Джон Брейн
Път към висшето общество (1)

1

Пристигнах в Уорли през една влажна септемврийска сутрин, когато небето имаше сивия цвят на пясъчник от Гайзли. Бях сам в купето. Помня, че си казах:

— Край на тъпанарите, Джо, край на тъпанарите!

Стомахът ми свиреше от глад, а от снощното пиене главата ми бучеше, в ноздрите си усещах дъх на сода. Но през тази изключителна сутрин дори такива неудобства ме радваха. Бях разглезен пътешественик — разглезен като аристократ, който предвкусва горещата баня, новото пиене, с което да избие махмурлука от старото, турското кафе и дрямката в копринения халат.

Бях с най-хубавите си празнични дрехи: светлосив костюм, който ми струваше четиринадесет гинеи^[1], дюс сива връзка, дюс сиви чорапи и кафяви обувки. Обувките бяха най-скъпите, които съм притежавал изобщо, с тежък, обилен, почти черен гланц. Шлиферът и шапката ми обаче не бяха на същата висота; само след три месеца носене шлиферът се беше измачкал целият и миришеше на гума, а шапката беше леко обезцветена от мазнината на косата и сплескана отпред в остър ръб.

По-късно между другите неща научих никога да не купувам евтини шлифери, да не износвам дълго шапката и да не подбирам прекалено дрехите си по размер и цвят. Все пак онази сутрин преди десет години видът ми беше доста добър; не бях почнал още да добивам тлъстините на средната възраст и — все едно дали това ще прозвучи сантиментално, или не бях пълен с енергия и не изпитал разочарования, а това си струваше повече от шлифера, шапката и униформения костюм. Снощи намерих една моя снимка, правена наскоро след заселването ми в Уорли. Косата — зализана, яката — не по мярка и възелът на връзката — забоден с отвратителна игла във форма на кинжал — прекалено малък. Но това няма значение. Защото лицето не е невинно, а непривикнало. Искам да кажа, непривикнало със секса, с парите, с печеленето на приятели, с въздействието над хората, още неомърсено от калта, която човек е принуден да прегази, за да вземе това, което иска.

Това бе лицето, което мисис Томпсън видя. Бях уредил въпроса с квартирата чрез обявление в „Уорли куриър“ и още не я бях зърнал. Но дори без кафявото палто и броя на „Куин“, по които бе казала, че ще я позная, аз веднага разбрах, че е тя: беше точно такава, каквато си я представях от дебелата, бяла, ръчно обработена хартия за писма и почти печатния почерк с гръцко „е“.

Тя чакаше до вратата, където проверяваха билетите. Дадох билета си и се обърнах към нея.

— Мисис Томпсън?

Тя се усмихна. Имаше бледо, спокойно лице и тъмна коса, започнала да посивява. Може би усмивката й беше резултат на дълга практика; едва помръдна устни. Усмивката се излъчваше от очите — израз на приятелско благоразположение, а не обикновена светска гримаса.

— Вие сте Джо Лемптън — каза тя. — Надявам се пътуването ви да е било приятно. — Тя ме загледа със смущаващо упорство. Изведнъж се сетих, че би трябвало да подам ръка.

— Приятно ми е да се запозная с вас — казах и искрено вярвах в думите си. Тя имаше хладни, сухи ръце, отвърна ми със силно ръкостискане. Излязохме по един покрит мост — отдолу мина влак и го разтресе, — после през дълъг подземен проход, където всичко отекваше. По гарите винаги се чувствувам затворен, загубен и за миг се почувствувах потиснат, а бръмченето в главата ми се превърна в болка.

Когато излязохме навън, ми стана по-добре; дъждът едва ръмеше и въздухът беше пресен и чист, с тази особена миризма, която напомня топъл хляб с масло и означава, че полето е наблизо. Гарата беше сред източния квартал на Уорли. Човек оставаше с впечатление, че цялата индустрия на града е натъпкана само на едно място. По-късно открих, че това деление е постоянна практика на градския съвет; ако някой иска да построи фабрика в Уорли, трябва да строи в източната част или изобщо да не строи.

— Това не е най-красивият квартал на Уорли — каза мисис Томпсън, като обгърна с жест на ръката си една голяма фабрика, една гостилничка за пържена риба и картофи и някакъв търговски хотел с много лош вид. — Около гарите е винаги така, макар че не знам защо. Седрик има своя теория по въпроса. Но знаете ли, това понякога разкрива свое очарование. Зад хотела има истински лабиринт от улици…

— Далече ли е до „Игъл роуд“^[2]? — попитах аз. — Бихме могли да вземем такси.

В двора на гарата стояха шест-седем таксита, а шофьорите сякаш бяха замръзнали пред кормилата.

— Това е добра идея — съгласи се тя — Съчувствувам на бедните хорица! — Тя се засмя. — Никога не съм виждала поне едно от тези таксита в движение; просто чакат тука ден след ден, година след година за някой клиент, който никога не идва. Чудя се как преживяват.

Докато бяхме в таксито, тя отново ме огледа продължително. Нейният поглед беше изпитателен, но не ме поставяше в неудобно положение, също тъй хладен и сух и също тъй приятелски и твърд като ръкостискането й. Имах чувството, че съм издържал изпит.

— Ще ви наричам мистър Лемптън, ако искате — рече тя, — но бих предпочела да ви викам Джо. — Говореше без следа от неудобство или кокетство; държанието й даваше да се разбере, че този въпрос за нея е решен. — А моето име е Джоан — прибавя тя.

— Чудесно, Джоан — отвърнах аз. От този миг нататък употребявах само малкото й име; въпреки че, колкото и да е чудно, винаги си мислех за нея като за мис Томпсън.

— Това е „Сент Клер роуд“ — каза тя, когато таксито зави по един стръмен хълм. — Ние живеем на Върха. Само че в Уорли Върхът винаги е с главно „В“. Моят мъж и за това си има теория.

Забелязах, че говори правилно, имаше нисък, ясен глас без пресилените йоркширски гласни, както и без произношението на областите край Лондон, където говорят, сякаш имат сливи в устата. Имах късмет и мислено се поздравих — много лесно би могла да бъде обикновена хазяйка, да мирише на сода за пране и на бакпулвер, а квартирата ми да е някоя от тези прашни къщици край гарата — с една дума, да попадна от един Дафтън в друг. А вместо това отивах на Върха, в свят, който дори от първия кратък досег ме изпълваше с възбуда — големи къщи със собствени асфалтирани алеи, овощни градини и подстригани живи плетове, подготвително училище, в което скоро момчетата щяха да се върнат от пътуванията си из Британската империя, Бразилия, Индия или поне от някой стар замък в Корнуол, скъпи коли — „Бентли“, „Лагонд“, „Даймлер“, „Ягуар“, — паркирани навсякъде, нещо подобно на показен материал, като че самият квартал ги бе разхвърлял безразборно, за да докаже богатството си; и над всичко това вятърът, който идваше от ливадите и горите по далечния хоризонт.

Най-силно впечатление ми направи „Сайпрес авеню“^[3]. Беше широк, прав и ограден с кипариси. Улицата, на която живеех в Дафтън, се наричаше „Оук кресънт“; тя не извиваше нито на сантиметър и край нея нямаше дори храсти. В този миг „Сайпрес авеню“ стана символ на Уорли — струваше ми се, че досега цял живот съм ял талаш, а съм го мислил за хляб.

Мисис Томпсън сложи ръка на коляното ми. Долових дъх на одеколон от най-добро качество — сдържан и стерилен.

— Стигнахме в къщи, Джо — каза тя. Къщата беше долепена с обща стена до друга; тайно се бях надявал, че няма да е така. Но размерът й беше приличен, беше построена от скъп на вид варовик и имаше гараж. Новата боя блестеше, а поляната приличаше на кадифена; това бе къща, за която винаги са се грижили внимателно. С изключение на гаража, колкото и да беше чудно. Неговата мазилка се лющеше и прозорците му бяха изпочупени.

— Седрик го употребява като склад за своите боклуци — уведоми ме мисис Томпсън. Тя притежаваше свръхестествената способност да отговаря на въпроси, които човек не е задал. — Трябва да се погрижим и за него, но все не ни остава време. Махнахме колата, когато Морис умря. Тя всъщност беше негова; не ни даваше сърце да я караме след това.

Тя отвори вратата.

— Във войската ли беше? — попитах аз.

— Да, в авиацията. Умря при глупава катастрофа в Канада. Едва беше навършил двадесет и една година.

Холът миришеше на восък и плодове, а върху малка дъбова маса стоеше медна ваза с мимози. По кремаво боядисаната стена виждах лекото отражение на мимозата и вазата, жълто и почти златно; изглеждаше твърде хубаво, за да бъде истинско, също като илюстрация от списанието „Къщи и градини“.

Помогнах на мисис Томпсън да си свали палтото. За жена поне на четиридесет и пет години, прецених, че имаше хубава фигура с тънка талия, без склонност към надебеляване или слабеене. Лесно беше да си я представи човек на млади години, въпреки че не правеше опити да скрие възрастта си. Гледах я обаче без ни най-малък намек за пожелаване; и след това никога не съм пожелавал да се любя с мисис Томпсън, макар че, откровено казано, при случай не бих отказал.

Тя отново ме погледна със своя особен, упорит поглед.

— Много приличате на него — прошепна тя. След това се изпъчи, сякаш се опомни. — Съжалявам, Джо. Забравям задълженията си. Ще ви покажа стаята.

Стаята ми на „Игъл роуд“ беше моята първа стая в истинския смисъл на думата. Нямам пред вид стаичката в сержантското помещение на Фринтън Басет, тази стаичка употребявах само за спане, пък и винаги имах чувството, че тя е обезличена от големия брой мои предшественици, живели там, поели да ги преместят в друга база или да загинат. Нямам пред вид и стаята си у леля Емили; тя беше само спалня. Сигурно можех да купя за нея някои мебели и да инсталирам електрическо отопление, но нито чичо, нито леля щяха да разберат такова желание за самостоятелност. За тях спалнята беше стая с железен креват, дюшек, пълен с дреб, както в моя случай, гардероб, дървен стол с облегалка и нейното единствено предназначение бе да се спи в нея. Човек пишеше, четеше, разговаряше и слушаше радио във всекидневната. Сякаш названията на стаите трябваше да се разбират буквално. Сега, следвайки мисис Томпсън в моята стая, навлизах в друг свят.

— Чудесна е — рекох и почувствувах колко неизразителни са думите ми, а в същото време не исках да покажа, че ми е направила твърде силно впечатление; най-сетне досега не бях живял в бордей! Огледах я с недоверчив възторг: тапети с отвесни бежови и сребърни черти, прозорец в ниша, който продължаваше почти по цялата дължина на стаята, с подходящи възглавници край него, легло диван, което наистина приличаше на диван, а не на легло, което на дневна светлина потискащо да напомня за спане и болест, две кресла, тоалетно шкафче, гардероб и писалище — всичките от едно и също светло дърво. Върху боядисаната в кремаво библиотечка имаше ваза с анемони, а в камината гореше огън, който разпространяваше възкисел аромат и едва-едва напомняше лъх на цветя — познат аромат, който не можех да определя точно.

— Ябълково дърво — каза мисис Томпсън. — Покрай кризата за въглища станахме познавачи. Има и електрическо отопление, но помислих, че в такъв отвратителен ден, като днешния, ще е по-весело да гори истински огън.

На отсрещната стена висяха три малки картини: „Пристанището в Арл“, една сцена с кънкьори на Брьогел и „Олимпия“ на Мане.

— Специално подбрани във ваша чест — заяви мисис Томпсън. — Репродукции „Медичи“. Имаме цяла картинна библиотека, когато ви омръзнат тези, просто ще ги заменяте с други.

— Кънкьорите ми харесват — измънках аз, като исках да кажа, че те най-много ми харесват; но това не беше вярно, защото дори когато произнасях тия думи, гледах Олимпия, бяла, пълничка и студено сдържана. Възпитанието ми обаче ме спираше; не можех да призная пред жена, че ми харесва голото тяло.

До този ден не се бях вглеждал сериозно в никоя картина. Знаех например, че във всекидневната на леля Емили има три акварела, но не можех дори да си спомня какви са, а съм средно наблюдателен и повече от две години съм ползувал тази всекидневна. Просто в Дафтън картините бяха част от мебелировката, те не бяха предназначени за гледане. Репродукциите „Медичи“ определено имаха тази цел. Те принадлежаха към цял един начин на красиво съществование; за мое учудване баналната фраза от женските списания съвсем точно предаваше атмосферата на стаята — беше също като „готов костюм, който приляга точно“.

— Сигурно ще искате да се измиете — каза мисис Томпсън. — Банята е вдясно, а другото необходимо помещение — до нея. — Тя взе връзка ключове от тоалетната. — Вашите ключове, Джо, докато не съм забравила. От входната врата, от вратата на стаята, гардероба, бюрото и дявол знае за къде са тия двата, но сега ще се сетя. След половин час ще има кафе, между другото. Или може би предпочитате чай?

Казах, че кафето ще ме задоволи напълно (много повече ми се искаше да пия чай, но инстинктивно чувствувах, че това не беше съвсем редно в такъв час на деня). Когато тя напусна стаята, отворих куфара си и разгънах моя халат. Никога преди не бях имал халат; леля Емили не само смяташе, че халатът е лукс (сакото вършеше същата работа), а и че той е нещо като ливрея на безделието и упадъка. Докато го гледах, сякаш чувах гласа й: „По-добре да стоиш гол — би казала тя. — Работник в халат ми прилича на малоумен, също като някоя фльорца, дето се върти из къщи и я мързи да се умие… По-добре си похарчи парите за нещо разумно, момче!…“ Усмихнах се. В тази дреха наистина нямаше нищо разумно. Материалът, спомням си, беше много тънка вискоза, а продавачът бе казал, че е коприна шанжан, което значеше, че на различна светлина изглежда ту ярък, ту мътнокафяв. Шевовете бяха лоши и след първото пране заприлича на безформен парцал. Представляваше типичен пример на стоките, които се произвеждаха за изгладнелия пазар веднага след войната, май че бях пиян, когато го купих.

И въпреки това той ми достави много повече удоволствие от сегашния ми халат, който е купен в „Сулка“^[4] на „Бонд стрийт“^[5]. Не че не харесвам „Сулка“; той е най-доброто, а аз винаги нося най-доброто. Но някой път съзнавам неприятно ясно, че ме карат да бъда жива реклама на фирмата, нещо като човек сандвич^[6]. Не искам да съм зле облечен, но мразя мисълта, че ако пожелая да се облека зле, не бих посмял да го сторя. Тогава купих евтината дреха от вискоза, за да си доставя удоволствие; а сега купувам скъпата копринена дреха, защото такова е неписаното условие в моя договор — да нося винаги дрехи от първо качество. И никога не ще мога отново да се почувствувам така свободен, богат и светски, както през този пръв следобед в Уорли, когато си свалих сакото и яката и отидох в банята, облечен в истински халат.

Банята беше от този тип, какъвто би очаквал човек във всяка къща на средната класа — зелени плочки, зелен емайл, хромиран пешкирник, голямо огледало с поставки за чаша и четки за зъби, желязно шкафче, вана с душ и лампа, която вместо с ключ се пали с шнур. Беше безукорно чиста, миришеше слабо на парфюмиран сапун и прясно гладени пешкири; не беше нищо друго, освен баня, беше създадена като баня.

Банята, която бях ползувал вечерта, преди да дойда в Уорли, е била приспособена от спалня. По времето, когато строили къщите на „Оук кресънт“, се смятало, че работническата класа не се нуждае от бани. Беше малка стая с под от груби борови дъски (човек трябваше да внимава, за да не се набоде) и кафяви тапети на петна от плискалата вода. Пешкирите стояха в кръглия долап, а той обикновено беше пълен с не доизсъхнало бельо. Върху перваза на прозореца имаше бръснач, парче сапун за бръснене, паста за зъби и страшна неразбория от четки за зъби, изхабени ножчета за бръснене, парчета плат за бърсане и поне три чаши със счупени дръжки, за които се предполагаше, че служат при бръсненето, но прахът върху тях показваше, че изобщо не се използуват.

Няма да се преструвам, че съм прекарал целия си живот при леля Емили в такова състояние на оскърбена чувствителност. За нас двамата с Чарлз беше въпрос на чест да не придиряме за нищо; не искахме да сме като управителя на бакалницата, който живееше в най-горната част на „Оук кресънт“ и вечно проповядваше както голямото си уважение към чистотата, така и отвращението си от липсата на чистота у другите хора. Чарлз често го имитираше: „Ами че водата и сапунът са съвсем евтини! Човек не трябва да е богат, за да бъде чист. Не бих се отказал от банята си за нищо на света…“ Той говореше за ваните, сякаш самото потапяне на тялото във вода беше нещо похвално. Както казваше Чарлз, на човек му се искаше да извика, колкото му глас държи, че складира въглищата си в банята и се къпе чак когато го засърби кожата.

Но въпреки всичко това вече бях започнал да откривам някои твърде мрачни подробности от живота в Дафтън, които съвсем не ми се струваха смешни. Обичах много леля Емили и чичо Дик, дори и двамата им сина, Том и Сидни, съответно тринадесет и четиринадесетгодишни, шумни, груби и тъпи; те вървяха към бъдещето, което ги очакваше във фабриките, и очевидно бяха щастливи от това. Дори се чувствувах малко виновен, че напускам Дафтън, защото знаех, че осемте лири, които давах всеки месец на леля Емили, й помагаха много. Но не можех повече да остана в нейния свят. Докато бършех лице в големия мек пешкир, гледах с крайчеца на окото си халата, който висеше зад вратата (наблюдавах непрекъснато тази дреха, сякаш ме беше страх да не избяга), и вдишвах чистата и парфюмирана миризма на стаята. Бях вече стъпил в един твърде различен свят.

Върнах се в стаята, смених си яката и се сресах. Когато се погледнах в огледалото, изведнъж се почувствувах съвършено сам. Обхвана ме детинска тъга по грозните стаи и улици, където беше невъзможно да се загубиш или да останеш гладен; по познатите лица, които можеха да те отегчават или дразнят, но никога не ти причиняваха болка и никога не ти изневеряваха. Струва ми се, че носталгията не може да се избегне напълно; но цялата носталгия, на която бях способен, сякаш се събра в няколко секунди през този ден и никога повече не страдах от нея.

Погледнах през прозореца. Задната градина ми се видя учудващо голяма. Беше заградена с жив плет и в най-отдалечения край имаше голямо ябълково дърво. До него растяха две череши; спомням си как татко ми каза веднъж, че черешите не могат да живеят самички. „За да дадат плод, трябва да се оженят“ — прибави той и невинно се зарадва от сполучливия образ. Татко никога не бе имал собствена градина, а само едно малко местенце, дадено му от общината. Без ябълки, без череши, без поляни, без жив плет…

Оправих връзката си и слязох във всекидневната. Престоях не повече от пет минути и мисис Томпсън дойде с кафето. Поднесе го на сребърна табла; замислих се колко ли пари влизат в тая къща. В писмото си пишеше, че съпругът й преподава английски в средния курс; но ми се струваше, че това не е достатъчно, за да обясни техния стандарт. Не само таблата и кафеникът ми направиха силно впечатление — те биха могли да бъдат и сватбени подаръци, — а също и чашите, каничката за мляко и захарницата. Те бяха тънки и полупрозрачни, с глазура от чисти основни тонове — червено, синьо, жълто, оранжево, — разбрах, че са скъпи, защото бяха лишени от много шарки и блясъкът на глазурата беше твърде силен. Когато се отнася до пари, имам усет като на врачка; бях сигурен, че тук влизат поне хиляда лири годишно. После забелязах привичните движения на мисис Томпсън, докато използуваше кафеника, без израза на гордост и загриженост, който придобиват повечето жени, щом извадят сервиза от доброкачествен порцелан, и увеличих сумата с още петстотин.

— Никога досега не сме имали наемател — каза тя и ми подаде кафето. Гласът й трепна забележимо пред думата наемател, сякаш премисли и отхвърли всички по-меки думи — постоянен посетител, млад джентълмен, който ще постои при нас, и т.н. — Но самата аз съм страдала от хазяйки на младини. Искам да разберете, Джо, че вашата стая е напълно ваша. И можете да си водите гости винаги, когато пожелаете. — Тя се поколеба. — Ако се почувствувате самотен — винаги в началото е малко непривично да заживееш на ново място, — ще бъдете добре дошли долу при нас. За първи път ли живеете далече от дома си? Без да се смята казармата, разбира се?…

— И да, и не. Татко и мама бяха убити през войната и оттогава живея у леля Емили. — Щях да произнеса леля с открита гласна^[7], но реших да не се опитвам засега.

— Какво по-точно представлява Дафтън?

— Много фабрики. И един химически завод. И едно основно училище. Паметник на падналите във войната и река, която всеки ден има различен цвят. Едно кино и, четиринадесет кръчми. Това е наистина всичко, което човек може да каже за него.

— В такъв случай там нямате театър?

— Нонконформистите^[8] всяка зима избират нещо от списъка на Ейб Хейуд, Когато исках да гледам някоя пиеса, отивах в Манчестър. В Дафтън няма нищо.

Двамата с Чарлз винаги наричахме града „Мъртвия Дафтън“, а съветниците, началниците и всеки, когото не одобрявахме, получаваше прозвището „тъпанар“. Най-напред бяхме почнали да ги номерираме: „Тъпанар номер три — казваше например Чарлз за своя шеф, библиотекаря — днес пусна виц. Просто са трогателни, когато претендират, че са живи, n’est-ce pas?“ Но стигнахме до номер десет и стана вече трудно да им помним номерата, затова приехме друга система. „Дебелият тъпанар пак е сипал вода в бирата — подхвърлях аз, когато собственикът на кръчмата «Дафтънски конник» минаваше край нас с нов камгарен костюм. — Тази нова наметка не е спечелена по честен начин.“ Имаше и един „Чистник-тъпанар“, управителят на бакалницата, който винаги говореше за банята си, и „Усмихнатият тъпанар“, който даваше пари под лихва. Имаше и много други; знаехме доста неща за хората в Дафтън. Доста повече, отколкото предполагаха, например „Неверният на жена си тъпанар“ и „Влюбеният в децата тъпанар“, двама от най-видните граждани; ако можеха да предположат, ние нямаше да се задържим дълго на местата си.

— Тука, в Уорли, имаме малък, но много добър театър — осведоми ме мисис Томпсън. — „Уорлийските драматици“, смешно име наистина. Трябва да дойдете на следващото ни събиране, Джо. Ще ви глътнат веднага — няма достатъчно мъже.

Аз повдигнах вежди.

— Искам да кажа, мъже актьори. — Тя се засмя. — Макар че и млади красиви ергени също се търсят. Играли ли сте някога?

— Съвсем малко в лагерните представления. Но в Дафтън нямах достатъчно свободно време. И да ви кажа истината, не съм голям привърженик на „Немарливият Сирил се разорява“ и „Награда за Пеги“.

— Измислихте си тези заглавия — рече тя, сякаш това й достави удоволствие. — Но признавам, че заглавията наистина звучат като Хейуд.

— Всъщност Чарлз ги измисли — признах аз. — Моят приятел Чарлз Лафърд. Познаваме се от деца.

— Сигурно сте много привързан към него, нали?

— Близки сме като братя. Много по-близки от повечето братя. — Спомних си пълното лице на Чарлз, абсурдно големите очила с рогови рамки и изражението му на невинност, примесена с непристойна веселост; винаги съм му казвал, че прилича на свещеник върху панаирджийска люлка. „В Дафтън няма нищо, Джо. Напусни го, преди и ти да си се превърнал в тъпанар…“ Чувах дълбокия му, малко пиянски глас толкова ясно, сякаш беше до нас, в стаята. „Щом отидеш в Уорли, Джо, край на тъпанарите. Запомни това. Край на тъпанарите.“

— Той ще ви липсва — каза мисис Томпсън.

— Да, вярно е, но ще свикна — тук млъкнах, понеже не знаех точно как да се изразя.

— Струва ми се, че мъжкото приятелство е много по-силно от женското — добави мисис Томпсън. — Но не е толкова взискателно, мъжете никога не си пречат. — Тя не показа, че знае какво искам да изразя, но думите й имаха точно този резултат; с присъщото си умение тя ми спести неудобството да обяснявам, че сърцето ми не е разбито от раздялата с Чарлз, но че не съм и съвършено безразличен.

Часовникът удари веднъж и мисис Томпсън каза, че трябва да се погрижи за кокошките. Когато напусна стаята, аз запалих цигара и се приближих до лавицата над камината. Над нея висеше в рамка голяма снимка на млад мъж с униформа на кралските въздушни сили. Върху шапката се виждаше бял кант на член от самолетен екипаж. Косата му беше тъмна и гъста, имаше здраво стиснати пълни устни и дебели вежди. Очите му се усмихваха — също като на мисис Томпсън. Беше хубав; притежаваше и чар, нещо, което невинаги излиза на снимка.

Чарът беше любима тема за разговор между Чарлз и мене; ние смятахме, че ако се научим как да се ползуваме от чара си, това би спомогнало много на кариерата ни. Да имаш чар още не гарантираше успех, но чарът сякаш вървеше подир амбицията като риба пилот. В Дафтън обаче това качество не се ценеше много. На мода беше грубата прямота; както казваше Чарлз — всеки се държеше, сякаш бе задължен да не посрами традицията на откровения йоркширец, който притежавал златно сърце под грубата си външност. Само че, както прибавяше той, под грубата външност сърцата също бяха долни и покварени като на жителите от хитрия, коварен Юг. Дори и така, според мене, те не трябваше да бъдат упреквани; в Дафтън нямаше условия за добър живот. Младият мъж на снимката (явно беше, че е синът на мисис Томпсън, загинал през войната) от рождение е имал необходимите условия, за да развие чара си. Златните сърца и заможният живот често вървят ръка за ръка.

Бях малко учуден, че мисис Томпсън е сложила снимката на убития си син на такова видно място; струваше ми се, че не би могла да понася тежкия спомен. Тогава се сетих за нещо, което беше казал Чарлз: „Тъпанарите винаги «напускат този свят» или «почиват», или предават богу дух“. Те губят близките си, както се губи пакет или ръкавици. И не понасят да се говори за това, нито да се припомня. Защото те самите са вече мъртви.

Мисис Томпсън не беше от тъпанарите; можеше да гледа снимката на своя син без истерия. Пък и обстановката в стаята не предразполагаше към истерия. Всекидневната беше мебелирана с много добър вкус, поне така ми се струваше. Мебелите бяха тип „Шератън“ — тънкокраки и грациозни, но без да бъдат прекалено източени и крехки. По стените имаше бледожълти и кремави тапети, разнообразени по-скоро по цвят, отколкото по фигури. Имаше радиограмофон, голяма отворена библиотека и роял: капакът на рояла беше празен — сигурен признак, че се използува като музикален инструмент, а не като допълнителна лавица. Дебелият бял килим на паркета беше напълно по Метро Голдуин Майер, но въпреки това подхождаше на стаята, придаваше й необходимата доза лекомислие и дори леко възбуждаше също като ароматизираните бонбони.

Погледнах отново снимката на Морис. Напомняше ми някого, когото познавах. Раздразних се, че не мога да се сетя; сякаш от каталога беше изваден фишът на книга, за която знаех, че я има в библиотеката. Струваше ми се много важно да си припомня на кого ми прилича, но колкото повече се мъчех, толкова по-непознато и неопределено ставаше неговото лице. Отказах се и се качих в стаята да си подредя вещите.