаването на някакво гигантско съоръжение от технически характер. Той прие да спре в града за половин час и да поеме адрес от градския съвет на Кастърбридж — града, който в качеството си на представителен център на местното земеделско население, щеше по този начин да изрази благодарността си към височайшата особа за важните услуги, оказани от нея на науката и икономиката на селското стопанство за трайно внедряване на научни методи в земеделието.

Кастърбриджци не бяха виждали в града си членове на кралското семейство още от времето на крал Джордж III, а и тогава видяха краля на светлината на свещите само за няколко минути, когато той, пътувайки нощем с каляската си, спря до „Кралският герб“, за да сменят конете. Затова гражданите решиха да ознаменуват необикновеното събитие с fete carillonnee^[1]. Наистина престоят от половин час не им даваше възможност да се разгърнат, но все пак, ако обмислеха грижливо реда на церемонията, можеха да направят много, особено при хубаво време.

Един художник, майстор в калиграфията, написа на пергамент адреса и го украси с най-красивия златен варак и най-хубавите бои, с които разполагаше в ателието си. Във вторник в навечерието на знаменателния ден, се събра градският съвет, за да уточни подробностите на церемонията. Вратата на заседателната зала бе отворена и по време на съвещанието зад нея отекнаха тежки стъпки на някой, който се изкачваше по стълбите. После стъпките се чуха в коридора и в залата влезе Хенчард; той беше пак в своя износен и изтъркан костюм — същия, с който бе преди, когато заседаваше тук сред другите членове на съвета.

— Струва ми се — почна той, доближил масата и положил ръка върху зеленото сукно, — че трябва заедно с всички да участвувам в посрещането на височайшия ни гост. Надявам се, че няма да откажете да тръгна с всички вас.

Членовете на съвета смутено се спогледаха, а Гроуър едва не отхапа края на гъшето перо — така упорито го гризеше през време на настъпилото мълчание. Фарфри, младият кмет, заел по силата на тази длъжност председателското кресло, интуитивно долови настроението на събранието и в качеството си на негов официален изразител, се почувствува задължен да изкаже общото мнение, макар че с радост би отстъпил това задължение на някой друг.

— Едва ли е възможно, мистър Хенчард — каза той. — Защото съветът е съвет, а вие вече не влизате в състава му и следователно присъствието ви на срещата ще бъде неправомерно. Ако ви включим, защо тогава да не включим и други хора?

— Имам особено основание да искам допускането ми да участвувам в церемонията.

Фарфри огледа събралите се.

— Струва ми се, че изразих мнението на съвета — заяви той.

— Да, да! — подкрепиха го доктор Бат, адвокатът Лонг, градският съветник Тъбър и още неколцина.

— И тъй, официално не ми се разрешава да взема участие в нея?

— За съжаление, не; всъщност за това даже не може и да става дума. Но вие, разбира се, ще получите пълната възможност да видите всичко, което ще се извърши — също както и останалите зрители.

Хенчард не отговори нищо на това здраво разсъждение и като се обърна на токове, си отиде.

Желанието му да участвува в срещата беше моментно хрумване, но под влияние на противодействието то кристализира в твърдо решение.

— И въпреки всичко ще приветствувам негово кралско височество, каквото ще да стане! — говореше той на всеки срещнат. — Няма да позволя нито на Фарфри, нито на когото и да е от тази жалка пасмина да ме изтика толкова назад! Ще видите.

Знаменателното утро се случи хубаво, слънцето биеше в очите на онези, които, станали рано, гледаха към изток от прозорците си, и всички бяха уверени (защото до един умееха да познават времето), че денят ще бъде ясен. Скоро в града започнаха да прииждат хора от крайградските имения, села, далечни лесове и слабо населените плата, при което мъжете от тези плата дойдоха с намазани с мазнина обувки, а жените — с шапки, които се завързват на врата и имат наклонена, широка периферия; те всички искаха да видят церемонията, а ако не успеят, поне да са някъде по-наблизо. И най-бедните работници в града бяха облекли чисти ризи. Соломон Лонгуейс, Кристофър Коуни, Бъзфорд и другите членове на това братство изразиха отношението си към събитието с това, че промениха времето, в което пиеха всеки ден своя пайнт алкохол от единадесет на десет и половина, след което няколко дни подред им беше трудно да се върнат към часа, с който бяха свикнали.

Хенчард реши да не работи този ден. От сутринта се подкрепи с чаша ром и както вървеше по улицата, срещна Елизабет-Джейн, която не беше виждал цяла седмица.

— Добре че клетвата ми да не пия двайсет и една години алкохол — каза й той — се осъществи преди днешния ден; иначе нямаше да ми стигне смелост да направя това, което съм намислил.

— А какво си намислил, татко? — попита тя с тревога.

— Готвя се да приветствувам нашия високопоставен гост.

Тя нищо не разбра.

— Хайде да отидем заедно да гледаме церемонията — предложи тя.

— Как не, ще се изправя там да гледам! Далеч по-важни работи ме чакат. Иди сама да гледаш. Струва си да се погледа!

Без да проумее думите му, девойката отмина огорчена. Малко преди началото на церемонията тя пак видя втория си баща. Мислеше, че е отишъл в „Тримата моряци“, но се излъга — той си пробиваше път през веселата тълпа към магазина на манифактуриста Улфри. Елизабет реши да го почака отвън сред тълпата.

Няколко минути по-късно Хенчард излезе; за изумление на Елизабет-Джейн той си бе прикачил на гърдите ярка розетка и за още по-голямо нейно изумление държеше в ръка британското знаме, направено по много примитивен начин: малко флагче от тези, с които днес изобилствуваше градът, бе прикрепено към чамова дъсчица, навярно служила за ролка на топче хасе. Спрял се на прага, Хенчард нави знамето си, пъхна го под мишница и тръгна по улицата.

Но ето че всички по-високи хора в тълпата извърнаха глави, а ниските се повдигнаха на пръсти. Разнесе се слух, че приближава кралският cortege^[2]. В онези години железницата бе протегнала ръка към Кастърбридж, но още не бе стигнала до него — отделяха я от града няколко мили и това разстояние, също както и целият останал път, гостите трябваше да изминат като в старо време — с каляска, теглена от коне. Хората чакаха: земевладелците от околността — в каретите си, народът — на крака, и без да откъсват очи, гледаха при звъна на камбаните и шума на гласовете към губещото се в далечината шосе за Лондон.

Елизабет-Джейн наблюдаваше всичко това отдалеч. За по-видните дами беше издигната трибуна със столове, откъдето те, седнали, да се любуват на церемонията, и Лусета, както подобава на съпруга на кмет, заемаше предното място. На пътя пред нея стоеше Хенчард. Лусета бе толкова весела и хубава, че той, явно поддал се на минутна слабост, пожела да привлече вниманието й. Но Хенчард беше слабо привлекателен за жените, особено за Лусета, която придаваше толкова голямо значение на всичко външно. Наистина сега той беше обикновен надничар и нямаше възможност да се облича така, както се обличаше преди: дори не беше се потрудил да има по-приличен вид. Другите — от кмета до перачката — се бяха натъкмили в нови дрехи всеки според средствата си, но упоритият Хенчард не смени износения си, овехтял костюм, ушит преди толкова години.

И ето какво за съжаление се случи: озъртайки се насам-натам, Лусета плъзна поглед към Майкъл, но не го задържа на него, както се случва често с жените, облечени изискано. Целият й вид ясно говореше, че тя не възнамерява повече да смята Хенчард за познат пред външни хора.

Затова пък неуморно гледаше към младия Доналд, който стоеше на няколко крачки от нея и оживено разговаряше с приятелите си, а на врата му висеше задължителната за всички официални случаи златна верига от големи квадратни брънки, също като веригата на еднорога, изобразен на кралския герб. Най-незначителното чувство, изписано на лицето му по време на разговора, се отразяваше и на нейното лице и устни, които се движеха в хармония с движенията на неговите устни. През този ден тя изпълняваше в душата си по-скоро неговата роля, отколкото своята, и не се интересуваше от никого, освен от Фарфри.

Най-сетне човекът, поставен на далечния завой на шосето, по-точно на втория от двата моста, за които споменахме вече, даде знак и членовете на съвета, облечени с мантии, потеглиха от общината към арката, издигната на края на града. Каляските с августейшия гост и неговата свита приближиха сред облак прах, после образуваха шествие и бавно се насочиха към общината.

Всички погледи се устремиха към шествието. Пред каляската на високопоставената личност имаше празно пространство от няколко квадратни ярда, настлано с пясък, и натам пристъпи един човек, когото не успяха да възпрат. Това бе Хенчард. Той разгъна знамето си, свали цилиндъра и се упъти към забавилата своето движение каляска, после размаха знамето, което държеше в лявата си ръка, и приветливо протегна дясната на именитата особа.

Дамите, затаили дъх, си зашепнаха: „О, вижте, вижте!“, а Лусета едва не изгуби свяст. Елизабет-Джейн, която надничаше зад рамената на по-предните наблюдаващи, видя какво се случи и изпадна в ужас, но интереса, пробуден в нея от необичайната картина, надви страха.

Фарфри, в качеството си на кмет, веднага се намеси. Той хвана Хенчард за раменете, отстрани го назад и строго му заповяда да се махне. Хенчард впи в него очи и Фарфри въпреки обзелото го вълнение и раздразнение забеляза в тези очи пламъка на яростта. Няколко секунди Хенчард упорствува, но изведнъж, под въздействието на някакъв непонятен импулс, се предаде и оттегли. Фарфри хвърли поглед към дамската трибуна и видя, че неговата Калпурния^[3] е побледняла.

— Хм… та това е бившият покровител на вашия мъж! — каза мисис Блоубоди; тя бе пристигнала от околностите на града и седеше до Лусета.

— Какъв покровител! — възрази жената на Доналд и веднага кипна.

— Нима този човек е познат на мистър Фарфри? — запита мисис Бат, дошла отскоро в Кастърбридж, след като се венча за тукашния лекар.

— Той работи при мъжа ми — отговори Лусета.

— Така ли… и само това? Защото съм чувала, че мъжът ви се уредил в Кастърбридж благодарение на него. Какво ли не измислят хората!

— Точно така, измислят. Всичко беше съвсем иначе. Доналд има такива способности, че би могъл да се уреди, където иска, без да се нуждае от помощта на някого! Той нямаше да бъде никак по-зле, ако изобщо не съществуваше този Хенчард.

Нейните думи можем да си обясним с факта, че тя не знаеше всички обстоятелства, свързани с пристигането на Доналд в Кастърбридж; освен това й се струваше, че в този час на нейното тържество всички се отнасят към нея някак пренебрежително. Инцидентът трая броени мигове, но августейшия гост все пак го забеляза, макар с присъщия си такт да се престори, че не е забелязал нищо особено. Той слезе от каляската, кметът пристъпи към него, прочетен бе адресът; видната особа отговори, после каза няколко думи на Фарфри и се ръкува с Лусета в качеството й на съпруга на кмета. Церемонията продължи само няколко минути и после каляските отново потеглиха на път, громолейки като колесниците на фараон по Житарската улица, а оттам по бъдмътското шосе поеха за крайбрежието.

В тълпата бяха и Коуни, Бъзфорд и Лонгуейс.

— Той вече не е предишният човек, дето ни пееше в „Тримата моряци“ — рече Коуни. — Как бърже оплете в мрежите си тая богаташка, просто да му се не надяваш!

— Самата истина, така е. И колко се прекланят хората пред хубавите дрехи! Ей там стои едно момиче далече по-красиво от тая тук наконтената, само че никой не му обръща никакво внимание, защото е роднина на тоя горделивец Хенчард.

— Аз пък пред тебе се прекланям, Бъз, заради тия твои думи — отбеляза Нане Мокридж. — Обичам да позяпам, когато от такива коледни свещички смъкват финтифлюшката. Самата мене никак не ме бива да правя зло, иначе щях с радост да прежаля малкото си парици, за да видя, макар с едно оченце как ще й смачкат фасона… Да, може да й се случи — завърши тя дълбокомислено.

— Такива низки страсти не подобават на жена — изрече Лонгуейс.

Нане не отговори, но всички разбраха смисъла на думите й. Писмата на Лусета прочетени в кръчмата „Пръстът на Питър“ породиха интрига, която плъзна като мъгла, наситена с отровна смрад, по Торовата улица и отвъд нея, из глухите улички на Кастърбридж.

Тълпата безделници, които се познаваха един-друг, скоро се раздели на две по пътя на естествения подбор и вечните посетители на „Пръстът на Питър“ се насочиха към Торовата улица, където живееха мнозина от тях, а Коуни, Бъзфорд, Лонгуейе и други като тях останаха на мястото си.

— Вие, разбира се, знаете какво се подготвя, нали? — изрече Бъзфорд с тайнствен вид.

Коуни го погледна.

— Да не искаш да кажеш шествие с чучела, а?

Бъзфорд кимна.

— Не ми се много вярва да се решат на таквоз нещо — каза Лонгуейс. — Ама ако наистина са го намислили, значи умеят да си стискат устата.

— Във всеки случай аз чух, че преди две седмици били намислили това.

— Ако бях сигурен, че ще го правят, на часа ще ги издам — отвърна Лонгуейс с жар. — Туй е много груба шега и може да породи безредици в града. Знаем, че шотландецът е свестен човек, пък и стопанката му се държи прилично, откак пристигна тука, а ако преди туй не всичките й работи са били в ред, това си е работа на нея и мъжа й, не наша.

Коуни се замисли. Все още обичаха Фарфри в града, но трябва да признаем, че като забогатя и стана кмет, увлечен от работата си и от амбициозни помисли, той изгуби в очите на бедняците част от онова прекрасно обаяние, което притежаваше според тях безгрижният и беден млад човек, който пееше така непринудено, както птиците по клоните. Затова, макар да искаха да го запазят от неприятности, това тяхно желание не бе така горещо, както би било преди.

— Чуй, Кристофър, хайде двамата с тебе да разберем тая работа — предложи Лонгуейс — и ако се окаже, че тя наистина е лошава, да изпратим, комуто трябва писмо и да го посъветваме да се държи по-надалеч.

Така решиха те; и на раздяла Бъзфорд каза на Коуни:

— Хайде, стари приятелю, да си вървим. Тука няма вече нищо за гледане.

Голямо щеше да бъде изумлението на тези доброжелателни хора, ако знаеха колко близък до осъществяването си е грандиозният шеговит заговор.

— Да, тази вечер — каза Джоп на вечните посетители в „Питър“ на ъгъла на Торовата улица. — Това ще бъде добър завършек на посещението на кралския роднина и ще ги поухапем по-болезнено, защото днеска доста се забравиха.

За него това не беше просто шега, а отмъщение.