Павел Вежинов
Синият камък (1)

Когато се обърна назад, виждам само любов и мъка. И мъката е много повече от любовта. В най-далечните години я усещах като живо море, макар й свито в тясната коруба на момчешките ми гърди. Чувах го понякога как стене нощем, как се блъска като ослепяло в скалите. После, докато водата изтичаше обратно, едва долавях неговия сломен шепот. Постепенно, с годините, и тоя слаб глас угасна. Но мъката не изчезна, само се втвърди като кост под сърцето ми. Дълго време живя там, гладка и остра, просто не смеех да се наведа рязко, за да не ме прободе. После и това усещане се загуби. Но аз знаех, че е вътре в мен като живо въгленче под топлата пепел. Много, много по-късно разбрах, че се бе събрала и сгъстила като кристал, не въображаем, а съвсем истински, прозрачно син като връх на пламъче.

Когато за пръв път видях камъка, дори не разбрах какво представлява. От три месеца бях мобилизиран. Тая нощ се случих на пост, вън от града, в маларичната низина край Дунава. Едва ли някъде другаде има толкова непрогледни нощи, непривикналият човек се чувствува като ослепял. Само аз бях буден в караулното помещение. Войниците хъркаха тежко, нетърпимо воняха грозните им ботуши. От скука се бях зачел в библията. Като подчаси нямах право да спя, какво друго можех да правя. Тая мъртва дума в ония години за мен бе пълна с неизмерим живот, с мисли главно, които се въртяха в главата ми като заблудени и безпътни мълнии. Но сега бях подтиснат от задуха, пък и отдавна не бях чел нищо, от седмици, от месеци може би. А библията беше единствената книга, която по онова време се допускаше в караулните помещения. Не намирах нищо в нея, но упорствувах, колкото да разбера, че през епохите и вековете хората не са се изменили чак толкова много.

Най-после двата омразни часа изтекоха. От единайсет до един имах право да спя. Тоя път заспах мигновено, без сън, без дъх почти. Събудили са ме много трудно. Не обичам хора, които се събуждат трудно — те са по начало тежки и безчувствени по характер. Но сега наистина много ми се спеше, бях изтощен от безкрайните караули. Докато запасвах амуницията, едва не залитах. И караулният началник беше много сънлив, дори не ни погледна с кривогледите си очи. Само ни поведе в мрака като три крастави, недоспали овци. И навън нощта, макар и облачна, бе много топла, висеше над нас като огромен, влажен корем на животно.

Охранявахме военните складове тая нощ, погребите, както ги наричахме. Те бяха между чифлиците и реката, забити в льоса, в тъмнината се виждаха да стърчат като комини само черните им чугунени отдушници. От полето ги отделяше висока ограда от бодлив тел, доста ръждясал, с фандъци вълна от овцете, които денем пасяха около него. В грамадния двор растяха само бурени, брези и безплодни орехи. Вървяхме едва ли не слепешком, спъвахме се в къртичините, блъскахме коравите си войнишки глави в ниските клони на дърветата. Рядко си спомням в живота толкова тъмна нощ, а „чукундурът“, както наричахме подофицера, навярно бе забравил да си вземе фенерчето. Усещах само дъх на бурени, на далечна вода, никакъв шум, сякаш бяхме на дъното на огромен кладенец. Сам аз бях на най-далечния пост, най-безопасния, ако за опасност се смята дежурният офицер. Набързо сменихме и трите поста, без да си направим труда да измърморим обичайния церемониал. Колкото и да беше прост, „чукундурът“ не се престараваше. И на него службата му бе омръзнала до смърт, той поне имаше за какво да мисли там на село, а ние нямахме. Щом стъпките му заглъхнаха в далечината, аз просто се строполих в бучиниша и веднага заспах.

Събудиха ме пушечни изстрели. Макар че бях дълбоко заспал, подскочих тъй, сякаш някой от куршумите ме бе парнал по бузата. Веднага разбрах, че се стреля съвсем наблизо, най-много на другия край на огромния двор. Хвърлих се отново в затоплената трева. Стрелбата се усили, усетих как зъбите ми зиморничаво изчаткаха.

Длъжен бях да дам и аз два предупредителни изстрела, но тая мисъл сега ми бе непоносима. Изведнъж ми дойде наум, че дори не бях заредил пушката си в караулното помещение, както го изискваше уставът. Никога не я зареждах. Да сложиш куршум в цевта, това е все едно да стреляш.

Стрелбата изведнъж спря. Сега трябваше поне да заредя пушката, ако не исках да ме пратят на военния прокурор. Измъкнах затвора, натиснах пачката в магазина. Но пръстите ми трепереха, пачката ми се изплъзна, силната пружина я изхвърли някъде в мрака. Само това ми липсваше! Сложих втора пачка, затворът щракна звучно, пушката бе заредена. Започнах да пипам около себе си за тая, която бях изтървал. Трябваше да я намеря непременно, в това военно време за една загубена пачка пращаха направо в наказателната рота в Сливен.

В тоя миг чух сухо съскане, към небето излетя накъсана червена диря, пукна се, под ниските облаци блесна и увисна като звезда голям бял лампион. Навярно нашите бяха хвърлили тая ракета, за да видят своите нападатели. Огледах се бързо. Трябваше да използувам това кратко, неочаквано осветление, за да намеря пачката, преди да е пристигнал дежурният офицер. Търсех трескаво в бурените, лампионът започна да избледнява. И точно тогава видях моя кристал. Може би не го наричам точно, може би си беше истински скъпоценен камък. Никога не посмях да узная това, просто се страхувах за ума си. Не беше много голям, колкото един лешник може би, но сияеше много силно, сякаш излъчваше своя собствена светлина. Посегнах и го взех. Стори ми се много студен, почти леден, не по-малко студена бе и светлината му. И тъкмо лампионът се готвеше да угасне, чух бързи стъпки, зърнах фигура на момче, на юноша може би, толкова в тоя миг ми се стори лека и гъвкава. Момчето бягаше, бързо като коза. Между тънките гъсти стволове на дърветата неговият бяг изглеждаше някак накъсан, като при блясък на мълния. Най-сетне светлината примигна и угасна, саждиви искри се посипаха към земята. Оградата беше много близо, в тоя миг изпитах ужас, че може да връхлети върху нея. Ужас не само за него — повече за себе си. Това в никой случай не биваше да се случва в моя район. Но момчето изчезна без никакъв звук, сякаш бе потънало в земята. Никога след това не научих как бе минало през оградата. Не смеех дори да попитам, за да не навлеча подозрение върху себе си. То се знае, никому не бях казал, че изобщо СЪМ ГО ВИДЯЛ.

Когато по-късно дойдоха да ме сменят, караулният началник сам светна с фенерчето си, за да намеря пачката. Беше много сърдит, но нищичко не ми каза. В края на краищата той бе длъжен да ми провери оръжието, преди да тръгнем. Докато крачехме към караулното, все още стисках камъка в ръката си, не смеех да го пъхна в джоба. Навярно съм се страхувал да не изчезне по тоя невероятен начин, по който го бях намерил. Когато влязох в караулното, там вече бе пристигнал дежурният по полка поручик Първанов. Беше седнал край масата, разсеяно прелистваше библията. Както винаги, лицето му изглеждаше спокойно, дори безучастно, сякаш нищо особено не се бе случило в тоя глух и затънтен провинциален град, където дори жабите крякаха малко приглушено, та камо ли нелегални да нападнат военен обект. Не бях виждал досега такъв странен офицер, нито ми се случи да видя по-късно. Беше красив, слаб, бледен, кой знае защо ми напомняше Жюлиен Сорел. Въпреки хубавата, стегната униформа никак не приличаше на офицер. Където и да го срещнех в града, винаги стискаше в лявата си ръка тънка книжка с красива бяла подвързия с розови цветчета. Знаех, че е курсът по френски език на професор Мавров. Казваха, че се разхождал като завеян край брега на реката, мърморел си на глас чужди думи и изречения, никога не се оглеждал дали някой го поздравява, или той трябва някого да поздрави. Не се интересуваше ни от службата, ни от войниците, но говореше с тях много вежливо, сякаш не бяха войници, а господа. Смятаха го за смахнат, може би затова го бяха изпратили в тоя загубен гарнизон. Но аз знаех, че е много интелигентен, навярно нарочно се правеше малко на луд, за да избегне най-неприятните офицерски отговорности. Познаваше ме, говореше понякога с мен на френски, доколкото успявах да му отговоря, разбира се. Произношението му бе безупречно чисто, но малко ученическо. Докато оставяхме пушките си на пирамидата, той ни гледаше разсеяно, но чувствувах, че иска да ми заговори.

— Какво държиш в ръката си? — попита ме той внезапно на френски.

— Нищо — отвърнах аз.

— Не е нищо!… Дай да видя!…

Не знам защо толкова се изплаших. Все пак нямаше какво да правя, отворих длан. Той обичаше да гледа ръцете ми, навярно му напомняха за някакъв друг свят. И в същия миг пред очите ни светна със своето меко, мъчително сияние синият камък. Усетих как зениците му едва забележимо се разтвориха.

— Я ми го дай! — Той все още говореше на френски. — Какво е това? Откъде го имаш?

Можех ли да му кажа, че е изпаднал от мен? От гърдите ми навярно.

— Това е семейна вещ — отвърнах аз смутено. — Моята майка го е получила от баба си.

— Твоята баба да не е била маркиза? — отвърна той на български. — Защото това е сапфир. И то не какъв да е.

— Не, това е най-обикновен изкуствен кристал — отвърнах аз. — Макар и шлифован.

Забелязах, че лицето му става все по-тъжно. Навярно вече не мислеше за камъка. Навярно мислеше за събитията през тая нощ. И как да се измъкне от тях неопетнен.

— Тоя камък е прокълнат! — обади се той най-сетне. — Може би ще ти донесе нещастие.

Макар да говореше съвсем безучастно, усетих какво иска да ми каже.

— Не вярвам! — отвърнах аз. — За туй съм го взел — да ме пази от беди. Или поне за това ми го е дала майка ми.

— А сега да видим какво се е случило! — измърмори той неохотно.

Преди десетина дни срещнах случайно моя бивш командир в Парка на свободата. Навярно е около шейсетгодишен или малко повече. Но сега беше облечен в обикновени цивилни дрехи. Когато беше офицер, нямаше нищо военно в него. А сега неудържимо ми напомняше на бивш офицер. Беше в зеленикав шлифер, тип „френч“, меката шапка бе наложена на стриганата му глава като фуражка. Отново ми се стори, че е малко смахнат, подсвиркваше си нещо наум. Когато се разминавахме, той ме погледна, но погледът му мина през мен като през въздух. Може би наистина не ме позна. А може би просто се страхуваше от нашия общ спомен. Все пак негови войници по време на негово дежурство бяха стреляли по нелегалните. Стана ми неприятно и тягостно. Ако наистина ме е познал, бих желал следния път да се поздравим с него като приятели. Все пак той беше един от малкото хора, които бяха видели моя камък.

Успях да го запазя не много дълго, няколко години. И го загубих така неочаквано, както го бях намерил. Все пак колкото и да ми беше скъп тоя чуден син камък избягвах да го държа в ръката си. Дори избягвах да го поглеждам често, макар да съзнавах всеки миг, че е в мен. Просто ме беше страх. Или пък нямах сили да понеса чувството, което той ми нашепваше. Едва когато го загубих завинаги, разбрах какво всъщност ми се бе случило.