Александър Ничев
Проблеми на три древни трагедии (2)

1

На пръв поглед „Прикованият Прометей“ стои встрани от оцелелите трагедии на Есхил. Нужно е сякаш насилие над съзнанието ни, за да съчетаем тази драма с представата за древния гръцки театър като учреждение, произлязло от култа на един бог. В „Прикованият Прометей“ се изричат и бранят възгледи, които не принадлежат към идейния свят на Есхил; решенията на известни въпроси тук не съвпадат с решенията на същите въпроси в други творби на поета. Олимпийските богове, показани в тази трагедия, са чужди на Есхиловата представа за тях.

Това изглежда тъй озадачаващо, че някои изследвачи заключават: „Прикованият Прометей“ не може да принадлежи на Есхил, той трябва да се смята за творение на по-млад, софистически настроен поет.

Този извод не се подкрепя от литературната традиция, която не дава основания да се съмняваме, че автор на трагедията е Есхил. Заглавието „Прикованият Прометей“ е включено в стигналия до нас списък на Есхиловите драми.

Но тук могат да се приведат също така твърде убедителни доводи, извлечени от елементарната теория на онова словесно творчество, което не предлага идеите си в готов вид, а използува диалектическия път. А когато говорим за диалектически път, на първо място ще посочим диалога (няма значение дали това ще бъде философският диалог на Платон, или хумористично-сатиричният на Лукиан). Защото и диалектика, и диалог съдържат представа за разговор, срв. гл. dialégomai — разговарям. По начало драмата е диалог, разговор, който при известни условия добива драматичен характер, както и диалогът като литературен вид може да покаже съществени белези на драма. И понеже в идеята за драма, за трагедия и комедия винаги присъствува и представата за разговор, не е неясно, че ако разговорът желае да бъде не приятелско хортуване, а път, който води към нови истини, в него трябва да се борят гледища, той трябва да бъде спор. Самите понятия за борба и за спор подсказват, че участниците в разговора изповядват противоположни, враждебни, несъвместими помежду им гледища. В такъв смисъл дори спорът между събеседници, които преследват една делнична истина, не е далече по същността си от драматическия спор, който трябва да разкрие истини със значение на ръководни житейски правила, на основни понятия.

Нека повторим, по правило драмата не предлага на зрителя и читателя готовите гледища на своя творец. Като прибягва към диалектиката, тя създава възможност да се завърже разговор и да се развие спор, да се очертаят враждебните гледища и да се стигне до техния сблъсък. Последица на тоя сблъсък е изясненото и вече безспорно понятие, истината, която е крайна цел на драмата.

Воден от художнически съображения, поетът много често не бърза да определи сблъскващите се възгледи като правилни или неправилни. Заключението относно правилността или неправилността им трябва да бъде резултат не на дидактика, а, както се каза, на диалектика. То ще дойде с развоя на драматическото действие, за да изпъкне с особена убедителност и нагледност идеята, която изповядва поетът.

Следователно не е странно, а е напълно естествено, че по един и същ въпрос, относно едно и също лице, за едно и също деяние в драмата не само могат, но и безусловно трябва да се застъпят противоположни възгледи. Драматическият жанр не дава на поета право на авторска реч и на пряк изказ на идеи, поради което ние, читателите и зрителите, стигаме до неговото верую по непряк път. Помнейки току-що изтъкнатия елементарен белег на драмата, ние не ще бъдем изненадани, че в „Молителките“ Есхил прославя върховния олимпийски повелител Зевс, докато в „Прикованият Прометей“ същият Зевс е предмет на безмилостна критика. Тук има не противоречие и непоследователност у поет, който по един и същ въпрос говори веднъж едно, друг път друго, а необходимост да се представят противоположните гледища на спорещите страни.

Когато това тъй естествено и елементарно в естествеността си положение на нещата не се оцени по надлежния начин, онзи, който анализира Есхиловото творчество, може да стигне и — както показва литературната история — действително стига до неправомерното заключение, че „Прикованият Прометей“ не принадлежи на Есхил.

2

Като прослава на подвиг в името на човека трагедията „Прикованият Прометей“ е революционизираща творба. В нея звучат хуманни и демократични възгледи, тя е зов за борба срещу диктатурата и насилието. Тя е вдъхновявала мечтатели и борци за по-съвършено общество и така ще бъде винаги, защото свободата никога не ще престане да бъде висша цел на човешките стремежи.

Но в тази драма има едно необичайно обстоятелство: въплътител на своеволието и тиранията, срещу които въстава Прометей, е един бог, върховният бог, самият Зевс. Това обстоятелство подтиква някои автори към свръхтълкуване на трагедията като безбожническа творба. Във враждебната позиция на Прометей срещу Зевс, в изобличителните му речи срещу олимпийския произвол те съзират основание да заключат, че „Прикованият Прометей“ отрича боговете изобщо. Това заключение се подкрепя винаги с един-единствен стих от реплика на Прометей:

Накратко, мразя всички богове.

Ако към посочените достойнства на трагедията би могло да се добави с основание, че тя е атеистична творба, че отрича не само личността и делата на един бог, но и боговете изобщо, ние с готовност бихме приели подобна добавка. Но в случая тълкувателите се поддават на изкушението да търсят в нея нещо повече от това, което тя в действителност съдържа. Приемем ли „Прикованият Прометей“ като безбожническа драма, неизбежно ще трябва да затворим очи пред факти, които, като всички факти, се отличават с упоритост и не могат да бъдат нито заобиколени, нито премълчани.

Преди всичко стихът

Накратко, мразя всички богове

е само част от едно изречение. Цялата декларация на Прометей представлява двустишие, чийто пълен прозаичен превод гласи: „Накратко, мразя всички онези богове, които за доброто, получено от мене, ми се отплатиха със зло“. Този пълен текст прави Прометеевите думи ясни и недвусмислени. Както е съвсем очевидно, Прометей дели боговете на категории. Подобно на Омировите олимпийци, на които не са чужди никакви човешки слабости, олимпийските богове в „Прикованият Прометей“ също проявяват незавидни качества. Едно от тях, което възмущава Прометей, е непризнателността към довчерашните им съратници. Непризнателността, показана от една категория богове, извиква омразата на титана, изразена чрез току-що приведените негови думи. Но както омразата, така и причината й се долавят само тогава, когато се възприеме цялостният текст на репликата. Недоразумението, което се поражда от двукратно приведения стих, е съвсем явна сетнина на непълно цитиране. Цитатът се оказва непълноценен като довод, като доказателствен материал.

Определянето на „Прикованият Прометей“ като безбожническа творба не се съгласува с факта, че самият Прометей е бог и произлиза от богове. Божествената му същност не се оспорва от никого. Прикован над бездната, титанът произнася думите:

                                О, вижте как

аз, богът, страдам от ръцете божии!

Чрез тях се изразява следният смисъл: „Страдам аз, богът, което е недопустимо; страдам от богове (т.е. от Зевс и от оръдията на неговия произвол), което е също недопустимо!“ Както е очевидно, поетът отправя мисълта на зрителя и читателя към божествената същност на действуващите лица не за да я постави под въпрос. Есхил не разисква по подобна тема. Темата и тук, и навред в трагедията е произволът на боговете от олимпийското поколение. Този произвол засяга не само смъртните, на чиято печална участ, подготвяна от Зевс, Прометей отрежда дължимото внимание: той се отнася дори до богове, какъвто е Прометей.

Ако терминът атеизъм означава отрицание на боговете, непризнаване на тяхното съществуване, ще подчертаем, че в „Прикованият Прометей“ няма подобно нещо. Никое от действуващите лица не се изказва в атеистичен смисъл. С изключение на Ио̀ те всички са богове от различни степени или поколения и всяко атеистично изявление в техните уста би звучало повече от странно. Поради това съвсем естествено Прометей говори не за отричане на боговете, а за омразата си към една категория от тях.

„Прикованият Прометей“ не е атеистическа драма още защото Есхил, поетът с прадядовските религиозни възгледи, няма субективните предпоставки да схване Прометей като отрицател на боговете. Запазените му драми говорят за преданост към религията на атическия демос, в тях няма нито сянка от намерение за ревизия на религиозните вярвания. Разбира се, древността е познавала религиозни скептици и безбожници, но Есхил не принадлежи към тях.

Величието на „Прикованият Прометей“ се корени в революционизиращите му идеи срещу деспотизма, потисничеството и насилието. Що се отнася до образите на Есхиловите богове в тази драма, поетът, както вече се загатна, върви по дирите на Омир. Подобно на стария поет той изобразява боговете от Олимп в тяхната отблъскваща същност. Изглежда, „Прикованият Прометей“ изважда на показ „свещени“ истории, които са били предмет на тайните представления (drómena) на мистериите. Нека добавим, че според няколко литературни свидетелства на древността Есхил бил привлечен към съдебна отговорност по обвинение, че профанирал мистерийните представления.

Древните автори не съобщават коя от осемдесетте Есхилови драми имали предвид съдебните органи.

Но сред седемте запазени негови трагедии единствената, която притежава черти на религиозна профанация, е „Прикованият Прометей“.

3

Когато се стремим да вникнем в замисъла на „Прикованият Прометей“, не бива да забравяме, че тази трагедия е част от незапазена трилогия. И още: че Есхиловата трилогия не е механичен сбор от трагедии, а органическа цялост, поради което липсата на една или друга нейна съставка неизбежно затруднява анализа на онова, което е запазено. Случаят, който ни занимава, е особено сложен, тъй като от трилогията за Прометей липсват две трети: трагедиите „Прометей Огненосецът“ и „Освободеният Прометей“.

Ние познаваме само онази част от трилогията, която представя конфликта между Прометей и олимпийците. Всъщност това е конфликт на две поколения богове. Едно старо поколение враждува с младите, олимпийските богове, които начело със Зевс са заграбили световната власт. Развоят на действието в „Прикованият Прометей“ не води до промяна във възгледите на враждуващите страни. От началото до края на трагедията Прометей остава непримирим враг на Зевс, какъвто е и Зевс за Прометей. Затова — нищо по-естествено от познатия завършек на запазената трагедия.

Все пак „Прикованият Прометей“ съдържа някои обиди посочвания за развоя на събитията в трилогията. Можем да приемем дори априори, че враждата между боговете е приключвала с помирение. Защото трилогията не може да не узакони онова, което е вече налично положение. А в наличния световен ред фигурират и двете спорещи страни. Те вече не спорят и всяка е получила дължимата чест. Следователно помирението наистина е било предмет на трилогията. В най-общ смисъл за него говорят няколко места от запазената трагедия. Ще приведем само едно от тях, което представлява едновременно и пророчество на Прометей, и указание за по-нататъшния развой на действието в трилогията, и характеристика на Зевс:

Той е твърд и жесток, и закон е сега

произволът му, знам. Ала до-ще часът —

и тогава ще стане и кротък, и благ

под съдбовния удар; суровият гняв

ще притихне, и той ще подири съюз

и приятелство с мен

и желан при желан ще се върне.

Прометей нееднократно предвещава падането на Зевс, и началото на екзода е особено показателно в това отношение. Прометей подчертава, че единствен може да помогне на самодържеца, защото единствен знае спасителния път. И понеже въпреки всичко Зевс не претърпява предвещаното падане, заключаваме: събитията в трилогията са се развили така, че бедствието, което го е заплашвало, бива предотвратено, че Прометей в края на краищата е изказал съдбоносната за Зевс тайна. Ние обаче не знаем и навярно никога не ще узнаем как помирението е било осъществено драматургически.

Възгледът за помирението между враждуващите богове в „Прикованият Прометей“, изказан отдавна в научната литература се подкрепя от единствената запазена Есхилова трилогия — „Орестията“. Тук, както и в трилогията за Прометей, отново спорят стари и млади богове, богове от олимпийското и от предолимпийското поколение. Младите, представени от Атина и Аполон, са във вражда със старите, представени от Хора на Ериниите. Първоначалната несъвместимост на гледищата им се преодолява по начин, показан в третата част на трилогията. Никоя от страните не претърпява унижението да бъде победена, всяка получава участ, която я задоволява. До равновесие и до разрешение на драматическия конфликт се стига по пътя на компромиса.

Несъмнено, в трилогията за Прометей средството, чрез което се урежда спорът между други представители на същите поколения богове, е отново компромисът. Бихме могли да се досетим за някои от неговите елементи. Така например Зевс, който възнамерявал да погуби човешкия род, явно се е отказал от намерението си. Обвинението срещу Прометей, че откраднал божествения огън, с който облагодетелствувал хората, несъмнено е било снето. Нека обаче повторим, начинът, по който компромисът се е осъществявал сценически, остава неясен за нас.

Може би някому ще се стори, че подобен завършек лишава трилогията от величавостта, намерила най-ярък израз в „Прикованият Прометей“. Несправедливо би било обаче да се иска от великия първотворец на атическата трагедия да превъзмогне всички обективни и субективни предпоставки, за да заговори в смисъл, който изцяло би ни допаднал. От друга страна, какъвто и да бъде завършекът на трилогията, едно е безспорно и неоспоримо: поетът е искал да защити и е защитил човека като Прометеево дело.