Оскар Уайлд
Кантървилският призрак (3) (Материално-идеалистичен разказ)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Canterville Ghost, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
mrumenov (2012)

Издание:

Оскар Уайлд

Престъплението на лорд Артър Савил и други новели

 

Редактор: Мария Коева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

Формат: 84×108/32

Печ. коли: 7

ИК „Фама“, София, 2003

Печат „Унискорп“

ISBN: 954597172Х

История

  1. — Добавяне

3.

На другата сутрин, когато семейство Отис се събра на закуска, надълго и нашироко бе обсъден въпросът за призрака. Министърът на Съединените щати естествено се почувства леко оскърбен, като разбра, че подаръкът му не е бил приет.

— Нямам никакво желание — каза той — да нанасям лични обиди на призрака, а като се има предвид колко дълго е живял тук, трябва да отбележа, че не е учтиво да бъде замерян по главата с възглавници. — (Напълно справедлива забележка, при която за жалост близнаците се заляха от смях.) — От друга страна — продължи министърът, — ако той наистина откаже да употребява смазочното масло „Изгряващо слънце“, ще трябва да му отнемем веригите. Иначе, при такъв шум пред спалните, не би било възможно да се спи.

До края на седмицата обаче нищо не смути спокойствието им и само постоянно подновяващото се кърваво петно на пода привличаше вниманието. Тази работа наистина изглеждаше странна, защото мистър Отис всяка вечер залостваше вратата, а прозорците се държаха плътно затворени. Хамелеоновият цвят на петното също даваше повод за разисквания. Някои сутрини то беше тъмночервено, после пък ставаше алено, сетне наситено пурпурно, а веднъж, като слязоха за семейната молитва съгласно скромния обред на Свободната американска реформирана епископална църква, то се оказа яркоизумрудено. Тези калейдоскопични промени, разбира се, много забавляваха компанията и по този въпрос всяка вечер се сключваха неограничени облози. Единствено малката Вирджиния не се присъединяваше към шегите; по някакви необясними причини тя всеки път изпадаше в дълбоко опечаление при вида на петното и едва не се разплака онази сутрин, когато го видя изумруденозелено.

За втори път призракът се появи през нощта в неделя. Малко след като си легнаха, внезапно ги стресна ужасен трясък в залата. Втурнаха се към долния етаж и видяха, че едни огромни рицарски доспехи са се откачили от стойката си и са паднали на плочника; в креслото с високо облегало седеше Кантървилският призрак и разтриваше коленете си, а лицето му изразяваше силно страдание. Близнаците носеха прашките си и веднага изстреляха две камъчета с онази точност на мерника, която се постига само след продължителни и прилежни упражнения върху учителя по писане, а министърът на Съединените щати насочи към него револвера си и го призова, съгласно калифорнийската етикеция, да вдигне ръце! Призракът скочи с див, яростен крясък, плъзна се между тях като мъгла и на минаване угаси свещта на Уошингтън Отис, та останаха в пълен мрак. Щом достигна най-горното стъпало на стълбата, той дойде на себе си и реши да избухне в своя знаменит демоничен смях. В немалко случаи този смях му беше вършил добра работа. Говореше се, че от него перуката на лорд Рейкър побеляла за една нощ и без съмнение по същата причина три от френските гувернантки на лейди Кантървил си подадоха оставката още преди да изтече пробният им месец. Затова той избухна в най-ужасяващия си смях, та сводестият таван отекна с многогласен тътен; но страшният екот едва отзвуча, и една врата се отвори, а от нея излезе мисис Отис, загърната в светлосин пеньоар.

— Боя се, че не сте добре — каза тя — и ви нося шишенце „Доктор Добелова тинктура“. Ако страдате от стомашно разстройство, ще се убедите какво чудесно лекарство е тя.

Призракът я изгледа свирепо и начаса започна своите приготовления, за да се превърне в голямо черно куче — постижение, което с право му бе донесло слава и на което семейният лекар открай време приписваше неизлечимото видиотяване на почитаемия Томас Хортън, вуйчо на лорд Кантървил. Но звукът от приближаващи стъпки го накара да се разколебае в зловещото си намерение и той се задоволи само да излъчи бледо фосфорно сияние и се изпари с дълбок гробовен стон тъкмо когато близнаците застанаха до него.

Добрал се до своята стая, той просто рухна и се отдаде на необуздано раздразнение. Простащината на близнаците и недодяланият материализъм на мисис Отис му се струваха крайно досадни, разбира се, но всъщност най-много го разстрои това, че се оказа безсилен да надене доспехите. До този миг се надяваше, че дори съвременни американци биха трепнали при вида на един призрак в доспехи — ако не заради друга, по-смислена причина, то поне от уважение към своя национален поет Лонгфелоу, с чиито изящни и запленяващи стихове самият той някога убиваше дългите скучни часове, когато Кантървилови ходеха в Лондон. На всичкото отгоре те бяха неговите собствени доспехи. С тях бе пожънал голям успех на бойния турнир в Кенилуърт и не кой да е, а самата Кралица дева[1] ги похвали с най-ласкави слова. А въпреки това, когато нахлузи огромната броня и стоманения шлем, тежестта им просто го повали и той се строполи на плочника, като натърти силно двете си колена и ожули кокалчетата на дясната си ръка.

След тази случка той няколко дни се чувстваше извънредно зле и почти не напускаше стаята си, освен за да поддържа в изправност кървавото петно. Но вследствие на добрите грижи, които положи за себе си, се съвзе и реши да направи трети опит да сплаши министъра и неговото семейство. Насрочи появата си за петък, 17 август, и прекара голяма част от деня да рови из гардероба си, като в края на краищата се спря на шапка с широка периферия и червено перо, погребална риза с волани на китките и врата и ръждясал кинжал. Привечер се надигна страшна дъждовна буря, а вятърът духаше толкова силно, че всички прозорци и врати в старата сграда хлопаха и тракаха. С една дума, времето беше точно по неговия вкус.

Възнамеряваше да действа по следния начин: ще се прокрадне до стаята на Уошингтън Отис, ще заломоти страшно, застанал до долния край на леглото му, а после ще се прониже три пъти през гръкляна под звуците на бавна музика. Имаше зъб на Уошингтън, защото много добре знаеше, че именно той има навика да премахва прословутото кантървилско кърваво петно с помощта на „ненадминатия“ чистител „Пинкъртън“. След като докара безразсъдния и дързък младеж до състояние на безумен ужас, призракът щеше да продължи към стаята, където спяха министърът на Съединените щати и неговата съпруга, да положи ледена, влажна ръка върху челото на мисис Отис, а в това време да нашепва в ухото на разтреперания й съпруг зловещите тайни на гроба. Колкото до малката Вирджиния, той още не беше наясно със себе си. Тя нито веднъж не го бе обидила по какъвто и да било начин, а радваше душата с хубостта и добрината си. Няколко глухи стенания откъм дрешника, мислеше си той, ще са напълно достатъчни, или пък — ако не успееше да я събуди с тях — би могъл да задърпа юргана й с трескаво сгърчени длани. Що се отнася до близнаците обаче, той имаше твърдото намерение да им даде добър урок. На първо място, то се знае, трябваше да седне върху гърдите им, за да изпитат чувство на задух като в кошмарен сън. След това — понеже леглата им стояха доста близко едно до друго — той ще застане между тях във вид на зелен, леденостуден труп, докато двамата се вдървят от ужас, а най-сетне ще хвърли погребалната риза и ще запълзи из стаята с оголени бели кости и една-единствена въртяща се очна ябълка, в образа на „Даниел Дивака или скелетът на самоубиеца“ — роля, в която неведнъж бе произвеждал силно впечатление и която той поставяше наравно със знаменитото си превъплъщение в „Мартин Маниака или непроницаемата загадка“.

В десет и половина чу, че семейството отива да спи. Още известно време го смущаваха лудешките смехове на близнаците, които очевидно — с лекомисленото безгрижие на всички ученици — се забавляваха, преди да си легнат, но в единайсет и четвърт всичко утихна и щом удари полунощ, той се понесе. Бухали връхлитаха върху прозорците, гарвани грачеха от старото тисово дърво и вятърът бродеше около къщата с жаловити вопли, подобно на залутана душа; но Отисови спяха, без да подозират на какво са обречени, и над шума от дъжда и бурята призракът чуваше равномерното хъркане на министъра на Съединените щати. Той се измъкна из ламперията тихомълком, със зловеща усмивка на жестоките си сбръчкани устни, а луната скри лице в един облак, когато призракът се прокрадна край прозореца на еркера, където неговият личен герб и този на убитата му съпруга бяха изписани с небесносини и златисти багри. Плъзгаше се към целта си като злокобна сянка и самата тъмнина сякаш го обгръщаше в ненавист, докато я пресичаше. По едно време му се стори, че чува вик, и замря на място; но се оказа само кучешки лай откъм Червения чифлик и той продължи нататък, като брътвеше странни проклятия от шестнайсети век и току размахваше ръждивия кинжал в среднощния мрак. Най-сетне достигна ъгъла на коридора, който водеше към стаята на злощастния Уошингтън. Там се спря за миг, а вятърът развя дългите му сиви кичури и усука в нелепи и фантастични дипли неописуемо страшния му мъртвешки покров. После часовникът удари дванайсет и той реши, че времето му е настъпило. Изкиска се наум и зави зад ъгъла; но едва пристъпил, се отдръпна със сърцераздирателен вопъл на ужас и закри пребелялото си лице с дългите костеливи длани. Точно пред него стоеше страховито привидение, неподвижно като истукан и чудовищно като присъница на умопобъркан — с плешива и лъскава глава; с кръгло, тлъсто и бяло лице; а чертите му изглеждаха сгърчени от зловещ смях във вечна грозна усмивка. От очите му струяха два лъча алена светлина, устата представляваше огнена паст, а някакъв гнусен плащ, подобен на неговия собствен, обгръщаше исполинското чудовище с безмълвни белоснежни преспи. На гърдите му висеше табела и на нея се открояваше чудновато писание със старинни букви, навярно някакво свидетелство на позора, грамота за пагубни грехове или страшна летопис на престъпления, а в дясната си ръка то държеше вдигната нависоко къса извита сабя от блестяща стомана.

Тъй като никога дотогава не бе виждал привидение, призракът естествено се уплаши страшно и — след още един бегъл поглед към кошмарния фантом — побягна обратно към стаята си, препъвайки се в дългата погребална риза, докато летеше по коридора, а накрая изтърва ръждясалия кинжал в ботушите на министъра, където на сутринта го намери камериерът.

Добрал се до уединението на своите покои, той се тръшна върху тясното сламено ложе и скри глава под завивките. Ала подир известно време отколешният храбър кантървилски дух се надигна в него и той реши, щом се съмне, да отиде и поговори с другия призрак. Ето защо точно когато зората посребряваше хълмовете, той се запъти обратно към мястото, където очите му по-рано бяха съгледали зловещия фантом, мислейки си, че в края на краищата два призрака са по-силни от един и че с помощта на своя нов събрат би могъл да излезе наглава с близнаците, без да се излага на опасност.

Ала когато се озова там, пред взора му се разкри страшна гледка. Явно нещо бе сполетяло привидението, защото светлината в хлътналите очи бе съвсем угаснала, блестящата сабя бе паднала от ръцете му и то се подпираше на стената в немощна, страдалческа стойка. Призракът се втурна напред и го обгърна с ръце, но за негов ужас в същия миг главата на провидението падна и се търкулна на пода, тялото съвсем се отпусна и той забеляза, че притиска в обятията си бяла бархетна завеса за легло, а в краката му лежаха метла с дълга дръжка, кухненски нож и голяма издълбана ряпа! Без да проумява това чудновато превъплъщение, той трескаво грабна табелката и в дрезгавата светлина на утрото прочете следните страховити слова:

Това е призрак отисов, единствений оригиналний таласъм.

Пазете се от имитации, всички останали са фалшификации.

Изведнъж истината проблесна в съзнанието му. Бяха го измамили, подвели и надхитрили! Старият кантървилски поглед заискри в очите му; той скръцна с беззъби челюсти и — като вдигна високо над главата си съсухрените си ръце — се закле с образния език на едновремешната школа, че щом повторно прозвучи веселата тръба на Шантклер[2], кърваво ще почне дело и Убийството ще да е вредом.

Едва изрекъл тази страшна клетва, и от керемидения покрив на далечна къща изкукурига петел. Призракът избухна в продължителен, глух, горчив смях и зачака. Чака час… два… три — но по някаква необяснима причина петелът не пропя втори път. Към седем и половина приближаването на слугините най-сетне го застави да се откаже от злокобното бдение и той закрачи към стаята си, потънал в размисъл за своите напразни надежди и осуетени намерения. Там почерпи справки от няколко старинни рицарски книги, на които извънредно много държеше, и установи, че във всички случаи, когато е била прилагана тази клетва, Шантклер неизменно е кукуригал повторно.

— Дано жестока гибел постигне тая коварна птица — процеди той. — Помня времето, когато пронизал бих гръкляна й с якото си копие, за да я накарам да ми кукурига, пък ако ще да е в предсмъртния й час!

После се излегна в един удобен оловен ковчег и остана там до вечерта.

Бележки

[1] Прозвище на английската кралица Елизабет I (1533–1603). — Б.пр.

[2] Наименование на петела в средновековния френски алегоричен епос „Роман за Рьонар“, където героите са животни. — Б.пр.