Джон Брейн
Живот във висшето общество (6)

5

— Брей, ще те направим добър продавач! — каза гласът на тъста ми. — Бог ми е свидетел, не вярвах, че ще свършиш работа.

По тона му изглеждаше, сякаш наполовина съжаляваше. Отпих още една глътка уиски и изплезих език към огледалото на стената.

— И аз самият не вярвах. Все още се тревожа малко за датите на доставката…

— Това вече не е твоя грижа, момчето ми.

— Както кажеш.

Протегнах се с наслада. Досега не бях забелязал колко е удобно леглото; бях се върнал в хотела към три часа сутринта. Приятелят на Джеки ме беше докарал с колата си; изглежда, моето отсядане в „Савоя“ му бе направило впечатление. Джин искаше да остана при нея; защо не бях останал?

— Няма ли да се виждаш отново с Тифилд? — попита тъстът ми.

— Извикаха го по работа в Париж.

Тъстът ми се изсмя.

— Старият, мръсен дявол! Тогава ти си уредил всичко, а?

— Всичко е напълно уредено. Само датата на доставката…

— За това хич не се грижи! Защо, по дяволите, мислиш, че плащам на Мидридж? Нали не си им обещавал да им предадем поръчката по-рано?

— Не съм, разбира се.

— Уплашил се бях!

„Уплашил“ — снощи Джин беше употребила същата дума. Пак се бяхме върнали в кухнята и бяхме стигнали един етап по-нататък, предпоследната спирка; блаженство, чисто блаженство — така каза тя, — но се беше „уплашила“.

— Не е трябвало да се плашиш — успокоих го. — Между другото, струва ми се, че се интересуват и от „НЖХ“.

— Ще обмислим този въпрос. И така съм много доволен. Кога се връщаш?

— Ще хвана влака в четири паса.

— Сигурен ли си, че не трябва да се видиш с още някого? Срещата за довечера може да се отложи. Няма да е удобно, понеже Джордж заминава утре. Но ако не искаш, не е нужно да идваш.

„Как ли пък не е нужно?“ — помислих си аз. Налагаше се да отида, защото трябваше да ме огледат, преди да ме приемат, но преди всичко беше необходимо да отида, защото Джордж искаше да се увери какво чувствува към мен.

— Всичко се нарежда много добре — каза той. — Мислех, че днес няма да се върнеш. Тогава ще се видим в клуба. Към девет.

— Най-добре ще е да дойда направо от гарата.

— Нищо друго не можеш да направиш. Здраве да е, момчето ми. Следващия път в Лондон ще те оставя една нощ да погуляеш. Или можеш да вземеш Сюзън и да си починете малко. Заслужил си го. Тогава до довечера. И бъди добро момче!

— Ще се опитам — отвърнах автоматично аз и затворих телефона.

 

 

Всички първокласни купета бяха пълни; накрая си намерих място в едно купе за непушачи и изпаднах в неспокойна дрямка. После се събудих, всички други в купето четяха отпечатани резюмета от вечерния вестник; а един от мъжете пишеше бележки с червено мастило. Над него върху мрежата беше сложена издута чанта; оттам се подаваше дебела, подвързана с кожа книга. Сигурно юрист, на път да обеси някой нещастник. Брадатият човек до мен извади от джоба си кутийка ментови бонбони, отвори я и разгледа съдържанието й.

Лапна един бонбон и пак се зачете във вестника. Четеше, сякаш не одобряваше напълно съдържанието му. Затворих очи изненадан от силата на омразата си. Отворих ги, когато кондукторът ме потупа по рамото; не можах да намеря веднага билета си и докато се ровех в портфейла, усетих как моето смущение събужда някакво полузасрамено доволство по лицата на спътниците ми. Знаех какво си мислят: или билетът ми не е за първа класа, или изобщо нямам билет. Това щеше да им запълни деня, щеше да им даде материал за разговор в клуба.

Юристът вече не пишеше бележки; поглеждаше първо към мен, после към съседа си — плешив човек със златни очила. Думите бяха на езика му: „Странна работа — още от пръв поглед ми се видя съмнителен. Сега се случват много често подобни неща…“

Намерих билета. Предвкусваната наслада по лицето на юриста изчезна. Лицето му беше розово, пълно, с тежки клепачи; изплаших се. Нямаше причина да се плаша, бях почтен гражданин с чувство за отговорност, баща на две деца, кандидат за съветник на района Сент Клер, връщах се от сполучлива служебна командировка. Имах толкова право да се намирам тук, колкото и всеки друг; защо не се чувствувах на мястото си? Навън под бледото слънце полята бяха плоски; нямаше жива душа. Да няма жива душа в града бе логично, но нали на полето все някой трябваше да работи? Може би скоро щяха да забележат тази нередност и някой щеше да извади от кутията група селскостопански работници. Или щеше да извади леопард. Или слон. Или взвод войници. Погледнах часовника си. Половин час до вечеря.

Замислих се за Джин. Стори ми се разочарована, когато й казах, че се прибирам в къщи, но съвсем не изглеждаше неутешима. Имаше други мъже, с които да сподели голямото канапе, имаше други мъже, с които да сподели пътуването до предпоследната спирка. Или до последната. Все едно ми беше; бях постигнал достатъчно, задоволих любопитството си, задоволих суетата си. Доста дълго време и двете бяха останали с намалени дажби; сега нямаше да ме безпокоят. И нищо лошо не се беше случило, никой адвокат нямаше да изкара тлъст хонорар от тази история. Мястото ми беше в първа класа, бях точно на мястото си, при разумните. Станах, свалих чантата си и извадих папката на Тифилд. Взех да пиша бележки, но влакът вървеше много бързо и сякаш се клатушкаше от една страна на друга. Но аз продължих да държа писалката като чиновник в работно време.

На гара Виктория в Ледърсфорд не се виждаше никакво такси; почаках малко и се отправих пеша към Централната гара. Вятърът пронизваше тънкия ми костюм, а чантата ми се стори много тежка. Аз бях завръщащият се търговски пътник, пътуващият търговец; видя ми се типично за моя тъст, че не беше изпратил никого да ме посрещне.

Минах напряко през Ингъртън клоуз. Ингъртън клоуз започваше като тясна уличка, разширяваше се в малък площад и пак се стесняваше; помислих си, че всъщност тя представляваше тъмна пародия на площада, където живееше Джин. Някога е била квартал, където са живеели охолно, нещо като Олбани за Ледърсфорд; сега беше населена предимно с пакистанци и хора от Карибско море. Но и те нямаше да останат дълго; скоро щяха да я разрушат. Всъщност нищо друго не оставаше; всичко бе прекалено порутено, за да се ремонтира, прекалено черно, прекалено измърсено, прекалено старо, прекалено зле планирано; трябваше да се издигне нов град, но кой щеше да живее в него, когато го построят?

В края на пресечката, под един уличен фенер, се бяха събрали група младежи; за миг забавих крачките си, чудейки се дали да се върна. Но те гледаха към мазето на джаз клуба в номер седем; оттам някой се мъчеше да изсвири на тромпет нещо от световна класа, но всъщност си оставаше тук, в Ледърсфорд, надул една обикновена тръба; той не постигаше чистия тон, не създаваше музика, затова между паветата продължаваше да расте трева, а уличката — да мирише на зеле и прегоряло олио. И очаквателните изрази по лицата на младежите не се променяха. Бяха така еднакви, както и стилът на дрехите им. Вратовръзка, тънка като връзка за обувки — вратовръзка „Слим Джим“, обувки от синя шведска кожа, с подметки от суров каучук, тесни панталони, прилепнали по краката, сака, които приличаха наполовина на шлифер и наполовина на риза, сака с втъкани в плата пайети — дрехите им бяха различни, но ефектът — еднакъв. Всичките бяха ниско подстригани и това плашеше. Те бяха банда, чакаха заедно да изживеят нещо. Приближих се, надявах се, че няма да усетят страха ми. Минах покрай тях; те за миг спряха да говорят и се загледаха в мене. Положих големи усилия на волята, за да не погледна назад или да се затичам; след уличката идваше Уеб стрийт, а оттам се излизаше само по Хъмбър стеърс. В едно бях сигурен; че можеха да тичат по-бързо от мен.

Но аз не представлявах интерес за тях. Те се смееха за нещо. „Точно така — чух да казва единият. — Гадно копеле! Ще му дам да се разбере, мамицата му! А оная, малката курва…“

— Оправи го, Сатъре! Оправи го.

Приличаше ми на гръцки хор.

— Ще му набутам мръсния тромпет право в…

На Уеб стрийт видях един полицай. Той погледна студено за миг и зави по Ингъртън клоуз. Съветникът Лемптън би му казал за „Сатъра“ и приятелите му; но аз не бях още съветникът Лемптън.

Хъмбър стеърс беше много стръмна, а стъпалата — изтрити и неравни; изкачих се бавно, придържах се близо до железните перила. Денят беше студен и сух, но въпреки това перилата — топли и мазни. Ускорих крачките си — скоро щях да бъда у дома и горещата баня щеше да отмие Ледърсфорд и двестате пропътувани мили.

Качих се в едно такси, притворих очи и се отдадох на мисълта за горещата баня.

Едва когато стигнах Маркет стрийт, си спомних за срещата с Браун. За миг се изкуших да наредя на шофьора да завие наляво към Сент Клер роуд; нали Браун беше казал все пак, че не е толкова наложително да отида. Пък и не исках да се видя с Джордж Айсджил. Вече десет години не си бяхме говорили, инстинктивно се отбягвахме. За това нямаше никакво споразумение между нас, но и нямаше нужда от споразумение. Сега щяхме да нарушим мълчанието. Щяхме да си даваме вид, че това мълчание никога не е съществувало, щяхме да бъдем учтиви, приятелски настроени и разумни. Аз можех да го понеса, вече не бях оня човек, който преди единадесет години се влюби до полуда в Алис Айсджил. Влюбен до полуда; това беше истината. Разтърках очи; смъдяха ме от безсъницата. Не исках да се срещна с него уморен и с отслабнало самообладание; той сигурно още имаше остър език, още можеше по един или друг начин да ме уязви. Но щом не си бяхме говорили десет години, един ден повече нямаше значение. Щях да завия наляво към Сент Клер роуд, щях да завия по пътя към къщи и към съня.

Но щом таксито наближи светофара, разбрах, че всичко това е безполезно, че не можех да избягна срещата; изборът не беше мой и все пак бях направил този избор.

— Направо — казах аз. — Направо, после първата пресечка вдясно.

Излязох от таксито и погледнах часовника си. Беше девет часа без три минути. Сложих чантата на земята и извадих табакерата. Тупнах няколко пъти цигарата по нея, извадих запалката. Винаги спазвах това, което Алис наричаше „стил Филеас Фог^[1]“; обичах да се явявам на срещите си точен до секунда, да влизам, когато часовникът бие. Отминах входа, за да погледна един стар предизборен плакат. За да извадиш цигара и да я запалиш, не трябват повече от петнадесет секунди дори и когато се разтакаваш. Гледах плаката около тридесет секунди, после се наведох, сякаш за да завържа връзката на обувката си.

„Бентлито“ на Браун спря до мен. Излизайки, той не погледна към мен, а заобиколи, за да отвори вратата от другата страна. Изправих се и пак се наведох, сякаш да завържа връзката на другата обувка. Девет часа без една минута; ако не ме забележеше, все още можех да вляза точно когато удареше часовникът на „Сент Алфред“. Това щеше да представлява дребна победа над него; а дребните победи се трупаха.

Но той ме видя.

— Фасове ли търсиш, Джо?

Чу се стържещ звук и часовникът на черквата удари. Той се засмя.

— Съвсем точен, както виждаш. Винаги съм точен, нали Джо?

— Точността е учтивостта на кралете — отвърнах аз. Погледнах кой е в колата. Красиви крака. Бял шлифер. Синя кърпа на главата. Двадесет и шест, най-много двадесет и осем. Беше трудно да се определи под шлифера, но ми се стори, че има висок и твърд бюст. Миришеше приятно; сякаш на момина сълза. Беше висока почти колкото мен, но не се срамуваше от ръста си, стоеше изправена. „Гръбнакът, който носи цялото това великолепие“ — спомних си този цитат, сега той бе на място; не бях го забравил, а само го бях отделил настрана. След като си го спомних, спомних си и с кого го свързвах: това беше жената, която бях забелязал миналата неделя в черквата „Сент Алфред“. Сега можех да я разгледам подробно и видях, че неслучайно съм си спрял погледа. Най-после отново срещах напълно зряла жена.

— Да ви представя Джо Лемптън — рече Браун. — Джо, това е Нора Хоксли.

— Приятно ми е — подадох ръка аз.

— Мисис Хоксли работи в „Ледърсфорд шос“ — вмъкна Браун, сякаш се извиняваше.

Тя се усмихна.

— Мистър Браун ми каза, че идвате чак от Лондон, мистър Лемптън.

Задържах ръката й по-дълго, отколкото трябваше; исках да бъда колкото мога по-близо до нея. Усмивката й не се разливаше по лицето, а беше част от него; и аз помислих, че вече е свършено с мен. Пуснах ръката й. Беше свършено с мен, защото исках да й се отдам тук веднага, независимо от мястото и условията — исках да бъда въвлечен в нейното спокойствие. А знаех, че е невъзможно още когато я видях за първи път миналата неделя. Мисис Хоксли; млада, омъжена жена, очевидно без деца и наскоро омъжена. Беше невъзможно, нищо добро нямаше да излезе.

— Моят тъст ме кара здравата да работя — обясних аз.

— Един ден ще ми благодариш — рече Браун. Той се обърна към мисис Хоксли. — А сега ще трябва да ви оставим, мисис Хоксли. Заети сме с работа на съвета.

Той кимна към мръсната каменна фасада на клуба.

— Тука се върши повече работа, отколкото в общината. Само не казвайте, че сте го чули от мене!

— Още веднъж ви благодаря — каза тя. — Ще ви изпратя коректурите. Довиждане, мистър Браун. Довиждане, мистър Лемптън.

От върха на стълбите ние гледахме как се отдалечава.

— Хубава жена — сподели Браун. — Виж й походката! — Той бутна вратата. — Само зъбите й са едрички!

— Доколкото я видях, наистина е красива.

— И е решителна. Пускат някаква серия очерци — един ден от живота на еди-кого си… — знаеш какво представлява! — Той ми помогна да съблека палтото си, което за него беше признак на необичайно уважение. — Цяла седмица се мъчи да ме хване. Не ме интересуваше никак и защо, по дяволите, да ме интересува? Но ми омръзна да я отпращам.

— Ще ви изпратя коректурите — така му каза тя. Ще пише очерк за тъста ми. Ще мисли за него, ще се опитва да си спомни как изглежда, какво е говорил, какво е направил. Мен няма да спомене; но това не значеше, че няма да си спомни за мен. А аз щях да видя отдолу името й; все пак това беше нещо, за което можех да се хвана.

— Малко известност не вреди никога — подхвърлих аз. — Разведе ли я из завода?

— Ралф я разведе.

— Ралф?

— Ралф Хедърсет.

— Не знаех, че работи при нас.

— Той се опитва да сключи някои сделки с нас. Или по-скоро баща му.

— Не виждам защо той е трябвало да я развежда из завода.

— Имаше свободно време. А нали знаеш, всички стоманолеярни заводи са еднакви. Всъщност беше невъзможно да го спра. — Той се изсмя. — Ще трябва да е нащрек. Знаеш какви са вдовиците.

— Вдовиците ли? — попитах аз.

— Съпругът й умря миналата година. Нещастен случай при плуване. Не си ли спомняш?

Огледах входа като затворник, който за първи ден е в тъмницата; изведнъж стените, боядисани в жълто и зелено, безбройните съобщения и миризмата на боров дезинфектант загубиха всяка власт над мен. Стоях върху доста мръсния под в преддверието на Консервативния клуб в Уорли и това беше всичко.

— Караш малките момченца да вършат мъжка работа — казах. — За в бъдеще аз ще развеждам вдовиците.

— Ще имам пред вид — отвърна той.

— Разбира се, аз ще им показвам само как се обработва стомана — говорех съвсем леко; не трябваше да рискувам. Така мъжете винаги разговаряха за вдовиците — и докато се изкачвахме по стълбата към бара, ние продължихме да приказваме за нея със същата тромава насмешливост.

Двамата с Браун седнахме на една ъглова маса. Отпуснах се в стола; въпреки че барът беше боядисан в същите потискащи зелени и жълти тонове, столовете бяха нови и удобни. Отпих глътка уиски и усетих как топлината му заглади острите ръбове.

— Имах нужда да пийна — казах.

— Пий още едно.

Без да се огледа назад, той вдигна ръка; келнерът се появи чак от другия край на залата. Браун беше от ония хора, на които келнерите обръщаха внимание; от същия род беше и Ралф Хедърсет, помислих си с лека завист…

— Ще изпия чаша битър^[2] — заявих аз.

— Каквото искаш, момчето ми. — Той даде поръчката. — Ако някой го е заслужил, това си ти. Много се радвам, че дойде тука тая вечер, не си мисли, че ми е все едно.

— Нямам нищо против — отвърнах аз. — Защо да протакаме, щом може и сега да се видя с него.

— Свободен си да се откажеш — продължи той. — Аз поразмислих по този въпрос. Не съм сигурен…

— За какво не си сигурен?

Той въздъхна. Обикновено въздишките му бяха нарочни и бурни, но този път въздъхна, без да иска.

— На Сюзън няма да й бъде приятно. И на Маргарит.

— Не става дума за техните вкусове, струва ми се.

— Не. Всеки мъж трябва да постъпва така, както смята за най-правилно. Но ти сигурен ли си, че желаеш тая работа? Има още време да се откажеш.

Освен нас в бара имаше само четирима души; всичките бяха на една възраст с Браун. Познавах ги и четиримата, или по-право, знаех с какво се препитават — дървен материал, брашно, текстил, застраховки. Дървеният материал и Брашното стояха на бара и разискваха цената на работната ръка; на една маса в другия край Текстила се оплакваше от високия наем на гаража си. Застраховките слушаха внимателно и чакаха своя ред. От съседната стая чувах удари на билярдни топки и неясни възгласи. Предстояха ми още хиляда вечери, през хиляда такива вечери щях да слушам подобни хора. Благоденствуващи недоволници на средна възраст, солидни, разумни граждани; неусетно в усилието си да не ги обиждам, аз щях да стана точно като тях. Ще чакам своя ред, за да се оплаквам, ще чакам своя ред, за да получа удар, ще чакам своя ред, за да умра. А Хари щеше все повече да се отчуждава от мен и Барбара, дори Барбара щеше да престане да ме обича… Светът със смях щеше да я накара да не ме обича; тя щеше да омъжи за някакъв зализан тип, като Хедърсет, вече нямаше да измисля приказки за топли великани, нямаше да вижда замъци в Скуиръл гордж. Сюзън пък щеше да се превърне във въплъщение на майка си. Всичко беше уредено; бях взел това, което желаех, и сега плащах първата вноска.

— Не съм се отказал — заявих аз. — Освен ако ти се отказваш.

— Не, не. Един-двама в клуба се изказаха малко… неприятно. Но не бяха от хората, които имат значение.

— Интересно кои са били?

— Търси ги сред пиячите на портокалов сок и няма да сбъркаш.

Той имаше на ум бунтовните елементи; в град като Уорли подобно определение ми даваше широк простор за догадки.

— Всъщност тази групичка не ме безпокои — казах аз.

— Така и трябва. Само пази носа си чист, това е всичко.

— Никога не правя обратното — отвърнах аз.

— Ти добре се оправи, Джо. Внимавай за нататък!

Това изключваше Джин. Изключваше дори ходенето ми на гости в Лондон без жена ми. Чудех се дали да кажа на Сюзън, че съм ходил на гости. Нямаше да й разправя всичко, разбира се; но би било по-разумно пръв да й кажа. Уорли и Лондон не бяха толкова откъснати. Спомних си Джеф.

Тогава не бях чак толкова пиян и знаех, че той ме ревнуваше. Беше прехвърлил вниманието си върху Джуди, защото в Джуди беше хлябът му; но всъщност, искаше Джин. А майката на Джеф живееше в Уорли и от време на време Джеф посещаваше Уорли, при това Джеф спокойно можеше да се възползува и от телефона. Вече беше твърде късно да се безпокоя; но занапред трябваше да помня тези неща; бях гражданин на жълто-зелената страна, тук девизите бяха „внимавай“ и „пази носа си чист“ — повече предпазливост никога не е излишна. Трябваше да помня кой съм, не можех да си позволя и най-дребното неблагоразумие.

— Няма нужда да ми го казваш — рекох аз. — Уорли е малък град.

— Прекалено малък. — Браун погледна часовника си. — Къде, по дяволите се бави Джордж?

Аз посочих към вратата.

— Говорим за вълка и той в кошарата!

Браун остана седнал; аз станах и се здрависах о Джордж. В тази стая и при тази компания сякаш се виждах с приятел; беше десет години по-стар от мене, но въпреки това от моето поколение. На времето го бях мразил, той беше пречката между мен и Алис. А сега виждах в него само един човек на средна възраст, среден ръст, елегантен, с мустачки и студени очи. Студени или вглъбени?

— Радвам се да те видя, Джордж — казах аз. — Какво ще пиеш?

Той седна.

— Бренди, Джо, ако обичаш. — Погледна Браун. — Какво ти става?

— Закъсня.

— Бях при моята любима! — Той изговори последните две думи с ироничен патос.

Поръчах напитките. Имаше предимства да си гражданин на жълто-зелената страна — преди десет години нямаше да го посрещна с такава лекота, не бих си позволил да смажа този миг с бренди.

— Много добре изглеждаш, Джордж — подех аз. — Как е работата?

— Никога не е вървяла по-добре — отвърна той. — А ти не прави такова възмутено лице! Защо да се лъжем?

— Много ми е приятно да чуя, че поне един бизнесмен не се оплаква — каза тъстът ми.

— Аз никога не съм се оплаквал, Ейб.

Джордж заразглежда ноктите си. Те блестяха от наскоро направения маникюр; махна някакво петънце от малкия пръст на лявата си ръка. Не създаваше впечатление за женственост, а сякаш поддържаше в ред някакво оръжие.

— Сега няма от какво да се оплакваме — рече тъстът ми. — Отървахме се от лейбъристките копелдаци!

— И при лейбъристите си бях добре — отвърна Джордж. — Всъщност дори по-добре.

— Опасен си, Джордж!

— Винаги съм бил такъв — съгласи се Джордж. Той пое чашата с бренди от келнера. — В това се крие тайната на успеха ми.

Гласът му беше лек и хладен, какъвто си беше винаги; нищо не можеше да го засегне.

— Е, Джордж, какво мислиш за новия ни кандидат?

— Казах ти вече. Имаме нужда от нова кръв. Може би Джо ще ни поразбуди малко. Искам само да се уверя, че ще кара добре с нас. Ако не ми изневерява старческата памет, на времето Джо беше бунтовник. Така ли беше, Джо?

— Не си чак толкова стар — възразих. — Но аз никога не съм бил революционер в точния смисъл на думата.

Той се усмихна леко.

— Вярно е. Ти си и член на клуба от доста време. — Той погледна жълто-зелените стени и направи гримаса. — Това, разбира се, не доказва нищо. Половината от членовете ни гласуват за лейбъристите. Идват тука заради билярда и бирата. И за да се махнат от жените си.

Браун се изправи.

— Аз май ще трябва да се прибера при моята. Ще си помисли, че съм останал да живея тука. Приятно пътуване, Джордж. — Той си тръгна, но се върна и за моя изненада разтърси ръката ми. — Довиждане, Джо.

Седяхме и мълчахме, докато той излезе, самоуверен, тежко пристъпващ, човекът, който беше уредил всичко за пълно свое задоволство.

— Награден си с орден за успеха — забеляза Джордж. Не беше пропуснал ръкостискането.

— Нова трева ще поникне над бойното поле — отвърнах аз.

Залата започваше да се изпълва. Погледите на всички сякаш бяха отправени към нас; всички бяха леко учудени.

— Тава е, защото не те виждат тук достатъчно често — обясни Джордж.

— Не смятам, че е така.

— Ще свикнеш. Кажи ми как е Тифилд тия дни?

— Държи се.

— Знаеш ли, че на времето беше лудо влюбен в твоята тъща?

— Това е новост за мене.

Когато някой те осведомява за нещо, винаги бъди благодарен. Ако го знаеш вече, защо да лишаваш събеседника си от удоволствието? Придадох си заинтересован вид.

— Разбира се, това беше преди много години. Преди да се оженят. Браун изпревари Тифилд — и това е. Съмнявам се, че Тифилд му е простил за тая работа.

— Ако Тифилд я познаваше толкова добре, колкото мен — казах аз, — щеше да му благодари на колене.

Джордж поклати глава.

— Преди четиридесет години тя е изглеждала като Сюзън, а не като тъща ти.

А след четиридесет години Сюзън щеше да изглежда като тъща ми. В жълто-зелената страна времето минаваше бързо.

— Полезно е да знаеш такива работи — поучи ме Джордж. — Все още ли мислиш, че бизнесменът не е човек?

— Опитвам се да мисля обратното.

— Положи малко повече усилия — каза той. — Ако бях на твое място, нямаше да го забравям. Твоят тъст смята, че Тифилд се е променил. А той не е. Ти вървиш по минирано поле.

— Искаш да кажеш, че тъстът ми върви.

— И ти също, защото ще хвърли вината върху теб.

— Това е вярно.

— Казвам ти го за твое добро. — Той повика келнера. — Колкото и да е чудно, но чувствувам някаква отговорност за теб. Ти слепешком вървиш напред и си удряш главата в каменни стени…

— Някой път ги пробивам — отвърнах аз.

— Когато си по-млад, можеш да ги пробиваш. Но не и сега, Джо, вече не.

Той ми подаде табакерата си. Цигарите в нея бяха по-дебели от обикновените и носеха неговите инициали.

Бръкнах за запалката си, но извадих вместо нея един от рекламните кибрити, които бях взел от „Савоя“. Той погледна кибрита и се захили.

— Карай смело напред.

Усмивката го правеше да изглежда по-млад; за първи път започвах да разбирам защо Алис се беше омъжила за него.

— Не исках да идвам тази вечер тука — казах аз.

— Разбирам те. Няма нужда да говорим за причините, нали? Всъщност и аз самият не исках да дойда… — Той прехапа устни. — Тука не можем да разговаряме.

 

 

Разговаряхме в къщата му на Пенък лейн. Пенък лейн беше тясна непавирана пресечка на Поплар авеню; по някакви незнайни причини тази уличка се ценеше повече и от Поплар авеню. Къщата на Джордж не бе най-голямата, но — най-новата; бе здрава, традиционна сграда — вилен тип и се различаваше напълно от бетонния клуб на Линет роуд, където бяха живели с Алис.

Беше къща, която Алис би харесала; но иначе вкусовете му не бяха се променили. Наляхме си бърбън („Помня твоята слабост, Джо“) и това ни предпази от острото потиснато чувство; цветовете бяха твърде светли, мебелировката твърде аеродинамична и абстрактните картини твърде абстрактни. А къщата беше прекалено чиста и подредена, къща на чист и подреден мъж, който живее сам.

Повечето време Джордж говори, разхождайки се неспокойно из стаята. Уискито сякаш се попиваше от моята умора и оставяше главата ми чиста, езикът ми не се заплиташе; Джордж обаче беше на своя територия и се отпусна. Той не се зачерви, нито пък побледня, но твърде скоро лицето и гласът му се измениха.

— Това е идея на Морин — рече той неочаквано, след като спря да говори за моя тъст. Донесе една снимка от лавицата над камината — не изглеждаше на повече от тридесет години; беше тъмнокоса, с решителна уста. Като че ли се забавляваше от нещо, но някак мило. Върнах му снимката; той я пое внимателно, сякаш ако я изпуснеше, щеше да я нарани.

— Хубава е — казах аз.

— Ще се оженим.

— Моите поздравления.

— Още не е официално. Но скоро ще бъде.

Той седна. Такова кресло, сребристо и във формата на половин черупка от яйце, съществуваше според мен само по рекламите на „Ню Йоркър“. Изглежда, на Джордж му беше удобно в него; той имаше телосложение от двадесетия век. Моето телосложение не беше подходящо, тази стая не беше подходяща за мене, щях да се чувствувам нещастен в нея… Бях прекалено уморен и доста пийнал. Трябваше да кажа нещо приятно на Джордж и да се прибирам у дома.

— Радвам се — рекох аз. — Ужасно е да живееш самотен.

— Много време съм живял самотен — отвърна той. — Целият си живот. Знаеш ли — той напълни чашата си, — когато Алис умря — той млъкна и ме изгледа едва ли не с нежност, — когато Алис умря, аз бях доволен. По-добре е да си самотен сам, отколкото да бъдеш самотен с някой друг. Ако имахме деца, може би щеше да е друго.

Беше единадесет часът; Сюзън сигурно си бе легнала. Ще се съблека пред стаята и тихичко ще се промъкна до нея. Но най-напред ще вляза в стаята на Хари и ще му оставя цветния филм, за който ме беше помолил. А после ще вляза в стаята на Барбара и ще сложа до нея голямото мече, което й бях купил от „Хамлис“. Не се прибирах у дома при Сюзън, а при децата. За миг изпитвах съжаление, към Джордж.

— Мислиш ли за нея понякога? — попита той.

— Няма никакъв смисъл.

— Сипи си още малко — каза той. Гласът му беше надебелял.

— Не, благодаря, Джордж. Трябва да си ходя наистина.

— Настоявам да пиеш още едно. От десет години не сме пили заедно. Повече дори. Хайде, пийни с мен!

Подадох му чашата си.

— Малко ще ти сипя — рече той и наля конска доза.

— На здраве. И въпреки всичко, Джо, мислиш ли понякога за нея?

— Понякога.

— Глупав си. От нея нямаше да видиш добро. Щеше жив да те изяде.

За моя изненада очите ми залютяха от сълзи.

— Остави я на мира.

— И Морин казва така. Казва го, откакто се познаваме. Щастлив ли си сега, Джо?

— Толкова, колкото и другите.

Не можех да му кажа друго; бе съпруг на Алис и не можех да го лъжа. И той добре го знаеше.

— Не си особено щастлив. Просто като другите и имаш дъщеря.

— И син.

— Но синът е на майка си. — И на дядо си.

— А дъщерята си е твоя. Да, понякога става така.

— Може и на тебе да ти се случи — казах аз. Изправих се с усилие; моето кресло въпреки че не беше с толкова модерна форма като креслото на Джордж, изглежда, ме беше принудило да седя твърде облегнат.

— Ти си грохнал — установи той. — Ще те закарам до вас.

Гласът му внезапно бе загубил нападателната си нотка и той, изглежда, забрави за конската доза, която не бях изпил.

По пътя към къщи не говорихме; но ми се струваше, че той изпитва задоволство от нещо. Допусках какво го радва, какво го кара почти да се усмихва от време на време; започнах да изпитвам топлота към него. Той слезе от колата и дойде с мене до портата на градината. С облекчение видях, че къщата е тъмна. Бях си у дома и знаех, че обрецията и поветицата бяха цъфнали. Сега ги разпознах само по местата им; утре щях да ги видя разцъфтели в синьо-розово, лавандулово и тъмночервено.

— Ела да пиеш нещо — предложих на Джордж.

— Много е късно — отвърна той. — Благодаря ти все пак.

— Доведи някой път Морин на гости — викнах му, докато се качваше в колата.

— Ще ми бъде много приятно — отвърна той. — Лека нощ, Джо.

Вратата на колата хлопна. Сякаш се бе затворила врата на железопътен вагон; сега Джордж имаше „Мерцедес“. Гледах подире му, докато се загуби от погледа ми, после пристъпих към входа. Не влязох веднага; обърнах се и погледнах навън още веднъж. Помислих си, че вече всичко е уредено, всички болки бяха премахнати. Уорли си беше останал същият, Уорли накрая бе победил, Джордж щеше да си има деца от новата жена и мъртвите щяха да почиват в мир. Влязох, затворих внимателно вратата и отворих куфара си, за да потърся цветния филм и мечето.