Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Père Goriot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
ira999 (2011 г.)
Корекция
NomaD (2011 г.)
Допълнителна корекция въз основа на „Избрани творби в 10 тома. Том 2“ (10656)
NomaD (2021 г.)

Издание:

Оноре дьо Балзак

Човешка комедия I

 

Дядо Горио

Сезар Бирото

 

Превод от френски: Ерма Гечева, Ангелина Г. Терзиева

 

Honoré de Balzac

La Comédie humaine I

 

Le Père Goriot

Cesar Birotteau

 

Narodna kultura

 

Honoré de Balzac

La Comédie Humaine

Le Père Goriot

Gallimard

Paris 1961

 

Cesar Birotteau

Honoré de Balzac

La Comédie Humaine

Cezar Birotteau

Editioris Garnier Grères

Paris 1964

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лиляна Малякова, Евдокия Попова

Дадена за печат на 31. VII. 1970.

Печатни коли 33. Издателски коли 28,88.

Формат 84X108/32

Издат. №73 (2648)

Поръчка на печатницата №1295

ЛГ IV

Цена 2,64 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Народна култура — София, 1970

 

 

Издание:

Автор: Оноре дьо Балзак

Заглавие: Избрани творби в десет тома

Преводач: Ана Сталева; Ерма Гечева; Силвия Вагенщайн

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо; четвърто

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: романи

Националност: френска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

Излязла от печат: юни 1983

Главен редактор: Силвия Вагенщайн

Редактор: Е. Гечева; С. Вагенщайн

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Ясен Васев

Коректор: Евгения Кръстанова; Сивляна Йорданова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7490

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция въз основа на „Избрани творби в 10 тома. Том 2“ (10656)

Втора глава
Навлизане в обществото

Към края на първата седмица на декември Растиняк получи две писма — от майка си и от по-голямата от двете си сестри. Той едновременно подскочи от радост и потрепери от ужас, като видя познатите почерци. Двата тънки листа хартия съдържаха присъда — смърт или живот над надеждите му. Ако изпитваше страх, като си помислеше за бедността на близките си от една страна, от друга Йожен ясно чувстваше предпочитанието им към него и не можеше да не се бои, че е изсмукал последните им капки кръв. Писмото на майка му гласеше:

„Мило дете, изпращам ти, каквото ми искаше. Използвай тези пари за добро; дори да трябва да спасявам живота ти, втори път не ще мога да намеря толкова голяма сума, без да кажа на баща ти, което ще наруши разбирателството в нашето семейство. За да я събера, ще бъдем принудени да ипотекираме имота. Не мога да преценя стойността на планове, които не са ми известни. Но от какво естество могат да бъдат тези планове, та се боиш да ми ги довериш? Няма нужда да пишеш томове, за да ми обясниш — ние, майките, разбираме всичко от една дума и тази дума би ми спестила тревогата на неизвестността. Не мога да скрия от тебе тягостното впечатление, което ми направи писмото ти. Мили синко, какво ли чувство те е накарало да всееш такъв страх в сърцето ми? Навярно много си страдал, когато си ми писал това писмо, защото аз много страдах, докато го четях. Какъв път смяташ да поемеш? Дали не ще бъдеш принуден да представяш живота си, щастието си за такива, каквито не са, да се срещаш с хора, сред които не можеш да се движиш, без да правиш разноски не по силите ти, да губиш ценното си за учене време? Скъпи ми Йожен, повярвай на майчиното си сърце — кривите пътища не водят до нищо голямо. Търпението и примирението трябва да бъдат добродетелите на младежи в твоето положение. Не ти се карам, не бих искала към жертвата да се примесва горчивина. Казвам ти думи на майка, която е колкото доверчива, толкова и предвидлива. Ти знаеш какви са твоите задължения, а аз знам колко сърцето ти е чисто, колко добри са намеренията ти. Затова мога без страх да ти кажа: «Тръгвай, любими сине, върви!» Треперя, защото съм майка, но нежно ще съпътстват всяка твоя стъпка нашите благопожелания и благословии. Бъди внимателен, скъпи сине. Ти трябва да си разумен като мъж, защото съдбата на петима души, които обичаш, зависи от тебе. Да, цялото ни щастие е в тебе, както и твоето щастие е наше щастие. Ние молим Бога да ти помага в начинанията ти. В случая леля ти Марсийак се показа нечувано добра. Тя стигна дотам, че отлично разбра какво искаш да кажеш, когато ми говориш за ръкавиците си. Но си призна весело, че има слабост към първородния. Мили Йожен, обичай леля си! Ще ти кажа какво направи тя за тебе едва когато постигнеш целта си. Иначе нейните пари ще ти парят пръстите. Вие, децата, не знаете какво означава да пожертваш спомени! Но какво ли не бихме пожертвали за вас? Тя ме помоли да ти кажа, че те целува по челото и че с тази целувка иска да ти придаде силата често да се чувстваш щастлив. Тази добра, прекрасна жена сама щеше да ти пише, ако пръстите й не бяха засегнати от подагра. Баща ти е добре. Реколтата от 1819 година надмина нашите очаквания. Сбогом, мило дете. Нищо няма да кажа на сестрите ти. Лор също ти праща писмо. Оставям я тя да ти избъбри дребните семейни събития. Дано небето ти помогне да успееш! О, да, мой мили Йожен, ти трябва да успееш! Мъката, която ми причини, беше толкова голяма, че втори път не бих я понесла. Разбрах какво е да си беден, докато мечтаех за богатство, което да дам на детето си. Сега сбогом. Не ни оставяй без новини и приеми целувките, които ти праща твоята майка.“

Когато дочете писмото, Йожен беше облян в сълзи. Сети се за Горио, който бе смачкал позлатените си съдове и ги бе продал, за да погаси полицата на дъщеря си.

„Майка ти е направила същото със скъпоценности — помисли той. — Леля ти навярно е плакала, докато е продавала реликвите си! С какво право ще проклинаш Анастази? За егоистичното си бъдеще ти направи това, което тя е направила за любовника си. Кой от двама ви струва повече?“

Студентът усети как нещо непоносимо го пари отвътре. Прииска му се да се откаже от намеренията си, да не приеме тези пари. Изпита благородни тайни угризения, които хората рядко оценяват достойно, когато съдят себеподобните си, но заради тях небесните ангели често оправдават престъпника, осъден от земните правници. Растиняк отвори писмото на сестра си, чиито невинни и прелестни изрази вляха свежест в сърцето му:

„Писмото ти пристигна много навреме, мили братко. Агат и аз искахме да използваме парите си за толкова разнообразни неща, че вече се чудехме какво да си купим. Ти постъпи като слугата на испанския крал, който съборил всичките часовници на господаря си — накара ни да стигнем до съгласие. Вярно, ние все спорехме какво да предпочетем и през ум не ни минаваше, добри ми Йожен, онова, което може да задоволи и двете ни. Агат просто скачаше от радост. През целия ден бяхме като луди «до такава висша степен» (стил на леля), че мама няколко пъти ни каза строго: «Но какво ви е, госпожици!» Мисля, че ако ни се бе поскарала, щяхме да бъдем още по-доволни. Жените сигурно изпитват особено удоволствие, когато страдат заради човека, когото обичат! Само аз малко се умислих и натъжих въпреки радостта си. Сигурно от мене няма да излезе свястна жена, защото обичам да харча. Бях си купила два колана и едно хубаво шило, за да пробивам дупки на корсетите си, въобще глупости, така че имах по-малко пари от дебелата Агат, която е пестелива и си крие паричките като сврака. Тя имаше двеста франка! А аз, бедно мое братче, само сто и петдесет. Така ми се пада! Просто ми се искаше да си хвърля колана в кладенеца, ще ми бъде тежко да го нося. Аз те ограбих. Агат беше чудесна. Каза ми: «Нека общо да изпратим триста и петдесетте франка!» Но не мога да се сдържа да не ти разправя всичко, както си беше. Знаеш ли какво направихме, за да се покорим на твоята заповед? Взехме прословутите си пари и тръгнахме уж на разходка. Стигнахме до големия път, а оттам тичешком до Рюфес, където чисто и просто ги предадохме на господин Грембер, който държи кралската пощенска кантора. На връщане се чувствахме леки като лястовици. «Дали щастието не ни прави толкова леки?» — запита Агат. И си говорихме още толкова неща, които няма да ви повторя, господин парижанино, защото се отнасят изключително до вас. О, мили братко, много те обичаме — това е, казано с две думи. Колкото до опазване на тайната, според леля пакостници като нас са способни на всичко — дори и да мълчат. Мама тайнствено ходи заедно с леля до Ангулем и двете най-дипломатично премълчаха висшите цели на това пътуване, извършено след дълги съвещания, от които ние бяхме изключени, както и господин баронът. Големи заговори поглъщат вниманието и умовете в кралство Растиняк. Муселинената рокля, обсипана с ажурни цветя, която инфантките бродират за нейно величество кралицата, напредва в най-дълбока тайна. Остават ни още само два плата на полата. Решено бе откъм Вертьой да не се прави стена, ще се сади жив плет. Резултатът от това е, че народът ще се лиши от плодовете на дърветата, които трябваше да растат, опрени на стената, но на посетителите ще се достави красива гледка. Ако предполагаемият наследник има нужда от кърпички, предупреждава се, че знатната вдовица Дьо Марсийак, ровейки в сандъците си, известни под името Помпей и Херкуланум, е открила парче прекрасно холандско платно, чиято наличност й бе неизвестна. Така че принцесите Агат и Лор поставят на негово разположение своите игли и все още доста червените си ръце. Двамата принцове, дон Анри и дон Габриел, не са се отказали от пагубния си навик да се тъпчат с гроздов петмез, да ядосват сестрите си, да не учат, да се забавляват с издирване на птичи гнезда, да вдигат шум и да режат, въпреки законите на страната, ракити, за да си дялкат пръчки. Папският нунций, неофициално наричан господин свещеник, ги заплашва с отлъчване от църквата, в случай че продължат да изоставят светите канони на граматиката заради бойни оръжия от бъз. Сбогом, мили братко, никое писмо не е съдържало толкова пожелания за твоето щастие и толкова удовлетворена обич. Когато си дойдеш, чакаме да ни разправиш много неща! На мене ще кажеш всичко, защото съм най-голяма. Леля ни подметна за някакви твои успехи във висшето общество.

За дама една се говори, а другото се премълчава…

Пред нас, разбира се! Слушай, Йожен, ако искаш можем да минем без кърпички и да ти направим ризи. Бързо ми отговори по този въпрос. Ако ти са нужни хубави и добре ушити ризи, трябва веднага да се заловим за работа. Ако в Париж има някакви модели, които не знаем, изпрати ни един, главно за маншетите. Сбогом, сбогом! Целувам те по челото от лявата страна, по слепоочието, което принадлежи изключително на мен… Оставям последната страница за Агат, която ми обеща да не чете какво съм ти писала. Но за да съм сигурна, аз ще стоя до нея, докато ти пише. Твоя любеща те сестра

Лор дьо Растиняк“

„О, да — рече си Йожен. — Аз трябва непременно, на всяка цена трябва да забогатея! Никакви съкровища не могат да изплатят такава преданост. Бих искал да им доставя цялото възможно щастие. Хиляда и петстотин франка — помисли си той след малко. — Всеки франк трябва да улучи делта! Лор е права. Ей богу, имам само ризи от дебело платно. За чуждо щастие момичетата са способни на хитрост като същински разбойници. Толкова е невинна, а е прозорлива, щом се отнася до мене; тя е като небесен ангел, който прощава земните грехове, без да ги разбира.“

Светът беше негов! Веднага повика шивача си, поговори с него и го плени. След като беше видял господин Дьо Трай, Растиняк бе разбрал влиянието на шивачите в живота на младите хора. Уви, няма средно положение — шивачът е или смъртен враг, или приятел, спечелен с пари. В лицето на своя шивач Йожен намери човек, който разбираше бащинската роля, предоставена на занаята му, и се смяташе като връзка между настоящето и бъдещето на младежите. И от благодарност Растиняк създаде славата на този човек, с една фраза, казана на място, изкуство, в което по-късно той се отличи:

— Знам два негови панталона, благодарение на които станаха две сватби с по двадесет хиляди франка зестра.

Хиляда и петстотин франка и неограничен кредит у шивача! В този миг бедният южняк не се съмняваше вече в нищо и слезе на вечеря с неопределения израз, присъщ на момчетата, щом разполагат с малко по-голяма сума. Влезе ли някоя пара в джоба на студент, в него сякаш се издига някаква фантастична колона, на която той се възправя. Започва да върви по-сигурно. Има чувството, че е намерил опорна точка за своя лост, погледът му става ясен, открит, движенията му — пъргави; скромен и стеснителен, до предния ден той би се оставил дори да го набият, но сега е готов да удари плесница и на министър-председател. С него става необикновена промяна: весел, великодушен, отворен, той желае всичко, може всичко и си наумява какво ли не. С една дума, доскоро като безкрила птица, сега той разбира, че може да лети. Студентът без пари грабва каквото удоволствие му падне като куче, което с цената на хиляди опасности докопва кокал, строшава го, изсмуква мозъка и побягва. Но младеж, който държи в джобчето на жилетката си няколко преходни жълтици, бавно вкусва удоволствията си, съзерцава ги, наслаждава им се, плува в облаците, забравя значението на думата „немотия“. Цял Париж му принадлежи. На тази възраст всичко блести, свети, пламти! Това са години на жизнерадостна сила, която така си и пропада — не я използват нито мъжете, нито жените! Години на заеми и на остри безпокойства, които удесеторяват удоволствието от всички наслади! Който не се е движил по левия бряг на Сена между улиците Сен-Жак и Сен-Пер[1], нищо не е разбрал от човешкия живот!

„Ах, да знаеха парижанките — казваше си Растиняк, като гълташе варените круши по два и половина сантима парчето, поднасяни от госпожа Воке, — тук да търсят любовта!“

В този миг служещ от кралската поща позвъни на пътната врата и влезе в трапезарията. Попита кой е господин Йожен дьо Растиняк, връчи му две торбички и му даде да се разпише в книгата. Проницателният поглед на Вотрен шибна Растиняк като камшик:

— Сега ще можете да си платите уроците по фехтовка и стрелба.

— Изглежда, че корабите от Америка са пристигнали — каза госпожа Воке, като гледаше торбичките.

От страх да не издаде алчността си, госпожица Мишоно отмести поглед встрани.

— Вие имате добра майка — забеляза госпожа Кутюр.

— Господинът има добра майка — повтори Поаре.

— Да, изцедила си е кръвчицата — рече Вотрен. — Сега ще можете да играете комедиите си, да се движите в обществото, да хвърляте въдица за зестри, да танцувате с графини, окичени с прасковени цветчета в косите. Но все пак ме послушайте, младежо, ходете на стрелбището.

И Вотрен направи движение, сякаш се целеше в противник. Растиняк понечи да даде почерпка на пощаджията, но джобовете му се оказаха празни. Вотрен извади един франк и го хвърли на човека.

— Имате солиден кредит — подхвърли той и изгледа студента.

Растиняк бе принуден да му поблагодари, макар че не можеше да го понася след острия разговор в деня, когато се бе върнал от посещението си у госпожа Дьо Босеан. През последната седмица двамата не си говореха, само се наблюдаваха. Студентът напразно се питаше защо. Вероятно мислите действат на разстояние право пропорционално на силата, с която са отправени, и удрят там, където мозъкът ги изпраща — съгласно закон, подобен на закона, който движи снаряд, изстрелян от оръдие. Въздействието им може да бъде различно. Ако съществуват хора слаби по природа, в които мисълта се вбива и ги опустошава, то има и силни хора, черепи с медна броня, о които чуждата воля се сплесква и пада като куршум, изстрелян в каменна стена; има и мекушави хора, сякаш направени от памук, в които чуждите мисли попадат, без да избухнат, както снаряд в рохкавата пръст на редут. Главата на Растиняк беше пълна с барут, от онези глави, които избухват при най-слабия удар. Той беше толкова жизнено млад, че не можеше да не даде достъп на нахлулите отвън мисли, на заразата от чувства, която предизвиква толкова странни явления, необясними и за самите нас. Вътрешното му прозрение не отстъпваше на орловия му поглед. Духовните му сетива имаха онази тайнствена възприемчивост, онази пъргавина в долавяне и донасяне на сведението, които ни удивляват у забележителните хора, способни като ловките фехтовчици веднага да открият слабото място на всяка броня. Впрочем през последния месец у Йожен се бяха развили колкото качества, толкова и недостатъци. Недостатъците му се дължаха на висшето общество и на нарастващите му въжделения. Едно от качествата му беше южняшката живост, която кара човек да върви право срещу трудността, за да я преодолее, и не му позволява, ако е роден отвъд Лоара, да се спре пред каквото и да било съмнение; качество, което северняците наричат недостатък; според тях Мюра[2] се бил издигнал благодарение на него, но на него се дължала и смъртта му. От всичко това трябва да се заключи, че ако южнякът съумее да съчетае хитростта на Севера със смелостта на хората отвъд Лоара, той е завършен човек и става крал на Швеция[3]. Така че Растиняк не можеше по-дълго да стои под обстрела на Вотрен, без да поиска да разбере дали тази личност е негов враг или приятел. Понякога му се струваше, че този странен човек прозира страстите му, чете в сърцето му, докато сам остава непроницаем, сякаш притежаваше невъзмутимата дълбочина на сфинкс, който всичко знае, всичко вижда и нищо не издава. И понеже сега джобовете на Йожен бяха пълни, той се разбунтува.

— Направете ми удоволствието да почакате — каза той на Вотрен, който бе допил кафето си и ставаше.

— Защо? — попита мъжът и взе железния си бастун, с който обичаше да си играе, като го въртеше, сякаш искаше да покаже, че няма да се побои и от четирима разбойници.

— Да се разплатим — продължи Йожен, бързо развърза една от торбичките и брои сто и четиридесет франка на госпожа Воке, като й каза: — Добри сметки, добри приятели. Значи, пансионът ми е платен до свети Силвестър. Развалете ми тези пет франка.

— Добри сметки, добри приятели — повтори Поаре, като гледаше Вотрен.

— Ето ви един франк — каза Растиняк и подаде монетата на сфинкса с перука.

— Вас сякаш ви е страх да ми дължите нещо! — възкликна Вотрен и прониза младежа с поглед, който проникна до дъното на душата му. После му отправи една от онези свои подигравателни, диогеновски усмивки, от които Йожен неведнъж бе кипвал.

— Да… точно така — отвърна студентът; той бе станал, за да се качи в стаята си, и държеше двете торбички в ръка.

Вотрен се готвеше да излезе през вратата за салона, а Йожен — през другата, която водеше към стълбите.

— Знаете ли, господин маркиз Дьо Растинякорама, че това, което ми казвате, не е много учтиво — спря се Вотрен, блъсна вратата към салона и се приближи до студента, който го изгледа хладно.

Растиняк затвори вратата на трапезарията и отведе Вотрен в коридорчето за стълбата, която отделяше трапезарията от кухнята и имаше врата с решетесто прозорче към градината. Тук в присъствието на Силви, която бе изскочила от кухнята, студентът каза на Вотрен:

— Господин Вотрен, аз не съм маркиз и не се наричам Растинякорама.

— Ще се сбият — безстрастно рече госпожица Мишоно.

— Ще се сбият! — повтори Поаре.

— Как не! — отвърна госпожа Воке и погали купчинката жълтици.

— Ето ги, отиват под липите — извика госпожица Викторин и стана да погледне в градината. — Горкото момче, то все пак е право.

— Да се качваме, мила — каза госпожа Кутюр. — Това не е наша работа.

Когато Викторин и госпожа Кутюр станаха да си вървят, на вратата се изправи дебелата Силви и им препречи пътя.

— Що ли става? — рече тя. — Господин Вотрен вика на господин Йожен: „Да се обясним!“ После го хвана под ръка и ей ги сега отидоха в ангинарите.

В този миг пристигна Вотрен.

— Да не се уплашите, мамо Воке — каза засмяно той. — Ще си изпробвам пистолетите под липите.

— О, господине — обърна се Викторин към него и умолително сплете ръце, — защо искате да убиете господин Йожен?

Вотрен отстъпи две крачки и изгледа Викторин.

— Ето ти нова история! — възкликна той насмешливо и момичето се изчерви. — Мило момче, нали? Идва ми нещо на ум — продължи Вотрен. — И двама ви ще направя щастливи, хубаво дете.

Госпожа Кутюр хвана възпитаницата си за ръката и я отведе, като й пошепна на ухото:

— Викторин, аз просто не мога да ви разбера тази сутрин.

— Не желая да се стреля в моя дом — рече госпожа Воке. — Ще вземете да изплашите съседите и да ми домъкнете полиция!

— Хайде, успокойте се, мамо Воке — отвърна Вотрен. — Няма такава опасност. Ще отидем на стрелбището.

Той настигна Йожен и свойски го хвана под ръка.

— Дори да ви докажа, че от тридесет и пет крачки пет пъти поред улучвам асо пика — каза му той, — пак няма да ви уплаша. Изглежда, лесно кипвате, ще се оставите да ви убият като идиот.

— Взехте да отстъпвате — измърмори Йожен.

— Я не ме ядосвайте — отвърна Вотрен, после добави — Днес не е студено, да отидем да седнем там — и посочи боядисаните в зелено столове. — Имам да говоря с вас. Там никой не ще ни подслушва. Вие сте добро момченце, не ви желая злото. И ви казвам, аз Измами… (хиляди дяволи!) Аз, Вотрен, ви казвам, че ви обичам. А защо ви обичам, ще ви обясня. Междувременно знайте, че ви познавам така, сякаш сам съм ви създал, и ще ви докажа това. Сложете тук торбичките си — продължи той, като му посочи кръглата маса.

Растиняк остави парите на масата и седна. Тази невероятно рязка промяна, настъпила в поведението на Вотрен, събуди любопитството му. До преди малко той искаше да го убива, а сега се представяше за покровител.

— Вие бихте желали да знаете кой съм, какво съм правил или какво правя — поде Вотрен. — Прекалено сте любопитен, момчето ми. Хайде, успокойте се. Какво още има да чуете! Не ми провървя. Най-напред ме изслушайте. После ще ми отговаряте. Това е, с две думи, моето минало. Кой съм? Вотрен. Какво правя? Каквото си искам. Да не говорим повече по този въпрос. Искате ли да знаете какъв ми е характерът? Добър съм с онези, които са добри към мене или които са ми по сърце. На тях всичко е позволено, могат да ме настъпват колкото си искат, няма да им кажа: „Пази се!“ Но, дявол да го вземе, аз съм зъл като дявол с онези, които ми създават неприятности или не ми допадат. При това искам да ви предупредя, че като нищо убивам човек! — и той плю. — Само че гледам да го убия чисто, и то само ако е напълно необходимо. Аз съм „артист“, както казвате вие. Чел съм спомените на Бенвенуто Челини, не ме гледайте така, при това на италиански! От този човек научих, а той е бил разбойник на място, та от него научих да подражавам на провидението, което ни избива за щяло и не щяло, и да обичам красотата, където и да я срещна. Не е ли чудесна игра да си сам срещу всички и да имаш късмет? Доста съм размишлявал върху сегашното състояние на вашия обществен безпорядък. Дуелът е детска игра, момчето ми, глупост. Когато един от двама живи хора трябва да изчезне, ще бъдеш глупак, ако се оставиш на случайността. Дуел ли? Та това е ези-тура! Аз улучвам пет пъти едно след друго в асо пика, при това нанизвам всеки куршум върху предишния, и то от тридесет и пет крачки разстояние! Когато човек е надарен с такава способност, може да е сигурен, че ще повали противника си. Добре, но веднъж стрелях по един човек от двадесет крачки и не го уцелих. А той, простакът, никога в живота си не беше хващал пистолет. На, вижте — и странният човек разкопча жилетката си и показа косматите си като мечи гръб гърди, покрити с червеникаво руно, едновременно отвратително, отблъскващо и страшно, — този левак ми опърли козината — добави той, като сложи пръста на Растиняк върху една дупка на гърдите си. — Но по онова време аз бях дете, на вашите години, двадесет и една. Още вярвах в нещо, в любовта на жената и други подобни глупости, в които и вие ще се забъркате. Щяхме да се бием, нали? Можеше да ме убиете. Представете си, че аз отида в земята, къде ще идете вие? Би трябвало да се махнете, да заминете за Швейцария, да ядете таткови пари, пък той, баща ви де, не е чак толкова богат. Сега ще ви обясня в какво положение се намирате. Но ще го сторя с превъзходството на човек, който е разбрал земните неща и е видял, че съществуват само две възможности — или тъпа покорност, или бунт. Аз на нищо не се покорявам, ясно ли е? Знаете ли колко ви трябват на вас, тъй както сте тръгнали? Един милион, и то бързо. Иначе, както карате ден за ден, може да стигнете до мрежите на Сен-Клу[4], за да разберете дали има някакво висше същество. Аз ще ви дам този милион.

Той млъкна и изгледа Йожен.

— Аха, сега почнахте да гледате по-любезно чичо си Вотрен. Като чухте тези думи, заприличахте на девойка, на която казват: „Тази вечер!“ и тя започва да се докарва, да се облизва като котка, когато пие мляко. Чудесно! Сега да си поговорим по мъжки! Ето каква ви е сметката, младежо. Там, значи, имаме татко, мама, леля, две сестри (на осемнадесет и на шестнадесет години), две братчета (на петнадесет и на девет години). Това е списъкът на екипажа. Лелята възпитава сестрите. Свещеникът идва да дава уроци по латински на двамата братя. Семейството яде повече каша от кестени, отколкото бял хляб, таткото си пази панталоните, мама едва може да си ушие по една зимна и по една лятна рокля, сестричките карат както дойде. Всичко знам, бил съм на Юг. У вас работите трябва да вървят горе-долу така; щом получавате по хиляда и двеста франка годишно, имотецът ви дава едва по три хиляди. Имаме готвачка и слуга, защото трябва да се държим на положение, нали таткото е барон. А ние имаме амбиции, имаме Босеанови за съюзници, пък ходим пеш, жадуваме за богатство, а нямаме и пет пари, ядем буламачите на мама Воке, а обичаме хубавите вечери в Сен-Жермен, спим върху сламеник, а искаме разкошен дом! Не порицавам желанията ви. Да има човек амбиция, сърце мое, не всекиму е дадено. Попитайте жените какви мъже предпочитат — амбициозните. Амбициозните имат по-здрав кръст, повече желязо в кръвта, сърцето им е по-горещо. А жената в разцвета на силата си се чувства толкова щастлива и красива, че пред всички мъже предпочита онзи, чиято сила е огромна, макар да има опасност той да я сломи. Правя, списък на желанията ви, за да ви задам главния въпрос. Ето какъв е той: изпитваме вълчи глад, зъбките ни са остри. Какво да направим, за да напълним тенджерата? Първо, трябва да изядем кодекса, а това не е забавно и от него нищо не се научава; но трябва. Добре. Вземаме си дипломата, за да станем председател на углавен съд, да пращаме на каторга клетници, които струват повече от нас, с по едно КР[5] на рамото, и да доказваме на богатите, че могат да спят спокойно. Не е весело, освен това иска много време. Първо две години ще се мъкнем из Париж, ще гледаме прелестите, които ни привличат, без да можем да се докоснем до тях. Уморително е да желаеш, без никога да задоволиш желанията си. Ако бяхте блед, ако бяхте мекотело, нямаше да има опасност: но ние имаме кръв, буйна като на лъв, и такава жажда за живот, че можем да извършим по двадесет глупости на ден. Така че тази мъка, най-страшната и в ада на добрия Дядо Господ, ще ви сломи. Да приемем, че сте разумен, че пиете само мляко и съчинявате елегии; понеже сте благороден, след дълги мъки и лишения, които могат да накарат и куче да побеснее, ще трябва най-напред да станете заместник на кой знае какъв чешит в някой забутан град и правителството ще ви подхвърли хиляда франка, които ще ви задоволят, колкото попара — месарски пес. Лай по крадците, говорѝ в полза на богатите, пращай юначагите на гилотината. Благодарим!

Ако нямате покровители, така и ще си изгниете във вашето провинциално съдилище. Към тридесет години ще бъдете съдия с хиляда и двеста франка годишно, ако дотогава не сте захвърлили съдийската мантия. Като станете на четиридесет, ще се ожените, да речем, за някоя мелничарска дъщеря с някакви си шест хиляди рента. Благодарим. Ако ли пък намерите покровители, на тридесет години ще станете кралски прокурор с три хиляди франка заплата и ще се ожените за кметска щерка. А направите ли някоя дребна подлост, като например да четете върху бюлетините Вилел вместо Манюел[6] (има рима и с това човек може да си успокои съвестта), на четиридесет ще бъдете главен прокурор, ако щете, депутат. Забележете, скъпо дете, че междувременно съвестта ни ще е поизлиняла, че двадесет години сме се отегчавали, преживявали сме тайни страдания, че сестричките ни вече ще бъдат стари моми. При това покорно ви моля да си отбележите, че във Франция има всичко на всичко двадесет главни прокурори и двадесет хиляди кандидати за тази чест, между които се срещат шмекери, способни да продадат и семейството си, за да се издигнат с едно стъпало. Ако тази професия ви отвращава, да видим нещо друго. Може би барон Дьо Растиняк иска да стане адвокат? Охо, прекрасно! Десет години ще трябва да се поизмъчите, да харчите по хиляда франка месечно, да имате библиотека, кантора, да се движите в обществото, да целувате пешовете на преуспелите колеги, за да имате дела, да лижете пода на Съдебната палата. Ако този занаят ви доведе донякъде, нямам нищо против; намерете ми петима адвокати в Париж, които на петдесет години печелят повече от петдесет хиляди франка! Дума да не става! По-добре да стана пират, отколкото да си затрия душата. Впрочем откъде ще намерите тези пари? Всичко дотук не е много весело. Има един изход — жена със зестра. Значи — да се ожените. С други думи — да си вържете камък на врата. Освен това, ако се ожените за пари, какво ще стане с вашето чувство за чест, с вашето благородство? По-добре още днес да пратите по дяволите обществото с неговите условности. Да речем, че не е голяма работа да лежиш като змия при жена си, да лижеш краката на майка й, да правиш такива низости, че и свиня да се отврати, пфу! И поне да си щастлив! Но вие ще бъдете нещастен като помийна яма с жена, за която бихте се оженили по такъв начин. По-добре да се борите с мъже, отколкото да сте на нож с жена си. Вие, младежо, сте на кръстопътя на живота, избирайте! Та вие вече сте избрали: ходили сте при братовчедка си Дьо Босеан и сте усетили уханието на лукса. Ходили сте у госпожа Дьо Ресто, дъщерята на дядо Горио, и сте усетили уханието на парижанката. Когато този ден се върнахте, на челото ви бе написана една дума, която аз отлично разчетох: „Да преуспея!“ И то на всяка цена. „Браво, казах си аз, този юнак ми харесва.“ Дотрябваха ви пари. Но откъде? Пуснахте кръв на сестричките. Всички братя повече или по-малко ограбват сестрите си. След като измъкнахте Господ знае как тези хиляда и петстотин франка, та нали по вашенско има повече кестени, отколкото петфранкови монети, вие сте готов да тръгнете да мародерствате като войник. А какво ще правите после? Ще работите ли? Трудът, така, както го разбирате вие сега, осигурява на старини квартира у мама Воке на момчета от рода на Поаре. Бързото забогатяване е целта, която в този миг си поставят петдесет хиляди момчета във вашето общество. Вие сте само един от тези петдесет хиляди. Можете да си представите какви усилия са ви необходими, колко яростна ще бъде борбата. Трябва да се изядете едни други като паяци в буркан, като се има предвид, че не съществуват петдесет хиляди доходни места. Знаете ли как се напредва тук? Чрез блестящ гений или чрез умело продажничество. Сред тази човешка маса трябва или да връхлетите като снаряд, или да се промъкнете като чума. Честността за нищо не служи. Хората се огъват пред мощта на гения, мразят го, мъчат се да злословят по негов адрес, защото той взема, без да дели; но отстъпват, ако упорства; с една дума, падат на колене пред него, ако не са успели да го заровят в калта. Поквара има колкото щеш, талантът е рядкост. Така че покварата е оръжието на посредствеността, която е масова, и вие навсякъде ще усещате нейните стрели. Ще видите жени, чиито съпрузи получават всичко на всичко по шест хиляди годишно, а те харчат не по-малко от десет хиляди само за тоалети. Ще видите чиновници с по хиляда и двеста франка заплата да купуват земи. Ще видите жени, които проституират, за да се возят в колата на сина на някой пер на Франция, защото в Лоншан той може да се движи по средата на шосето. Вие видяхте как нещастният глупак Горио плаща полицата на дъщеря си, чийто съпруг има петдесет хиляди доход. Опитайте се да направите две крачки из Париж, без да срещнете някоя адска машинация. Залагам си главата срещу една от тези марули, че у първата жена, която ви хареса, ще попаднете в гнездо на оси, ако ще тя да е богата, красива, млада. До една престъпват законите и са на нож с мъжете си по всички въпроси. Никога няма да свършим, ако седна да ви обяснявам какви сделки се вършат заради любовници, за парцали, за деца, за домакинството или от суета, рядко от добродетел, в това можете да бъдете убеден. Така че порядъчният човек е общ враг. Но как си представяте вие порядъчния човек? В Париж порядъчен човек е този, който мълчи и отказва да дели. Не ви говоря за онези нещастни илоти, които опъват, без да чакат възнаграждение за труда си, тях аз ги наричам „Орден на божите кравички“. Разбира се, това е добродетелта в пълния разцвет на своята глупост, но в същото време и мизерия. Отсега мога да си представя каква гримаса ще направят тези хорица, ако Бог рече да ни изиграе лоша шега и не се появи в деня на Страшния съд. Така че, ако искате да се издигнете бързо, още отсега трябва да сте богат или да изглеждате богат. Тук, за да забогатеете, трябва да играете на едро. Иначе ще мошеничествате на дребно. Покорно благодаря! Ако в стоте професии, които можете да изберете се намерят десет души, които са напреднали бързо, тях ги наричат крадци. Вадете си заключенията. Това е животът. Не е по-хубав от готвенето и също толкова вони; а щом си си поставил за цел да направиш нещо, няма как да не си измърсиш ръцете.

Само трябва да знаете как се измива мръсотията. В това се състои целият морал на нашето време. Ако така ви говоря за хората, то е, защото те сами са ми дали това право, познавам ги. Да не мислите, че ви упреквам? Съвсем не. Винаги е било така. Моралистите никога няма да ги променят. Човекът си е несъвършен. Той е повече или по-малко лицемер, а глупците казват, че е нравствен или безнравствен. Не принизявам богатите за сметка на народа — човекът е един и същ — и горе, и долу, и в средата. Но сред този добитък на всеки милион се срещат по десетина разбойника, които се поставят над всичко, дори и над законите. Аз съм един от тях. Ако сте издигнат човек, вървете право към целта и горе главата. Но ще трябва да се борите със завистта, клеветата, посредствеността, срещу всички. Наполеон се сблъскал с един министър на войната на име Обри, който насмалко не го пратил в колониите. Помислете си! Всяка сутрин проверявайте дали имате повече воля, отколкото предния ден. При това положение ще ви направя едно предложение, което никой не би отхвърлил. Слушайте ме. Както разбирате, аз съм намислил нещо. Намислил съм да живея като патриарх в голямо имение, към петдесет хиляди декара, в Съединените щати, на Юг. Искам да стана плантатор, да имам роби, да натрупам няколко милиончета от продажба на волове, на тютюн, гори, да живея като крал, да правя каквото си ща, да водя живот, за какъвто тук нямаме представа, защото се врем в гипсови бърлоги. Аз съм велик поет. Само че не пиша стихове — поезията ми е в моите действия и чувства. В момента притежавам петдесет хиляди франка, с които бих могъл да купя едва четиридесет негри. Трябват ми двеста хиляди франка, защото искам да имам двеста негри, за да задоволя склонността си към патриархален живот. Разбирате ли, негрите са като отгледани деца, с които правиш, каквото си щеш, без някой любопитен кралски прокурор да ти иска сметка. С този черен капитал след десет години ще имам четири милиона. Ако успея, никой няма да седне да ме пита: „Ти кой си?“ Ще бъда господин Четиримилионов, гражданин на Съединените щати. Ще бъда на петдесет години, още няма да съм грохнал, ще се забавлявам, както намеря за добре. С две думи — ако аз ви дам зестра един милион, ще ми осигурите ли тези двеста хиляди? Двадесет на сто комисиона, а? Много ли е? Вие ще накарате женичката си да ви обикне. След като се ожените, две седмици ще се правите на тревожен, изтерзан, ще потъгувате. После една нощ, след известните там фокуси, между две целувки, ще заявите на жена си, че имате двеста хиляди франка дълг, като започнете с думите „моя любов“! Най-изискани момчета всеки ден разиграват тази комедия. Никоя млада жена не отказва кесията си на този, който й е взел сърцето. Да не мислите, че ще загубите? Не. Ще намерите възможност с някаква сделка да си върнете двестате хиляди. С тези пари, при вашия ум, ще натрупате каквото си искате богатство. Ergo[7] за шест месеца ще осигурите собственото си щастие, щастието на една приятна жена и на татко Вотрен, без да се смята семейството ви, което зиме си духа пръстите по липса на дърва. Не се изненадвайте нито от предложението ми, нито от искането ми! От шестдесет сполучливи брака, които се сключват в Париж, четиридесет и осем са на основата на подобни пазарлъци. Нотариалната палата застави господин…

— Какво трябва да направя? — алчно запита Растиняк, като прекъсна Вотрен.

— Почти нищо — отвърна мъжът и радостно потръпна като въдичар, усетил, че рибата кълве. — Изслушайте ме внимателно! Сърцето на едно бедно, нещастно момиче е като суха гъба, жадна да се напои с любов, суха гъба, която се разтваря, щом върху нея падне капчица чувство. Да ухажваш девойка, която живее в самота, в отчаяние, в нищета, без да подозира бъдещото си богатство, Господи! Та това е все едно да имаш сервиран кент флош, да знаеш предварително номера, който ще излезе на лотария, да играеш на борсата, като си осведомен кои акции ще се покачат. Създавате нерушим брак върху дълбоки основи. На момичето се изсипват милиони и то ги хвърля в краката ви, сякаш са камъни: „Вземи ги, любими! Вземи ги, Адолф! Вземи ги, Алфред! Вземи ги, Йожен!“ — ще каже тя, ако Адолф, Алфред или Йожен са имали досетливостта да направят някои жертви за нея. Под жертви разбирам да продадете стар фрак, за да я заведете в „Кадран-Бльо“ на гъби с пържени филийки, а оттам вечерта да отидете в театър „Амбигю комик“, да заложите часовника си, за да й подарите шал. Не ви говоря за любовните писъмца, нито за разните хватки, на които жените толкова държат, като например да понапръскате с вода вместо със сълзи писмото, което й пращате, когато сте далеч от нея. Но, както ми изглежда, вие отлично познавате любовния жаргон. Разбирате ли, Париж е като горите в Новия свят. В тях бродят двадесет различни диви племена — илинойс, хурон — и всяко си има свой вид лов. Вие пък сте ловец на милиони. Служите си с клопки, примки, стръв. Има много начини да се ловува. Едни гонят зестри, други разпродажби, някои ловят съвести, други продават доверителите си с вързани ръце и крака. Ако се върнеш с пълна торба, поздравяват те, честват те в доброто общество. Но нека бъдем справедливи към тази гостоприемна земя — няма по-търпим град в света. Ако гордите аристократи на всички европейски столици отказват да допускат в редовете си безчестния милионер, Париж му отваря обятията си, стича се на празненствата му, яде вечерите му и се чука с безчестието му.

— Но къде да намеря такова момиче? — каза Йожен.

— Та то е ваше, то е пред вас!

— Госпожица Викторин ли?

— Познахте! Познахте!

— Как така?

— Та тя вече е влюбена във вас, вашата малка баронеса Дьо Растиняк!

— Но тя няма нито стотинка — възрази учудено Йожен.

— Аха, стигнахме до въпроса! Още две думи — каза Вотрен. — Всичко ще ви стане ясно. Дядо ви Тайфер е стар мошеник, разправят, че убил най-добрия си приятел по време на революцията. Той е от ония юнаци, за които ви споменах; не се влияе от общественото мнение. Банкер е, главен съдружник на фирмата „Фредерик Тайфер и сие“. Има един син, на когото иска да остави цялото си богатство, като обезнаследи Викторин. Не обичам такива неправди. Аз съм като Дон Кихот, обичам да закрилям слабите срещу силните. Ако Бог реши да му вземе сина, Тайфер ще прибере дъщеря си — ще иска да има някакъв наследник, естествено, но глупаво чувство, а той вече не може да има деца, знам това. Викторин е кротка и мила, бързо ще омотае баща си и с камшика на чувството ще го върти както си ще като германски пумпал! А толкова ще бъде трогната от любовта ви, че няма да ви забрави и ще се омъжи за вас. Аз се нагърбвам с ролята на провидението, ще изпълня божата воля. Имам един приятел, за когото съм се жертвал, полковник от Лоарската армия, неотдавна постъпи в кралската гвардия. Той се вслуша в съветите ми и стана роялист — не е от онези глупаци, които държат на убеждението си. Искам да ви дам още един съвет: не дръжте нито на убежденията, нито на думата си. Ако някой ви ги поиска, продайте му ги. Човек, който се хвали, че никога не мени убежденията си и се нагърбва винаги да върви по права линия, е глупак, който вярва в безпогрешността. Няма принципи, има само събития; няма закони, само обстоятелства; изключителният човек се приспособява към събитията и обстоятелствата, за да ги ръководи. Ако съществуваха строго определени принципи и закони, народите нямаше да ги сменят, както си сменят ризите. Отделната личност не е длъжна да бъде по-мъдра от цяла нация. Човекът, направил най-малко услуги на Франция, е идол, почитан за това, че винаги е гледал на кръв, а фактически заслужава най-многото да го сложим в Промишления музей сред машините, с надпис „Лафайет“; докато всеки хвърля камъни срещу принца[8], който дълбоко презира човечеството и му плюе в лицето толкова клетви, колкото то заслужава, но осуети подялбата на Франция на Виенския конгрес: дължим му венци, а го пръскаме с кал. Охо, зная ги аз житейските неща! На колко души са ми известни тайните! Но както и да е. Ще имам непоклатими убеждения в деня, когато срещна три глави на едно мнение по въпроса как да се приложи даден принцип. Има още дълго да чакам! В съдилищата няма да намерите трима съдии, които да са на еднакво мнение дори по един член от закона. Но да се върнем на моя човек. Стига да му кажа, и той отново ще разпъне Христос на кръст. Достатъчна е една дума на неговия татко Вотрен и той ще се скара с оня тип, който и пет франка не ще да прати на бедната си сестра, и…

Вотрен се изправи, застана мирно и направи движение на фехтовчик, който напада.

— И хайде на оня свят — добави той.

— Какъв ужас! — рече Йожен. — Вие се шегувате, господин Вотрен.

— Хайде, хайде, спокойно — продължи Вотрен, — не ставайте дете; впрочем ако ви забавлява, кипнете, ядосайте се! Кажете, че съм подлец, престъпник, мошеник, разбойник, но не ме наричайте крадец или шпионин! Хайде де, говорете, изкарайте си го на мене! Прощавам ви, това е толкова естествено на вашата възраст! И аз бях такъв! Само че размислете. Някой ден ще извършите нещо по-лошо. Ще вземете да кокетирате с някоя хубава жена за пари. И не е да не ви е минало през ум такова нещо — добави Вотрен. — Защото как смятате да се издигнете, ако не разчитате на любовта? Добродетелта, драги мой студенте, не може да се дели. Или я има, или я няма. Говорят ни да си изкупваме греховете. Чудесна система, няма що, изкупваш грях чрез покаяние! Да съблазниш жена, за да се изкачиш на дадено стъпало от обществената стълба, да скараш децата в някое семейство и всички там подлости, които се вършат под прикритието на домашното огнище или другояче, това какво е според вас? Надеждата и любовта ли? Защо дендито, което в една нощ отнема половината от богатството на някое момиче, се осъжда на два месеца затвор, докато беднякът, откраднал хиляда франка при утежняващи вината обстоятелства, се изпраща на каторга? Това са то вашите закони. В тях няма нито един член, който да не води до нелепости. Човекът с жълти ръкавици и лъжливи думи е извършил убийство, вярно, кръв не е пролята, но е дадена; крадецът е отворил вратата с шперц — и двамата са действали нощем! Между това, което ви предлагам, и това, което един ден сам ще извършите, няма друга разлика освен пролятата кръв. Та нима вие вярвате в нещо неизменно на този свят? Презирайте хората и търсете в мрежата на закона дупки, през които можете да се промъкнете. Тайната на всяко необяснимо забогатяване е някое престъпление, но то е забравено, защото е било извършено чисто.

— Престанете, господине! Не искам да ви слушам повече, ще ме накарате да се усъмня и в себе си. Засега мога да действам само по чувство.

— Както щете, прекрасно дете. Мислех, че сте по-силен — рече Вотрен. — Нищо повече няма да ви кажа. Все пак една последна дума. — И той погледна втренчено студента. — Вие знаете тайната ми.

— Младеж, който се отказва от предложението ви, ще съумее да я забрави.

— Е, това добре го казахте, просто ми е приятно. Друг, знаете ли, нямаше да е толкова придирчив. Помнете какво искам да направя за вас. Давам ви две седмици. Да или не — среден път няма.

„Каква желязна логика има този човек! — помисли Растиняк, като гледаше колко спокойно Вотрен си отива, стиснал бастуна под мишница. — Той направо ми каза същото, което госпожа Дьо Босеан ми говореше с толкова заобикалки. Дереше ми сърцето като със стоманени нокти. Защо искам да отида у госпожа Дьо Нюсенжан? Той веднага е отгатнал подбудите ми. С две думи, този разбойник ми каза повече неща за добродетелта, отколкото всички хора и книги досега. Ако добродетелта не търпи отклонения, значи, аз съм окрал сестрите си?“

И Йожен хвърли торбичката на масата. След това седна и потъна в шеметни мисли:

„Да останеш верен на добродетелта — колко възвишено мъченичество! Ами! Всички вярват в добродетелта, но кой ли е добродетелен? За народите свободата е кумир, но къде в света има свободен народ? Младостта ми е още ведра като безоблачно небе, но нима да искаш да си могъщ или богат не значи да се съгласиш да лъжеш, да се огъваш, да пълзиш и отново да се изправяш, да ласкаеш, да лицемериш? Нима не значи да се съгласиш да станеш слуга на хора, които са лъгали, огъвали са се и са пълзели? Преди да им станеш съучастник, трябва да им слугуваш. Е, не. Аз искам да работя благородно, свято; искам да работя денонощно, да дължа издигането си само на собствения си труд. Това ще бъде най-бавното издигане, но вечер ще слагам глава на възглавницата без нито една лоша мисъл. Какво по-хубаво от това да оглеждаш живота си и да го намираш чист като лилия. Аз и животът сме като годеник и годеница. Вотрен ми показа това, което става след десетгодишен брак. По дяволите. Свят ми се вие. Просто не мога да мисля. Нищо, сърцето е добър водач.“

Гласът на дебелата Силви го изтръгна от мислите му. Тя му съобщи, че шивачът е пристигнал. Йожен се яви пред него с двете торбички пари в ръце, но това съвсем не му навреди. След като изпробва официалния си костюм, Йожен облече новите си дневни дрехи. С тях изглеждаше съвсем променен.

„Не отстъпвам на господин Дьо Трай — каза си той. — Най-сетне приличам на благородник.“

— Господине — каза дядо Горио, като влизаше в стаята на Йожен, — нали ме питахте дали знам кои домове посещава госпожа Дьо Нюсенжан?

— Да.

— Ето, идния понеделник ще ходи на бал у маршал Кариляно. Ако можете и вие да присъствате, ще ми разкажете дали двете ми дъщери са се забавлявали, как са били облечени, всичко.

— Как узнахте това, мили дядо Горио? — запита Йожен, като предложи на стареца стол до огъня.

— Прислужницата й ми каза. Научавам всичко, което те правят, от Терез и Констанс — продължи радостно той.

Старецът приличаше на млад влюбен, щастлив, че е измислил стратегически ход, който му дава възможност да се осведомява за любимата, без тя да подозира.

— Ех, вие ще ги видите — добави той, като наивно издаваше болезнената си завист.

— Не знам — отвърна Йожен. — Ще отида у госпожа Дьо Босеан да я запитам дали може да ме представи на съпругата на маршала.

С някаква вътрешна радост Йожен си представи как ще се яви у виконтесата с елегантни дрехи, каквито вече винаги ще носи. Това, което моралистите наричат „бездните на човешкото сърце“, са само измамните мисли, неволните подтици на личния интерес. Всички тези перипетии, тема на толкова декламации, всички тези внезапни промени всъщност са сметки, които имат една-единствена цел — собственото ни удоволствие. Като се видя с нови дрехи, ботуши, ръкавици, Растиняк забрави добродетелното си решение. Когато обърне гръб на справедливостта, младежът не смее да се погледне в огледалото на съвестта, докато зрелият човек е свикнал да се вижда в него: в това се състои цялата разлика между тези два периода от живота. От няколко дни двамата съседи, Йожен и Горио, се бяха сприятелили. Тайната им дружба се дължеше на същите психологически причини, които бяха породили обратните чувства между Вотрен и студента. Ако някой смел философ пожелае да установи въздействието на нашите чувства върху физическия свят, той вероятно ще открие не едно доказателство за тяхната веществена сила в отношенията между нас и животните. Кой физиономист може да отгатне даден характер по-бързо, отколкото кучето разбира дали един непознат го обича, или не. Често употребяваният израз „кукести атоми“, станал нещо като пословица, е едно от доказателствата, запазени в езиците, за да опровергаят философските измишльотини на хората, които обичат да пресяват люспите от старинните думи. Чувстваш се обичан и чувството ти се отпечатва върху всичко, преминава пространството. Писмото е тушът, то е толкова верен отзвук на гласа, който говори, че изтънчените създания го причисляват към най-големите съкровища на любовта. Извисен от своето безразсъдно чувство до върховните прояви на кучешката природа, дядо Горио бе подушил състраданието, възторжената доброта, младежките симпатии, които бе предизвикал в сърцето на студента. Но тази зараждаща се връзка още не бе ги довела до изповед. И Йожен бе изразил желанието си да се срещне с госпожа Дьо Нюсенжан не защото разчиташе на стареца да го представи; но се надяваше, че дядо Горио може да изпусне някоя думичка, която би му послужила. А дядо Горио бе говорил за дъщерите си само по повод на думите, които Йожен си бе позволил да изкаже пред всички след завръщането си от двете посещения.

— Скъпи господине — му бе казал дядо Горио на другия ден, — как е възможно да си помислите, че госпожа Дьо Ресто ви се е разсърдила, задето сте произнесли името ми? И двете ми дъщери ме обичат. Аз съм щастлив баща. Само че зетьовете ми се отнесоха лошо с мене. И понеже не исках милите душици да страдат заради недоразуменията ми с техните мъже, предпочетох да се виждам насаме с тях. Тази тайна ми доставя толкова радости, неизвестни на бащите, които могат да виждат дъщерите си, когато си щат. Аз нямам такава възможност, нали разбирате? Затова, когато времето е хубаво, питам прислужниците дали дъщерите ми ще излизат на разходка и отивам на Шанз-Елизе. Чакам да минат, когато колите се подават, сърцето ми се разтуптява, възхищавам се на дрехите им, те мимоходом ми се усмихват и аз цял светвам, сякаш в сърцето ми грейва слънце. И не си отивам, защото на връщане те пак ще минат. Виждам ги още веднъж! Освежени от въздуха, заруменени. Чувам как хората около мене казват: „Каква хубава жена!“ И сърцето ми се радва. Та нали са моя кръв! Обичам конете, които ги возят, бих искал да съм малкото кученце, което седи на коленете им. Аз живея с техните радости. Всеки обича по свой начин. С любовта си аз никому не вредя. Защо хората се занимават с мене? Посвоему съм щастлив. Нямам ли право да ходя вечер да гледам дъщерите си, когато излизат от къщи, за да отидат на бал? Колко ми е мъчно, когато закъснея и ми кажат: „Госпожата излезе!“ Веднъж чаках до три часа през нощта, за да зърна Нази, която не бях виждал два дни. Едва не умрях от радост! Моля ви се, ако говорите за мен, казвайте само какви добри дъщери имам. Те искат да ме обсипват с какви ли не подаръци. Не им позволявам, казвам им: „Пазете си парите! За какво ми е всичко това? На мене нищо не ми трябва.“ И наистина, господине, какво съм аз? Само труп, чиято душа е там, където са дъщерите ми. След като видите госпожа Дьо Нюсенжан, ще ми кажете коя от двете повече ви харесва — рече старецът след кратко мълчание.

Беше видял, че Йожен се готви да излезе да се поразходи, докато стане време за посещение у госпожа Дьо Босеан.

Тази разходка се оказа съдбоносна за студента. Няколко жени му обърнаха внимание. Беше толкова красив, толкова млад и облечен с толкова вкус! Като видя, че е предмет на почти възхитено внимание, той престана да мисли за сестрите си, за леля си, на които бе отнел всичко, забрави добродетелната си погнуса. Над главата му мина демонът, толкова често смятан за ангел, пъстрокрилият сатана, който пръска рубини, мята златни стрели върху фасадите на дворците, заруменява жените, обгръща с глупав блясък престолите, тъй прости по начало: младежът чу бога на шумната суета, чийто звън смятаме за символ на могъщество. Думите на Вотрен с целия им цинизъм бяха заседнали в сърцето му, както в спомените на девойката се врязва гадният профил на сводница, която й е казала: „Ще те обсипят със злато и любов!“ След като безцелно поскита, към пет часа Йожен пристигна у госпожа Дьо Босеан и там му бе нанесен един от онези страшни удари, против които младите сърца са беззащитни. Дотогава виконтесата бе проявявала към него учтивата мекота и сладостното благоволение, свойствени на аристократичното възпитание, но съвършени само ако идват от сърцето.

Сега обаче при неговото влизане госпожа Дьо Босеан махна сухо с ръка и рязко му каза:

— Господин Дьо Растиняк, невъзможно ми е да ви приема, поне в момента! Заета съм…

За наблюдателния човек, а Растиняк бързо бе усвоил това качество, думите, движението, погледът, гласът на виконтесата разкриваха нейния характер, навиците на кастата й. Под кадифената ръкавица той откри желязна ръка; под изисканите обноски — истинския облик, егоизма; под лака — дървото. Той сякаш чу думите „ние кралят“, така присъщи на всеки благородник, като се започне от натруфения престол и се стигне до най-простия герб. Досега твърде леко се бе доверявал на думите й, бе повярвал в благородството на жената. Като всеки нещастник чистосърдечно бе подписал чудния договор, който трябва да свързва благодетеля с облагодетелствания и чиято първа точка освещава пълното равенство между две великодушни същества. Благодетелността, която съединява две сърца в едно, е небесна страст, толкова неразбрана, толкова рядка небесна страст, колкото истинската любов. И едната, и другата са разточителност, свойствена само на красивите души. Но Растиняк държеше да присъства на бала у херцогиня Дьо Кариляно и преглътна обидата.

— Госпожо — рече той развълнувано, — ако не ставаше дума за нещо важно, не бих ви безпокоил; бъдете мила, разрешете ми да дойда по-късно. Аз ще почакам.

— Добре, елате да обядвате с мене — каза виконтесата малко смутена от суровостта на предишните си думи. Всъщност тя беше и добра, и великодушна.

Макар че се трогна от тази рязка промяна, докато си отиваше, Йожен си мислеше:

„Пълзи, понасяй всичко. Какви ли ще са другите, щом в един миг най-добрата жена заличава обещанията си за приятелство и те захвърля като стара обувка? Значи, всеки за себе си, така ли? Вярно е, че къщата й не е магазин, че аз нямам право да се нуждая от нея. Ще трябва, както казва Вотрен, да стана снаряд.“

Но мисълта за удоволствието, което очакваше от обеда у виконтесата, бързо разпръсна горчивите му разсъждения. Сякаш по решение на съдбата и най-дребните събития в живота му го тласкаха към попрището, където според думите на страшния сфинкс от „Дома Воке“ той трябваше като на бойно поле да убива, за да не бъде убит, да лъже, за да не бъде лъган; пред чиято бариера трябваше да изостави съвестта и сърцето си, да си наложи маска, безмилостно да си играе с хората и като в Лакедемон да грабне щастието, без да го забележат, за да заслужи венец. Когато се върна, виконтесата беше изпълнена с ласкава добрина, каквато винаги бе проявявала към него. Двамата влязоха в трапезарията. Тук виконтът очакваше жена си; масата блестеше, наредена с лукс, който, това е известно, при Реставрацията бе взел необикновени размери. За господин Дьо Босеан, както за мнозина преситени хора, почти не бяха останали други удоволствия освен хубавата трапеза. В областта на гастрономията той бе от школата на Луи XVIII и на херцог Д’Ескар. Така че със своя разкош трапезата му бе еднакво привлекателна за погледа и за вкуса. Никога подобна гледка не се бе представяла пред очите на Йожен — той за пръв път обядваше в дом, където блясъкът на общественото положение се предава по наследство. Модата тъкмо бе премахнала вечерите, поднасяни на времето в края на имперските балове, когато военните имаха нужда да се подкрепят, за да се подготвят за битките, които ги очакваха в страната и навън. Дотогава Йожен бе ходил само на танци. Самоувереността, с която до такава степен се отличи по-късно и която вече бе започнал да придобива, му попречи да издаде удоволствието си. Но при вида на гравираните сребърни съдове, на хилядите изящни дреболии върху разкошната маса, на безшумната прислуга, каквато срещаше за пръв път, човек с пламенно въображение като него трудно можеше да не предпочете този във всяко отношение елегантен живот пред изпълненото с лишения поприще, което тази сутрин бе решил да поеме. Мисълта му за миг се върна в пансиона; и той изпита толкова дълбок ужас, че се закле да го напусне през януари — щеше да се настани в някоя частна къща, да избяга от Вотрен, чиято силна ръка сякаш и сега усещаше върху рамото си. Ако човек, нелишен от здрав разум, размисли за хилядите форми на съблазън, които съществуват в Париж, съблазън изразена с думи или безмълвна, той неминуемо щеше да се запита как може държавата толкова неразумно да държи тук училища, да събира младежи, как може красивите жени в тоя град да бъдат уважавани, как може изложеното от сарафите злато да не изчезва от витрините им. И ако помисли, че все пак малко престъпления, дори правонарушения, се вършат от младежи, трябва да изпита най-голямо уважение към тези търпеливи танталовци, които се борят със себе си и почти винаги излизат победители! Ако се опише вярно борбата на бедния студент с Париж, това би дало един от най-драматичните сюжети из нашата съвременна цивилизация. Госпожа Дьо Босеан напразно подканяше с поглед да заговори. Той нищо не пожела да каже в присъствие на виконта.

— Ще ме заведете ли тази вечер в „Буфон“? — попита виконтесата мъжа си.

— Нали не се съмнявате, че за мен би било удоволствие да ви се подчиня — отвърна той с насмешлива учтивост, чийто смисъл студентът не долови. — Но съм принуден да отида на една среща във „Ватариете“.

„С любовницата си“ — помисли тя.

— Не сте ли тази вечер с Ажуда? — продължи виконтът.

— Не — отвърна тя неохотно.

— Е, щом непременно ви трябва кавалер, вземете господин Дьо Растиняк.

Виконтесата погледна усмихнато Йожен и каза:

— Това ще бъде доста компрометиращо за вас.

— Французинът обича опасността, защото чрез нея постига слава, както казва господин Дьо Шатобриан — отвърна Растиняк с поклон.

Малко по-късно една затворена кола бързо го отведе заедно с госпожа Дьо Босеан към модния театър. Когато влезе в ложата срещу сцената и към него и виконтесата, облечена в прелестна рокля, се насочиха всички бинокли, помисли, че е попаднал в приказно царство. Минаваше от очарование към очарование.

— Имахте да ми казвате нещо — заговори госпожа Дьо Босеан. — Ах, вижте! Ето госпожа Дьо Нюсенжан, там през три ложи. Сестра й и господин Дьо Трай са от другата страна.

Докато произнасяше тези думи, виконтесата гледаше към ложата, където трябваше да бъде госпожица Дьо Рошфид, и като не видя господин Д’Ажуда, лицето й чудно засия.

— Тя е прелестна — каза Йожен, като изгледа госпожа Дьо Нюсенжан.

— Ресниците й са безцветни.

— Да, но какво красиво тънко кръстче!

— Ръцете й са големи.

— Хубави очи!

— Лицето й е много удължено.

— Но в продълговатите лица има нещо фино.

— Добре, че поне това й е фино. Погледнете как вдига и сваля лорнета си! Гориовският й произход личи във всяко движение — каза виконтесата за голямо учудване на Йожен.

И наистина госпожа Дьо Босеан оглеждаше залата и привидно не обръщаше внимание на госпожа Дьо Нюсенжан, но не изпускаше нито едно нейно движение. Тук бяха събрани много прелестни красавици и Делфин дьо Нюсенжан бе доста поласкана, че цялото внимание на младия, красив и елегантен братовчед на госпожа Дьо Босеан е съсредоточено върху нея, че той гледа само нея.

— Ако продължавате да я изпивате с очи, ще стане скандал, господин Дьо Растиняк. Нищо няма да постигнете, ако се държите така нахално.

— Мила братовчедке, вие вече направихте доста за мен. Ако желаете да завършите делото си, моля ви за още само една услуга, която на вас ще струва малко, а на мене много ще помогне. Влюбен съм.

— Толкова скоро?

— Да.

— В тази жена ли?

— Коя друга би ме приела? — запита той и погледна изпитателно братовчедка си. — Херцогиня Дьо Кариляно е близка с херцогиня Дьо Бери — поде той след кратко мълчание. — И вие сигурно ще се срещнете с нея. Имайте добрината да ме представите и да ме заведете на бала, който тя дава в понеделник. Там ще се запозная с госпожа Дьо Нюсенжан и ще вляза в първата си схватка.

— На драго сърце — отговори виконтесата. — Щом ви харесва, сърдечните ви работи се подреждат отлично. Ето Дьо Марсе в ложата на принцеса Галатион. Госпожа Дьо Нюсенжан се измъчва, яд я е. Няма по-добър момент да заговорите за чувствата си на една жена, особено пък на банкерска жена. Всички дами от Шосе д’Антен обичат да си отмъщават.

— А вие какво бихте направили в подобен случай?

— Ще страдам мълчаливо.

В този миг маркиз Д’Ажуда влезе в ложата на госпожа Дьо Босеан.

— Не довърших работата си, за да мога да дойда при вас — рече той. — Казвам ви го, за да не помислите, че съм направил жертва.

Лицето на виконтесата така засия, че Йожен разбра какво значи истинска любов и се научи да не я смесва с преструвките на парижкото кокетство. Изпита възхищение към братовчедка си, млъкна и с въздишка отстъпи мястото си на господин Д’Ажуда.

„Какво благородно, какво възвишено създание е жена, която обича така — рече си той. — Нима този човек ще й изневери заради някаква кукла? Как може на нея да изневери?“

Детински гняв се надигна в сърцето му. Прииска му се на колене да падне пред госпожа Дьо Босеан, да има сатанинска власт, за да я отнесе в сърцето си, както орелът грабва от долината бяло козле-сукалче и го отнася в своето гнездо. Чувстваше се унизен, че сред този голям музей на красотата той няма своя картина, няма своя любима.

„Да имаш любовница и почти кралско положение — мислеше си той, — ето това е могъщество!“

И той изгледа госпожа Дьо Нюсенжан, както оскърбеният гледа своя враг. Виконтесата се обърна към него и с леко движение на клепачите му поблагодари за дискретността. Първото действие бе свършило.

— Вие познавате достатъчно госпожа Дьо Нюсенжан, за да й представите господин Дьо Растиняк, нали? — запита тя маркиз Д’Ажуда.

— Тя ще бъде очарована да се запознае с господина — отвърна маркизът.

Красивият португалец стана, хвана студента под ръка и след миг те вече бяха при госпожа Дьо Нюсенжан.

— Госпожо — каза маркизът, — имам чест да ви представя рицаря Йожен дьо Растиняк, братовчед на виконтеса Дьо Босеан. Направили сте му толкова силно впечатление, че реших да го ощастливя, като го доближа до неговия идол.

Думите бяха казани с известна насмешка, която донякъде прикриваше грубото им съдържание. Впрочем добре представено, то никога не обижда жените. Госпожа Дьо Нюсенжан се усмихна и покани Йожен на мястото на съпруга си, който тъкмо бе излязъл.

— Не смея да ви предложа да останете при мене, господине — рече тя. — Когато човек има щастието да седи до госпожа Дьо Босеан, не си сменя мястото.

— Но, струва ми се, госпожо — каза тихо Йожен, — че ако искам да се понравя на братовчедка си, би трябвало да остана при вас. Преди да дойде господин маркизът, говорехме за вас, за цялото ваше изящество — добави той високо.

Господин Д’Ажуда си отиде.

— Наистина ли ще останете при мене, господине? — каза баронесата. — В такъв случай ще имаме възможността да се опознаем. Госпожа Дьо Ресто ми говори за вас и аз вече изпитвах силно желание да ви видя.

— Тя очевидно е доста лицемерна. Забранила е да ме пускат в дома й.

— Как така?

— Неудобно ми е да ви кажа причината, госпожо, но разчитам на вашата снизходителност, като ви доверявам такава тайна. Аз съм съсед на баща ви. Не знаех, че госпожа Дьо Ресто е негова дъщеря. Имах непредпазливостта съвсем невинно да й спомена за него и разсърдих както сестра ви, така и нейния съпруг. Не можете да си представите колко безвкусна се видя тази синовна измяна на госпожа херцогиня Дьо Ланже и на братовчедка ми. Разправих им сцената, а те се смяха като луди. Тогава госпожа Дьо Босеан направи сравнение между вас и сестра ви и ми говори за вас извънредно ласкаво, каза ми колко добре се отнасяте с моя съсед господин Горио. И как наистина може да не го обичате? Той до такава степен ви обожава, че аз вече ви ревнувам от него. Тази сутрин два часа говорихме за вас. И цял изпълнен с онова, което баща ви ми каза за вас, тази вечер, на вечерята у братовчедка ми, аз запитах дали сте толкова красива, колкото сте обичана. Желаейки сигурно да насърчи моето горещо възхищение, тя ме доведе тук и с обичайната си любезност ме предупреди, че ще ви видя.

— Но господине, излиза, че аз вече ви дължа благодарност — промълви жената на банкера. — Още малко и ще бъдем стари приятели.

— Макар да съм убеден, че приятелството с вас трябва да е твърде необикновено преживяване — отвърна Растиняк, — аз не желая да бъда ваш приятел.

Такива изискани глупости, с каквито си служат новаците, винаги очароват жените. Пошлостта им проличава само когато се четат хладнокръвно. Движението, гласът, погледът на младежа, който ги произнася, им придават най-различен смисъл. Госпожа Дьо Нюсенжан реши, че Растиняк е очарователен. Но понеже, като всяка жена на нейно място, не намери какво да отговори на толкова пряк въпрос, измести разговора.

— Да, сестра ми се излага с начина, по който се отнася с горкия ни баща, а той наистина беше за нас като бог. Едва когато господин Дьо Нюсенжан недвусмислено ми заповяда да се срещам с баща си само сутрин, аз отстъпих по тази точка. Но дълго страдах. Подобни насилия, които се прибавиха към бруталността на брака, допринесоха много за разстройството на семейството ни. В очите на хората аз положително съм най-щастливата жена в Париж, а в действителност съм най-нещастната. Ще помислите, че съм безумна, като ви говоря така. Но вие познавате баща ми и затова не може да сте ми чужд.

— Едва ли има човек, който изпитва по-силно желание да ви бъде предан — отговори Йожен. — Какво търсите вие, жените? — продължи той със задушевен глас. — Щастие. Е, добре, ако за жената щастието се състои в това да бъде обичана, обожавана, да има приятел, комуто да доверява своите желания, своите фантазии, скърби, радости, да се показва пред него с открита душа, с прелестните си недостатъци и красиви качества, без да се бои от предателство, повярвайте, такова предано, винаги пламенно сърце може да се срещне само у младеж, изпълнен с мечти, готов да умре за вас при първия знак, младеж, който още не познава света и не иска да го познава, защото вие ще бъдете за него целият свят. Може би ще се смеете на моята невинност, но нали разбирате, аз идвам от една затънтена провинция и съм съвсем неопитен, понеже досега съм срещал само красиви души. Мислех, че няма да се влюбя. Но срещнах братовчедка си и тя ме почувства близък; позволи ми да отгатна колко съкровища крие страстта: като Керубино аз съм влюбен във всички жени и очаквам онази, на която ще мога изцяло да се посветя. Когато влязох и ви видях, аз се почувствах привлечен от вас като понесен от силно течение. Толкова бях мислил за вас! Но не бях дори и мечтал, че сте толкова красива, колкото сте в действителност. Госпожа Дьо Босеан ми забрани да ви гледам толкова много. Тя не разбира колко привлекателно е човек да гледа красивите ви червени устни, бялото ви лице, толкова нежните ви очи… Ето и аз ви говоря безумни неща, но разрешете ми все пак да ви ги кажа.

Нищо не се харесва на жените повече от това да слушат нежни думи. И най-строгата и набожна жена е готова да слуша дори когато няма право да отговаря. Веднъж започнал, Растиняк продължи да говори в същия дух с пленително глух глас. А госпожа Дьо Нюсенжан го насърчаваше с усмивка и от време на време поглеждаше към Дьо Марсе, който не напускаше ложата на принцеса Галатион. Йожен остана при госпожа Дьо Нюсенжан, докато мъжът й дойде да я вземе, за да я отведе.

— Госпожо — каза Растиняк, — ще имам удоволствието да се срещна с вас на бала на херцогиня Дьо Кариляно.

— Щом коспошата фи гани — каза баронът, дебел елзасец, чието кръгло лице издаваше опасна прозорливост, — пъдете сикурен, че ще пъдете топре бриет.

„Значи, работата е наред, щом тя не се ядоса, когато й казах: «Ще ме обикнете ли?» Обяздих кобилата, сега остава да я възседна и да я подкарам“ — мислеше Йожен, докато отиваше да се сбогува с госпожа Дьо Босеан, която бе станала и се готвеше да си тръгне с Д’Ажуда.

Горкият студент не знаеше, че баронесата беше разсеяна, защото чакаше от Дьо Марсе едно от онези решителни писма, които разбиват сърцето. Донемайкъде щастлив от въображаемия си успех, Йожен съпроводи виконтесата до входната колонада, където хората чакаха колите си.

— Братовчед ви просто не прилича на себе си — каза португалецът на виконтесата, след като Йожен си тръгна, и се засмя. — Ще разори банката. Гъвкав е като змиорка, далеч ще стигне. Само вие бяхте в състояние да му намерите жена, която тъкмо има нужда от утеха.

— Само че трябва да се разбере — отвърна госпожа Дьо Босеан, — дали тя не обича още този, който я изоставя.

От театъра студентът се върна пеш до улица Ньов-Сент-Жьонвиев. По пътя кроеше светли планове. Беше забелязал вниманието, с което го оглеждаше госпожа Дьо Ресто и докато беше в ложата на виконтесата, и когато отиде при госпожа Дьо Нюсенжан, Реши, че сега вече вратата на графинята няма да бъде затворена за него. Това означаваше, че вече има четири значителни връзки в сърцето на висшето парижко общество, защото положително щеше да се хареса на жената на маршала. Не можеше да каже с какви средства, но предугаждаше, че в сложната игра на интересите в този свят той ще се вкопчи в някое колело, за да стигне до върха на машината, чувстваше сили да стане неин двигател.

„Ако госпожа Дьо Нюсенжан прояви интерес към мене, ще я науча да командва мъжа си. Той прави златни сделки, може да ми помогне бързо да забогатея.“

Не че си казваше това направо, още не беше достатъчно ловък, за да прецени точно дадено положение, да го пресметне, да го изчисли; мислите му се рееха като леки облаци на хоризонта и макар че не бяха изпълнени с толкова груба алчност като Вотреновите идеи, от тях, подложени на горнилото на съвестта, едва ли можеше да излезе нещо кой знае колко чисто. По пътя на такива компромиси хората стигат до нравствената разпуснатост, свойствена на нашето време. Днес, по-малко от когато и да било, се срещат праволинейният характер, прекрасната воля, която никога не се огъва пред злото и смята за престъпно най-малкото отклонение от правия път, великолепните образи на честността, отразени в два шедьовъра — Алсест на Молиер и в по-близко до нас време — Джени Дийнс и нейният баща на Уолтър Скот. Може би творба, рисуваща противоположните характери, лъкатушните пътеки, по които светският човек, честолюбецът потъпкват съвестта си, опитвайки се да мине покрай злото, за да постигне целта си, като външно се придържа към добродетелта, не би била нито по-малко красива, нито по-малко драматична.

Докато стигна до вратата на пансиона, Йожен беше влюбен в госпожа Дьо Нюсенжан, тя му се струваше стройна, изящна като лястовица. Припомняше си всичко — опияняващата нежност в очите й, тънката като коприна кожа, под която сякаш виждаше как тече кръвта, чаровния й глас, русите коси; а може би и от движението кръвта му бе кипнала и засилваше обаянието. Студентът похлопа на вратата на дядо Горио.

— Съседе — каза той, — видях госпожа Делфин.

— Къде?

— В „Буфон“.

— Добре ли се забавляваше?… Влезте де.

И старецът, който бе станал да отвори по нощница, бързо си легна.

— Разкажете ми за нея — помоли той.

Йожен за пръв път влизаше в стаята на дядо Горио и не можа да скрие изненадата си, като видя в каква дупка живее бащата, и се сети за облеклото на дъщерята, на което преди малко се бе възхищавал. На прозорците нямаше завеси, тапетите на места се бяха отлепили от влагата, сгърчили се бяха, оголваха жълтеникавите окадени гипсови стени. Старецът лежеше върху бедняшко легло, покрит с едно одеяло и къс юрган, съшит от по-здравите парчета от скъсаните рокли на госпожа Воке. Плочките на пода бяха влажни, покрити с прах. Срещу прозореца имаше скрин от розово дърво, с изпъкнала предница и медни дръжки във форма на лозови пръчки, украсени с листа или цветя; стар умивалник с дървена подложка, върху която бяха поставени кана в леген и принадлежности за бръснене; в един ъгъл имаше обуща; при главата на леглото — нощно шкафче, на което липсваха вратичката и мраморната плоча до камината, в която нямаше и следа от огън, беше масата от орехово дърво, чиято пръчка бе послужила на Горио да извие позлатения супник. Върху малкото разнебитено бюро бе сложена шапката на стареца; тъмно плетено кресло и два стола допълваха мизерната мебелировка. На закрепен с дрипи прът над леглото висеше излиняла ивица плат на червени и бели квадрати. И най-бедният разсилен положително живееше по-добре в таванската си стаичка, отколкото дядо Горио у госпожа Воке. Само при вида на такава стая ти става студено, сърцето ти се свива; тя приличаше на тъжна затворническа килия. За щастие Горио не видя какво изражение доби лицето на Йожен, когато сложи свещта си върху нощното шкафче. Както беше завит до брадичката, старецът се обърна към него:

— Е, коя ви харесва повече, госпожа Дьо Ресто или госпожа Дьо Нюсенжан?

— Предпочитам госпожа Делфин — отвърна студентът, — защото тя повече ви обича.

При тези топли думи старецът извади ръката си от завивките и стисна ръката на Йожен.

— Благодаря, благодаря — отвърна той развълнувано. — Е, какво ви каза тя за мене?

Студентът повтори думите на баронесата, като ги поукраси, а старецът слушаше, сякаш това беше божие слово.

— Милото дете! Да, да, обича ме тя. Но не вярвайте това, което ви е казала за Анастази. Разбирате ли, двете сестри се ревнуват! Това е още едно доказателство за любовта им. Госпожа Дьо Ресто също ме обича. Знам аз. Бащата познава децата си така, както Бог ни познава. Той вижда до дъното на сърцата и преценява намеренията. И двете еднакво ме обичат. Ох, само зетьовете ми да бяха свестни, по-щастлив от мене нямаше да има! Но сигурно на този свят няма пълно щастие. Да живеех у тях, да можех просто само да слушам гласовете им, да знам, че са наблизо, да ги гледам как влизат, как излизат, както когато си бяха при мене, сърцето ми щеше да тупти от радост… Хубаво ли бяха облечени?

— Да — отвърна Йожен. — Но, господин Горио, след като имате толкова богато омъжени дъщери, как може да живеете в такъв коптор?

— Не мога да ви обясня тези неща; аз не умея да кажа две думи като хората. Всичко е тук — добави той и се удари по сърцето. — Двете ми дъщери са целият ми живот. Щом те се забавляват, щом са щастливи, нагиздени, щом ходят по килими, все ми е едно от какъв плат са моите дрехи и къде спя. Не ми е студено, щом те са на топло, никога не ми е мъчно, щом те са засмени. Мъчно ми е само когато на тях им е тежко. Когато станете баща, когато видите децата ви да чуруликат и си кажете: „Това е част от мене!“, когато почувствате, че тези дечица дължат всяка капка кръв на вас, че са взели най-хубавото от вас, защото там е работата, тогава ще разберете, че толкова сте свързан с тях, та като ходят, сякаш и вас движат. Навсякъде чувам техния глас. Само като ме погледнат тъжно, кръвта ми се смразява. Един ден ще разберете, че човек много повече се радва на тяхното щастие, отколкото на своето. Не мога да ви го обясня, то иде отвътре и цял те сгрява. Та какво, аз живея за трима. Искате ли да ви кажа нещо чудно? Ето на, аз разбрах Господа, когато станах баща. Той е цял във всичко, понеже всичко е създадено от него. Така ми е и на мене с дъщерите ми, господине. Само че аз обичам дъщерите си повече, отколкото Бог обича хората, защото хората не са толкова хубави като него, а моите дъщери са по-хубави от мене. И те така са ми в душата, че тази вечер бях някак сигурен, че ще ги видите. Господи! Ами че аз ще лъскам ботушите, ще търча за всичко, само и само да услужа на мъжа, който направи моята Делфин толкова щастлива, колкото е щастлива истински обичаната жена. Разбрах от нейната прислужница, че малкият Дьо Марсе е мръсно куче. Прииска ми се да му извия врата. Да не обича такава жена, истинско съкровище, с глас като на славей и стройна като статуя! Ама и на нея къде й бяха очите, та взе, че се омъжи за тоя дебелак елзасец? На тях и на двете им трябваха хубави, мили момчета. Няма що, те постъпиха, както им се искаше.

Дядо Горио беше удивителен. Никога Йожен не бе го виждал така озарен от огъня на бащинската любов. Струва си да се замислим върху въздействащата сила на чувствата. Колкото и груб да е човек, щом изразява силно и истинско чувство, той излъчва странен флуид, който променя израза на лицето, оживява движенията, оцветява гласа му. Често под влиянието на страстта дори най-тъпото същество придобива необикновено красноречие, което се изразява не толкова в думите, колкото в мисълта, и сякаш витае в някакъв сияен свят. В този миг гласът, движенията на стареца излъчваха такава въздействаща сила, с която се отличават големите артисти. Но нима нашите красиви чувства не са поетичен израз на волята ни?

— В такъв случай вие ще се зарадвате, като ви съобщя — каза Йожен, — че тя вероятно ще скъса с Дьо Марсе. Този хубостник я е напуснал и се е заплеснал по принцеса Галатион. А пък аз тази вечер се влюбих в госпожа Делфин.

— Ами! — възкликна дядо Горио.

— Да. И не й бях противен. Цял час говорихме за любов и вдругиден, събота, ще отида у нея.

— О, как ще ви обикна, скъпи господине, ако й се харесате! Вие сте добър, няма да я тормозите. А ако й изневерите, главата ви ще отрежа, да го знаете. Разбирате ли, жената не обича два пъти! Господи, но аз говоря глупости, господин Йожен. Тук ви е студено. Господи! Значи, вие разговаряхте с нея? Какво ви каза тя за мене?

„Нищо“ — отвърна мислено Йожен, но гласно продължи:

— Каза, че ви праща целувка.

— Сбогом, съседе! Пожелавам ви приятни сънища, защото след тези думи моите сънища ще бъдат чудни. Дано Бог ви закриля и ви даде каквото си пожелаете! Тази вечер вие бяхте за мене като добър ангел, донесохте ми полъх от дъщеря ми.

„Клетникът — мислеше Йожен, докато си лягаше, — може да трогне и мраморно сърце. Дъщеря му се сети за него, колкото за турския султан.“

След този разговор Горио ненадейно намери в лицето на своя съсед довереник, приятел. Между двамата се установиха единствените отношения, които можеха да свържат стареца с някой мъж. Страстта никога не прави погрешни сметки. Дядо Горио реши, че ще бъде малко по-близо до дъщеря си, че баронесата ще го приема по-добре, ако тя се привърже към Йожен. Между другото сподели със студента една своя болка: госпожа Дьо Нюсенжан, на която той хиляди пъти на ден пожелавал щастие, не била познала сладостите на любовта. Разбира се, според неговите думи Йожен бил най-милото момче, което бил виждал, и му се струвало, че младежът щял да й даде всички радости, от които тя била лишена дотогава. Така че старецът започна все по-силно да се привързва към своя съсед и ако не беше това негово чувство, ние вероятно не бихме узнали развръзката на историята му.

На следния ден на закуска пансионерите с изненада видяха как дядо Горио се настани до Йожен, поглеждаше го приветливо, от време на време му говореше и целият израз на лицето му, обикновено неподвижно като гипсова маска, се бе променил. Вотрен, който срещаше студента за пръв път след разговора в градината, изглежда, се мъчеше да прозре в душата му. Йожен си припомни за проекта на този човек — през нощта, преди да заспи, той бе измерил широкия кръгозор, който се откриваше пред погледа му, естествено мисли и за зестрата на госпожица Тайфер — и неволно се загледа във Викторин така, както най-добродетелен младеж гледа богата наследница. Очите им случайно се срещнаха. Горката девойка не можеше да не признае, че в новите си дрехи Йожен е очарователен. Красноречивият й поглед не остави съмнение у Растиняк, че той е предмет на смътните желания, които всички млади момичета изпитват и свързват обикновено с първия привлекателен мъж. Един глас се надигна в него: „Осемстотин хиляди франка!“ Но веднага се върна към спомените си от миналата вечер и реши, че измислената му страст към госпожа Дьо Нюсенжан е противолекарството срещу неволните лоши помисли.

— Вчера италианците играха „Севилският бръснар“ от Росини. Не съм слушал по-прелестна музика — каза той. — Господи, колко са щастливи хората, които имат ложа в театър „Буфон“.

Дядо Горио хвана тази подхвърлена дума, както кучето улавя всяко движение на господаря си.

— Късметлии сте вие, мъжете — рече госпожа Воке. — Правите каквото си щете.

— Как се прибрахте? — запита Вотрен.

— Пеш — отвърна Йожен.

— Аз пък не обичам удоволствия наполовина — продължи изкусителят, — бих искал да ходя на театър със собствена кола, в собствена ложа и да се връщам удобно. Всичко или нищо! Такъв е моят девиз.

— Добър девиз — подметна госпожа Воке.

— Може би скоро ще ходите у госпожа Дьо Нюсенжан — тихо каза Йожен на дядо Горио. — Тя положително ще ви приеме с отворени обятия; ще поиска да узнае какви ли не подробности за мене. Разбрах, че би направила всичко, за да я приеме братовчедка ми, виконтеса Дьо Босеан. Не забравете да й кажете, че аз много я обичам и само мисля как да й доставя това удоволствие.

Растиняк побърза да тръгне за юридическия факултет; искаше да стои колкото се може по-малко в тази отвратителна къща. Почти през целия ден скита, обзет от трескави мисли, състояние, известно на всички младежи, изпълнени с прекалено смели надежди. Тъкмо разсъждаваше върху думите на Вотрен за живота във висшето общество, когато срещна приятеля си Бианшон в Люксембургската градина.

— Защо си толкова сериозен? — запита го студентът по медицина, хвана го под ръка и закрачи с него пред фасадата на двореца.

— Лоши мисли ме измъчват.

— Какви мисли? Мислите се лекуват.

— Как?

— Като им се поддаваме.

— Шегуваш се, без да знаеш за какво се отнася. Чел ли си Русо?

— Да.

— Спомняш ли си оня пасаж, където той пита читателите какво биха направили, ако могат да забогатеят, стига да убият само със силата на волята си някой стар мандарин в Китай, без да мръднат от Париж?

— Да.

— Е, какво ще кажеш?

— Много важно! Аз довършвам тридесет и третия си мандарин.

— Не се шегувай. Слушай, ако ти докажат, че това е възможно и че е достатъчно само да кимнеш с глава, би ли го направил?

— Много ли е стар тоя мандарин? Но няма значение! Млад или стар, парализиран или здрав, ей богу… Дявол да го вземе! Е, не.

— Ти си чудесно момче, Бианшон. Но ако обичаш някоя жена до полуда, а на нея й трябват пари, много пари — за дрехи, за кола, за най-различни глупости?

— Ами че ти ми отнемаш разума, а искаш разумен отговор!

— Слушай, Бианшон, аз не съм луд, излекувай ме! Имам две сестри като ангели — красиви, чисти, искам да са щастливи. Откъде да намеря двеста хиляди франка, за да им дам зестра, и то най-късно до пет години? Знаеш ли, понякога в живота обстоятелствата се стичат така, че човек трябва да залага на едро, а не да проиграва късмета си за стотинки.

— Но ти задаваш въпрос, който се поставя пред всекиго, когато влиза в живота. Искаш да разрежеш със сабя гордиев възел. За това, драги, човек трябва да е Александър. Иначе отива в каторгата. Аз пък съм доволен от обикновеното съществуване, което ме чака в провинцията, просто ще заместя баща си. Човек може да задоволи стремежите си в най-малък кръг, както и в огромна окръжност. И Наполеон не е вечерял по два пъти, и не е могъл да има повече любовници, отколкото студент по медицина, който стажува при капуцините. Нашето щастие, драги, винаги ще се побира между ходилата и темето ни. Да струва един милион, да струва и сто жълтици, обективното усещане е едно и също. Подарявам живота на китаеца.

— Благодаря, Бианшон, ти ми помогна! Винаги ще бъдем приятели с тебе.

— Я слушай — поде студентът по медицина, — като излизах от лекцията на Кювие[9] в Ботаническата градина, зърнах Мишоно и Поаре. Разговаряха на една пейка с някакъв господин, когото съм виждал по време на смутовете миналата година някъде към Камарата на депутатите. Прилича ми на човек от полицията, който се прави на почтен рентиер. Трябва да се позанимаем с тази двойка. Ще ти кажа защо. Сбогом, отивам за проверката в четири часа.

Когато Йожен се върна в пансиона, Горио го чакаше.

— Ето — каза старецът — писмо от нея. Какъв хубав почерк, нали?

Йожен разпечата плика и прочете:

„Господине, научих от баща си, че обичате италианската музика. Много ще ми бъде приятно, ако желаете да ми направите удоволствие и приемете едно място в ложата ми. В събота ще пеят Фодор и Пелегрини, затова съм сигурна, че няма да ми откажете. Г. дьо Нюсенжан и аз ви молим да дойдете на обед без никакви официалности. Ако приемете, ще го зарадвате, понеже ще го освободите от съпружеското му задължение да ме придружи. Не ми отговаряйте, а елате и приемете моите поздрави.

Д. дьо Н.“

— Покажете ми го — рече старецът, след като Йожен прочете писмото. — Нали ще отидете? — добави той и помириса хартията. — Хубаво мирише! Освен това нейните пръсти са го пипали.

„Никоя жена не се хвърля така на врата на мъж — мислеше студентът. — Тя иска да си послужи с мене, за да си възвърне Дьо Марсе. Жените само от яд правят такива неща.“

— Е — рече дядо Горио, — какво се замислихте?

Но Йожен още не бе разбрал каква луда суетност бе обзела от известно време някои жени и не знаеше, че за да проникне в дворците от предградието Сен-Жермен, съпруга на банкер е способна на всички жертви. По това време беше станало мода жените на всяка цена да имат достъп в обществото на Сен-Жермен, сред така наречените дами от малкия замък[10], между които госпожа Дьо Босеан, нейната приятелка херцогиня Дьо Ланже и херцогиня Мофриньоз държаха първото място. Само Растиняк не бе осведомен за небесния стремеж на жените от Шосе д’Антен да влязат в този висш кръг, където блестяха подобни съзвездия. Но недоверчивостта му се оказа полезна, придаде му известна студенина и печалната власт да поставя, вместо да приема условия.

— Да, ще отида — отвърна той.

Така че сега у госпожа Дьо Нюсенжан го водеше любопитството, докато, ако тя го бе пренебрегнала, може би щеше да го води страстта. Все пак той не без нетърпение дочака следния ден и часа, когато трябваше да тръгне. За младежите в първата интрига има може би толкова очарование, колкото и в първата любов. Увереността в успеха поражда хиляди приятни преживявания, които мъжете не признават, и там се крие привлекателната сила на някои жени. Желанието се поражда както от трудностите, така и от леката победа. Страстта у мъжете винаги е породена или поддържана от една от тези причини, които разделят на две любовната империя. А това делене може би е в зависимост от големия въпрос за темпераментите, който играе, каквото и да казват хората, господстваща роля в обществото. Ако меланхолиците имат нужда от тонуса на кокетирането, може би нервните или сангвинични мъже бягат, когато съпротивата трае прекалено дълго. С други думи, по основа елегията е толкова лимфатична, колкото дитирамбът е холеричен.

Докато се обличаше, Йожен предвкусваше всички онези дребни удоволствия, за които младежите не смеят да говорят, но които гъделичкат самолюбието им. Той среса косата си, като мислеше, че погледът на една красива жена ще се зарови в черните му къдри. Позволи си по детски да се покриви пред огледалото като девойка, която се готви за първия си бал. Разтвори фрака си и с удоволствие огледа тънкия си кръст.

„Положително има и по-лошо сложени!“ — каза си той.

После слезе, когато всички пансионери бяха вече на трапезата, и весело прие хора от глупости, предизвикан от елегантния му костюм. Показателно за подобни пансиони е удивлението, което предизвиква облеклото. Никой не може да си сложи нова дреха, без останалите да си кажат думата.

— Тцъ-тцъ-тцъ — цъкна с език Бианшон, сякаш за да подкара кон.

— Същински херцог и пер! — каза госпожа Воке.

— Господинът ще полети към победи — забеляза госпожица Мишоно.

— Кукуригу! — провикна се художникът.

— Моите поздравления на госпожа съпругата ви — рече чиновникът от музея.

— Господинът има ли съпруга? — запита Поаре.

— Съпруга с купета, движи се по вода, боя гарантирана, намира се на най-различни цени от двадесет и пет до четиридесет, десен на квадрати по последна мода, може да се пере, приятна за носене, наполовина лен, памук и вълна, против зъбобол и други болести с одобрението на кралската медицинска академия! Още по-добра за главоболие, преяждане и други болести на храносмилателния апарат, на очите и ушите! — викна Вотрен с комичната словоохотливост на панаирджийски продавач. — „Но колко струва това чудо?“ — ще попитате, господа. — Две су? Не. Съвсем нищо. Това са остатъците от доставките, направени за Великия Могол, които всички европейски короновани глави, включително и Вввввеликият Баденски херцог, пожелаха да видят! Влизайте право напред! Минете пред масичката. Туш! Музика! Бум-тра-та-та! Ла-ла, бум-бум! Ти, господине, с кларнета свириш фалшиво — продължи той с пресипнал глас, — ще те чукна по пръстите.

— Господи, колко е приятен този човек! — каза госпожа Воке на госпожа Кутюр. — С него никога не бих се отегчавала.

Сред смеховете и шегите, които се отприщиха при тази комично произнесена реч, Йожен успя да долови беглия поглед на госпожица Тайфер, която се наведе към госпожа Кутюр и й прошепна няколко думи на ухото.

— Кабриолетът дойде — съобщи Силви.

— Къде ли ще вечеря? — запита Бианшон.

— У госпожа баронеса Дьо Нюсенжан, дъщерята на господин Горио — отвърна студентът.

При това име погледите се обърнаха към бившия макаронаджия, който съзерцаваше Йожен с известна завист.

Растиняк пристигна на улица Сен-Лазар и спря пред една от онези не много солидни къщи с тънки колонки и не особено внушителни входни порти, което в Париж се смята за „прелестно“. Това беше истински банкерски дом, претрупан със скъпа украса — щукатури, площадки от мраморна мозайка по стълбите. Госпожа Дьо Нюсенжан прие Йожен в малък салон с италиански картини, подреден като кафене. Беше тъжна. Усилията, които направи, за да прикрие мъката си, заинтригуваха Йожен, още повече че в тях нямаше никаква престореност. Той мислеше, че с присъствието си ще я зарадва, а я заварваше отчаяна. Това разочарование засегна честолюбието му.

— Твърде малко право имам на вашето доверие, госпожо — рече той, след като се пошегува с грижите й, — но се надявам, че ако ви преча, ще бъдете откровена и направо ще ми кажете.

— Не си отивайте — каза тя, — ще остана сама. Нюсенжан ще обядва в града, а не ми се иска да съм сама, имам нужда от развлечение.

— Но какво ви е?

— Вие сте последният човек, комуто бих казала! — възкликна тя.

— Искам да зная. Иначе излиза, че и аз съм замесен в тази тайна.

— Може би! Но не — продължи тя, — това са семейни разправии, които човек трябва да крие дълбоко в сърцето си. Нали онзи ден ви казах? Не съм щастлива. Златните вериги са най-тежки.

Когато една жена казва на млад мъж, че е нещастна, ако този млад мъж е находчив, добре облечен и има хиляда и петстотин франка за пилеене в джоба си, той неминуемо ще помисли онова, което си каза Йожен, и ще започне да реди шаблони:

— Какво може да ви липсва? Вие сте красива, млада, обичана, богата…

— Да не говорим за мене — каза тя, като поклати мрачно глава. — Ще обядваме заедно само двамата, ще отидем да слушаме чудесна музика. Харесвате ли ме? — продължи тя, като стана, за да покаже необикновено изящната си рокля от бял кашмир на персийски шарки.

— Бих искал да сте цялата моя! — каза Йожен. — Вие сте очарователна!

— Печална придобивка — отвърна тя горчиво усмихната. — Тук нищо не напомня за нещастие, но въпреки външното благополучие аз съм отчаяна. От скръб не мога да спя. Ще погрознея.

— О, това е невъзможно! — възкликна студентът. — Но аз съм любопитен да узная каква е тази мъка, която една предана любов не би могла да разсее.

— Ах, ако ви я доверя, ще избягате от мене — рече тя. — Чувството ви към мене все още е обикновено мъжко ухажване. Но ако наистина държите на мене, ще изпаднете в ужасно отчаяние. Ето, виждате ли, трябва да мълча. Моля ви, да поговорим за нещо друго. Елате да ви покажа стаите си.

— Не, нека останем тук — отвърна Йожен, седна на малък диван пред камината близо до госпожа Дьо Нюсенжан и уверено улови ръката й.

Тя не се отдръпна, дори притисна ръката на младежа със силно; поривисто движение, което издава голямо вълнение.

— Слушайте — започна Растиняк, — ако имате някаква мъка, трябва да ми я доверите. Искам да ви докажа, че ви обичам заради самата вас. Или ще ми говорите и ще ми разкажете тревогите си, за да мога да ги разсея, дори ако трябва да убия шестима души, или аз ще си отида и никога няма да се върна.

— Добре тогава — възкликна тя, удряйки се по челото, сякаш обзета от някаква отчаяна мисъл. — Веднага ще ви подложа на изпитание.

„Да — каза си тя, — няма друг изход“ — и позвъни.

— Впрегната ли е колата на господаря? — попита тя слугата.

— Да, госпожо.

— Аз ще я взема. На него дайте моята, с моите коне. Ще поднесете обеда чак в седем часа. Хайде, елате — обърна се тя към Йожен, който помисли, че сънува, когато се намери в каретата на господин Дьо Нюсенжан до жена му.

— В Пале-Роял — заповяда тя на кочияша. — До „Театър Франсе“.

По пътя баронесата видимо се вълнуваше, отказваше да отговаря на хилядите въпроси на Йожен, който не знаеше какво да мисли за тази безмълвна, упорита, непреодолима съпротива.

„Просто за миг ми се изплъзва“ — казваше си Йожен.

Когато колата спря, баронесата с един поглед прекъсна безумните думи на студента, който бе вън от себе си.

— Обичате ме, нали? — запита тя.

— Да — отвърна той, като криеше обзелата го тревога.

— И няма да помислите нищо лошо за мене, каквото и да поискам от вас, нали?

— Не.

— Готов ли сте да ми се покорявате?

— Сляпо.

— Ходили ли сте някога в игрален дом? — запита тя с треперещ глас.

— Никога.

— Ах, олекна ми. Ще имате щастие. Ето кесията ми — рече тя. — Вземете я! Вътре има сто франка. Това е всичко, което притежава тази щастлива жена. Идете в някой от игралните домове, не зная къде са, но знам, че има на Пале-Роял. Рискувайте стоте франка на една игра, която се нарича рулетка, и загубете всичко или донесете шест хиляди. Когато се върнете, ще ви разкажа мъката си.

— Нямам нищо против, да ме вземат дяволите, ако разбирам нещо от това, което ще правя, но ще ви се подчиня — каза той с радост, породена от следната мисъл: „Тя се компрометира и нищо няма да ми откаже.“

Йожен взема красивата кесия, пита един вехтошар къде е най-близкият игрален дом и изтичва до номер 9. Качва се, оставя шапката си, после влиза и пита къде е рулетката. Редовните играчи го гледат изненадано, докато прислужникът го отвежда пред една дълга маса. Последван от всички зрители, Йожен без стеснение пита къде да постави мизата.

— Ако заложите един луидор върху някое от тези тридесет и шест числа и то излезе, ще получите тридесет и шест луидора — казва му един почтен старец с побелели коси.

Йожен хвърля стоте франка върху числото на своите години — двадесет и едно. Преди да успее да се опомни, чува вик на изненада. Спечелил е, без да подозира.

— Изтеглете си парите — казва му възрастният господин, — с тази система два пъти не се печели.

Йожен взема една лопатка, която старият господин му подава, прибира към себе си три хиляди и шестстотин франка и все така, без да разбира играта, ги слага на червено. Присъстващите го гледат завистливо, като виждат, че продължава да играе. Колелото се завъртва, той пак печели и крупието му хвърля още три хиляди и шестстотин франка.

— Имате вече седем хиляди и двеста франка — шепне му на ухото старият господин. — Мене ако слушате, вървете си. Червеното излиза вече осми път. Ако сте милосърден, ще признаете, че ви давам добър съвет и ще облекчите нищетата на един бивш Наполеонов префект, който се намира в крайна нужда.

Замаян, Растиняк оставя белокосия човек да му вземе десет луидора и слиза със седемте хиляди франка, без да е разбрал нещо от играта, но изумен от щастието си.

— Ето! А сега къде ще ме водите? — запита той госпожа Дьо Нюсенжан, след като вратичката на колата се затвори и й показа парите.

Делфин лудо го прегърна и го целуна силно, но без страст.

— Вие ме спасихте!

Радостни сълзи обляха страните й.

— Всичко ще ви кажа, приятелю. Ще бъдете мой приятел, нали? Във вашите очи аз съм богата, живея в разкош, нищо не ми липсва или поне изглежда, че не ми липсва! Но знайте, че господин Дьо Нюсенжан не ми дава нито стотинка за мене: той плаща всички разноски вкъщи, плаща колите ми, ложите ми; за дрехи ми отпуска недостатъчна сума, умишлено ме държи в тайна бедност. А аз съм горда, не мога да го моля. Няма ли да съм последната отрепка, ако откупвам парите му с цената, на която той иска да ми ги продава? Как се оставих аз, която притежавах осемстотин хиляди франка, да ми отнеме всичко? От гордост, от възмущение. Ние сме толкова млади, толкова неопитни, когато започваме брачен живот! Думите, с които трябваше да искам пари от мъжа си сякаш разкъсваха устата ми. Не смеех. Ядях спестените си пари и тези, които ми даваше баща ми. После затънах в дългове. За мене бракът е най-страшното ми разочарование, просто не мога да ви говоря за това. Достатъчно е да ви кажа, че по-скоро ще се хвърля през прозореца, отколкото да живея в една стая с Нюсенжан. Когато се наложи да му кажа за дълговете си, за купените скъпоценности и други мои прищевки (бяхме свикнали горкият ни баща нищо да не ни отказва), за мене това беше истинско изтезание. Но най-сетне намерих смелост и му казах. Та нали имах собствено богатство? Нюсенжан се разяри, каза, че ще го съсипя, просто ужасни неща! Искаше ми се да потъна в дън земя. Понеже беше взел зестрата ми, той плати, но за в бъдеще ми определи издръжка за личните ми нужди и аз приех, за да имам мира. После пожелах да задоволя честолюбието на едно лице, което вие познавате — каза тя. — Макар да бях измамена от него, недостойно е от моя страна да не призная благородството на характера му. Но както и да е, той подло ме напусна! Мъж, подхвърлил пари на жена, когато тя е била в крайна нужда, никога не бива да я изоставя. Трябва за цял живот да я обича! Вие сте на двадесет и една години и с вашата прекрасна млада и чиста душа питате как може жена да приема пари от мъж. Господи! Но нима не е естествено да делиш всичко с този, на когото дължиш цялото си щастие? Когато двама души са си дали всичко, може ли да се тревожат за една частица от това всичко? Парите добиват значение, когато чувството престане да съществува. Коя от нас предвижда раздялата, докато смята, че е обичана? Вие, мъжете, ни се кълнете във вечна любов, как тогава да правим отделни сметки? Не знаете какво изстрадах днес, когато Нюсенжан направо отказа да ми даде шест хиляди франка, той, който всеки месец дава по толкова на любовницата си, някакво момиче от операта! Исках да се самоубия. Най-безумни мисли ми се въртяха в ума. Стигнах дотам, че завидях на слугинята си за нейната съдба. Да отида да искам от баща си! Безумие! Анастази и аз просто сме го разорили: баща ми би се продал, ако струваше шест хиляди франка. Щях напразно да го хвърля в отчаяние. Вие ме спасихте от срам и смърт, не бях на себе си от мъка. Ах, господине, аз ви дължа това обяснение: държах се с вас неразумно, безумно. Когато вие тръгнахте и изчезнахте от погледа ми, поиска ми се да избягам пеш… Къде? Сама не знаех. Това е животът на половината жени в Париж: външен лукс, жестоки терзания в душата. Познавам клетници, по-нещастни и от мен. А има жени, принудени да карат доставчиците си да им пишат фалшиви сметки. Други стигат дотам, че крадат мъжете си: съпрузите на първите смятат, че кашмирен плат петстотин франка, струва две хиляди, а съпрузите на вторите, че кашмир от две хиляди франка метъра се подарява за петстотин. Срещат се нещастници, които оставят децата си да гладуват, за да си ушият рокля; аз нямам на съвестта си подобни отвратителни измами. Но ето каква е последната ми тревога. Ако някои жени се продават на мъжете си, за да могат да ги командват, аз поне съм свободна! Бих могла да накарам Нюсенжан да ме покрие със злато, но предпочитам да плача, облегнала глава на сърцето на човек, когото мога да уважавам. Ах! Тази вечер господин Дьо Марсе не ще има право да ме гледа като жена, на която е плащал.

Тя захлупи лице в ръцете си, за да не покаже сълзите си пред Йожен, но той повдигна главата й и я загледа: стори му се необикновена.

— Нали е ужасно да се замесват пари в чувствата? Вие не ще можете да ме обичате — каза тя.

Тази смесица от добри чувства, които правят жените толкова възвишени, и прегрешения, които сегашното общество ги кара да вършат, покърти Йожен и той започна да й говори нежни, утешителни думи, гледаше я с възхищение — красива, тъй чистосърдечно непредпазлива в своята мъка.

— Нали това няма да ви послужи като оръжие срещу мене — замоли го тя. — Обещайте ми.

— О, госпожо, не съм способен на такова нещо — отвърна Растиняк.

Тя хвана ръката му и в порив на благодарност мило я притисна до сърцето си.

— Ето че благодарение на вас аз съм отново свободна и весела. Живеех така, сякаш желязна ръка ме стискаше. Сега искам да живея просто, нищо да не харча. Нали ще ме харесвате такава, каквато съм, приятелю? Задръжте това — добави тя, като взе само шест банкноти. — Честно казано, дължа ви още три хиляди франка, защото смятах, че ще делим.

Йожен запротестира като стеснителна девойка. Но баронесата му каза:

— Ще ви считам за неприятел, ако не сте мой съучастник.

Той взе парите:

— Ще ми бъдат резерв, ако започна да губя.

— Ето от такава дума се боях — възкликна пребледняла баронесата. — Ако искате да бъда нещо за вас, закълнете ми се, че вече никога няма да играете. Господи! Аз ви развращавам! Ще умра от мъка!

Бяха стигнали. Контрастът между нейната бедност и разкоша на дома й замая студента, в ушите му отново прозвучаха думите на Вотрен.

— Седнете тук — каза баронесата, когато влязоха в стаята й, и му посочи дивана край камината. — Ще трябва да напиша едно много трудно писмо! Посъветвайте ме!

— Не пишете! — спря я Йожен. — Сложете банкнотите в плик, адресирайте го и го пратете по прислужницата си.

— Та вие сте чудесен! — възкликна тя. — Ах, ето какво значи, господине, човек да е получил добро възпитание! Това е чисто по Босеановски — каза тя с усмивка.

„Прелестна е“ — мислеше Йожен и все повече се влюбваше.

Той огледа стаята, подредена със сластно изящество, като стая на богата куртизанка.

— Харесва ли ви? — попита тя и позвъни на прислужницата си.

— Терез, отнесете лично това на господин Дьо Марсе и го предайте само на него. Ако не го намерите, върнете ми писмото.

На излизане Терез хвърли лукав поглед към Йожен. Беше сложено за обед. Растиняк подаде ръката си на госпожа Дьо Нюсенжан, която го отведе в прелестна трапезария, и той отново видя същия разкош, от който се бе възхитил на трапезата у братовчедка си.

— Когато пеят италианците — каза тя, — ще идвате да обядвате с мене и да ме придружавате.

— Ако продължи така, ще свикна с този приятен живот, а аз съм беден студент и тепърва ще има да си създавам положение.

— И ще си го създадете — каза тя засмяно. — Нали виждате, всичко се урежда. Не очаквах, че мога да бъда толкова щастлива.

В природата на жените е да доказват невъзможното чрез възможното и да отричат очевидностите, позовавайки се на предчувствия. Когато госпожа Дьо Нюсенжан влезе заедно с Растиняк в ложата си в театър „Буфон“, тя изглеждаше толкова доволна и разхубавена, че мнозина си позволиха да подметнат по някое от онези дребни злословия, против които жените са беззащитни и които често утвърждават като истини свободно съчинени измислици за разпътство. Когато човек познава Париж, той не вярва на нищо, което се говори открито, и не говори нищо за онова, което се върши. Йожен бе уловил ръката на баронесата и двамата споделяха с по-леки или по-силни ръкостискания вълненията си от музиката. За тях тази вечер беше опияняваща. Излязоха заедно, госпожа Дьо Нюсенжан настоя да изпрати Йожен до Пон-Ньоф, но през целия път не му позволи да я целуне, след като толкова щедро го бе обсипала с целувки на Пале-Роял. Йожен я укори за тази непоследователност.

— Тогава беше от признателност заради преданост, на каквато не можех да се надявам; сега това би означавало обещание.

— А вие нищо не искате да ми обещаете, неблагодарнице! — разсърди се той.

С нетърпеливо движение, което обикновено пленява влюбения, тя му подаде ръката си да я целуне. Той я пое недоволно, от което баронесата остана възхитена.

— До понеделник на бала! — каза тя.

Йожен продължи пътя си пеш под лунната светлина и изпадна в дълбок размисъл. Той беше едновременно щастлив и недоволен: щастлив от това приключение, чиято вероятна развръзка му обещаваше една от най-красивите и елегантни жени на Париж, предмет на желанието му; доволен, че вижда плановете си за забогатяване преобърнати с главата надолу, и то тъкмо когато бе почувствал какво би означавало осъществяването на смътните мечти, които предната вечер се въртяха в главата му. Неуспехът винаги подчертава силата на нашите въжделения. Колкото повече Йожен вкусваше парижкия живот, толкова по-малко му се искаше да остане неизвестен, беден. Той мачкаше хилядафранковата банкнота в джоба си и измисляше стотици привлекателни доводи, за да си ги присвои. Най-сетне стигна на улица Ньов-Сент-Жьонвиев и когато изкачи стълбата, зърна светлина. Дядо Горио бе оставил вратата си отворена и свещта — запалена, за да не би студентът да забрави да му „разправи за дъщеря му“, както старецът се изразяваше. Йожен нищо не скри от него.

— Как може — провикна се Горио в изблик на отчаяние и ревност, — та те, значи, ме мислят за разорен! А аз имам хиляда и триста франка рента! Господи! Клетото дете, защо не е дошло при мене? Щях да продам рентата си, да взема и от капитала и останалото да си осигуря пожизнена рента. Защо не дойдохте да ми кажете затруднението й, драги съседе? Как сте имали сърце да отидете да рискувате на рулетка нейните нещастни сто франка? Просто душата ми се къса! Това са то зетьовете! О, да ми паднат в ръцете, вратовете им ще извия! Господи! Да плаче! Тя плака, нали?

— Притиснала глава до жилетката ми — рече Йожен.

— О, дайте ми я! — каза дядо Горио. — Как! Върху нея има сълзи на моята дъщеря, на моята мила Делфин, която никога не плачеше като дете. О, ще ви купя друга, не я носете, оставете ми я. Според брачния договор тя трябва да разполага с имуществото си. Аха, още утре ще отида при Дервил, адвоката, още утре ще отида. Ще изискам парите й да бъдат вложени в банка. Знам аз закона, стар вълк съм, ще им покажа, че още имам зъби.

— Вземете, татко, това са хилядата франка, който тя настоя да ми даде от нашата печалба. Запазете ги за нея, в жилетката.

Горио погледна Йожен и улови ръката му — върху нея капна една сълза.

— Вие ще успеете в живота — му каза старецът. — Бог е справедлив, да знаете. Разбирам аз от чест и мога да ви уверя, че малко хора има като вас. Значи, и вие искате да сте мое мило дете, така ли? Хайде, вървете да спите. Вие можете да спите, още не сте баща. Тя е плакала и аз чак сега научавам, а съм си ял спокойно като глупак, докато тя е страдала; аз, който бих продал Отца, Сина и Светаго Духа, за да им спестя една сълза, и на двете!

„Ей богу — рече си Йожен, като си лягаше, — мисля, че през целия си живот ще бъда честен. Приятно е човек да следва съветите на съвестта си.“

Може би само онези, които вярват в Бога, правят добрини тайно, а Йожен вярваше в Бога. На другия ден, когато дойде времето за бала, Йожен отиде у Дьо Босеан и тя го заведе да го представи на херцогиня Дьо Кариляно. Съпругата на маршала го прие донемайкъде любезно. У нея той завари госпожа Дьо Нюсенжан. Делфин се бе облякла така, че да се понрави на всички, за да се хареса още повече на Йожен, и нетърпеливо очакваше той да я погледне, като си въобразяваше, че не издава нетърпението си. За мъж, способен да отгатва женските вълнения, такива мигове са пълни с прелест. Кой ли не е карал другия да чака одобрението му, не е таил радостта си от желанието да подразни, не е търсил признание в тревогата, която причинява, не се е радвал на страховете, които ще разпръсне с една усмивка? На това празненство студентът изведнъж успя да схване значението на своето положение и разбра, че той представлява нещо във висшето общество, понеже е признат братовчед на госпожа Дьо Босеан. Завоюването на госпожа баронеса Дьо Нюсенжан, което вече му приписваха, до такава степен го изтъкваше сред другите, че всички млади мъже му хвърляха завистливи погледи; когато долови някои от тези погледи, той за пръв път изпита радостната тръпка на суетата. Той минаваше от салон в салон, от група на група и чуваше как говорят за щастието му. Всички жени му предсказваха успех. От страх да не го загуби, Делфин му обеща, че вечерта ще му подари целувката, която предишната вечер толкова упорито му бе откачала. На този бал Растиняк получи много покани. Братовчедка му го представи на няколко жени, които особено държаха на елегантността и чиито домове минаваха за приятни. Той навлизаше в най-издигнатото и прекрасно парижко общество. Така че този бал имаше очарованието на блестящ дебют и Йожен не го забрави до стари години така, както момичетата си спомнят за бала, на който са имали успех. На другия ден, когато на закуска Йожен разказа на дядо Горио пред пансионерите за своите успехи, Вотрен се усмихна сатанински.

— И вие си мислите — възкликна той с жестоката си логика, — че един светски мъж може да живее на улица Ньов-Сент-Жьонвиев в „Дома Воке“, който без съмнение е напълно порядъчен във всяко отношение, но не е „фасонлия“? Солиден е, с прекрасна, изобилна трапеза, горд е, че временно е станал резиденция на един Растиняк, но, така или иначе, той се намира на улица Ньов-Сент-Жьонвиев, няма понятие от разкош, защото е чисто „патриархалорама“. Млади приятелю — продължи Вотрен бащински насмешливо, — ако искате да се представите както трябва в Париж, ви са необходими три коня, кабриолет за сутрин и карета за вечер, всичко девет хиляди за коли. Ще бъдете недостоен за съдбата си, ако харчите по-малко от три хиляди у шивача, шестстотин франка за парфюми, триста франка за обуща, триста франка за шапки. Що се отнася до перачката ви, тя ще ви струва хиляда франка. Модните младежи не могат да не отдават голямо значение на бельото си, та нали тази част от тоалета им най-често е на показ? Любовта и църквата изискват богато покрити олтари. Станаха, значи, четиринадесет хиляди. Не ви говоря за парите, които ще ви трябват за хазарт, за басове, за подаръци; не може да не смятате още две хиляди за джобни пари. Водил съм такъв живот, знам колко се харчи… Прибавете към тези разноски от първа необходимост шест хиляди за ядене и хиляда за подслон. Смело, чадо мое, или ще трябва да се бръкнем за двадесет и пет хилядарки годишно, или ще изпаднем в тинята, хората ще се подиграват с нас и бъдещето ни, успехите ни, любовниците ни отиват по дяволите! Забравих прислужника и момчето за поръчки! Та нима Кристоф ще разнася любовните ви писъмца? Нима ще пишете на листовете, с които си служите сега? Все едно да се самоубиете. Вярвайте на един стар човек, с голям опит! — продължи той „ринфорцандо“ с басовия си глас. — Или се пренесете в някоя добродетелна мансарда и се венчайте с науката, или поемете по другия път.

Вотрен намигна на Йожен и след това посочи с очи госпожица Тайфер, сякаш за да напомни и обобщи съблазнителите предложения, които бе посял в сърцето на студента, за да го поквари.

Изминаха много дни, през които Растиняк води най-разгулен живот. Почти всеки ден обядваше с госпожа Дьо Нюсенжан, навсякъде я придружаваше. Прибираше се в три-четири часа сутрин, ставаше в дванадесет, приготвяше се и когато денят беше слънчев, отиваше с Делфин на разходка в Булонската гора, пилееше времето си, без да мисли за цената му, и поглъщаше всички уроци, всички съблазни на разкоша с пламенността и нетърпението на цветопъпка на женско финиково дърво, когато очаква оплодителния прашец на своя брак. Играеше на едро, на едро губеше или печелеше и накрая свикна с безпорядъчния живот на парижката младеж. От първите си печалби върна хилядата и петстотин франка на майка си и сестрите си и им изпрати хубави подаръци. Макар да бе предизвестил, че ще напусне „Дома Воке“, към края на януари още живееше там и не знаеше как да си отиде. Почти всички младежи следват едно привидно необяснимо правило, чиято причина се корени в самата им младост, в особения устрем, с който се нахвърлят на удоволствията: богати или бедни, те никога нямат пари за житейските нужди, а винаги намират за задоволяване на прищевките си. Щедри, що се отнася до всичко, което може да се получи на кредит, те са скъперници, щом стане дума за незабавно плащане, и сякаш си отмъщават за това, че пилеейки, не получават всичко, което биха могли да имат. Просто казано, студентите много повече се грижат за шапките, отколкото за фрака си, защото поради огромните си печалби шивачът работи на кредит, докато шапкарят, поради дребните суми, с които борави, е неподатлив на преговори. Макар младежът, седнал на балкона в театъра, да излага пред лорнетите на красивите дами замайващи жилетки, не е сигурно, че има чорапи: галантеристът е също една от язвите за кесията му. До такова положение бе стигнал и Растиняк. Винаги празна за госпожа Воке, винаги пълна за изискванията на суетата, кесията му имаше приливи и отливи, които не му позволяваха да плаща за всекидневните си нужди. А нали трябваше, за да напусне вонящия отвратителен пансион, където претенциите му бяха подложени на непрекъснато унижение, да заплати за един месец на хазайката си и да купи мебели за апартамента си на денди? Но това все се оказваше невъзможно. За да си осигури пари за игра, Растиняк се бе научил да взема от бижутера часовници и златни верижки (които после скъпо плащаше от печалбите си) и да ги занася в заложната къща (тази мрачна и дискретна приятелка на младежта), но цялата му изобретателност сякаш се изпаряваше, когато ставаше въпрос да плати храната и жилището си или да си купи оръдията, необходими, за да оползотвори възможностите, които предлага светският живот. Да се занимава с грубото всекидневие, да прави дългове за и без това задоволени нужди, вече не го привличаше. Както повечето хора, увлечени в такъв разпилян живот, той чакаше последния миг, за да изплати дългове, които в очите на еснафа са свещени. Впрочем нали и Мирабо плащал сметката за хляба си само когато се появявала под драконовата форма на полица. По това време Растиняк бе свършил парите си и бе затънал в дългове. Започваше да разбира, че ще му бъде невъзможно да продължи да води този живот, ако няма постоянни доходи. Но макар да стенеше от бодливите обиди, неизбежни при неговото несигурно положение, той не се чувстваше в състояние да се откаже от необикновените радости на този живот и искаше на всяка цена да го продължи. Щастливата случайност, на която разчиташе, за да забогатее, ставаше химерична, а реалните препятствия растяха. След като узна семейните тайни на господин и госпожа Дьо Нюсенжан, той разбра, че за да превърне любовта в средство за забогатяване, трябва да изпие до дъно чашата на позора и да се откаже от благородните идеи, които са извинение за грешките на младостта. Разяждан от всички червеи на угризението, той външно водеше блестящ живот и скъпо изкупваше мимолетните му удоволствия с постоянни тревоги; но като Разсеяния от Лабрюйер се валяше в тинята и все още мърсеше само дрехите си.

— Значи, убихме мандарина, а? — рече му един ден Бианшон, докато ставаха от трапезата.

— Още не — отвърна Йожен, — но е вече на легло.

Студентът по медицина взе тези думи за шега, а те не бяха шега. Йожен, който от дълго време за пръв път обядваше в пансиона, изглеждаше умислен.

Вместо да излезе след десерта, той остана в трапезарията и седна до госпожица Тайфер, като от време на време й хвърляше проникновени погледи. Неколцина пансионери още седяха на трапезата и ядяха орехи, други се разхождаха и продължаваха започнати разговори. Както обикновено всеки си отиваше, когато му хрумне, според това доколко го интересуваха разговорите или колко лошо бе храносмилането му. Зимно време трапезарията рядко опустяваше преди осем часа, когато четирите жени оставаха сами и си отмъщаваха за мълчанието, наложено им от мъжкото общество. Забелязал загрижеността на Растиняк, Вотрен остана в трапезарията, макар че уж бързаше да излезе, и заставаше все така, че младежът да не го вижда, а да мисли, че си е отишъл. После, вместо да си тръгне с пансионерите, които се оттеглиха последни, той тайно се настани в салона. Бе прозрял в душата на студента и очакваше решителен прелом. И наистина Йожен се намираше в критично положение, каквото навярно мнозина млади хора познават. Любеща или кокетираща, госпожа Дьо Нюсенжан го бе накарала да мине през всички тревоги на истинската страст, бе приложила по отношение на него цялата парижка женска дипломация. След като се бе компрометирала в обществото, за да задържи при себе си братовчеда на госпожа Дьо Босеан, тя се колебаеше да му даде правата, с който външно той се ползваше. От един месец тя така разпалваше страстите на Йожен, че най-сетне засегна и сърцето му. През първите моменти на връзката им студентът бе сметнал, че той има надмощие, но сега по-силна беше госпожа Дьо Нюсенжан благодарение на умението си да задвижва всички чувства, и добри, и лоши, у двете или трите отделни личности, които съществуваха у Йожен, както и у всеки друг младеж в Париж. Съзнателно ли правеше тя това? Не. Жените винаги са искрени дори когато най-много се преструват, защото следват някакъв естествен инстинкт. Може би след като се бе оставила във властта на младежа и бе проявила към него толкова силна обич, Делфин сега се подчиняваше на някакво чувство на достойнство, което я караше или окончателно да прекрати отстъпките си, или да отлага. За парижанката е толкова естествено в самия миг, когато се почувства увлечена от страстта, да се поколебае пред падението, да изпитва сърцето на този, комуто ще повери бъдещето си! Всички надежди на госпожа Дьо Нюсенжан бяха вече измамени веднъж, неотдавна един млад егоист се бе подиграл с чувствата й. Тя беше съвсем права, като проявяваше недоверие. Може би бе забелязала в държането на Йожен, прекалено самоуверен след бързия си успех, някакво подценяване по отношение на нея, породено от странното стечение на обстоятелствата. Тя вероятно желаеше, от една страна, да се понрави на мъж на неговата възраст, а, от друга — чрез него да си възвърне самоуважението, след като толкова дълго време бе унижавана от този, който я бе изоставил. Не искаше Йожен да я смята за леснодостъпна тъкмо защото той знаеше, че преди е принадлежала на Дьо Марсе. Накратко, след като бе понасяла унизителните капризи на едно истинско чудовище, на един млад развратник, тя изпитваше такава сладост да се разхожда из цъфтящите области на любовта, че вероятно бе очарована да се любува на тези кътчета, дълго да се вслушва в трепетите на чувствата, да я гали целомъдрен ветрец. Истинската любов плащаше заради покварената. За жалост такива недоразумения често ще се срещат, докато мъжете не разберат колко цветя покосяват в душата на младата жена първите измами, на който тя се натъква. Каквито и да бяха съображенията на Делфин, тя си играеше с Растиняк и си играеше с удоволствие, вероятно защото знаеше, че той е влюбен в нея и бе сигурна, че ще сложи край на мъките му, когато царствената й женска воля благоволи да стори това. От честолюбие Йожен не желаеше първата му битка да завърши с поражение и упорито продължаваше преследването си като ловец, който на всяка цена иска да убие яребица в деня на свети Юбер. Тревогите, нараненото му честолюбие, отчаянията му, независимо дали бяха истински, или не, все повече го привързваха към тази жена. Цял Париж му приписваше връзка с госпожа Дьо Нюсенжан, с която той не беше по-близък, отколкото първия ден на тяхната среща. Понеже още не знаеше, че понякога кокетирането на жената дава много по-големи радости, отколкото нейната любов доставя удоволствие, той изпадаше в глупав гняв. Времето, през което жената се бореше с любовта си, предлагаше на Растиняк своите ранни плодове: за него те бяха и зеленички, и киселки, и сладостни, но и скъпо му струваха. Понякога, когато си дадеше сметка, че е без стотинка, без бъдеще, въпреки гласа на съвестта си той се сещаше за богатите възможности при един брак с госпожица Тайфер, за който Вотрен му бе доказал, че е осъществим. А сега той се намираше тъкмо в момент, когато бедността му толкова го тревожеше, че неволно почти отстъпи пред интригите на страшния сфинкс, чиито погледи често го хипнотизираха. След като Поаре и госпожица Мишоно се качиха в стаите си, Растиняк помисли, че са останали само госпожа Воке и госпожа Кутюр, които дремеха край печката и си плетяха вълнени ръкави, и погледна госпожица Тайфер толкова нежно, че тя сведе очи.

— Тревоги ли имате, господин Йожен? — запита Викторин след малко.

— Кой човек няма тревоги? — отвърна Растиняк. — Ако ние, младежите, сме сигурни, че някой ни обича истински, предано, така че да ни се отплати за жертвите, които винаги сме готови да направим, може би никога не бихме се измъчвали.

Вместо отговор госпожица Тайфер му хвърли поглед, който не остави съмнение в нейните чувства.

— Вие, госпожице, днес смятате, че сте сигурна в чувствата си. Но уверени ли сте, че утре няма да се промените?

По устните на горкото момиче се плъзна усмивка като лъч, избликнал от душата й, и така освети цялото й лице, че Йожен се уплаши, задето е предизвикал толкова силно вълнение.

— Какво, нима ако утре бъдете богата и щастлива, ако огромно състояние ви падне от небето, ще продължите да обичате някой беден младеж, който ви се е понравил през дните на оскъдица?

Тя мило кимна с глава.

— Някой много нещастен младеж?

Ново кимване.

— Какви глупости си говорите вие, двамата? — намеси се госпожа Воке.

— Оставете ни, ние се разбираме — отвърна Йожен.

— Значи, господин рицарят Йожен дьо Растиняк и госпожица Викторин Тайфер ще си дадат дума да се оженят, така ли? — обади се Вотрен с дебелия си глас, като изведнъж се появи на вратата на трапезарията.

— Ах! Уплашихте ме! — казаха едновременно госпожа Кутюр и госпожа Воке.

— Бих могъл да направя и по-лош избор — засмя се Йожен, у когото гласът на Вотрен предизвика най-ужасното сътресение, което някога бе преживял.

— Оставете тези лоши шеги, господа! — рече госпожа Кутюр. — Да си вървим, моето момиче.

Госпожа Воке последва двете пансионерки, за да спести свещта и огъня, като прекара вечерта у тях. Йожен остана сам лице с лице с Вотрен.

— Знаех си, че ще стигнете дотам — каза му Вотрен съвсем хладнокръвно. — Но слушайте, и аз имам не по-малко съвест от другите. Не вземайте решение веднага, вие като че ли не сте на себе си. Имате дългове. Не искам страстта, отчаянието, а разумът да ви накара да се обърнете към мене. Може би ви трябват три хиляди франка? Ето, да ви дам ли?

И демонът-изкусител измъкна от джоба ей портфейл и извади три банкноти, които размаха пред очите на студента. Йожен се намираше в ужасно положение. Той дължеше срещу честна дума на маркиз Д’Ажуда и на граф Дьо Трай сто луидора, които бе загубил на комар. Но не разполагаше с такава сума и не смееше да отиде да прекара вечерта у госпожа Дьо Ресто, където го очакваха. Щяха да се съберат без официалности, на сладкиши и чай, но на такива приеми човек можеше да загуби и шест хиляди на вист.

— Господине — рече Йожен, като с мъка прикриваше конвулсивния трепет, който го обзе, — след това, което ми казахте, трябва да ви е ясно, че ми е невъзможно да бъда ваш длъжник.

— Чудесно, щеше да ми стане мъчно, ако бяхте ми отговорили другояче — съгласи се изкусителят. — Вие сте красив, деликатен младеж, горд като лъв и нежен като девойка. Ще бъдете прекрасна плячка за дявола. Обичам тоя род младежи. Още два-три разговора върху висшата политика и вие ще започнете да виждате света такъв, какъвто е. Достатъчно е да изиграва по някоя и друга добродетелна сценка и възвишеният човек задоволява всичките си прищевки под бурните ръкопляскания на глупците в залата. Още няколко дни и вие ще бъдете наш човек. Ах, само да искате да станете мой ученик, ще ви осигуря пълен успех! Преди още да изразите някакво желание, и то веднага ще бъде изпълнено; каквото щете — почести, богатство, жени. За вас ще превърнем цялата цивилизация в амброзия. Ще ни бъдете галенето дете, нашият Вениамин, до един с радост ще умрем за вас. Всяко препятствие по пътя ви ще бъде сринато. Ако вие все още имате някакви задръжки, мене пък за злодей ли ме мислите? Е, добре, един човек, който е бил толкова честен, колкото си мислите и вие, че сте още, господин Дьо Тюрен[11], без да смята, че се компрометира, е правил сделчици с разбойници. Вие не желаете да бъдете мой длъжник, така ли? Голяма работа — усмихна се Вотрен. — Вземете тази дрипа — рече той, като извади един обгербван лист — и пишете: „Полица за сума от три хиляди и петстотин франка, платими за една година.“ И сложете датата! Лихвата е достатъчно голяма, за да премахне всичките ви угризения, можете да ме наречете евреин и да считате, че не ми дължите никаква благодарност. Позволявам ви днес още да ме презирате, но съм сигурен, че по-нататък ще ме обикнете. У мене ще откриете огромни бездни, широки, сгъстени чувства, които глупците наричат пороци; но никога няма да ме видите подъл или неблагодарен. С една дума, аз не съм нито пионка, нито офицер, а топ, момчето ми.

— Но що за човек сте вие? — възкликна Йожен. — Сякаш сте създаден да ме мъчите.

— Е, не, просто съм добряк, който е готов да се изкаля, за да бъдете вие защитен от калта до края на живота си. Питате се навярно какъв е смисълът на тази моя преданост. Добре, някой ден съвсем спокойно ще ви го кажа на ухото. Най-напред ви изненадах, като ви показах машинката на обществото и нейните двигатели; но първият ви ужас ще мине като на новобранец в бой и ще свикнете с мисълта да гледате на хората като на войници, решени да умрат заради онези, които сами се коронясват за крале. Времената много се промениха. Едно време човек казваше на някой смелчага: „Ето ви триста франка, убийте ми господин еди-кой си“ и спокойно отиваше да вечеря, след като е изпратил за нищо-нещо някого на оня свят. Днес аз ви предлагам да ви дам порядъчно богатство само срещу едно кимване, което не ви компрометира, а вие се колебаете. Изроди се нашият век.

Йожен подписа полицата и я размени срещу банкнотите.

— Добре, сега да поговорим разумно — продължи Вотрен. — До няколко месеца аз искам да замина оттук, ще отида в Америка да садя тютюн. Ще ви изпращам пури като за приятел. Ако забогатея, ще ви помагам. Ако нямам деца (което е вероятно, не държа отново да се пресаждам тук чрез някоя издънка), ще ви завещая богатството си. Не е ли това доказателство за истинско приятелство? Както и да е, аз ви обичам. Имам слабост да се жертвам за другите. Правил съм го. Разбирате ли, мое момче, аз живея в по-висока сфера, отколкото другите хора. Считам действията за средства и гледам само целта. Какво е един човек за мене? Ей толкова! — каза той и щракна с нокътя на палеца по зъбите си. — Един човек е всичко или нищо. Той е по-малко от нищо, когато се нарича Поаре; можеш да го смажеш като дървеница, защото е плосък и вони. Но човек, който прилича на вас, е бог: това вече не е машина, покрита с кожа, а театър, на чиято сцена се разиграват най-прекрасни чувства, а аз живея само чрез чувствата. Нима чувството не е като свят, изразен в една мисъл? Вижте дядо Горио: за него двете му дъщери са цялата вселена, те са нишката, която го движи сред живота. Е, добре, аз доста съм се ровил в живота и за мене има само едно истинско чувство — приятелството между мъже. Пиер и Жафиер — това е моят идеал. Знам наизуст „Спасената Венеция“. Мислите ли, че често се среща такъв юначага, който ако някой му каже: „Ела да погребем един труп!“, веднага хуква, без дума да продума, без да чете назидания? А аз съм вършил това. Не бих говорил така пред всекиго. Но вие сте човек от по-висока класа, всичко може да ви се каже, вие всичко можете да разберете. Няма дълго да шляпате из блатата, пълни с гадове като тия, които ни заобикалят тук. Така, свърших. Вие ще се ожените. Хайде да си изпробваме шпагите. Моята е желязна и никога не се огъва, хе, хе!

Вотрен бързо излезе. Не искаше да чуе отрицателния отговор на студента, не искаше той да се чувства неудобно. Изглежда, познаваше същността на тези дребни упорства, на тези борби, с които мъжете се кичат, за да могат да оправдаят пред себе си осъдителните си постъпки.

„Да прави, каквото ще! Аз в никакъв случай няма да се оженя за госпожица Тайфер!“ — каза си Йожен.

След като премина вътрешната му треска, предизвикана от самата мисъл за споразумение с този човек, от когото се ужасяваше, но който израстваше в очите му поради самия цинизъм на идеите си и смелостта, с която сриваше обществото, Растиняк се облече, прати за кола и отиде у госпожа Дьо Ресто. От няколко дена тази жена бе станала двойно по-внимателна към младежа, който на всяка стъпка жънеше успехи в самото сърце на висшето общество и имаше изгледи един ден да придобие опасно влияние. Той се издължи на господата Дьо Трай и Д’Ажуда, игра част от нощта на вист и си възвърна колкото бе загубил. Суеверен като по-голяма част от хората, които са повече или по-малко фаталисти, защото тепърва ще си пробиват път, той реши, че късметът му е награда от провидението за упоритостта му да върви по правия път. На другата сутрин побърза да запита Вотрен дали полицата му е още у него. След като мъжът му даде положителен отговор, той му върна трите хиляди франка, като не скри доста естественото си задоволство.

— Всичко е наред — каза Вотрен.

— Само че аз не съм ваш съучастник — отвърна Йожен.

— Знам, знам — прекъсна го Вотрен. — Още вършите детинщини. Спирате на вратата заради дреболиите.

Бележки

[1] … между улиците Сен-Жак и Сен-Пер тоест Латинския квартал, където са се намирали повечето учебни заведения.

[2] Мюра — маршал, зет на Наполеон, който го прави крал на Неапол. Бил свален и екзекутиран след падането на императора.

[3] … става крал на Швеция… — става дума за Жан Бернадот, маршал на Франция, осиновен от шведския крал Карл XIII и коронясан през 1818 за крал на Швеция под името Карл XIV. Роден в По, Южна Франция.

[4] Сен-Клу — градче кран Париж, където Сена била преградена с мрежи, за да задържат труповете на удавниците.

[5] КР — каторжна работа.

[6] Вилел вместо Манюел — Вилел е бил лидер на крайните роялисти, а Манюел — противник на монархията.

[7] Ergo (лат.) — следователно.

[8] … принца… — става въпрос за Талейран.

[9] Кювие — известен френски природоизследовател с голям принос в развитието на сравнителната анатомия и палеонтологията.

[10] Малкият замък — тесен кръг от приближени на-краля.

[11] Тюрен — голям френски пълководец от XVII в.