Марк Твен
Принцът и просякът (25)

Двадесет и четвърта глава
Бягството

Късият зимен ден беше към края си. По улиците се мяркаха нарядко минувачи, които бързаха да свършат работата си и да се скрият у дома си от засилващия се вятър и мрак. Те не поглеждаха ни наляво, ни надясно, не обърнаха внимание на нашите приятели, не изглеждаше дори да са ги забелязали. Едуард Шести се питаше дали и друг път отиването на крал към затвора е било посрещано с такова странно безразличие. Полека-лека полицаят стигна до един безлюден пазарен площад и тръгна по него. Когато стигнаха до средата, Хендън сложи ръка на рамото му и каза тихо:

— Почакай малко, добри сър, тук няма кой да ни чуе, а пък аз искам да ти кажа нещо.

— Длъжността ми забранява, сър, не ме бави, моля ти се, защото се мръква.

— Поспри се все пак, защото въпросът е важен за тебе. Обърни ни за малко гръб и се престори, че не виждаш, остави клетото момче да избяга.

— На мене ли говориш така, сър! Арестувам те в…

— Не бързай много. Внимавай да не направиш някоя глупост… — Той се приближи и прошепна до ухото на полицая: — Прасенцето, което купи за осем пенса, може да ти изяде главата, човече!

Смаяният полицай отначало онемя, след това започна да ругае и да заплашва, но Хендън го изчака спокойно да се задъха от гняв, после каза:

— Ти ми харесваш, приятелю, и нямам желание да ти напакостя. Забележи, че чух всичко… от край до край. И ще ти докажа.

Той повтори дума по дума разговора между полицая и жената в преддверието и завърши:

— Точно ли го предадох? И няма ли да мога да го предам точно пред съдията, ако се наложи?

Полицаят онемя за миг от страх и мъка, после се съвзе и каза с принудена шеговитост:

— Ето как една шега може да стане голям въпрос; аз подразних жената просто за развлечение.

— И за развлечение ли й взе прасенцето?

— Нищо подобно, добри сър — отговори остро полицаят, — казвам ти, че само се шегувах.

— Започвам да ти вярвам — каза Хендън с объркваща смесица от насмешливост и полусериозност, но почакай за миг тук, докато изтичам да запитам Негово благородие… защото той е все пак човек, познаващ законите, шегите… и…

Той тръгна, продължавайки да говори, полицаят се поколеба, засуети се, изруга веднъж-дваж и най-после извика:

— Стой, стой, добри сър… Почакай малко, моля ти се… Съдията ли! Та той, човече, разбира от шега колкото мъртвец!… Ела да се разберем. Ей Богу, зле попаднах, както изглежда… и то само заради една невинна, необмислена шега. Аз имам семейство, жена ми и малките… Да се разберем, Ваше благородие, какво искате от мене?

— Да ослепееш, да онемееш и да не мръднеш, докато може да се преброи бавно до сто хиляди… — каза Хендън с изражението на човек, който иска съвсем малка и напълно разумна услуга.

— Това е гибел за мене! — каза отчаяно полицаят. — Ох, бъдете благоразумен, добри сър, погледнете работата от всички страни и вижте, че тя е само шега… явна и очевидна шега. А дори и да не я сметнем за шега, вината е толкова малка, че най-тежкото наказание ще бъде само укор и предупреждение от страна на съдията.

Хендън отвърна с тържественост, която смрази въздуха наоколо:

— Тази твоя шега има определено име в закона… знаеш ли го?

— Не го зная! Възможно е да съм бил неблагоразумен. И през ум не ми е минавало, че може да има име… О, господи, мислех, че тази шега си е мое изобретение.

— Да, а пък тя има име. Според закона това престъпление се нарича non compos mentis lex talionis sic transit gloria mundi^[1].

— Ох, господи!

— И наказанието е смърт!

— Господи, помилуй мене, грешния!

— Използвайки жестоката опасност, застрашаваща провинен, който се е намирал в твоя власт, ти си завладял вещ, струваща повече от тринадесет и половина пенса, като си дал съвсем незначителна сума за нея, а това е според закона съзнателна измама, престъпно укривателство, злоупотреба с власт ad hominem expurgatis in statu quo^[2] и наказанието е смърт чрез обесване, без право на откупване, замяна на наказанието и църковно опрощение.

— Подкрепи ме, подкрепи ме, добри сър, краката ми изменят! Бъди милостив… спаси ме от тая гибел и аз ще се обърна гърбом да не виждам какво става.

— Добре! Сега вече постъпваш мъдро и разумно. А ще върнеш ли прасенцето?

— Ще го върна, наистина ще го върна… И няма да пипна друго дори ако сам Бог ми го прати с някой архангел. Тръгвай… ослепях заради тебе… нищо не виждам. Ще кажа, че си се вмъкнал и си грабнал насила затворника от ръцете ми. Вратата на затвора е стара и едва се държи… след полунощ ще я изкъртя сам.

— Изкърти я, от това не ще последва зло за никого, съдията съжаляваше горкото момче и няма да заплаче или да набие ключаря, загдето го е оставил да избяга.