Боало-Нарсьожак
Убийство на 45 оборота (9)

IX

— А, ето те и теб! — каза Ева.

— Да, ето ме. Извинявай — отвърна Льопра.

— Изживя си кризата на независимост. И пак се връщаш при мен. И си въобразяваш, че…

— О, моля те — прекъсна я той.

Мина пред нея и отиде да седне на пианото, като небрежно, за собствено удоволствие, изсвири песента без първоначален плам, без украса, с очи, впити в портрета на Фожер.

— Какво мислиш за това? — попита той, без да се обръща. — Не е лошо като опит. Припевът ме затруднява.

Той продължи да налучква и накрая избра мелодията, която най-лесно се тананикаше, и после изведнъж изсвири всичко заедно — и куплет, и припев.

— Ето — каза той. Подарявам ти я. Смееше се. Беше щастлив.

— Ти си лекомислен — прошепна Ева. — Просто си луд.

— Какво? Не ти ли харесва?

— Напротив. Харесва ми. Не искам да те обидя, но мислех, че не си способен да измислиш такова нещо.

— Тогава?

— Има и друго.

Льопра смръщи вежди.

— А, другото… Следствието! Писмото.

Той прихвана Ева за раменете, лекичко я разтърси.

— Не вярвам на тия неща, представи си! Вече не вярвам. Това писмо няма нищо общо с мъжа ти. Знаеш ли, тази нощ много мислих за него. Започвам да го разбирам тоя Фожер.

Тя седна. Беше силно пребледняла. Очите й бяха сиви, втренчени, разширени.

— Ти ме плашиш — каза тя.

— Плаша ли те? Защото разбирам Фожер ли? Шегуваш се. Не, той никога не е имал намерение да изпрати това писмо. Повтарям ти — не е в неговия стил. Искал е само да те изпита. Ако се разкриеш, ще излезе прав. Ако не се разкриеш, пак ще излезе прав. Много умна глава е тоя Фожер. Просто му се възхищавам.

— А не си ли размислил, че смъртта на Мелио всичко усложнява.

— Не говоря за Мелио — упорстваше Льопра. — Казвам, че Фожер не е човек, който да изпрати такова писмо. Може да го е писал не споря. Но бас държа, че Мелио е трябвало да го унищожи или най-малкото да не си послужи с него.

— А мислиш ли, че убиецът на Мелио ще има същите скрупули?

— Но щом като…

Льопра изведнъж обърна гръб, доближи се до прозореца и нетърпеливо забарабани с пръсти по стъклото.

— Убиецът може би не е намерил писмото.

— Във всеки случай е намерил плочата. И не би се разделил е нея, ако не държеше в ръце писмото. Ясно като бял ден… Ах, ти си същият като мъжа ми. Предпочиташе да отрича онова, което го притесняваше. Така е по-удобно.

Телефонът иззвъня и Льопра живо се обърна.

— Няма ме — каза Ева.

Но обща мисъл прониза съзнанието им. Ами ако е…

— Ти се обади — прошепна тя.

Льопра прекоси салона на пръсти, вдигна слушалката. Ева беше грабнала другата слушалка.

— Изчакайте малко — каза някаква жена.

Почти веднага се чу мъжки глас:

— Ало, ало, госпожа Фожер ли е?

Ева се наведе и прошепна:

— Борел.

— Ало — каза Льопра. — Госпожа Фожер не е вкъщи.

— А кой е на телефона?

— Жан Льопра.

— А, приятно ми е, господин Льопра… на телефона е инспектор Борел… Имах удоволствието да чуя вашето изпълнение. Сигурен съм, че госпожа Фожер много ви дължи… Тя ще се забави ли?

— Нямам представа.

— Жалко. Ще я видите ли днес?

— Мисля, че да.

— Бихте ли й предали, че я чакам в кабинета си. Обикновена формалност, нищо сериозно… Дори не ми се искаше да й пращам съобщение… Ако желаете да я придружите, ще ми бъде много приятно да се запознаем.

— Разбира се.

— Довиждане, господин Льопра. Чакам ви в най-скоро време.

Льопра внимателно остави слушалката.

— Двуличен човек — каза Ева.

— Не може да ти направи очна ставка с шофьора на таксито — забеляза Льопра. — Все едно да ти предяви обвинения, а аз останах с впечатление, че се въздържа да стори тъкмо това.

— Нали иска да види и теб — каза Ева.

— Да, но не съм длъжен да…

— Предпочиташ да отида сама ли?

— Добре. Да вървим! — въздъхна Льопра. — Ако му е нужна жертва, ще призная. Нали това искаш?

— Какво ще признаеш?

— Ще призная за… Фожер.

— А ще приемеш ли да те обвинят за смъртта на Мелио?

— Не.

— Или да обвинят мен?

— Това е непоносимо — изръмжа Льопра. — Тази сутрин почти бях забравил за всички тия неща, а сега…

Ева се обличаше в стаята си. За хиляден път Льопра предъвкваше проблема. Борел сигурно си е казал: „Ами ако и Фожер е бил убит като Мелио?“ Оттук нататък вече е близо до истината. При тези условия да отидеш в следственото значи да се хвърлиш в устата на вълка. Льопра опипа портфейла си през сакото. Разписанието на влаковете за Белгия беше вътре, написано в колонка. Може би още имаше време. Там… ще пише музика под някакво друго име… В началото ще му е трудно да пробие, както на Фожер. Но ще се наложи рано или късно. От тях тримата Ева беше излишната. И нямаше да приеме тя да го съди. Ето къде беше неговата истинска слабост, истинското му малодушие.

Льопра отиде до вратата. Завъртя дръжката. Да скочи в асансьора, да изтича вкъщи да си вземе куфара… и след това — влакът… границата… Изкушението беше толкова силно, че той се опря на, стената, дишайки учестено. Хайде! Още едно усилие… Само да отвори тази врата и да я затвори зад миналото.

— Готова съм — провикна се Ева.

Льопра почака. Можеше двайсет пъти да избяга. Когато тя се появи, погледна я с огорчение. Да, както винаги беше елегантна, сигурна в себе си, безупречна.

Ако се съгласи да не изтърси истината на Борел, сигурно ще получат отсрочка.

— Сетих се — каза той. — Борел сигурно е получил друго анонимно писмо.

— Той спомена за някаква формалност — Отвърна Ева. — За всеки случай, да става каквото ще.

Той отвори асансьора. Като мина пред него, Ева му се усмихна.

— Горкичкият ми Жан — каза тя. — Понякога ми е жал за теб. Хващаш се за сламка.

На улицата — никаква подозрителна сянка. Льопра почти очакваше да види инспектора как се преструва, че чете вестник или че се разхожда безцелно край витрините. Беше паркирал малката си червена кола пред къщата, но Ева предпочете да вземат такси.

Тя дръпна стъклото, което ги делеше от шофьора.

— Бъди спокоен — каза тя. — Не ми се иска вече да признавам. Ако не беше Мелио, щеше да бъде най-доброто разрешение. Щях да дам плочата на Борел. И той щеше да разбере, че мъжът ми е бил луд.

— Луд? Фожер?

— Точно така. Той много добре знаеше, че се налива и че кара прекалено бързо. Знаеше, че може да се пребие при всяко пътуване. Значи намерението да ме осъди, е чисто и просто хрумване на един алкохолик, нали така? Имаше как да се защитя. Но сега…

— Никога не е бил луд — възрази Льопра.

— Добре, защитавай го — извика силно разгневена Ева. — Просто да ти се възхити човек! Любовта! Намерихте с какво да се оправдавате! Обичам те и затова ще те поставя натясно, няма да ти дам да гъкнеш! Ето какво си е мислил той, и всички останали си мислите същото, а най-вече — ти.

— Аз ли?

— Ти ами! Да не би да те е грижа за мен в момента?

— Трябва да бъдеш логична. Ти…

— Ах, до гуша ми дойде, най-сетне!

Тя се сви в ъгъла, повдигнала едното рамо, за да покаже, че се оттегля в самотата си.

Колата се носеше покрай Сена.

Може би в момента Борел попълваше заповедите за арестуване. „Все пак не ми се вярва — помисли си Льопра. — Не мога да го проумея.“ Таксито спря пред арката, която Льопра беше вече виждал. Колко беше треперил за Ева, когато отиде първия път при Борел. Колко я обичаше тогава! А сега я гледаше как се изкачва по стълбите пред него и се питаше какво прави тук. За делото Фожер-Мелио ли дойде? Стари неща за уреждане между вдовицата и полицая. Той вече не участвува в играта!

Борел ги прие със смущаваща сърдечност. Много съжалявал, че ги е безпокоил. Наистина нямало нищо спешно. Повикал ги е, защото е човек на точността и за да няма изненади. Застанал зад бюрото си, той гледаше ту единия, ту другия и триеше ръце, сякаш му беше студено. Лъскавите му копчета за ръкавели блестяха. Беше със скъпа връзка. Държеше се като човек, свикнал с успеха и който предварително се извинява, че е по-силният.

— Смъртта на Мелио ни създава доста неприятности — каза той. — Сигурно сами се досещате. Вероятно не знаете нищо, което би могло да ни помогне.

— Нищо — каза Ева.

— Минавала ли ви е мисълта, че между тази смърт и смъртта на мъжа ви може да има някаква връзка?

Ева се престори на изненадана и същевременно заинтригувана.

— Значи би могло да има някаква връзка между… — попита тя.

— Никак не е сигурно — поправи се Борел. — Но това е, така да се каже, работна хипотеза. В нашия занаят сме свикнали да проучваме всички възможности, дори и най-неправдоподобните.

Телефонът лекичко иззвъня. Той грабна слушалката и лицето му в миг се преобрази.

— Зает съм — отсече той.

После отново си възвърна спокойния, приятелски, леко снизходителен вид.

— Има една подробност — каза той, — която ни тревожи… Това е гласът на жената… Нали сте чели във вестниците? Нали знаете?

— Да — каза Льопра.

— Следователно — продължи Борел, намигвайки заговорнически, — това анонимно писмо, писано от жена, все още е у мен. Долавяте ли връзката?

— Не съвсем — каза Ева.

Борел се усмихна като учител, който знае, че е прекалено взискателен.

— От една страна, скъпа госпожо, ние притежаваме писмо, с което искат да ви компрометират, и от друга, една тайнствена жена по всяка вероятност е ходила при Мелио няколко минути преди той да умре. Не е ли една и съща жена? Виждате ли някъде клонят нещата?

Лицето на Ева внезапно някак радостно трепна.

— Разбирам — каза тя.

— Щом идентифицирам почерка на тази жена, вероятно ще успея — заключи Борел. — А дотогава…

Той стана, отиде до една ниска масичка и показа един магнетофон.

— Ще ви помоля за съдействие, скъпа госпожо. Аз непрекъснато записвам плътни гласове „като на някои певици по радиото“, както казва нашият шофьор… Общо взето, не е неприятно, но бедата е, че всички гласове си приличат.

Той задействува магнетофона: „Улица «Камбон», седемнайсет, вход «Б». Да, ето тук, благодаря! Улица «Камбон», седемнайсет, вход «Б»… Колко ви дължа? Улица «Камбон», номер седемнайсет, вход «Б». Спрете малко по-нататък…“

Гласовете се следваха като едно безсмислено и кошмарно изречение. Борел гледаше Ева. Изключително интелигентен ли беше или изключително глупав? Продължаваше да се усмихва с ръка върху копчето. „Улица «Камбон», седемнайсет, вход «Б»… Ако обичате, притворете прозореца… Улица «Камбон», седемнайсет, вход «Б».“

Той спря магнетофона.

— Общо взето — поде той, — аз би трябвало да повикам всички, които имат плътен глас и пеят в радиото, за да им направя очна ставка с шофьора… Разбира се, това е невъзможно!… По ред причини… Някои имат покровители… високопоставени… Очната ставка сигурно би дала повод за скандал… Не… По-добре е така…

Той натисна едно копче.

„Улица «Камбон», седемнайсет, вход «Б». Бързам… Улица «Камбон», седемнайсет…“

Магнетофонът спря и Борел въздъхна.

— Всяка една — продължи той — казваше адреса на Жорж Мелио и добавяше няколко думи… Независимо какво… Така се щади всяко честолюбие… Но експериментът няма да доведе до нищо. Как искате сред всички тези гласове шофьорът да познае кой е истинският?

— Тогава какъв смисъл има? — попита Ева.

— Такъв ми е занаятът, скъпа госпожо.

— И аз ли трябва да кажа: Улица „Камбон“, номер седемнайсет, вход „Б“?

— Ако обичате.

Льопра беше стиснал с всички сили страничните дръжки на фотьойла. Той подозрително наблюдаваше Борел, но никога инспекторът не се беше показвал по-дружелюбен.

— Приближете се — посъветва я той. — Ето тук… Включвам магнетофона… говорете бавно пред микрофона.

— Улица „Камбон“, седемнайсет, вход „Б“ — изрече Ева. — По-бързо!…

— Достатъчно — каза Борел. — Благодаря ви.

Отново започна да потрива ръце, почти маниерничеше.

— За мен — добави той — тази лента има стойността на колекция от автографи… Тя е неоценим спомен.

— Наистина ли? — прошепна Ева. — В такъв случай трябваше да ги помолите да изпеят нещо… Защо не?

Ева погледна Льопра с пресилена усмивка, пак хвана мъничкия микрофон.

— Щом това ви доставя удоволствие… — обърна се тя към Борел и каза заглавието на песента: „Неудържимо сърце“. Белите кръгове на лента се въртяха; Льопра се изправи.

— Ева.

Но Ева с блеснали очи доближаваше вече микрофона до устата си. Тя изпя първия куплет полугласно, без да откъсва очи от Льопра. Към кого се обръщаше? Към него и към Флоранс, която тя смазваше с таланта си. С Флоранс беше свършено. Предизвикателството придаваше на думите на Фожер непосилно тъжен оттенък. Като че тази прощална песен, която той бе съчинил за Ева, се превръщаше в кабинета на инспектора в сбогуване на Ева с Льопра. Постепенно лицето й се одухотворяваше от спотаена мъка, импулсите на кръвта, на сърцето променяха гласа й — накъсан, сподавен и тържествуващ. „Чрез него — мислеше си Льопра, — чрез мен тя обича най-вече себе си.“ Тя изтананика припева без думи, като приспивна песен, със стиснати устни. Песента сякаш идеше от много далеч, след като бе свършено с пътуванията и разделите. Борел поклащаше в такт глава.

— Стига! — извика Льопра.

Ева млъкна и тримата се сепнаха.

— Господин инспекторът не иска чак, толкова от теб — поде Льопра, правейки усилие да се държи естествено.

— Грешите, скъпи господине — каза Борел. — С удоволствие бих изслушал цялата песен. Вие сте чудесна, госпожо. Какъв спомен! Не знам как да ви благодаря.

— Това е естествено — отвърна Ева. — Мога ли сега да си вървя? Борел, въодушевен, развълнуван, сърдечен, ги изпрати до стълбището.

— Ако науча нещо ново, разчитайте на мен, скъпа госпожо. Знаете, че съм ви напълно предан.

Льопра хвана Ева за ръка. Те заслизаха по стълбите.

— След пет дни той ще получи писмото — каза Ева.

— Млъкни — пресече я Льопра.

Обърна се, но Борел беше изчезнал… Когато излязоха на кея, продължи:

— Ти си луда! Напълно луда!

— О, дотам, докъдето сме я докарали… — каза тя.

— Извинявай, но аз имам намерение да живея!

Ева се спря.

— Тръгвай — извика тя. — Ти като че ли ме упрекваш за това, което ни се случи. Но аз не те задържам. Свободен си.

Той понечи да се възпротиви. Тя го прекъсна.

— Чуй какво ще ти кажа, мили Жан. Да се разберем един път завинаги.

— Не тук.

— Защо пък не?

Той предпочете да се облакъти върху парапета, сякаш водеше с Ева оживен, сърдечен разговор.

— Между нас нещата вече не вървят — подхвана Ева, — откакто умря Мелио.

Поиска да я прекъсне.

— Остави ме да говоря — продължи тя. — Нещо куца. Откакто се чувствуваш в опасност, ти мислиш само как да се измъкнеш. Може да съм жестока, но това е истината. Вярвам, че преди ме обичаше. Да. Това ме ласкаеше. Но сега аз те компрометирам. Ставам опасна… Заразна съм.

— Ева!

— И освен това ти си втълпяваш, че можеш и без мен. Защото сам съчини тази песничка. И че тя ти дава право да си против мен. Ах, ето я голямата сполука! В момента си въобразяваш, че ще заместиш мъжа ми. Честна дума, мислиш, че си същият като него. Има моменти, в които сякаш още го чувам да казва… Много странно! „Аз, който съм те създал.“

Тя удари с юмрук по грапавия камък, където си играеха сенките на листата.

— Не той те създаде. А аз. Кой те научи да се обличаш, да живееш и дори да се любиш, да… Е добре, махай се! Сама ще се оправя. Свикнала съм.

Силно изправена тя наблюдаваше водата, отражението на града, стараеше се да прикрие вълнението си. Повече дума не можеше да каже. И Льопра не знаеше как да я утеши. Чувствуваше, че и най-безобидните думи щяха да прозвучат фалшиво, че щеше да се оплете още повече в лъжи.

Изчакваха, застанали един до друг. Най-сетне Ева сякаш със съжаление се откъсна от парапета. Льопра закрачи до нея.

— Ева — прошепна той. — Ева… повярвай ми, това е някакво недоразумение.

Тя дори не извърна глава.

— Добре — каза Льопра.

Той сметна, че е под достойнството му да обръща внимание на враждебното настроение на Ева. Дори се насили да бъбри любезно както преди. Но си говореше сам. Обядваха в един малък ресторант зад „Нотър Дам“. Отегчен, Льопра реши да мълчи. Тъй като стояха един срещу друг, трябваше да правят усилие да не вдигат едновременно глави, понякога ръцете им се докосваха и те трепваха. Понечваха да ги дръпнат бързо назад, но от благоприличие веднага овладяваха движенията си.

— Едно кафе за госпожата — поръча Льопра.

— Благодаря, не искам.

Тя използува момента, когато Льопра уреждаше сметката, за да си тръгне. Наложи се да тича след нея, за да я настигне.

— Става отвратително! — каза той.

Тя нищо не отвърна. Без да си кажат дума, те дълго вървяха край кейовете. Ева, безразлична, изглежда, се забавляваше от промените по реката. Льопра беше вече само една сянка до нея. Те пресякоха площад „Конкорд“, стигнаха до Триумфалната арка. Ева спря пред едно кино, погледна разсеяно афиша и влезе! Льопра я последва. Тя избра едно свободно място между двама зрители. Той седна два реда по-назад. Какво целеше тя? На изпитание ли го подлагаше? Или изведнъж беше решила да го отстрани от живота си? Всичко това беше глупаво до побъркване. В същото време Борел търпеливо разследваше случая! „Тя ще бъде много доволна, ако си отида“ — мислеше Льопра. Една объркана случка се разиграваше на екрана. Мъжът… жената… любовта… страданието… Льопра вече не слушаше, не внимаваше. Той наблюдаваше Ева. Ако протегнеше ръка, можеше почти да я докосне, и изведнъж от силна тревога стана вир-вода: може би никога вече нямаше да я притежава? Може би вече я бе загубил завинаги. Тя все още беше тук, толкова близко с нежния си профил и сладострастната сянка на трапчинката. Поглъщаше я не толкова с поглед, колкото с пръстите си. Галеше я с притворени очи. Виждаше я гола и неизразимо отчаяние го стисна за гърлото. Трябваше веднага, веднага да отиде при нея, да се унижи, да се довери, да се предаде, да изчезне. Ева! Обичам те… Още имам нужда от теб.

Изчака я отвън! Тя мина край него, с едно движение на рамото избягна ръката, която той протягаше към нея.

— Мръсница — измърмори Льопра.

Треперещ от гняв, той зае обичайното си място — съвсем естествено — от лявата страна на Ева. Тя минаваше от витрина на витрина и спокойствието и хвърляше Льопра в такава ярост, че той вече не съумяваше да се сдържа! Ах, как влизаше в положението на Фожер! Защото тя сигурно го е разигравала. Или поне се е опитала… Но Фожер беше от друго тесто. На терасата на „При Фукет“^[1] един човек стана да се ръкува с Ева.

— Я, Патрик… Колко ми е приятно!

Мъжът се поклони на Льопра. Ева небрежно подхвърли:

— Жан Льопра… моят пианист. После добави със светска усмивка:

— Не ме чакайте, Жан… Ще закъснея.

И тя седна до този Патрик, който изглеждаше толкова развълнуван, толкова нетърпелив. На Льопра му се прииска да се нахвърли върху него; той видя всички обърнати глави, всички лица, втренчените очи. Запали цигара. Колко такива цигари беше палил, за да прикрие смущението си, стеснението си. Продължи да крачи сам, влезе в един бар, после в друг. Нощта най-сетне настъпи със смелите си мисли и необузданите си мечти. Льопра мина отново край „При Фукет“. Ева я нямаше. Онзи я беше завел… Къде? Льопра извика едно такси, отиде да си вземе колата. Започна обиколката на ресторанти и заведения… Без всякаква надежда, разбира се! Дори не можеше да попита портиерите дали Ева е вътре. Прекалено приличаше на мъж рогоносец. Думата улучи точно в целта. Спомни си последната вечер, Фожер — пиян и нещастен. Е да, старче, на същото дередже съм. Само че аз я търся… Още не съм се отчаял… Тя не ме държи чрез любовта… Държи ме чрез презрението… Говореше си сам на волана, взимаше завоите, като натискаше газта… Да стане злополука, че комедията да свърши!… Преминаваше от сумрака на улиците към ярките светлини на празничните зали. Посрещаха го с виене на тромпети и удари на чинели. Той отново тръгваше сред воя на спирачките, минаваше като вихър по дългите булеварди, които постепенно опустяваха. Отново спиране. Нова глътка удоволствие. Залитайки, сядаше на седалката. Ами сега?… Хотелите ли да обиколи? Изсмя се, погледна се в огледалото. Бива си те! Чудесна физиономия, няма що! Той извади кърпичка, за да избърше лицето си, лъщящо от умора. Напипа ключа от апартамента. Значи ще я чакам у нас. У нас! Да се пръснеш от смях! Върна се с пълна скорост. Бързината отчасти намаляваше болката му. Часовникът показваше два часа. Сигурно се е прибрала. Той натисна спирачките, плъзна се край бордюра, изскочи от колата. Предпочете да изкачи стълбите, щеше да е по-бърз от асансьора. Ключът се завъртя. Бутна вратата. Не. Не беше се прибрала. Светна, бавно прекоси празния апартамент. Е и? Какво очакваше? И тя като него. Не беше ли свободна? Но, господи, Ева, не съм сънувал. Нали ти сама ми каза, че си моя жена? Още те чувам: „Аз съм твоя жена“. Задъхваше се, смазан от отчаяние. Светна полилея в спалнята, погледна неоправеното легло. Евиният пеньоар метнат на един стол. Пантофите й — на килимчето пред леглото, и той втренчено ги загледа, сякаш току-що беше видял, че помръдват.

Асансьорът спря с глух шум. Като хипнотизиран Льопра направи крачка към вестибюла. Още една. Ключът не улучваше вратата. Вратата се отвори и Евиният силует се очерта.

— Ева…

Говореше. Вървеше като сомнамбул.

— И таз добра, какво ти е? — попита тя.

Не успя да вдигне ръка. Удари й силна плесница и тя загуби равновесие, блъсна се в стената.

— Този Патрик! Кой е?… А?

Тя го бутна, изтича в спалнята, затръшна вратата. Льопра настървено взе да натиска дръжката, заблъска вратата.

— Отвори!… Отвори ми!…

Изведнъж силите му го напуснаха. Той опря лице о дървото, разперил пръсти, опипваше препятствието.

— Отвори! — простена той. — Прости ми, Ева… Аз съм грубиян… Има моменти, в които не мога да се позная… Сбъркахте, всички сбъркахте, че ме предизвикахте… Нищожният Льопра… Не го броим за нищо… Отвори ми, да ти кажа нещо…

Беше сигурен, че е зад вратата, долепила до нея ухо. Не пропускаше нито една негова въздишка, нито една молба.

— Не исках да те ударя, Ева. Цяла нощ те търсих. Ти с този мъж, не можеш да го разбереш. И аз най-сетне си имам своя гордост… Чуваш ли ме? Обичам те, моя малка Ева… Лошо се държах с теб. Но и двамата можем да започнем отново.

Той целият се долепи до вратата, стори му се, че долови някакво раздвижване, притисна устни до дървото толкова силно, че лакът полепна по тях.

— Ева… Нека забравим… Всичко. Да приемем, че сме квит… Искаш ли? Ще видиш, че няма да се получи писмо в полицията. Остави на мен.

Трябваше да побърза, ако искаше да я задържи докрай! С гърди, с корем, той се сливаше с тази дъска, която не можеше да помръдне.

— Остави ме да живея както намеря за добре… Обещавам ти, че ще успея… Пак ще ми помагаш, Ева! Няма да престанеш да ме обичаш, защото… защото…

Очите му се наляха със сълзи.

— Не съм лош човек, Ева. Съжалявам… За всичко…

Отпусна се на колене, после легна и видя светлина под вратата, никаква сянка не я прекъсваше. Нямаше никого. И той остана неподвижен на пода.