Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Георги Илиев

Теут се бунтува

 

Роман

Българска, II издание

Литературна група IV

 

Редактор: Огнян Сапарев

Художник: Здравко Йончев

Художник-редактор: Никола Марков

Технически редактор: Ирина Йовчева

Коректор: Радка Чобанова

 

Дадена за набор на 15. VI. 1982 г.

Излязла от печат на 25. XII. 1982 г.

Издателски № 1980

Формат 84×108/32

Издателски коли 9,87

Печатни коли 11,75

УИК 9,96

Тираж 25 100

Цена 1,08 лв.

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

1983, Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Затворът

Планетите се раждат, живеят и умират. Животът им минава по друми, измервани с милиони светлинни години, но все пак — цветните лехи на младините им не са безкрайно дълги. И те стигат най-после до черната врата на неизвестното. Пред нея винаги стои ковчег, поставен на пределната черта на пътя като удивителна след сполучливо завършена мисъл.

Теут беше остарял. В огромния ковчег на времето се покоеше звънът от стъпките на младостта му, а гладът му за пространства и устрем потъваше в широките очи на умората. Той, могъщият спътник и съперник на слънцето, прикътал в пазвите си своите изплашени жители, бе застанал пред погребалния си ковчег тъкмо тогава, когато бе постигнал голямата си цел — да бъде близо до слънцето и да разтвори пазви за светлината му. Към тая цел се бе стремил той цял живот — от оня миг още, когато бе попаднал под могъщата власт на голямото светило. Но пътят към големите светила е безкрайно дълъг и уморителен. И Теут, кога простря ръка и с радост разбра, че е достигнал целта, се видя уморен, безсилен и стар. Стар!… И поспря да си отдъхне; спря, но не можа отново да се завърти около себе си.

Кога се бе случило това? Никой не знаеше. Навярно този черен ден времето е изключило из редовете си, годините са се отказали от несретната си рожба. За него не споменават нищо стародавни летописи, нито мъглявите образи на устни предания мълвят нещо за този ден.

Животът върху голямата планета приличаше на опожарена гора. Край овъглените дънери младоци не никнеха вече. Осъдените на смърт примирено посрещаха ударите на съдбата, разтваряха плахо зеници и гледаха неизвестността в черната паст. Малцина само, през мъглата на скритен навей, прозираха очертанията на нов път, откроен над парите на непрояснено съзнание.

От много милиони години Теут обикаля слънцето, обжаря на жарките му лъчи само едната си страна и носи върху другата своята поледена гърбица, неподозираща вечния ден отвъд. Седем земи горят в слънчеви пожари, а други седем остават поледени и покрити с губера на вечен мрак. А вампирът — алчната жега и суша — е изпил влагата му, пресушил е реките и езерата му. Океаните и моретата на моята родина са без вода: страшни, зеещи очни кухини!… Но чудовището е все още жадно и сега смучи кръв от устните и очите ни.

Обезумелият народ като по нажежена подница тича от земя към земя, броди през планини и долини, бяга от стрелите на светлото и подгонен от леденото острие на сянката, дири светлината й — няма мир. Този жаден и гладен червей е прохълмил планините, изгребал е тинята на пресъхналите океани и морета до страшни дълбочини; изровил е пепелищата на отколе загинали градове, търсейки окаменелите им трохи. И сега нашата планета е разграбен и разрушен град, из който собствените му жители бродят като бездомни псета. Да викнеш — гласът няма о що да отекне, да сториш обет — коя надежда би го срещнала?… И как се говори на люди, обречени на смърт! Да беше Теут човек, бих сложил в чашата му три капки лекарство и после тържествено бих го съпроводил до вечното му жилище, а кога се върна, на мястото му вече да видя Сатурна. Но Теут не е човек, нито аз — убиец и благодетел. Подсторвач към дело съм само, а бих искал да бъда квас за идещото. Не, теутци не чакат ни пророци, ни гласа на надеждата. Затова ме оградиха с камъни и пръст, а желязо поставиха да ме пази — пратиха ми Росана.

В затвора ми долитва нестроен ритъм от уморения ход на планетата и през мътните площи на стените, с които съм ограден, виждам как над пясъците плава мъката й.

Защо не ме оставиха да продъня ковчега, да разтворя вратите, през които се отива към новото? Защо не ме оставиха с мека длан да слича старостта на Теут, да го поведа по нови пътища, през нови цветни лехи?…

И сега, тук, поставен зад непристъпните стени на Хотанца, гдето ми са отнети просторите, нерядко се чувствувам чужд на себе си, дори чужд за земята, що наричах своя родина. В такива мигове не разбирах защо съм се топил в нейната слънчева мъка, защо са ми тежали странните пожарища по нейните земи. А исках дори да сложа длан срещу слънцето, да пратя малко сянка над опалените простори, да пусна едно златно зрънце в умореното й сърце; да го събудя, да заставя Теут да се завърти около оста си, както е било някога.

Сега, застанал срещу загадъчно разширените зеници на миналото, потънал в страшно безсилие, чувствувам, че не съм вече аз — Кантемир, човек, могъщ дух и полубог, който преди шест години само хвърли тежката мрежа на мисълта си и хвана в нея милиарди живи същества; който едва не застави да говорят планините и да танцуват планетите. Не, не съм аз! Не съм Кантемир, а някаква малка прашинка, частица лъч, отронен от слънчев пламък. Безпомощен неволник съм, слязъл тук от някоя друга земя. Струва ми се, че бягам пряко звездния океан, гдето не ме мамят багрите на странни слънца, гдето не ме спъват дрипите на студени мъглявини; чужд на тихите безбурни кътища, гдето не достигат пламъци от мировите огнища, гдето времето чака ново раждане… Все пак смътно съзнавам, че пътувам за някъде, че отивам при една болна земя. И ето ме, нечакано, пред границите на слънцето… Препъвам се о друма на Плутона, плавам по кривата следа на Нептуновия път, съзерцавам пръстените на Сатурна, надвесвам се дори и над огнището на Теут, но потръпвам пред изписаната по лицето му мъка. Посреща ме рояк сребърни пчели, — неговите спътници, излетели из кошера и тръгнали за мене. Минавам през хорото им. Те ме приемат като свой, като малка пчелица, която носи за съкровищницата на родината им нежна капка мед, краден от чуждо слънце; една песъчинка злато, донесена от незнайна земя.

Слизам там, гдето Енкилод е хвърлил сива сянка върху просторната земя Багди, която някои наричат Червена земя. Окъпва ме бяла, безвременна виделина; в царството на светлинна мъка съм. Надигам глава и гледам как из пясъците гузно пълзят по вси посоки пътища, подплашени от нечаканата ми поява.

Белите лъчи не се тътрят вече по гладките пътни платна; учудени поглеждаха назад към синкавите планини, прескачаха долината Оса и подрипвайки на една нога от скала на скала, като гигантски стъпала, достигаха Опор — голямата планина.

Стоя като чужденец в непозната страна и не знам из кой друм да поема. Струва ми се, че съм попаднал в огромна жълта мрежа, нишките на която са широки пътища, а оловносините бисери по възлите им — безчетните градове на Теут, чиито сгради са ниски, току-що поникнали из пясъците гъби, а равните им покриви, подложили широки длани на слънцето, ме мамят: „Ела, възлегни върху нас и погали ни!“

Търкам вече малките си нозе о песъчинките, а слънчевите лъчи закачливо ме щипят по носа:

„Странник, странник!“

Радва ме веселият им звън. Но радостта ми скоро се пречупва о нечакано кипнала скръб; през душата ми преминава бърза сприя: „Алгол, Алгол!“ — възклицавам аз. Наистина, не идех ли от Алгол и мъката ми не бе ли мъка по тая звезда?… Дали не бягах от неин плен, недоволен от царството й, а сега, когато съм далеко, когато съм тук, в широкото царство на друго слънце, върху необхватното кълбо на Теут, споменът за Алгол да нараства в тежка болка?… Стискам очи от мъка, но песъчинките бодат нозете ми, лъчите с мека перушина галят клепачите ми, люлеят ресниците им и ми викат:

„Погледни, погледни!“…

Аз отварям очи, но сънят е изчезнал: пред мен са мъртвите стълбове на затвора ми, а до мен — Росан. Затварям очи да не го виждам, а в люлката на морна дрямка споменът пак люлее деня на първата ми радост: спомням си, че вървях из пясъците, а по линията на целия кръгозор бе написано: „Тя те чака.“ Знам — тя не ме чака, но иде дойде откъм Тумен. Затова гледам натам, към широката равнина, и виждам как бавно израства сянка от прозирна синева и се носи над пясъците. Иде срещу мен и колкото е по-близо, толкова по-ясни стават чертите й. Кога ме наближи на три стъпки, отметна дрипавата си дреха и ме спря светла млада жена. Тя ми протегна ръка и каза:

— Пришепни ми — да не чуят Йо и Енкилод — наистина ли си дошъл при нас да разрушиш света ни? Не ти ли е мило за нещо, не ще ли плачеш после над праха и пепелта, които ще оставиш?…

Гледах учуден гостенката си:

— Какво мога да ти пришепна? Знам ли кои са пътищата ми, какво лежи по тях и какво ме чака?… Питаш ме дали ще плача. Но аз не знам що значи то. Не знам коя си. Не си ми казала още името на майка си.

А тя вдигна глава, изгледа ме с отворени очи и леко се усмихна; гърдите и се вълнуваха, мургавите й устни галеха сини зъби.

— Дойдох да поканя Кантемира у дома — каза тя, като да бяхме и вчера наедно.

Странно — мъчех се, като насън, да се опомня, да я позная; исках да надзърна в душата й, а в златните ириси на очите й виждах отразен себе си. Не узнах коя е, та не й отговорих, а и някой, когото не виждах, ми пошепна:

„Не идеш за нея!“…

Тя ме изгледа и тъжна си отиде. Но щом отмина, извиках й:

„Велмиро, Велмиро!“…

Да, тя беше. Велмира беше при мене. Познах я едва когато я видях скръбна и прогонена. Скръбта й ми възвърна лика, заличен из книгата на спомена.

Извиках й, но беше много късно: тя не ме чу. И сега мислено възстановявах част по част образа й. Провеждах пръсти по гънките над веждите, галех с длан мургавите й страни, впивах поглед в златните й очи; слушах неказаните думи, що трепереха на устните и.

Ръката ми падаше по заобленото й рамо, слизаше по топлата бронзова ръка и спираше, учудена, пред странно удължените й пръсти. Болно е, че това беше тъй отдавна!…

 

 

Стоя затворен; с очи и душа затворени стоя. Моите приятели и гости са едни и същи — Росан и великото нищо. Животът минава безшумно край мене, а времето бавно пее: „Хотанца, Хотанца“…

„Кой пее, що трепти на клепачите ми, защо не се засмее нищото?“ — питам аз. И пак отново пламва свещта на спомена и Велмира, прозирна и безтелесна, преминава стените на Хотанца, разкъсва се на части о времемера, слива се отново в едно тяло и като сребърен дим избягва през ивиците на потона. Дете бях, а чрез Велмира първом се пробуди мъжът Кантемир. Тя дойде като безплътен облак, а отмина като сън. По-късно голямата планета ме обгърна, отне ми Велмира и ме препрати низ пясъчните си пазви. Така е било уречено. По волята на непознати сили и аз бях син на Теут, явих се по стъгдите му, скитах по пътищата му — този алчен стомах, който поиска да вкуси от звука и на моите стъпки, влякох след себе си, по жежките му и тъжни пътища, страхотната сянка на смъртта, но никога не е затихвал страхът ми — часовете ни, дните ни, целият ни живот бърза да се влее в океана, зован смърт, като вода, която тежи на своето корито, която бърза да се влее в безграничната шир на незнайното, да се приобщи към неговия чист и бял покой. О, страшно е всеки ден да гледаш смъртта, отразена в очите на бедните Теутови жители!… Обезумели, те се плакнат по широките и неплодни земи. На устните на всеки трепери питането:

„А утре по кой друм?…“

 

 

Опирам често глава о гладката каменна стена и сънувам, че съм преплавал небесния океан и съм дошъл на тая болна земя, че пътьом са ме примамили магьосните хубости на неизвестното из нея. А се събуждам и в зеницата на ужаса чета, че съм все още в Хотанца. През мътните стени на затвора гледам болната земя. Тя ме чака. Чашата й с лекарство е пълна, но няма кой да й я поднесе — Росан стои до мен и ме пази, а вратите са тежки и крепко затворени.

 

 

Да бих могъл, молил бих се, но не мога. Стената крепи на хладната си длан главата ми, виденията на моето минало, като скитници по друми, дохождат и отминават, а споменът ме отвежда назад към деня, кога се роди отново желанието ми да видя Велмира. Когато първи път я видях, бях на тринадесет години; тогава слушах как расте силата ми, как жаждата ми за движение кипи, а черен грях свеждаше глава на рамото ми. „Велмиро, Велмиро, Велмиро!“ Видях се пак среди пясъчното поле, застанал неподвижно, стаил дъх под слънчевите лъчи, що сипеха златен прах по раменете и главата ми. Виждах отново синкавата сянка на Велмира да плава над пясъците. Но где беше тя? Моят вик — да дойде пак при мен, разля звуците си в глухите пясъци, преди да стигне до нея. Тя не дойде, а мен животът ме повлече към царството на мълчаливите уредби в Костимел. Щом духът ми докосна духа на тоя нов свят, забравих Велмира и ми се стори, че съм отдавна владетел на могъщите им колела, свирепи челюсти и черни жили, по които минава огнената кръв на Теут.

 

 

Спомням си как ме въведоха в големите заводи на Костимел. Застанах ням пред ужасния гмеж на машините — огромни паяци, мотаещи безшумно невидими паяжини и вплитащи в тях бедните души на младите, пратени там, пръв път да сложат зрънце от съкровищницата си в дълбокото блюдо на планетата. Първата замая мина и после потънах в грохота на металическите маси, турени в ход от волята: да се живее.

Преди гледах лудия свят на машините и не го разбирах: не разбирах кому е потребна безумната суетня, а ето, и аз дори станах част от него. С часове, като ням, съм седял на определено място да следя, по предпазно огледало, сложено пред мен, хода на машините. По него минаваше тънка цев; трябваше да бдя над протичащия в нея газ. Почнеше ли да избелява зеленият му цвят, поставях стрелката от съседната плоча на „опасно“, защото знаех: не сторя ли това навреме, иде страшното. Погрижили се бяха обаче да не пропусна този миг. Щом дойдеше опасният цвят, червена светлина бодеше очите ми. Не успееше ли и тя да ме събуди, столът ми почваше да се люшка. Трябваше зорко да следя промените на цветовете: машините искаха сит и плавен ход, а Теут — храна и въздух.

По бяла ивица, вдясно, се виждаше дали в улея тече сурова храна към гърлата. Малко тясно прозорче позволяваше да се види как бавно се изнизват надолу към гладните зъби на машината окаменелости от разни времена, отпадъци от трапезата на разни земи: бедра, главини, черепни части, нежно прегърнати, слизаха и тихо си говореха за смутения си сън. В окаменял древен съсъд можеше да се видят, настанени удобно, пета от женска нога, нос от разломена статуя и каменен отломък от международен договор; стоманените пръсти на машината поемаха лакомствата с изисканата нежност на механически отсечено движение и ги предаваха на твърдите й челюсти, които плавно се притискаха една о друга, смилаха ги и с неприятно скърцане и трясък заглушаваха стенанията на бедните си жертви. Така някога с гърмяла дива музика, заглушаваща воя на човешките жертви, принасяни на кръвожадни божества… После челюстите се разтваряха, предаваха на търбуха смляната храна и отново зяваха. И вечно мелеха всичко, що им се даваше. Като вещи готвачи, те го препращаха на Теут. Той не се отричаше от нищо, защото бе гладен, гладен!…

 

 

Първите ми часове при машината бяха мъчителни и тежки. Поне да бяха оставили Гора при мен?…

От лявата ми страна бдеше Батуил. И той като мен следеше хода на една стрелка и цвета на една цев. Един друг се виждахме в малки, поставени високо над главите ни огледала. Уморен от еднозвучния шум, безкрайно отегчен от бездушния си събеседник — ревностната машина, — следях как първият ми възторг от нея е раздробяван от жестоките й зъби, как в душата ми протича зелена ненавист към нея, тъй както през тънката цев струи зеленият газ. Зоркостта ми потъва в мъглата на желанието да видя знака за смяна: убиват духа бездушните съратници на човека!…

Смяна няма. Но защо виждам в огледалото Батуил да накланя глава към гърдите си? Заспива ли или е преуморен?… Машината негодува. Обидена е. Зъл съсък лъкатуши и се провира през необгледните редици на живите й помощници. Още миг, и Батуил пада. Не хващам ключа за тревога, а като насън минавам преградата, що ни дели. Навеждам се да хвана и вдигна падналия. Но не успявам: преварва ме страшното. Ужасен взрив ме зашеметява. На втория миг земята под нас се разтресе, засипаха ни части от разрушена сграда и машини.

Между малцината спасени бяхме Батуил и аз. Не бях пострадал. Но Батуил стенеше тежко. Затичах се към него, разчистих развалините и го извлякох, но накълцан страшно. И все пак той остана жив.

Този ден роди първите ми врагове: Батуил и Теут. Първият ме ненавиждаше, загдето не съм го предоставил на съдбата му, а вторият — защото съм причинил смърт на нечетен брой люде, че съм обидил един свой другар — помогнал съм бил на Батуила, а трябвало да го лиша от светлото си чувство — състраданието, което убивало гордостта и спъвало моралния градеж у людете на Теут.

По-късно Батуил оздравя и биде пратен в „Седма улица“ на Тумен — в улицата на прокажените, а мен всеки трети ден пращаха на ново поле. Така можах да обходя каменоломните, рудниците, силовите уредби; сродих се тясно с родината си, станах й приятел и поведох борба срещу Возана.

То бе тогава, кога се роди мисълта ми да прочистя от прокажените „Седмите улици“ по градовете на Теут и да придвижа самия Теут за нов живот.

 

 

Годините на моето наказание се бяха втекли в ямата на времето и аз, наравно с другите, работех само седем дни в годината. Градските улици и широките ивици на междуградските пътища, по които теутци текат, както текат мътни води към океаните, поглъщаха свободното ми време. Наистина мътните води текат, вливат се в океана, изживяват празника на успокоението и превъплъщението, а теутци завършваха скитническия си кръг и се връщаха обратно без даровете на радостта. Пътувах ведно с тях и аз, и аз ведно с тях се връщах безрадостен.

Гора ме следваше винаги. Кога почивах, полегнал под сенките на скалите Моряне или Морна, протягах ръка и галех животното. Разнежено, то се притискаше до рамото ми и с остър език докосваше страната ми, а грапавите люспи на главата му пилеха ръката ми. И Гора беше самотник. Говорех му тихо. Той ме гледаше през лудия рояк на мислите си, а златни ресници процеждаха блясъка на кръглите му очи. Струваше ми се понякога, че Гора ще проговори, че ще се засмее. Смехът му обаче се криеше като подплашена риба под люспите на лицето му. Самата природа се беше погрижила да не го изкушават непозволени удоволствия: никой не бива да се смее!… Разбира се!… Пред погребално шествие никой не се смее. Та и кой е той? Едно животно! Дори човек не е. Ех, та и да беше човек, пак не биха му позволили.

 

 

През тия самотни дни, кога кръстосвах ширинето на голямата планета, затичан след широката сянка на новата си мисъл — мисълта за преустройството на света, срещнах отново Велмира. Дори не я срещнах, а крилото на милостивия случай ми я доведе. Тя ми каза, че домът на Несла е неин дом, а може да бъде и мой. В този дом, който скоро стана и мой, под пламъка на бавно никнещо чувство — чувството към една жена — съзряваха мислите и вярата ми. Там узнах, че не съм за себе си само, че ме чакат синовете на цял Теут. Но неясни гласове ми долитаха като из дълбинето на далечно минало и превръщаха това чувство в мека радост, в тиха радостна песен — така се радваме, кога сме загубили нещо и наново сме го намерили… О, жестока радост!

От близостта на Велмира божественото сияние на душата ми отлиташе и жалкият роб се връщаше властен и смел. За да се спася, бягах от жените и техния дом. Дирех дружбата на певеца Ведрин и на законника Емар — и двамата жители на двореца „Истини-векове“. Не знам защо ги бяха поставили да живеят един до друг. Може би защото има много малко поезия в законите и — много закони в поезията.

Ведрин по цели дни седеше, загледан в страниците на голям тежък том, и къпеше неясните образи на музата си в бистрите води на тугинска река. Не беше ленив, та затова съкровищницата му биваше пълна с дарове; рудниците му бяха щедри, вдъхновението не се бавеше. На следния ден гласниците на цял Теут пееха съзвучията му по стъгди, градове и кръстопътища. По седем земи замлъкваха людете и слушаха само него.

 

 

Образът на Емар, законника, у мен беше споен с дънера на отдавна изсъхнало тарфово дърво, чиито три клона излъчваха тъгата на пресъхнали реки. Каменен стол крепеше на двата си троми крака Емара и притискаше облегалото си о съблеченото стъбло на дървото, по което пълзяха пътеките на изоставили го вече паразити. Това дърво, последен корен от някогашната гора на Теут, беше запазено отпреди тисещи години, пренесено в големия вход на „Истини-векове“ и поставено зад каменния стол пред вратата на жилището, обитавано от пазителите на закона.

Отдавна Теут не се водеше по писани от ръката на миналото закони, ала пазеше неотменно завареното. Затова Емар никога не е изживял тревогата: да се спъне о противоречието на закона с живота, умеещ винаги да обхожда законите. И то може би само затова: да може Емар спокойно да почива под сухите клони на тарфовото дърво и да брои пътеките на червеите по дънера му.

 

 

Левина, щерка на Теут, често ме водеше при певеца и законника. Сега тук, в затвора, си спомням ония дни, когато тя искаше да ме лиши от мен самия — да ме откъсне от една власт, що не ми тежеше. По неписаните закони на женското сърце тя се считаше длъжна да не ме оставя сам: часовете, прекарани в копнеж по нещо, тя смяташе за тежка мъка; не подозираше, че новата ми мисъл за Теут запълняше пустинята на душата и осмисляше бързотечната река на времето.

Тръгнех ли сам или с Мирдана да обходя Опор, линиите Ослен, силовите уредби Деолян и звездочетнята на върха Окол, както и вредом, гдето мисълта биваше превръщана в дело, гдето тесаха сгънала за новия ден на Теут, тя ме спираше и укоряваше:

— Пак ли сам? Обеща ми…

— Бързам, Левино! — казвам й, защото ми се искаше да не разбивам съсъда, в който бе наляла своя блян.

Но нявга не ме молеше, а се притискаше до мен, провеждаше длан по челото ми и ме гледаше твърдо в очите:

— Сега ще дойда с теб! — и не ме оставяше да притворя очи от страх да не й откажа. — Помни, Кантемире, че си длъжен на Теут! — добавяше тя и не отстъпваше.

Придружаваше ме по всички мои пътища, решена да виждам само нея, решена да ме подстори да забравя голямата задача, стоварена върху цяло поколение. Галеше я високомерната мисъл, че като жена тя е по-ценна от живота на едно поколение и от идеалите на голямото планетно човечество. Тя мислеше, че любовта съществува за мига на удоволствието, а забравяше, че тя е също тъй и път, и търсене. Но моите пътища бърже й дотегваха, защото пътувах с нея, а мислех за неща, които тя ненавиждаше.

Последният ми час, изживян на Теут с Левина, беше съдбовен. Но един сън ме спаси. А тоя съдбовен час се роди през онзи ден, кога тя застана упорито на кръстопътя Църнел и чу за първи път песента, пращана от далечни звезди.

Дали окото на Левина не е казало на Бозана: „Прати Кантемира в Хотанца и спаси света?“

 

 

Оставили законника Емар до сухото дърво и последвани от Гора, напущахме Тумен, минавахме ниско над пътя Селник. Сянката на скоролета се плъзгаше по сребърната ивица на долината Оса, полазваше над Църнел и спираше до работите при голямата звездочетня Окол. И пак отлитахме високо над лъчерадите Ослен и с изумяваща скорост гонехме севера, дори до последния лъчерад, спрял на един градус от полюса; издигнали се на тридесет тисещи лакти над планината Опор, проследяхме я на юг до деветдесетия кръг, връщахме се по нишката на южната редица на лъчерадите Ослен и спирахме над Пресло — малко жилищно гнездо, през което минава мислената черта на равняка, деляща Теут на две равни половини.

Така обхождах всеки ден тези далечни страни, сам растях в пламъка на голямата си радост, виждайки гигантския ръст на новия — градеж, и държах будна плахата птица на волята за работа у своите помощници. Много места, планини и пещери по Теут ми бяха вече светилища. Посадил бях из тях частици от себе си. Всеки ден отивах да ги навестя, да видя дали са кълнили, дали не оскъдяват от влага. Левина ме ревнуваше от тях. Тя би желала да срине всичко, да загаси тези огнища, гдето горят измамни огньове, както тя наричаше моите работи. Боеше се от тях, от тези неми съперници.

Трептим високо над Пресло. От петдесет тисещи лакти височина гледаме към Деолян, който е там някъде под слънцето. На изток е Оснега. Левина вижда оловна точка в мъглявата синева и пита:

— Що е то?

— Леденият дворец Бодене! — казвам аз.

Левина чува думата „леден“ и трепери. Тогава и соча Църнел, Морна, Равна, Костимел на север, Урдина, Хотанца и безкрайните простори на материка Сомля: пясъци, пясъци, пясъци… От нашата височина видимите простори, ограничени от кръгозора със спокойна пясъчна степ, по която като че ли деца са играли с пясък, отминали са и забравили тук несръчните си творби, бяха безредно нахвърлени пясъчни купни: ту много разхвърлени, ту слепени едни до други в безкрайни вериги — ниски и високи, а над всички — най-високата: планината Опор. Като я гледам, струва ми се, че виждам напрегната от кръв жила по челото на Теут, идеща от север, пресичаща равняка при Пресло и отиваща на юг, далеко, далеко…

Левина е уморена, моли ме да продължим. Тя тъгува за Тумен.

— Ще останем още малко над Опор!… Чувам трясък от сечивата на милионите работници, които работят. Опива ме виното на възторга им, довел ги тук, в планината, за подвиг. От черните й вериги те сплитат бич; ще го извият над смаяната планета и ще замахнат страшно. Теут е стар, уморен цирков кон, но бичът ще събуди у него загасналия порив на младините му.

Левина ме гледа изплашено.

— Не искаш ли да живееш вечно, Левино?

Тя е уморена и отговаря с увехнал глас:

— Стига ни туй, що ни е отредено. Защо ли да мислим само за смъртта? Все едно! Няма смърт. Ще се претворим в друго. И като песъчинки дори ще останем вързани по веригата на безсмъртието.

Левина е умна, но все пак би искала, кога стиска ръката ми, да не слуша тракане на сухи кости. Отмахвам малка плочка по шицата на скоролета и откривам широкия кръг на времемера:

— Още шест години, Левино, още шест години! Само шест пъти още около слънцето и после… — казвам и соча числата.

Левина не се плаши. Усмихва ми се. Дори умората е заличена от очите й.

— Шестиците, твоите шест години, са рожба на пространството, Кантемире, а то не е скъперник като тебе.

— Пространството не е скъперник, но Теут е ограбен, Левино! Един силен трябва да разтвори желязната врата на пространството, за да му възвърне съкровището. Над пясъците броди душата на тоя силен, но е разкъсана. Обаче вихърът на ужаса ще я събере, ще я въплъти в едного. Той ще дойде. Той иде дори.

Левина се усмихва лукаво:

— Боя се да не би, дирейки силния, да срещна тебе, Кантемире!…

Тя се усмихва, защото забравя лесно. Кога види жива опасност пред себе си, тя само закрива с ръце лицето си. А сега може би е и права: не сме тръгнали още срещу сулиците на опасностите, а редим голям празник. Ще забият в един миг по градове и кръстопътища тревожни камбани, ще засъскат отгоре небесните влакове. Ще пробудим света, ще отмине упоята. Плътта ще слезе от престола, за да се възцари духът.

Левина разбира мислите ми, та пита:

— Какво ще остане тогава?…

— Щом не остане нищо, ще потърсим себе си в сянката на сънищата и в мъката на диренето!

 

 

Бяхме слезли долу, над Пресло. Скоролетът лежеше тромо до скалистия склон на Опор, а ние с Левина застанахме на края на поляната, от която почваха стръмни планински склонове към Ослен, Окол и свършваха пред Оса. Левина ме държеше за ръка, негли бояща се да не избягам. Малки скитници ни видяха и спряха до нас. Видяхме им се странни. Едно се загледа в косата ми, а друго доближи Левина и я погали по ръката. Искаше навярно да провери дали самата смърт не беше взела нов образ. И като се отдалечиха, се обърнаха пак, изгледаха ни и тръгнаха с другите.

— Откъде сте? — извиках им.

— От Пресло! — каза някое, без да се обърне към нас.

Пресло, голям детски град, гузно сочеше сивите си покриви в гънките на ниските планински склонове пред нас. Малките му обитатели не намираха вече радост там, в скръбните домове, напущаха ги и дружно шареха по широките пътища на голямата планета.

— Видиш ли, ставаме прицел за децата, Кантемире! За нашите деца. Те погалиха тук своята майка, полюбуваха се на своя баща. Не те ли радва доверчивостта, с която малките наши братя — ти вече ми се надсмиваш! — се докоснаха до нас? Не те ли радва Теут, който е сътворил от голямата планета само едно семейство? Не е ли величаво да чувствуваш себе си в другия, да можеш назова „мамо“ всяка срещната жена и „татко“ всеки мъж, и да приемеш всеки техен син или дъщеря като брат и сестра? Не е ли величаво да можеш разпростря любовта си над този голям народ, да трептиш над него като крило!

— И ако някога имам син, той ще бъде син само на Теут. Ще живея с утехата, че съм му го дала. Минавайки по улиците, ще спирам да погаля първия малък гражданин, що срещна, знаеща, че галя своя син, защото в неговите очи ще гори пламъкът, що бих му дала — що бихме му дали двама, Кантемире!

— Днес ти наистина си красноречива, Левино! Ако те слушам често, страхувам се да не забравя Опор и — Теут.

Левина беше плът и нагон. Повинна сляпо на тоя нагон, тя нямаше други очи, не познаваше друг път. Път на душата ли?… О, тя беше само плът и нагон! И затуй винаги събуждаше у мене образа на Велмира.

Спомнил Велмира, затаих дъх и се вгледах в себе си. Духът ми се откъсна от спътницата ми. Над мене въздухът се раздвижи, носещ по невидими вълни името „Велмира, Велмира, Велмира“.

Гора скочи и ме погледна. Левина трепна изплашена.

— Ти говориш с друга дори кога съм при тебе!…

— Левино, бедна Левино!…

А обедният час настъпваше. Исках да чуя в десет часа песента на кръстопътя Църнел: нови смушения, причинявани от непознат лъчев извор, били изменили основната мисъл на обедната музика. Отивах да проверя сам. Левина там би видяла много грозота; там тя би забравила себе си. Тук разговорът ставаше тежък, та подканих:

— Да тичаме за сянката на Енкилод!

— Къде ще мине тя?

— Ще засегне Урдина и Кожел, ще обложи Тумен и Селник, ще се препъне о времемера на Църнел, а отвъд Ослен ще се откъсне от пясъците на Багди и ще се изгуби.

 

 

Отлетяхме за Църнел. След няколко мига бяхме на големия кръстопът. Пътьом ме владя мисълта за Велмира. Говореше ми Левина, а отговарях мислено на Велмира, защото Велмира ме извика, кога бяхме там горе. Защо ме заставя да мисля за нея, когато е Левина при мен? Не разбирам. Не разбирам света на подмолното царство. Живея в мъглата на бляновете. За Левина светът никога не е бил сън, затова се гневи, когато ми говори Велмира. Светът е за нея и за другите като нея. А за нас, неспособните, ще дойде ревностният чистач, наречен смърт, ще ни прибере и ще утихне всичко.

И не ще остане нищо, нищо!…

 

 

Едва застанал пред времемерната уредба на Църнел, сянката на Енкилод засени Селник, докосна кръстопътя, премина долината Оса и преди да стигне планината Опор, изчезна. Очите на Левина излъчиха странен блясък, щом ни покри сянката. Бях седнал на каменния стол пред новия звездочет, сложен на северната страна, между двете черни колони на времемера. Левина бе до мен, сложила длан върху главата ми, но се отдръпна бърже:

— Твоята коса свети, Кантемире!

Отметнала глава встрани, тя сочеше бледо, светливо петно, лепнато на едната колона, и гледаше ту него, ту косата ми, а полумракът наливаше непозната скръб в очите й.

— Седни близо до мен, Левино!

— Защо ме гледаш така? Не плача!… — каза тя и се втурна към мен, обви с ръце главата ми и я притисна на гърдите си. Светлото петно на колоната угасна.

— Сянката отмина, Кантемире.

— Тъгуваш ли за отминалата сянка?

— За отминалия миг тъгувам; за мига, що ни донесе сянката и си го взе пак.

С уморени движения тя освободи главата ми, отпусна се на стола и закри с ръце очите си.

 

 

Сянката вдигна синята си завеса и ни откри гърлата на четирите друма, четири реки, по които течеше вечният поток на живота. Тук, на тая гигантска кръстовка, човешките порои от четирите друма се срещаха, смесваха се, виеха се като нестроен вихър и потъваха някъде.

По четирите друма и днес е имало много мъртви: движат се напред, назад, потрепват и падат мъртви синовете на могъщия Теут. Умират от глад, от жажда, от много светлина, от пустота. Настигат ги други, спъват се о тях и отминават.

Странните скитници по друмите на Теут са мълчаливи, но добри събеседници с гласниците: безучастно вестят новините.

— Чуеш ли, Левино? И днес между Тумен и Църнел е имало трупове. Месото на бедрата им било изрязано… Видиш ли оня там, който минава сега под самата сянка на времемера? Взира се в нас и се усмихва; аз виждам човешко месо по зъбите му!

Левина изписка остро и затули с ръка очите си.

Гласникът продължава с металичен глас да реди нерадостната си реч. Кръстопътят гъмжи от скитници, но те не чуват що им говори той. Чули са това и вчера, и преди час. Веждите им дори не трепват. Те знаят нещо повече, нещо по-страшно; видели са много. Затова са черни и безрадостни. Люлеят се — високи и сухи; тънките им устни са натежали от мъка; по изпъкналите лицеви кости е обтегната кожа с цвета на прясна черноземна угар. Прясна черноземна угар са те, а все още минават от север на юг, от изток на запад и неволно чертаят голям кръст над земята си.

Левина не издържа повече. Но тук съм я довел да види още нещо — не е видяла всичко. Взимам я за ръка, отвеждам я напред и заставам пред източното лице на времемера. Там, на голямата каменна плоча, са издълбани стълбци, които с упорито постоянство показват за колко дни още храна и въздух има Теут. Левина трябва да види всичко, да забрави плътта си, да се пробуди, да види страшното. Тя стои пред плочата, гледа враждебно мен и числовите стълбци:

— О, ти би могъл цял живот да ми сочиш отвратителни числа, които наистина ненавиждам… Писано ли е там, че на любовта отговарят с числа, дълбани по каменни плочи?

— По тях може да се прочете цялата мъка на света. Числата от левия стълбец…

Левина притиска с длани ушите си. Безполезно е да й говоря. Та тя най-после ще види истината, защото безпощадните гризачи — зъбците на времето — работят безспир, прояждаха число след число, гонейки границата на безкрайно малкото. Но Левина е упорита още и затова, защото й е отредено, дори предписано от законите на Теут, да роди за пясъчните му простори син или дъщеря, та й казвам:

— Левино, ти си неразумна! Не е ли по-добре да понесеш мъката и ужаса на утрешния ден сама? Защо искаш още един — твой син или дъщеря — да бъдат свидетели на страданието ти?

Уверявам Левина, че ще бъде грозен утрешният ден, че страшното иде по-настойчиво дори и от нейния нагон, от нагона на нейната природа; че то не е ни в животинския ужас, нито в страданието на плътта, а в мъката на душата, настигната от ужасите на живота пред прага на един кратък, безкрайно кратък миг.

Левина мълчи. Минавам към западната страна; там е предавателят на небесната песен. Онзи, който я праща по градове и кръстопътища, е мислил, че тя ще разтвори потайни кътища у людете, ще разгърне тайници, гдето лежи заровено съкровище — копнеж по нещо. Но лъгал се е: за тая музика тук спират само жени, които се грижат да не оскъдява човешкият род в родината им.

Обед е. При последния звън на десетия час трябва да тръгнем. Левина не би устояла. Затова я моля:

— Левино, ела с мене. Нека отминем напред.

— А сега ти дори беглец искаш да ме видиш… Не! Ще остана. Тя е за мен, за нас. Дали ти сам не се боиш от тази песен, та ме молиш да отминем?… Аз обичам живота и не се боя от…

Боя се, че тя не ще разбере въззивите на песента и вместо душата, ще се пробуди у нея чувственото: в очакване на първия звук, очите й са вече пламнали. Атаир днес изпраща своята песен.

— Ти сега наистина не приличаш на себе си, Левино! Светла си. Пробуденото чувство те прави светла. Такава съм мечтал да те видя и само такава би могла да ме последваш.

— Къде? — попита бърже тя.

— Към Опор, Левино.

Тя ми метна гневен поглед и отчаяно отвърна:

— Ние бяхме вече там…

Тежък звън изреди десет удара. Четирилицевият гласник потъна, изначало в хрипкави звуци, след което можа с твърд, металичен и мъртъв глас да каже:

„Още шест години.“

Но той се лъжеше — десет часа бяха източени вече от шестата единица на годините.

Левина потръпна и ме изгледа.

— Песента почва, Левино…

Щерката на Теут стана неспокойна.

Прогърмяха първите удари на невидими свирила.

Звуците извираха из гърлото на пространството, вплитаха се в бесния въртеж на някакъв вихър, подемаха се, летяха плавно и бавно падаха. Но кръгът не се разкъсваше. Нови струи бурно бликваха и тържествено следваха отминалите. Сякаш това не беше песен, а стихията, пробудената щерка на пространството ни се даваше като песен — неговата едничка същина.

Левина се опря на един стълб. Върху косата й от стрехата падаха равни ивици светлина.

— Уморена съм, Кантемире.

— Да вървим…

— Не искам. Оставам тук…

И седна върху каменните стъпала под стрехата.

— Седни при мен, Кантемире! Така. Искам през мрежата на слънчевите светлини да гледам широкото лице на Теут, да мисля, че мога да бъда вечна спътница на живота му. Застанала отвисоко, да го гледам, както ни гледа оттам неизменното — слънцето… Искам денят ми да бъде голям колкото годишния път на Теут, а часовете ми — стохилядната на този път — да бъдат мигове, да ги събирам в малката си шепа, ей тук, и никога да не са ми достатъчно много…

Тя замлъкна. Звуците от песента, меки и нежни, падаха пред нозете ни като цветя от невидим храст, напомняйки ни друга земя и други люди. Левина, несвикнала да съзерцава образи, плетени от звуците на чужда за плътта й музика, тури ръка на сърцето си и стана. Очите й, странно разтворени, алкаеха по нещо, но то не беше отражението на чужда душа. Левина не бе способна да вижда друма, по който идеше към нас новият ден, за който пееха гласниците, който беше белязан по числениците на времемерите, който щеше да бъде възвестен с тежкия грохот на ужаса.

Левина, както и Возан, вечният председател на планетарния съвет, ненавиждаше моите работи, мразеше числата по таблиците на каменните плочи, както и загадъчните знаци по сметачните линии.

Возан и Мезград мълчаха, а Левина тичаше след мен. Да се надлъгваме ли, да се борим ли? Дали Возанозата мъдрост не беше облякла лукава змийска кожа? Боях ли се от Левина? Не! От Возана? Не!

Но тогаз Левина все пак ми бе по-близка, отколкото други път:

— Тъй доверчиво си се приближила до мен, Левино, та бих помислил, че ме обичаш…

— … Ако не беше Опор… О, само ако не беше Опор!… Бих застанала в гънката само на една мисъл: да бъда с тебе! Да ме облива и гали слънцето, да ме люлеят крехките му лъчи из пространството, да ме обгръщат широките кръгозори; самото слънце да ме носи, както майка носи детето си, да ме прохлажда с ветрилата на лъчите си и като бяла топка да ме праща от единия край на своя мир до другия и после да ме притегли още по-силно към средището си, към примамното си огнище, което никога не гасне. О, ако не бе Опор, бих ти дала младостта си, жарката си кръв, а ти би ме прегърнал…

Усмихнах се и не казах нищо на Левина, защото гласникът запя не това, което му беше дадено. Унесох се в напева и забравих за миг спътницата си. Кога я погледнах пак, в очите й гореше страшен гняв, плаващ в бляскавата влага на неутолено чувство. Тя стана — обидена и зла. Станах и аз.

— До Тумен ли, Левино?

— Ще си отида сама! — каза тя сухо и твърдо и с бързи стъпки отмина. Щом изви по пътя Селник за Тумен, един лъч подпали къдрите й и бърже загасна. Гласникът захвърли след нея шепа звуци и затихна. Така свърши съдбовната ми среща. Левина е зла и отмъстителна. Но един сън ме спаси от гнева и.

Следният миг ме свари сам среди безцелно тълпящи се по пътищата люди, сам между два бича: единият галеше честолюбието ми на силен мъж, а другият ме шибаше: „Ти беше жесток!“ Душата ми бясно животно в клетка — бягаше безпомощна по линията на греха и не намираше храст да се прикрие. Да тръгна ли пак да скитам по широките пътища, по които големият паяк — народът на Теут плетеше безплътната си мрежа?… Не, не! Краткият миг на живота ми все пак има една цел.

Гласни кът беше стихнал, жените, тълпящи се около него, бавно и безшумно, с наведени ниско глави, се разпръсваха. Не знам дали затуй, че Левина е била с мен, но всички жени добиваха нейния образ: молещ и зъл; бяха дошли тук, вярвайки, че нежните напеви ще налеят блясък в очите и плод в утробите им.

Лъчеведите от Мезград говориха много за извора на тази песен. Най-добрият измежду тях бе казал, че тя иде от раздвижени етерни полета поради още никому неизвестно придвижване на Теут към голяма звезда, чието име и път те не знаеха. Но на мен този ден донесе нещо ново, което не чаках: разбрах, че имам непознати помощници. Небесните напеви бяха изменени от някого. От кого?… Затова заминах за Моряне. Там, в дълбоките пещери на планината, беше заровена една моя тайна. Исках да навестя гроба й, да й поднеса нови цветя и да видя кой полива старите, що бях посадил там. Дали не бяха изгубили рехата си, та някой ревнител, без мое знаене, им е присадил чужди клонки?… Дали затова Левина биде зле засегната от обедните напеви?

 

 

Скоролетът пропълзя до сухото прибрежие на Урдина и спря до северния вход на Морянските пещери. Но тук, едно по друго, изживях три изненади: намерих „Тайната врата“ отворена, а дълбоко в пещерата се чуваше говор. Надясно, в първото разклонение, видях светлина. Кога проникнах там, намерих неканените помагачи: Велмира, Несла и Сабин. Тихо ги доближих.

— Заставил си тук и камъните да говорят, Кантемире! — каза Велмира и се обърна да ме види.

Застанах между нея и Несла. Защо ли ми говорят за камъните? Да, бяха ме издебнали и открили тайната ми. Те вече знаеха кой разпраща обедната песен по стъгдите на Теут.

— Заставил съм — казваш — да говорят дори камъните, а пък теутци ме слушат и нищо не разбират.

Сабин дигна глава и изкосо ме изгледа. Защо е наистина и той тук? Защо и нему бяха разкрили тайната на всекидневните забави по пладне?

— Ида при вас да ми кажете какво ново сте прибавили към онова, което бях скрил тук. Днес гласникът ми яви, че имам помощници.

— Нищо не ти е казал гласникът. Само трима знаем, че сме…

— Само Сабин ли е третият?

— Той ще ти отговори! — промълви Велмира.

Но Сабин не проговори.

— Не ви е издал третият — Сабин. Изменената от вас песен ме прати тук. Ето че ви намерих. Сега вие кажете: лъже ли гласникът?

Жените мълчаха. Червени нишки са премрежили Велмирините очи. Умората, легнала в погледа й, ми казва, че са отдавна тук.

— Ела с нас! — каза най-после Несла.

Минаваме напред и спираме пред едно разширение на пещерата.

— Тук ли, Велмиро? — исках да кажа, а казах „Левино“.

Изплаши ме неловко сложеното питане. Чаках буря да се разрази в душата на Велмира. По тя спокойно изгледа Несла и засмяна добави:

— Левина ли? Коя е тя? Кантемир има да ми каже нещо ново, драга Несло!

Аз бях сразен… Защо Велмира не пожела дори да узнае коя е Левина?… Гняв страшен ме обзе, та реших да я накажа. Мислено се отделих от двете жени и като събрах сила, призовах Левина и я помолих да посети Велмира. Потръпнах от вътрешен порив. Зеленина покри тялото ми и ме обложи лепкава влага. Като че ли бях напуснал плътта си; пронизан от копията на шест очи, очаквах чудото. Но то не дойде. И едва когато ме сепна гласът на Велмира, въздъхнах облекчено.

Несла ме хвана за рамото:

— Болен си!… Върни се в Кожел. В Тумен дори…

Велмира си оставаше спокойна. Напусто чаках да я споходи и обземе духът на Левина. Напусто чаках да пламне ревност в душата й…

— Дойдохме ли вече? — попитах пак.

Несла махна с ръка. Пред мене се разкри широка площ. Гладките стени, ограждащи мястото, светеха сами. Гора подскочи и ме лизна по страната. Жените пламнаха в бели пламъци. Гледах и не питах; в един от ъглите бяха прибрани моите етерни свирила — жалки и неугледни, а на местата им, край стените, на блестящи поставки, мъдри и весели, почиваха новите, изработени от Велмира, Несла и от… Сабин, може би. По средината лежеше ковчег. На покрива му бяха издълбали кръст — съчетание от бич и скрипя.

— Тук е началото — каза Велмира и задвижи ключ. Над уредите полетяха леки совалки. Едната стена ги пращаше на другата и двете чевръсто отбиваха стремителните ята на белите странни птици, играещи шеметна игра над уредбите. Стори ми се, че над мене се разтвори сводът на пещерата и звуков дъжд посипа главата ми.

— Не чувате ли нещо? — попитах аз.

— Нещо! — казаха и двете жени в един глас.

Тогава разтворих шепи над главата си; исках да хвана в тях гласовете и да им ги посоча. Но те падаха, топяха се, а шепите ми оставаха празни.

— Щом вие можете толкова, потребен ли съм аз на Теут? Защо съм ви?…

— Ти си голямата ни върлина, на която е забодено знаме, Кантемире. Ти не си вече само небесен напев.

— А що съм още?

— Едно желание, разтопено в злъчката на времето!

 

 

Сабин, приятелят, който поникваше винаги нечакано пред мен, който винаги слагаше пред нозете ми преданост и приятелска нежност, трепна. Погледна жените, а после и мен. Един дълъг миг очите ми потънаха в неговите и лесно разбрах думите на Несла; наистина бях станал вече знаме: пред мене стоеше враг.

Нашата планета приличаше на огромна ронлива планина, която се рушеше бавно. Частица по частица се свличаше надолу към равнината, към бездната. Едни тръпнеха от ужас, че ще бъдат засипани, а други чакаха спокойно времето да довърши разрушителното си дело. Сабин не вярваше, че би могло да се закрепи планината. Тогава защо беше дошъл тук?…

Когато часовниците по цял Теут ни уверяваха, че остават още девет години живот за планетата — а то беше само преди три години, — моето хрумване: да бъде задвижена планетата около собствената й ос, да бъдат събудени за живот мъртвите и поледени полета, преброди бърже седемте материка, завладя света. Последваха ме звездоведи, силоваци, лъчеведи. Първи ме разбраха две жени — Несла и Велмира. Мисълта ми беше спала до този миг у всички и нечакано се бе пробудила. И стана тяхна надежда. В нея се оглеждаха като в планински води, лъхащи вяра, покой и ведрина; Теутовата душа бе раздвижена дълбоко. Родиха се могъщи вълни, които се надигаха от средището на духовния океан и биеха бреговете му. Първите ватаси от големите уредби ми предложиха ума и силите си. Работихме и смело, и с размах, и с мерки, които смайваха. До началото на пета година или през трета година от почването биде победен Опор: поделихме го на дялове, по тисещи дяла за всеки кръг, и в три стропа — един над други — бидоха изградени ракетните огнища. Успоредно с Опор и западно от него се изградиха лъчерадите Ослен. Токът им щеше да препаше Теут, за да го събуди; да събуди големия заспал магнит, какъвто е той, и да го помоли да се завърти около оста си като детска играчка по гладък под.

Мезград и планетарният съвет не бяха доволни от нашето дело, но не посмяха да се борят с възторга на теутци. Возан, вечният председател на съвета, следеше всяка моя стъпка и ми пращаше сабиновци да ми помагат. Обедната песен по стъгдите не сепна мъдреците от съвета; не ги развълнува дори бялата редица от осленските лъчеради. И едва кога бидоха изградени трите стропа на ракетните огнища, по сто и петдесет тисещи километра дългата планина Опор, в голямата сланица на планетарния съвет е обсъждано три дни: „Да се оставят ли безумците на работа?“ Но решението най-после дошло: първият мезградски ватах съобщил на съвета, че към Кантемира са преминали всички — дори Кидалимецът със силовите уредби на Деолян. Возан, изненадан от вестта, че и Деолян е завладян от Кантемира, станал, вдигнал високо ръка и заповядал: „Спрете ги!“

Бях заловен и отведен в Мезград. Застанах пред голямата маса. Зад нея седяха седмината — шестима съветници и Возан сред тях. Те бяха моите съдии. Мезградският ватах им беше свидетел против мене. Дори чаках да видя там и Сабина. Вратите на сланицата бидоха затворени.

Пръв заговори Возан:

— Човек се бои от смъртта и тогаз дори, когато я моли да му гостува. За теутци тя иде с бавни стъпки. Кой не вижда прозирния й скелет, преплетен в ярките лъчи на слънцето?… Ние всички чуваме шума от стъпките й. Знаем, че то не е шум от водни капки. Затова длъжни сме да освободим човека от непотребни мъки: нека смъртта дойде бавно и невидима. Не бива наведнъж да й поднесем цялата плячка; нека взима жертвите си бавно — една по една. По-дълго време да залъгва своя глад. Да е по-леко.

И като пое дъх, с пророчески огън в очите продължи:

— Кантемир бърза!… — подири ме с поглед, изгледа ме и добави: — И ние знаем, че е било време, кога на Теут е имало ден и нощ. Но Теут е стар. Натежали са му годините. Отпреди незапомнени времена денят му почнал да става все по-голям, слънцето се задържало все по-дълго на небето. Бояло се да се окъпе в прашната синева на запада. Най-после то застанало на едно място и виснало като кандило под синия свод на прашен храм… Така се видяло на простолюдина, а звездоведите отбелязали: „Теут престана да се движи около оста си.“ И сега той обгаря само едната си страна. Другата — през мрежата на вечния мрак — гледа звездните хороводи на мировия океан. Затова длъжни сме да поставим живота в рамка, да пестим онова, що ни е останало, докато животът свърши тъй бавно, както бавно е спрял хода си Теут.

Съветниците и ватахът седяха с глави, наведени ниско над масата. Мислеха как по-лесно да разрушат изграденото от мен и моите приятели, как да сложат кръст върху тригодишен труд, даден за изграждане големите уредби на Ослен и Опор. Три години следиха делото ми, оставиха ме да работя свободно, а после…

Возан повече не говори. Нито някой от съветниците прибави нещо към казаното. Не казаха дори какво ще правят с мен: решили бяха съдбата ми, преди да ме бяха викали. Не да ме съдят, а да ме видят само ме доведоха в Мезград.

Първият ватах и силовед на Мезград стана, пристъпи до мен и ме помоли да го последвам. В трема ни пое подемният стол и ни качи на покрива. Там почиваше инваровото тяло на скоролета. Силните ръце на изгорели от слънце мъже ме поставиха на отреденото ми в машината място. Летецът седна пред мен. Вратите се затвориха. След няколко мига Мезград се стопи далеко зад нас и остана да блести само пепеляво стъклено око, вградено в пръстен от седем малки точки: седемте съграда на планетарната столица.

Летяхме към юг. Минахме Тумен и Моряне, пресякохме долината Хотанца, която е граница между земите Багди и Сомля, и спряхме над пустия дворец Хотанца. Стигнали бяхме целта. Скоролетът се спусна стремително надолу и плавно слезе на покрива на голяма сграда. По вита стълба ватахът ме отведе долу, повери ме на гладните пространства на двореца и на грижите на мълчаливия силодей Росан, провери дали са надеждни вратите, стените, решетките на потона и си отиде.

Стените събраха в широки шепи съсък от бързите му стъпки и го хвърлиха по следите му. Но затворената вече врата го посрещна враждебно, плисна го в смутената дрезгавина и го подгони към черните ивици на потона…

Дали не сънувах? Чух някой издалеко да казва твърдо и грубо:

„Кантемире, оставаш тук. Хладът и покоят в Хотанца ще те възвърнат отново към здравия живот. Щом видиш черните гълъби на злосторната си мисъл отлетели към сивите далечини на детските блянове, пак ще се почувствуваш гражданин на Теут. Стените на Хотанца ще паднат и широките друми отново ще те приемат; ще приемат скъпия си пътник.“

Отворих очи да видя кой говори, но видях само пустото пространство на затвора, пълно с дрезгавина и самота. Отляво и малко назад от креслото, в което се бях сложил, блестеше стоманената плът на Росана. С наведена глава той слушаше мълвежа, ронен от назъбените колела, стегнати в кухините на гърдите и търбуха му.

И ето, цели три години все тъй: Росан, отляво и малко назад от мен, удивен от хармоничния ред на нещата; над мене — сянката на ленив полусън, навремени разтваряща пазвата си да ми вади костеливите образи на миналото, разядени от умората и неизвестното. Мъчех се да се видя отново в страната, която събужда тези образи. Но времето бе споило в един общ образ всичко и напусто се опитвах да прочета по листата на спомените бледите следи от разводнени писмена.

Стените на Хотанца и осанката на Росан ми са вече родни. Струва ми се, че тук съм бил преди милиони години, възкръснал съм преди миг и намирам всичко така, както съм го бил оставил: непроменено и познато. Все същият затвор тук, а вън — пясъчни пространства, над които никога не залязва слънцето. И все пак градове — огромни, синкави гъби, поникнали среди златните пясъци; все същите долини, над които слънцето плете сребърни ризи за неродени невести. Винаги ми се е струвало, че огромните размери на градовете, почти заровени в пясъците, не са достатъчно големи, че не бих се побрал дори в тях, че бих се чувствувал там притиснат и задушен.

Щом си спомня градове и стени на жилища, чувствувам, че не ми достига въздух. Дишам тежко и бързо, мислено пълзя по стръмни планини, та в гънките им да догоня прохлада и въздух. Жаждата ми за път, простор и далечини расте, но пада обратно в душата ми, щом вдигна глава да видя далеко ли е още планината: над мене е все той — потонът на моя затвор, разкъсан на равни тесни ивици, от които всяка една се стреми да избяга малко по-горе от другата, затичана да отбие дръзките лъчи на слънцето, което ме обсажда, бие стените, облива потона с пламъка на яростта си и дебне дали не ще се покажа навън, за да забие в задъханите ми от горещина гърди стрелите си. Уморен съм, но ще си почина: скоро ще ме лизнат златните му езици.

Росан от Хотанца е до мене. Срамежлив е. Прибрал е нозе с притиснати едно до друго колена. Между тях, като клин, са пъхнати двете му ръце. Чукът му, тежък и черен, почива до петите му. Така съм го виждал и други път. Тогава, както и сега, той чака да изрека молитвата си. Види ли ме разнежен, става и без да проговори, слага дясната си ръка на лоста и го натиска. Взиданият в стената скрин се разтваря; Росан взима от него същия онзи свитък, чието съдържание знам и вече с мъка слушам повтарянето му. Но Росан е хитър. Той знае — осъден съм, та съм длъжен да слушам само туй, което ми досажда.

Как ми се ще да не си спомням, че съм тук!… Хотанца е мъчилище. Затвор и Росан… Три години ли? Не! Не помня вече откога съм до стоманеното коляно на Росан. Насреща ми — в полукръг, един до друг — са стълбове от млечен камък; заловени са на хоро, което мътните стени задържат в тесните граници на моя затвор. Един, два, три — седемнадесет стълба и шестнадесет стени между тях. Два стълба — седми и осми, са направили крачка напред. Горната половина на стената между тях е моят прислон: голям, източен нагоре правоъгълник. Под него, на верижка обвесен, е широкият кръг, на който съм изработил изпъкнала карта на осветлената половина на Теут.

Росан слага свитъка пред искрата и по прислона минават сенки: невеществени образи от веществения мир ме свързват с външния свят и правят мъката ми тройна. Когато над прислона пламне зелена светлина, отпочват шетба привидения, идещи извън стените на Хотанца. Тогава закривам очи и ридая. Но Росан е доволен и сяда. Не вдигам към прислона глава: не искам да гледам изписана там живата си мъка. Ставам, минавам бърже от ъгъл в ъгъл. Мътните стени подмятат бледото ми отражение. Заставам пред една от тях, опирам глава о гладкия камък. През него, обвита в кървава мъгла, виждам част от земята Багди. Високият купен на планините Моряне с мъка успява да прикрие неясните северни брегове на пресъхналия океан Урдина. Отвъд, зад западния му бряг, под самото слънце, е Деолян. Не го виждам, но чувам биенето на голямото му сърце, което разпраща сила по цялата планета. Погледът ми се сили да проникне на север и да различи границите на низината Равна, но виждам само сребърната ивица на долината Оса; сребърният път на някакъв блян пълзи към Хотанца и пречупва устрема на тежките западни склонове на планината Опор.

Опор е към границата на вечната сянка. Зад него е Оснега — царство на полусянката. Отвъд Оснега е вечен мрак. Там нощта разпъва черни шатри в мрак и студ, а към Деолян е слънчево тържество. Защо виждам пожари? Теут ли гори? Или кървавите стени на затвора ме лъжат?… Из пясъците бликат пламъци, а кръгозорът е белязан с неравна кървава черта. Тръпна от гняв, че не съм там, че времето ще ме изпревари, че ще ми отнемат плячката. И яростно удрям с пестник стената:

„Ще дойда пак! Чакай ме, Теуте! Доведоха ме тук живите, но ти ме зовеш с гласа на мъртвите — вчерашните и днешните…“

Високо съм изговорил мислите си. Росан ме чува, вдига нагоре глава: прислонът е останал пуст като душа без идеал. Гледаме се двама с Росана като непритежни кътища от всемира, свързани с веригите на стара вражда. Бои се той да не му убегна, да не отида при запалените пясъци, да не дам начало на нов живот. Бои се от мен и е страшно строг, а не знае, че съм син на малко, смешно и студено слънце, що людите наричат смърт. Той знае обаче своя дълг — тук е неговият пленник. Слуша думите ми, а отровна насмешка издува металическите му бузи:

„И ти не ще оздравееш, както всички други, които са били между тези стени…“

Би било страшно, ако Росан е прав. Ами ако моят затвор, нечакано и за Возана, донесе опасение на онези, които бяха с мен? Да, и Хотанца е път, водещ все там — към студеното слънце…

Не ме гневи Росановата ядовита насмешка. Всички сме скитници, тръгнали, отколе, жадуващи да потънем в окото на незнайното. Клоуни, които през болката на принудена усмивка осмисляме часовете на другите, а награда ни е похвалата, що ни подхвърлят… Подхвърлят я и ни забравят.

Не ме гневи Росан, защото отвъд стените пърха крилото на живота. С нови лъчи, които клетката на гласника не излюпва и не цъфтят в окото на прислона, моите приятели проникват в затвора ми. По строежа на лъчите, с които ме навестяват, познавам страната, която ми говори. Лъчите, пращани ми от Деолян, чувам като рязък шум, а онези от Моряне и Тумен са нежни и напевни.

Росан е особен, кога ги слушам. Тройно по-бдителен е. Сам трепери от възбуда, но не разбира нищо. Доволен е само, че гласникът мълчи, че по прислона не минават сенки, на които не би позволил да ме тревожат.

Лъчевият двойник на Велмира — облак от бяла, студена светлина — изпълва често затвора ми. Днес той стоя по-дълго време при мен. Росан подозира присъствието на трети, но не го вижда — очите му са устроени за други лъчи. Но се изправя и държи тежък чук в ръка.

Велмира — нейният двойник — застава пред мен. Мек, напевен глас, като въздишка на заспиващ, трепти на устните й:

„Много чакахме, Кантемире! Разбий дясната ръка на Росана, запомни числореда, с който се отваря западната врата на Хотанца. Бъди сръчен. Разломи ръката на Ресана, преди да е успял да употреби чука си. Гора и ние те чакаме.“

Гласът стихна и видението изчезна.

Росан от Хотанца се успокои. В тишината на затвора бавно капеха златните зрънца на времето. Среди широката стая ромонеше часовникът. Без него времето губеше своя строй, а ние оставахме прашинки из вечността, малки кораби без кърмило. Голямата очница на годините показваше „три“, малкият кръг, по който се отчитаха дните, беше пуст. Редицата на дните от последната година беше изядена и той се готвеше да открадне нещо от последната третина на годините. Кръгът на часовете също чакаше своята храна. Наляво — в зелена светлина, плаваха минутите, а надясно жълти светлини вестяха умирането на секундите. Целият уред бе плътен стълб, увенчан с кълбо, поставено в средината на два кръстосани обръча, надянати на оста на кълбото тъй, като че висяха свободно в пространството. На всяка от полудъгите — четири на брой, може да се отчита времето. Над очниците за годините, дните и часовете стоеше надпис: „Пусни в огнището на времето една треска и отмини!“

Над кръстовката на обръчите — горе, на самата ос — четири възвити надолу цеви ръсеха розова мъгла. Голямото кълбо имаше две лица — тъмно и светло. Художникът бе пробол очите им и така — мимо волята им — ги беше приобщил към една скръб, на която все пак бяха останали чужди. Но — верни на предназначението си, те ревниво ронеха всеки миг по една сребърна сълза: малки тежки зрънца, които потъваха в тайни жлебове, отново се връщаха и упорито и неизменно отронваха по един звън от лирата на времето. Розовият пух на изкуствения пламък вдишваше еднозвучната музика, както в огъня на времето изгарят и чезнат нашите дни.

В този огън бяха изгорели много единици от живота на Теут. Сребърните сълзи на времето падаха, а златният звън на часовете равномерно отзвъняваше и потъваше в пламъка на горящите мигове: часове, дни и години бавно низлизаха по невидимата стълба на времето към последната граница на живота. Теут с болка следеше как опустява времето. В последните трохи на числото „три“ се криеше горкото, що всеки носеше в душата си. Ужасът бродеше по светлото чело на нещастната планета и намираше убежище в подплашената плът на жителите и, ослепели за истината. Но душата им, подгонена с бича на неизвестното, се мъчеше да види отвъд…

 

 

Тишината почиваше върху широките плещи на Росана, а през разтрозите на потона над главата ми се лееха душни потоци горещ въздух, когато вратата между седми стълб и креслото на Росана трепна и бавно потъна — погълна я гладният праг. Извих гласа към работния кът на затвора си, та поздравът на госта, който идеше, да се отрази о бремето, що носех. Пристигаше Возан… Колко досада от гости, които никой не кани!… Но мъдрецът Возан не се уморява. Мъдростта му е старинна двуколка, возена от костенурки по пясъчните стъгди на Теут. Возан обхожда страни, земи и градове, над които скръб е разстлала сили мъгли, а сега иде и при мен.

Като всеки син на Теут, и той няма родословие, нито живот, извезан с приключения. Времето с пълна крина е насипвало мъдрост в душата му. Зърно по зърно ревниво е скътвал той спечеленото и сега в скриновете му се плакне натрупвано през годините съкровище. Трябвало ли е да се представи Теут някъде, Возан е бивал винаги първият поканен. Бидейки неизбежен представител на планетата, най-после той става и вечният първенец на големия планетарен съвет. Кога избират глава на седемте материка, Возан обира всички гласове, кога пътува някъде, друмите се разгръщат пред него, вратите на градовете сами се разтварят, народът, като прерязана ръка, път му прави; кога се носи по небесната твърд, остър клюн от хвърчила го съпровожда. И кога цял Теут ме последва, само той вдигна ръка:

„Спрете Кантемира! Миналото е завещало закони, по които се управлява Теут. Кой смее да ги насили! Кантемир ли? Той дори деветнадесет пъти още не е обиколил слънцето. Мъдростта му е плод, който трябва още да се пече на големия небесен огън. Когато узрее, сам ще падне в шепите ви. Устните ви не са далеко. Ще успеете да го поднесете на зъбите си. Но сега още — не! Страхувам се да не се отровите…“

Това каза Возан и ме прати тук, в Хотанца, гдето често ми биваше гост: сам искаше да види не съм ли се стопил от безделие в този огромен котел.

Прагът беше погълнал вратата; на мястото й пламна голям, засводен правоъгълник. Возан влезе пръв. Росан му предложи кресло под прислона. Другите застанаха на три стъпки от него. Гостът седна и не сне очи от мене: учуден бе, че ме намира все още приятел на живота. Вместо да говоря, станах и му посочих своя работен кът.

— Там е Кантемир, Возане.

Возан обаче ме изненада. Не погледна гневно Росана, но процеди:

— Ти растеш, Кантемире, а това е моята мъка. Виждам как мъдростта ми се разбива о слабия кълн…

— Ако би могло да се каже, че съм кълн, след като с неподвижната каляска Хотанца и с добрия си съпътник Росан, по твоя милост, вече три пъти обикалям слънцето.

— Не дойдох да те хваля. Теут познава своя странен гражданин и неволен жител на Хотанца. Добър сеяч си. Посевът поникна, цъфна и разпраща вече отровния си дъх по цял Теут.

— Цветята не мога да видя, но слънчевите лъчи ми донасят ароматите им на златните си вилици, макар и Росан да се грижи да не ги вкуся никога: той, в гласа на лудо гърмящия четец, превръща всеки нежен дъх в отрова.

Возан е вече зъл и стиска зъби.

— Не бива да слушаш гласа на беснуващите. Росан не ти позволява. Всеки ден обсаждат затвора ти. Да ги оставим ли да те освободят? Не мислиш ли, че оттук ще си по-полезен на Багди и на другите шест земи? Ние сме длъжни да пресечем опита им да те приближат; длъжни сме да заставим този беден свят да те забрави. Те все още вият за тебе, но не ти е позволено да ги слушаш издалеко дори. Росан бди за това. Защо ти е да те обсажда гласът им, да насилва стените на Хотанца и да се втурва в съзнанието ти? Виж колко е трудно да се насилва трупът на мъртвец; не ще го съживиш. Пратих те тук да поумнееш, да проумееш истината: Теут е стар! Не смущавай покоя му, Кантемире. Видиш ли? Сега вече не заповядвам, а те моля…

И понеже все още бях жив, а не труп, казах:

— Някога, преди три години, там, в Мезград, в голямата сланица на съвета, ти каза, че съм още зелен плод. Каза го, усмихна се лукаво и погледна Рускона. А ето че си се лъгал. Тук, в този топлик, зеленият плод узря. Обиколих още три пъти слънцето и нося вече в пазвата си зрели плодове.

Казах това и посочих работния кът на затвора.

— Би ли учудил мъдреца, Кантемире?

— Ела и виж!

Возан стана и ме последва. Влязохме в работния кът; посочих малък уред.

— Това е натискомер, свързан с тоя черен скалист връх — част от потънала скала. Докоснеш ли леко скалата с пръст, уредът посочва употребената при натиска сила.

— Натисни! — заповяда Возан на Рускона.

Рускон нерешително пристъпва и допира пръст до скалата.

— Що виждаш, Возане? — питам аз.

— Стрелката се откъсна от нулата.

— Натисни по-силно! — моля сега и аз.

— Стрелката сочи вече три деления — казва Возан малко весело.

— Освободи скалата от бремето! — казвам и питам: Що виждаш сега?

— Стрелката се върна до изходната си точка, Кантемире — отвърна Возан.

— А ти преди миг още твърдеше, че Теут е стар и уморен, дори мъртъв, а видя колко малко сила е потребна, за да го раздвижим. Видя колко малко зрънце спуснахме в блюдото на везните му и те се наклониха на желаната страна. А когато големият пестник на Кантемировата воля се стовари върху това лениво кълбо, то ще се търколи по нанадолнището на всемира като подплашена сянка.

— Сънища и блянове, Кантемире! Сънища и син дим е то… Искаш да победиш вселената, искаш да подчиниш на волята си една планета, искаш да вдигнеш стъпалото, на което сам си стъпил…

— Ако е страшно да се повинува Теут на млад заповедник, не искаш ли поне теутци да се къпят в синята мъгла на един сън, да виждат себе си отразени в дълбоките очи на бляна?…

Возан не ми отговори. Извърна само глава към изхода: уморил се бе и пожела да си ходи. Двамата му спътници почтително минаха след него. Когато влязоха отново в широкото отделение на Хотанца, Росан трепна и стана.

Един от спътниците, гледайки Возана, отправи реч към мене:

— Хотанца не ти е помогнала!…

И като се обърна към мъдреца, добави:

— Дворецът Бодене, отвъд Опор, в страната Оснега, е свободен. Не би ли посъветвал, Возане, да замине Кантемир за…

Не, не, тъй лесно не бих оставил Возана да си отиде. Моята самота е жадна за човешка реч. Той е тук от няколко мига само, а ето че престанах да съм Кантемир, неволникът от Хотанца. Мисълта ми сега е будна и като чайка лети над бурното море, наречено Теут. Както някога се носеше по широкото му лице само воят на гладните, на убиваните от пустота и нищо, така сега и мен тук ме мъчи глад, гладът — да го видя, да възкреся дори най-тежките образи от миналото. Все едно!… Те ми са скъпи, защото са изживени с вярата, че съм търсил път към него. Затова като застанах пред Возана, рекох:

— На Теут и на Багди съм син. Те ме зовят. Дори и ти си дошъл да видиш дали съм готов да отида при тих. А ти — вие — ми сочите Бодене. Не! Този леден дворец не ще ме види никога. Напусто ще гледа друмите — иде ли му гост!

Возан дигна очи към мен и горчиво се усмихна:

— Доволен си от Хотанца, щом не искаш да те отведем в Бодене.

— Не ще ме отведете в Бодене, а ще отида сам в Багди, ще посетя и Тумен, и Деолян и ще ти бъда гост в Мезград!…

Возан не обича дързости и думи:

— Ще останеш тук, защото си лоша съдба за Теут! — казва той почти гневен.

— Спомняш първите ми неуспешни опити да помогна на Теут, защото искаш да ме мъчиш, Возане! Не съм лоша съдба за Теут. Истина е — причиних зло, призовах беди. Но аз исках да бъда добър син на земята си — помнех надписа, що видях над първия вход на големите уредби за храни в Костимел. Прочетох го, кога първи път ме заведоха там. На горния праг на тоя знаменит вход е написано:

„Научи се да бъдеш по-лаком дори от машините и по-зорък от смъртта.“

По-лаком не станах, но исках да бъда само по-лукав от смъртта. Тогава пръснах първите шепи отрова против нея, а ти, големият враг на живота, ме прати тук — при Росана. Но у теутци е запален пламъкът. Три години го кладох и три години вече тлее, а ти чакаш пепел да го покрие… Напусто! Жив е огънят. Неговият растеж — а той расте; ако не расте, ти не би бил тук — ми е мярката, с която меря дълбочината, която ме дели от мига, кога хвърлих първата искра. Тая дълбочина расте и ме кара да вярвам, че съм гост на Хотанца…

— Удвоете стражата му! — заповяда Возан.

— … че съм дошъл тук да почина и да дочакам да възмъжеят синовете на земята ни. Тоя ден е дошъл и аз ще отпътувам скоро за Багди.

Возан ме гледа изплашен:

— Утроете стражата му! — вика той. — Този чудак може да призове нови беди над света.

— И ти ме наричаш „чудак“, Возане. Кога бях свободен и минавах по улиците на градовете, ме сочеха с пръст: „чудакът!“ Изглеждаха ме изпод вежди и тихо си казваха: „Минава чудакът!“ Тази дума наистина сега ми се нрави — Дори ти ми стана близък и роден, като чувам да я казваш. Ще ми се да ми я казват отново и по-често. „Чудак!“ Наистина радвам се, че не съм като вас: вместо вашите десет пръста на ръцете, аз имам под мишниците си по едно крилце; две малки крилца имам. Две крилца, като шепите на пеленаче. Някога исках да бъда като вас: да изрежа крилцата си, да получа голям търбух, десет пръста на ръцете, да заприличам на обърнато вретено. Такъв бих спечелил твоето благоволение, Возане, и може би по-лесно би ме разбрал Теут, по-лесно бих се сродил с него!… Но не! Той и така ми е скъп. Къпи ме миналото, лежащо пред мене. То ми простира дните си като светли друм и от надежди.

Возан избухна — не можа повече да ме слуша:

— Що си сторил, та миналото за тебе да е бременно с надежди? Ти, добрият син на земята ни, разруши половината уредби на Костимел, изби тисещи, а други стотици тисещи измряха по твоя вина — не можехме да им пращаме храна. Устрои уредби за извличане влага от близките на Багди ледени планини. Позволих да устроиш уредби за извличане вода из големи дълбочини, да сътвориш облаци, да напоиш равнините на Теут. Успя ли?… Големи черпала бидоха поставени в ход, нечетни пръскала пръскаха всеки миг милиони мери вода. Овлажня ли въздухът?… Сух и горещ остана той, а пясъците — неизменно жадни. Жалките ти уредби щъкат вред по широките равнини на Багди, Виная, Сомля, Сенар… По всички земи на нашия свят и сега още стоят като вдигнати нагоре ръце и сочат безумния ти път и нашето търпение. Дори ме обвиниха, че съм те пратил с отровен бич между людите. Така — ти изгуби обичта ми, изгуби приятелите си. Като жигосан минаваше сам по улиците на градовете, спираше като прокажен по кръстопътищата на големите земи. Светът се стъписваше, правеше ти път — не почетния път на учения, пророка и вестителя, а на онзи, който носи разруха.

— Право говориш, Возане! Тъкмо в онези страшни мигове, когато ме отричаха и избягваха, кога се бояха да се докоснат с лакът до дрехата ми, у мен се роди желанието да разгромя този лъжлив и лицемерен свят…

Возан се смее: „Хо, хо, хо!“

— … и както някога, въпреки големите си неуспехи, можах да оживя с влага скръбните канелки на обедните маси — така и сега бихте намерили шепа скъпи камъни в пепелището, което съм щял да оставя, което ви плаши.

Така, велики вожде на Теут, из дима на омразата към мене се роди, расна и укрепна хрумването ми: да поднеса на людите и другата половина на заспалата планета, като я завъртя около оста й. Бичът е в ръката ми…

— А ти си в Хотанца — каза Возан и тежкият му смях биеше крила о стените на затвора ми: „Хо, хо, хо!“

Смехът го умори. Отпочина си и добави:

— Не ти вярват вече, Кантемире. Добре си в Хотанца. Ще останеш тук, докато почнат да загаснат тайнствените пламъчета около името ти. Твоите безумни приятели сплитат чудати сказания за живота ти в Хотанца. Изваяли са образа ти по стените на пещерните скали. Девици денонощно бдят пред него…

— Разбирам ги. Човечеството е жадно. Чака да чуе нова дума, нова песен — по-друга, по-странна от най-странната приумица на поетите. Колко е трогателно: людите чакат да я чуят от камъка дори, а вие сте ме пратили тук. Напуснали светлото лице на земята, те се крият в пещери и чакат раждането на истинската нощ и на истинския ден.

Возане, съска дрехата на онзи, който иде да разтвори железните врата на далечното царство, гдето е затворено малкото цвете на надеждата. В ръката си той носи ключ, превърнат в жезъл на властелин. Той е властелин и лекар. Силоваци, лъчеведи, учени и всяка изкусна ръка ще бъдат с него. Моря не се гърчи в пламъка на строежа, Ослен ниже бисерите си. Огърлицата му е дълга седемдесет тисещи километра на север и толкова на юг. Опор е до него и не ще го забрави — не ще му откаже помощта си, когато му я поиска.

По всички земи, градове и стъгди часовниците вестят края на света: „Само три години…“ И тогава часовниците ще ослепеят, ще зинат четири пусти очници и напусто ще чакат милосърдна ръка да налее числа в тях. Ще ги гледаме и те виждаме само неясни кръгове, водещи към бездънната долина на нищото, гдето бавно, един по един, ще се успокоим завинаги, освободени от голямата грижа за утрешната съдба на кланетата.

Говоря и соча Возану часовника.

Но Возан е несломим. Обръща се към Рускон:

— Заповядайте да се разрушат часовниците на седемте земи!…

Рускон навежда ниско глава.

— Преди три години ти заповяда същото, Возане, но сам отмени заповедта си. Побоя се. И сега не ще можеш. Има нещо по-силно от тебе.

— Нека останат. Времето може и да не мине през тях, може да не се отпечата в зеницата на последния мъж, който би надникнал там. Но то ще си тече, минавайки от единия край на безкрайността до другия.

Аз хвърлям последна сулица срещу Возана:

— А кой ще знае тогава, че то ще минава, щом Теут стане гробница на синовете си? Нашите кости ще се белеят по жълтите пясъци и никой, никой не ще мине между тях. Страшно е да си помисля, че Теут ще минава по бреговете на мировите океани, над безбродните бездни на пространствата и никой, никой не ще знае вече това. Тази опустяла топка ще гледа слънцето и оцъклените очи на непознати небеса, а по нея не ще има кой да бележи пътя, кой да спомня за живота върху нея, като че не е бил никога. И никога никой не ще слезе върху нея с нокти да разрови пепелищата й, да отгатне тайните й, да застане пред гладките и широки стени на Морна и да прочете законите ви, Возане. Законите, които заповядват да не се насилва съдбата на Теут. Вашите закони и тогаз ще мълвят на немия си език все същите повели, а ще тръпнат в страхотните прегръдки на безмълвието: навред ще се разливат черните води на безпределното нищо. Нищо, нищо, нищо!…

Затова един глас ми казва: „Ти си гост на Хотанца. Друмите са гладни — чакат те. Небесната песен е приготвила люди да приемат страшния миг, през който ще минем, отивайки към новото.“ Така ми говори гласът, Возане. А Деолян за този миг ще ми отстъпи тока на своите седемстотин силови уредби.

— Здрави са стените на Хотанца и вярна е стражата ми, Кантемире…

Возан каза това и наведе ниско глава, тръгвайки към вратата. Големият ми гост излезе, последван от помощниците си. Слънчевата пещ ги погълна, а безшумно из долния праг на отвора израсна тежката врата на моя затвор и светлината рана заздравя.

Като палачи, доволни от сполучливо вдигнатия и спуснат меч, те напуснаха Хотаица. Мрежата на слънцето ги вплете в златните си нишки и отнесе към Мезград. Но при мен дълго време се люля кадението, що Возан поръси след себе си. Стоях омотан в метежа на мислите, що събуди сянката му, кога тя целуна прага ми и отмина. Ново той не ми каза. Но аз вече знаех нещо ново: Возан идеше при мен всякога, кога Теут се вълнува. Три години работих по широките простори на пясъчното му лице. Народът ме зовеше и зовът му към мене се надигаше над кръгозорите, шибаше върховете на силовите уредби и безлюдни планини, чукаше по стените на Хотанца. Щом го чуеше, Росан поставяше в ход четеца. И Возан, преди да ме напусне, беше зачул този глас, гласа на викащите ме, та не отговори на спътника си, който го съветваше да ме проводи в Бодене. Затова Оснега и Бодене скоро гост не ще видят.

 

 

Возан дойде при мене, кога невидимите зъбци на времето сгризаха още една единица: очницата, показваща месеците, я беше откраднала от редицата на годините и препратила малко по-надолу, давайки по нещо на минутника и секундника, а напусна затвора на часа „две години, девет месеца, девет дни, девет часа, девет минути и четири секунди“. От новата година бяха отлетели шест секунди. Червеният пламък на часовника, с разтворени шепи, чакаше скъпия плод на миговете. Сребърните капки от очите на образите слушаха равномерния си удар и ме канеха да се сепна и видя, че съм все още в затвора. Росан учудено ме гледаше.

„Росане, още една година падна в пламъка на нищото!…“

Росан не говори. Той знае, че моята радост е начало на болест. И ето го — става да ме лекува: приближава стената отляво, натиска бяла гънка, разтваря се скрин и от него бавно изпълзява маса — три стъпки широка и десет — дълга. Тя привърши пътя си, спря се и се разтвори. Върху широката и площ веднага поникнаха няколко прибора — израсна четецът. От челната страна на масата се подаде свитък; две ръчки го взеха и положиха на въртящи се кръгове. Остър език забоде началото на свитъка и го поведе по гладката повърхност на череп валяк, който се завъртя и заразвива свитъка. Силна светлина, течаща от бяло острие, закрепено о малка шейна, движена успоредно с валяка, осветляваше разкриващите се редици писмена от прозирния свитък. Сенките на буквите падаха в скрита под масата клетка, която превръщаше светлината в звук, предаван високо от гласника.

Росан свърши делото си и седна. Погледна ме и не продума.

— Росане, спри четеца! — тежат ми вече мъдростите на твоите свитъци. Няма радост в тях, а спомени — сенки от минал живот, черни капки скръб, ръсени от съдбата по всички мои пътища…

Росан не иска да ме чуе — остана прав и неподвижен. Но скоро съобрази, че капките лекарство, давани чрез четеца, ми са малко, та натисна копчето за прислона. Тая част на стената се оживи веднага: дойде играта на сенките; странен свят поде своя още по-странен живот.

— Не ме мъчи, Росане!…

Но Росан не само не ме слуша, но забоде железния шип, що държеше в ръката си, в края на масата: първият живот на прислона биде заличен като с мокра гъба. Сега по него се плакнеше езеро — не езеро, а широко разтворено око на вещица. Леко вълнуване менеше блясъка на повърхнината му, ниско над която трептяха сиви пари. Магмата с царствено спокойствие достигаше бреговете му, галеше пясъците и черните скали, поглеждаше презрително към високите планини, отстъпваше назад и отново се плисваше навън. По бреговете се чернееха гъсти гори. Но то не бяха гори, а тълпи народ. Един, който стои с два ръста над другите, разтворил гигантски нозе в черна ладия, мята дълго гребло, загребва тълпящия се народ и го увлича в магмата. Телата потъват, изгубват се за миг и отново изплават на повърхността овъглени. Едва тогава образите получават определени и ясни линии: мъжът с голямото гребло съм аз, а овъглените са Велмира, Несла, Беливран, Возан… Да, и Возан. Той лежи по гръб върху металната повърхност на езерото, с длани, кръстосани върху лицето. Струва ми се, че не е мъртъв, а ме гледа през междите на пръстите си. Увличам се в жестоката игра. Езерото е покрито с овъглени трупове. Бреговете опустява. Сивите пари тогава избухват в ярък пламък, езерото гори, съска и опожарява всичко.

Росан изважда шипа от края на масата и прислонът потъмнява. Само четецът пее още в тишината на затвора, а звуците му са дъжд от капки черна отрова.

— Спри го, Росане!

Но Росан сяда, подпира глава на длани. Не ме чува. Ставам и притискам чело върху кървавочервената стена. Искам да потъна в неясните видения, що ми предлага тя, за да удавя в тях дръзкия брътвеж на четеца. Но над гръмката му реч нечакано чувам да се преплитат чужди слова. Заслушвам се в тях и забравям четеца. Думите падат с пълен и ясен звук, но тъмен остава смисълът им:

„Избягай, прати глас, покажи се!…“

„Разори образа, чакаме!…“

Плавам из мъглата на неясните думи, забравям Росана. Неочакваното им появяване разкъсва връзката ми с Хотанца:

„Смърт очисти града, лудата моли. Планината расте. Багди очаква чудо!…“

Несвързаните, странни послания издишват аромати от запалени смоли като в огнепоклоннически храм; ноздрите ми се разтварят широко, езикът ми опитва вкуса на сребърна плочка, въздухът става плътен, спира в гърлото ми; гърдите ми остават празни. Търся помощ, викам: „Помощ, помощ!“

Но звукът пада мъртъв пред нозете ми; не отскача до потона. Дори Росан не ме чу.

— Разбий черепа ми и ми прати своя сън, Росане!…

Росан от Хотанца, вложил глава в шепи, спи под словесния дъжд на четеца. Свитъкът се развива от единия валяк, навива се на другия, хранейки с черни редици гладния четец.

Уморен от странна жажда, седнах в креслото си. Росан се пробуди: недоволен бе от четеца, та усили звука, чиито отровни игли се забиваха в мозъка ми. Подскочих от болка, нервно махнах погледа си от стената, загубих връзка с живота и подет от сприята на безумието, се завъртях като лист из широкия затвор. Спънах се о часовника. Числата му, пърлени от червения пламен, капнаха и се стопиха в него. А под прислона широкият кръг с изпъкналата карта на Теут ехидно ми се усмихваше.

„Каква просторна земя, а колко тесен дом имаш, Кантемире! Само ти не можеш да се радваш на просторите й!…“

Верни думи… Аз ударих гневно с пестник картата. Хладният образ се изсмя на моето безсилие и тържествено се залюля наляво и надясно, удари се няколко пъти о гладката площ на стената, проумя безполезността на тържеството си и се успокои.

От удара ме заболя ръката. Погледнах я — по нея бяха останали отпечатъци. На малкия ми пръст се мъдреха три червени точки — три силови групи от уредбите в Деолян, а до тях се гърчеше синя крива линия — части от бреговата линия на пресъхналия океан Урдина. Настрани от нея бяха останали следи от града Тумен. Седмото предградие бях изместил към средищния му град. Част от долината Оса ми бе посребрила големия пръст… Един удар и толкова разрушения!…

Росан, събуден от трясъка на удара, трепна, спря четеца и ме погледна. В очите му блесна син огън. О, този пламък!… Той гореше, в тишината, с баграта на кървава омраза. Сега виждах много ясно колко съм бил сам тук, до коляното на човека, който няма свои мисли и чувства. Да би продължавал да гърми поне гласникът!… Но този покой, потъващ в собствената си утроба, като че роди нов шум; като че ли земята под мене шепнеше тихо с някого, поверяваща му своя тайна. Чакала е навярно да стихне четецът!… Ето — чувам ясно: някой рови земята под мен. О, земя, която са ни отнели!… Колко близка те чувствуваме, когато сме далеч от тебе!… Колко е голяма обичта ни към обжареното ти лице, когато чувствата ни капят като неядиви плодове в кошницата на укора, че не сме те обичали никога достатъчно. А тук, в моята пустота, стоиш над всичко. И спомените за теб — огърлие от бисери — се нижат един до други и потъват в скръбното море на моята болка. О, благословено море на болката!… Ти ни окъпваш и промиваш в златната вода на страданието, правиш ни готови да посрещнем радостта, чистата радост на света…

Росан от Хотанца не снема поглед от мен. Лудо минавам от стена до стена, бия с пестник стълбовете, спирам до четеца, барабаня с пръсти по масата. Гледам през стената огньовете над Багди, а виждам Росана. Той е радостен, че съм възбуден, защото в часовете на възбуда гостенката ми, моята болест, ме спохожда. Гледа ме и се усмихва. Доволен е от мен. Затова сяда и притиска ръце между коленете си.

— Ей, Росане, тук съм аз!…

Обръщам се в креслото си. Над мен е потонът. Разселините му изливат марни струи въздух. Самопишещият звездочет показва, че скоро ще ни докосне сянката на Йо. Часът е четири от девети ден. „Кантемире — казвам си, — осмият ден да не те свари тук!…“

И среди възцарения покой, когато би могло да се чуят и стъпките на слънчевите лъчи по плътните ивици на потона, долавям пак слабия звук, произвеждан от нокти, ровещи пръст. Но звукът иде много издалече, та ми се чини, че се мамя, че не е звук, а сън, който отшумява в потока на кръвта ми.

Дали Гора не иде да ме освободи?… И през пламъка на възбудата виждам в приснежната земя Оснега затвора Бодене. За там ме готвят Возан и неговите съветници, ако не избягам. Затова стремително нападнах Росана и му отнех големия чук. Докато получи той волев тласък от далечния си господар, разбих търбуха му и смазах вложените там уреди. Росан легна безпомощен на гърба си, а очите му горяха в син пламен. Горко му…

Мигът, през който извърших това, сепнат, изписка; светкавици прорязаха потона. Аз доближих обезсиления самодей и с втори удар на чука разбих дясната му ръка. В нейната рамка, по светла витлова линия, се намираше тайният числоред за отваряне вратата на моя затвор. Но докато запечатвах в паметта си знаците, потопът ми прати тежки облаци от запалени смоли, които ме задушаваха; безсилието коварно пристъпваше към мен. Скоро ще се откъсна от света и не ще бъда господар на мислите си. И в много кратък миг — недостатъчен дори да се отвори и затвори око, пред мен израсна с необикновена сила и яснота онова, което бях сторил. И ужасът, че в този миг мога да изгубя всичко, ме подтикна към последни усилия. През мъглата на душните облаци проведох насила кораба на люшканото съзнание, политнах към вратата, наредих знаците по малкия жлеб на горния праг. Вратата сама бавно потъна в долния праг. Направих две стъпки навън. Угадих, че се набождам на жестоки стрели, на лъчите на слънцето, което ме е чакало на прага.

Бърже поех дъх с пълни гърди и… паднах. Вратите на съзнанието ми се затвориха.

 

 

Пробудил се бях, а все още животът не ми се разкриваше. Сребърни звънчета звъняха по пътя, който ме отвеждаше от бездните на пропадналото време към белия ден. Пътувах със затворени очи, а над мен светът минаваше с бързите каляски на спомена, носени от безплътните нишки на нежния звън: собствената ми кръв звънеше в безчетните си потомци, а свещеният ритъм на живата им песен се възвръщаше в съзнанието ми като шум от празненство. Не пътувах ли сам през пеещите пясъчни простори на Теут?… Лежа и притискам нозете си, опипвайки ситните и нажежени зърна на пясъка; движа над главата си ръце да хвана острите слънчеви лъчи. Искам да отворя очи, но някой притваря клепачите ми и с ремък притяга главата ми с нещо твърдо. Где бях?… Кой притискаше раменете ми, та не можах да стана?…

Сребърно звънило на равни времена с лека китка ръсеше морен звън над очите ми; весело ехо галеше миглите ми. Сега вече не искам да се пробудя. Искам вечно да лежа и да слушам стъпките на живота, който минава край мен. Един звън, заблуден като дете в гора, трепти върху изморените си крилца, олюлява се върху внезапно бликнали нестройни гласове и капва на челото ми като разложен плод.

Съзнанието ми бавно раздира мъглата и далечен проблясък ме озарява. Ето — чувам вече ясен говор. Около ми шепнат люди, които не виждам, но чувствувам. Опипвам с ръце да уловя макар един лист от дървото на действителността, дошла тъй близко, а все още неуловима. Правя последно усилие и раздвижвам глава. Сега вече отварям очи. Прихлупил ме е потонът на жилище, което не е Хотанца. Но где са онези, които говореха, които с груба реч разломиха сребърните топки на звънеца?…

„Далечни приятели, где сте? Елате! Душата ми е заблуден звън из пустините: търся ви. Защо не пращате, вест, защо не ме питате — живея ли още?… Хотанца не ме погреба. Пробудих се далече от стоманеното сърце на Росана, извън мрежите на Возановата мъдрост — в друг мир. Звъни ми вашата душа; откъсната за миг от вас, тя бие стените на моя дом и ми носи вашите мисли…“

Но те — моите приятели — не се обаждат. Замлъквам, а пространството се вслушва в ехото на отминалия звън на моя глас. Протягам ръка и диря ръчката на предавателя. Ръката ми пада на маса. Почвам да бия каменната плоча под напора на желанието — да видя някого, да видя първия, комуто да кажа: „Не съм вече в Хотанца!“ Не виждам никого и мислено, пак обхождам десетици тисещи километри на юг и на север от равняка, минавам над онемелите простори на седемте земи, дебна като звяр, пробивам стените на жилищата и потъвам в сърцата на Теутовите приятели. Вдигам глава. Плещите ми са вече свободни. Ставам — силен глас изрича името ми: „Кантемире!“

При мен беше само Гора. Блясъкът на златистите му ириси разливаше странна радост: радост, че съм при него. С глава на предните си продрани и окървавени лапи почиваше и ме гледаше умното животно. То ли ме бе грабнало и донесло тук? Гора не говори. Гледа ме само и не казва нищо.

Умореният ми поглед скита из жилището, моето старо жилище в Кожел, напуснато преди три години. Тук, при мен, живееха тогава Несла и Велмира — и Беливран. Сега не ги виждам. Може би не знаят, че съм вече тук. Но ето — от къта на стаята се показва Беливран, немият мой съжител. Аз не му говоря никога: той предугажда всяка моя мисъл. Очите му са дневник, по страниците на който са записани събитията, станали в Кожел през моето изгнание.

Взирам се в тях и гадая. Беливран се усмихва, спомням за нея. Гледам Беливрана. Той спира при масата и взима от нея широка паница. Връща се и ми я подава. Взимам я, а тя — пияна, трепери в ръката ми. Беливран я поема и поставя на мястото й.

— Защо ми носиш тази пепел, Беливране?…

Той не отговаря, но се обръща към стената надясно от леглото ми. Натиска черна ръчка и стената потъва, а отворът й веднага се запълва от големите размери на книгопазилището ми. Полиците, по които са лежали някога книжните ми съкровища, приличаха на линии, подчертаващи важни мисли от голяма книга. Но странно — самите редици букви бяха заличени.

Немият се обърна отново и ми посочи ъгъла над масата. Искаше да ми каже: „Може би оттам ще ти дойде малко радост.“

Отиде и потегли друга ръчка. На стената зина червен отвор — гърлото на скрита тръба. От него попадаха едно по друго писма, като засипваха бавно масата и паницата с пепелта. Лекият съсък на падащите писма скоро биде пресечен от гръмкия зов на гласника.

„Не, не!“ — казвам.

Беливран стана и препрати звука на прислона. Разводнени, треперливи редици букви — странни кервани, натоварени с мисли от мои далечни приятели, пътуваха по белината на стенния прислон.

Ето — говори ми Блазена от Вуиндел на Урдина, но го прекъсва с тежките си мисли Кидалимецът, лъчевед, силовак и първи ватах на Теут.

По гладката площ на прислона се плъзгаха имената на Комрен, Тумен, Остин, Костимел, Морна, Окол, Ослен, Пресло и безброй градове от седемте земи на планетата. Дори Тим не пожали труд, изрече три думи: „Бдя над Опор!“ Обадиха ми се двеста града от земята Багди, триста града на север от равняка и триста и тридесет — на юг от него. Вести, които бяха пътували седемдесет тисещи километра, се препъваха о вести, идещи от двойно по-далечни места. Уморен — притварям очи. Беливран сега ми привежда вестите по гласника.

Приятели ме заклинат да не изменям на делото им. Законници ми напомнят, че талантите ни не са наши. Но кой беше изпепелил книгите ми — мислите ми, събрани сега в паница и засипвани от купчина писма за вечен сън? Защо полиците по стените на моето книгопазилище бяха останали празни като душа без радост? Или то е било дело на гняв срещу мене и после Теут е поумнял?… Но не е ли все едно!… Сега цял Теут ми говори. Ето — въздухът е бременен, трепти и ми носи вести; чувам отвред гласове, носени по стъпалата на всички музикални лествици, молят ме да не забравям Теут. Само тези, които бяха изпепелили съкровището ми, мълчаха. Мълчеше само Мезград.

 

 

Не стихнал още последният звук от гласника, пристигнаха при мен първите пратеници на градовете. Искаха да видят не е ли измамна вестта, че Кантемир не е вече в Хотанца… „Да, приятели, Хотанца ме пощади, за вас…“

Те пристигаха, заставаха до мен и ме гледаха с усмивката на люди, обречени на смърт: не вярват, че има спасение, а все пак се радват. Смъртта ги плаши, но викът на живота е по-силен. Знаят, че душата на Кантемира е жадна за дело, че скоро не се насища. Знаят, че ако той махне ръка, призракът на смъртта ще се разнесе като сън. Затова пристигат. Гледат Кантемира, а виждат планинската верига Опор, по която е простряно платното на надеждата: стройни ракетни огнища, които ще заставят земята ни да потрепери, за да разгони тежката мора. Болката ще бъде голяма, но без нея няма нов живот. Някога смъртта е била много далеко, та не сме я виждали така страшна. Днес я гледаме отблизо. „Затова в сърцата на младите има повече огън, а в душите на старите — повече любов; затова младостта е възторжена в устрема си, а старостта е мъдра под венеца на багровите коси.“

Ударите на времемера бележеха протичащото време и съпровождаха потока на гостите, които минаваха прага на моя дом. Подът приемаше привета на милиони нозе и радостно съскаше. Но нещо сепна равномерния звън на стъпките — лека сприя изви към процепите на потона, проби гъстите редици на гостите и падна върху пода: глас, далечен глас зовеше: „Кантемире, Кантемире!“ Същият нежен и боязлив, викащ за помощ глас, що слушах там горе, в Хотанца, се бе плъзнал по пода и се преплете в нозете на гостите ми. Кой ме викаше?…

Някой крадешком се промъкна в редиците на шумящите гости и настойчиво криеше името си. О, знам, това е гласът, който иска да ме направи данник на плътта, за да ме изкуси по-лесно: над мене трептеше гласът на Левина.

Беливран беше разтворил широко вратите на жилището ми. Ярко слънчево петно лижеше прага и подаваше език по пода, негли изтриваше праха от стъпките на гостите. Те влизаха през едната врата и се губеха в насрещната, за да сторят път на новите, които се тълпяха пред нажежената ивица на прага.

Широките им гърбове запълваха всичко. Сланицата растеше, ставаше все по-широка, стените се отместваха и бягаха навън като бреговете на река, която приижда, разлива се и обтяга мътна снага към черните очертания на далечни планини. Гостите прииждаха, движеха се напред и назад, между пода и потопа, стъпваха леко върху звука от стъпките си, мятаха поглед към креслото ми и отминаваха, влачейки след себе собствената си верига, както времето води миговете, които непрестанно се раждат, чийто брой не свършва и чиято майка е вечността. Чет нямаха моите гости. Те всички бяха работили при градене съоръженията по планината Опор, бяха творци на чудесата под Моряне, бяха родители и одухотворители на машините. Под нежните галби на ръцете им те оживяваха, вдигаха се над пясъците, отправяха поглед към далечините, що един ден трябваше да оживят с могъщия си лъх.

Никой не ми заговори, но всички нямо казваха: „Изгубихме часове, Кантемире! Но все пак сме там!“ Да, те бяха там — при Деолян, Моряне. Ослен, при мълчаливата редица на Опор и вред из палещите пясъци на Теут. Не бленуваха вече, а опитваха глътка по глътка виното на една същност. Искаха да видят не са ли измамени, не съм ли проспал в Хотанца тяхната съдба.

Те бяха убедени, че трябва да стане нещо страшно, нещо голямо. Те, мамени досега от моите неуспехи, искаха сами да видят има ли кръв по моите ръце, верен ли съм на себе си, не са ли ме освободили от Хотанца враговете ми, не са ли ми посочили те висините на благоволението си… Затова минаваха край мене като лъх на единна душа, която трепти на устните на болния, с последни усилия разтварящ гърди за още живот. Аз ги посрещах, изпращах сред уханния шепот на мислите: „Посейте нещо по лехите на времето! Само то ще ви донесе, с бързите колесници на дните и часовете, зрелите си плодове! Знайте, хищници чакат за трупа ми. Теут е жаден и гладен. Ще погълне и мен, ако не успея да го свържа с нишките на волята си.“

Шествието продължава. Седя на стола и гледам уморено как расте купът на писмата, падащи от устието на тръбата. Беливран вижда умората ми, а на потона блясва синя светлина: последният ми гост се покланя и спира пред мен. Мил е, защото е последен. Подавам му ръка. О, едва сега виждам, че той е добрият Ведрин! Песните му се возят на цветни шейни по широките земи, а девиците и момците ги пеят, кога над главите им прозвънва тържествената песен на Атаир.

— Дори и ти не си ме забравил, драги Ведрине! — казвам аз.

— Дойдох да ме видиш, да ме не забравиш. Да си спомниш, че в живота има още ритъм и красота. Песента е…

— … само красота, Ведрине!

Ведрин, който беше дошъл да ми напомни не за Теут, а за себе си, ме изгледа враждебно и без да проговори, се препъна о пламналия праг и отмина.