Юрий Олеша
Тримата шишковци (10)

Глава X
Менажерията

В два часа повикаха наследника Тутти в класната стая. Този час той имаше урок. Суок остана сама.

Никой, разбира се, не подозираше, че Суок е живо момиче. По всяка вероятност истинската кукла на наследника Тутти, която се намираше сега във властта на учителя по танци Раздватрис, се държеше с не по-малка непринуденост. Сигурно някой много изкусен майстор беше направил оная кукла. Наистина тя не ядеше сладкиши. Но може би наследникът Тутти беше прав. Може би действително тя чисто и просто е нямала апетит.

И тъй Суок остана сама.

Положението й беше затруднително.

Огромен дворец, бърканица от входове, галерии, стълбища.

Страшни гвардейци, непознати сурови хора с разноцветни перуки, тишина и блясък.

На нея не обръщаха внимание.

Тя стоеше в спалнята на наследника, до прозореца.

„Трябва да си изработя план за действие — реши тя. — Желязната клетка с оръжейния майстор Просперо се намира в менажерията на наследника Тутти. Аз трябва да проникна в менажерията.“

Вие вече знаете, че на наследника не показваха живи деца. Никога, дори в затворена карета, не бяха го водили в града. Той растеше в двореца. Учеха го на науки, четяха му книги за жестоки царе и пълководци. На хората, които го заобикаляха, бе забранено да се усмихват. Всичките му възпитатели и учители бяха мършави високи старци с плътно стиснати устни и скули с барутен цвят. Освен това те страдаха от недобро храносмилане. А при такава болест на човек не му се усмихва.

Наследникът Тутти никога не чуваше весел звънлив смях. Понякога само до него долиташе кикотът на някой пиян саламджия или на шишковците, които гощаваха своите не по-малко шишкави гости. Но мигар това може да се нарече смях! Това беше ужасен рев, от който на човек му става не весело, а страшно.

Усмихваше се само куклата. Но усмивката на куклата не се струваше на шишковците опасна. Освен това куклата мълчеше. Тя не би могла да разкаже на наследника за много неща, които дворцовият парк и стражата с барабаните при железните мостове скриваха от него. И затова той не знаеше нищо за народа, за сиромашията, за гладните деца, за фабриките, рудниците, затворите, за селяните, за това, че богаташите карат бедняците да се трудят и обсебват всичко, направено от мършавите ръце на бедняците.

Тримата шишковци искаха да възпитат зъл, жесток наследник. Лишили го бяха от обществото на деца и бяха му уредили менажерия.

„Нека гледа зверовете — решиха те. — Ето той има мъртва, бездушна кукла, и ето сега ще има зли зверове. Нека вижда как хранят тигрите със сурово месо и как боата гълта жив заек. Нека слуша гласовете на хищните зверове и гледа в техните червени дяволски зеници. Тогава ще се научи да бъде жесток.“

Но работите се стекоха не така, както искаха шишковците.

Наследникът Тутти се учеше прилежно, слушаше страшните летописи за герои и царе, гледаше с омраза пъпчивите носове на възпитателите си, но не ставаше жесток.

Общуването с куклата той обикна повече от обществото на зверовете.

Разбира се, вие можете да кажете, че за едно дванадесетгодишно момче е срамно да се забавлява с кукли. В тази възраст мнозина биха предпочели да ходят на лов за тигри. Но тук имаше една причина, която ще стане ясна, когато му дойде времето.

Да се върнем към Суок.

Тя реши да дочака вечерта. И наистина една кукла, която се скита посред бял ден самотна из двореца, би могла да събуди подозрение.

След уроците те пак се срещнаха.

— Знаеш ли — рече Суок, — когато лежах болна при доктор Гаспар, присъни ми се странен сън. Сънувах, че от кукла съм се превърнала в живо момиче… И като че съм циркова артистка. Аз живеех в панаирски фургон с други актьори. Циркът пътуваше от място на място, спираше се по панаирите, на големите площади и уреждаше представления. Аз ходех по въже, танцувах, умеех да правя трудни акробатически номера, играех разни роли в пантомимите…

Наследникът я слушаше с широко разтворени очи.

— Ние бяхме много бедни. Много често не обядвахме… Имахме голям бял кон. Наричаха го Анра. Аз яздех върху него и жонглирах, изправена на широкото седло, покрито с прокъсан жълт атлаз. И конят умря, защото цял месец ние имахме много малко пари, за да го храним добре…

— Бедни ли сте били? — запита Тутти. — Не разбирам. Защо сте били бедни?

— Ние играехме пред сиромаси. Сиромасите ни хвърляха дребни бакърени пари, а понякога след представлението шапката, с която клоунът Август обхождаше зрителите, оставаше съвсем празна.

Наследникът Тутти не разбираше нищо.

И Суок му разказваше, дорде не настъпи вечерта. Тя говореше за суровия сиромашки живот, за големия град, за знатната старица, която искала да я набие, за живите деца, срещу които богаташите насъскат кучетата си, за гимнастика Тибул и оръжейния майстор Просперо, за това, че работниците, миньорите, моряците искат да унищожат властта на богаташите и шишковците.

Най-много говореше тя за цирка. Постепенно се увлече и забрави, че разказва сън.

— Аз много отдавна живея в театрото на чичо Бризак. Дори не помня откога зная да танцувам, да яздя и да се въртя на трапеците. Ах, на какви чудесни неща съм се научила! — Тя плесна с ръце. — Ето например миналата неделя ние играехме в пристанището. Аз свирех валс с кайсиеви костилки?

— Как с кайсиеви костилки?

— Ах, ти не знаеш! Мигар не си виждал свирка, направена от кайсиева костилка? Това е много просто. Аз събрах дванадесет костилки и направих от тях свирки. На, търках, търках о камъка, докато не се получи дупчица.

— Колко интересно!…

— Можеш да свиркаш валс не само с дванадесет костилки. Аз знам да свиря и с ключе…

— С ключе! Как? Покажи. Аз имам чудно ключе…

Като каза това, наследникът Тутти разкопча яката на куртката си и свали от врата си тънко синджирче, на което се люлееше мъничък бял ключ.

— Ето!

— Защо го криеш на гърдите си? — попита Суок.

— Канцлерът ми даде този ключ. Този ключ е от една клетка в моята менажерия.

— Та ти у себе си ли криеш ключовете от всички клетки?

— Не. Но казаха ми, че той е най-важният ключ. Аз трябва да го пазя…

Суок показа на наследника своето изкуство. Тя изсвири една чудна песенчица, като държеше ключа нагоре с дупчицата до свитите си устни.

Наследникът изпадна в такъв възторг, че дори забрави за ключа, който му бяха поръчали да пази. Ключът остана у Суок. — Тя машинално го пъхна в дантеления си розов джоб.

Настана вечер.

За куклата приготвиха особена стая до спалнята на наследника Тутти.

Наследникът Тутти спеше и виждаше насън чудни неща: смешни маски с големи носове; човек, който носеше върху голия си жълт гръб огромен, гладко одялан камък, и шишко, който удряше този човек с черен бич; окъсано момче, което ядеше картоф, и знатна старица в дантели, която яздеше на бял кон и свиркаше някакъв противен валс с помощта на дванадесет кайсиеви костилки.

А в това време на съвсем друго място, далеч от тази мъничка спалня, в един от краищата на дворцовия парк ставаше следното. Да не сте помислили, че нещо особено ставаше. Не само на наследника Тутти тази нощ се присънваха чудни сънища. Сън, който заслужава почуда, се присъни също и на гвардееца, заспал на караул пред входа в менажерията на наследника Тутти.

Той седеше на едно каменно стълбче, опрял гръб на решетката, и сладко дремеше. Сабята му в широка блестяща ножница лежеше между коленете му. Пистолетът му много мирно стърчеше иззад копринения черен шарф на хълбока му. До него върху пясъка беше сложен решетчест фенер, който осветяваше ботушите на гвардееца и една дълга гъсеница, паднала от листака точно на ръкава му.

Картината изглеждаше напълно мирна.

И така караулният спеше и виждаше необикновен сън. Присъни му се, че до него се приближава куклата на наследника Тутти. Тя беше досущ както днес сутринта, когато я донесе доктор Гаспар Арнери: същата розова рокля, панделки, дантели, златни пулчета. Само че сега в съня тя изглеждаше живо момиче. Свободно се движеше, озърташе се околовръст, прокрадваше се и трепваше и притискаше пръст на устни.

Фенерът осветяваше цялата й мъничка фигурка.

Гвардеецът дори се усмихваше насън.

После той въздъхна и седна по-удобно, облегнал рамо на решетката и забил нос в желязната роза, преплетена в украсата на решетката.

Тогава Суок, като видя, че караулният спи, взе фенера и на пръсти предпазливо влезе зад оградата.

Гвардеецът хъркаше и му се струваше в съня, че в менажерията реват тигрите.

Всъщност в менажерията беше тихо. Зверовете спяха.

Фенерът озаряваше малко пространство. Суок пристъпваше бавно, загледана в тъмното. За щастие нощта не беше тъмна. Осветяваха я звездите и светлината от накачените в парка фенери, която до това отдалечено място достигаше през върховете на дърветата и постройките.

От оградата момичето мина по една къса алея между ниски шубраки, покрити с някакви бели цветове.

После отведнъж тя усети миризма на зверове. Тая миризма й беше позната: веднъж заедно с техния фургон пътуваше укротител с три лъва и един улмски дог.

Суок излезе на една открита площадка. Наоколо нещо чернееше, като че се издигаха малки къщички.

— Клетките — прошепна Суок.

Сърцето й биеше силно.

Тя не се страхуваше от зверовете, защото хората, които играят в цирка, изобщо не са страхливи. Тя се боеше само да не се събуди някой звяр от нейните стъпки и светлината на фенера, да изръмжи и да събуди караулния.

Тя се приближи до клетката.

„Къде ли е Просперо?“ — вълнуваше се тя.

Издигаше нагоре фенера и надничаше в клетките. Всичко беше неподвижно и тихо. Светлината на фенера се разбиваше в пръчките на клетките и падаше в неравни късове по телата на заспалите зад тези пръчки…

Тя виждаше космати дебели уши, понякога изпружена лапа, понякога шарен гръб. Орлите спяха, разперили криле, и приличаха на старинни гербове. В дълбочината на някои клетки се чернееха някакви неразбираеми грамади.

В един кафез зад тънка сребърна решетка бяха кацнали върху пръчки на различна височина папагали. И когато Суок се спря пред тази клетка, стори й се, че един от тях, който беше кацнал най-близо до решетката, стар, с дълга червена брада, отвори едното си око и я изгледа. А окото му приличаше на пълна семка от лимон.

Нещо повече — той бързо затвори това око, сякаш се престори на заспал. И заедно с това на Суок се стори, че той се усмихва в червената си брада.

„Аз съм просто глупава“ — успокои се Суок. Ала я достраша.

Непрекъснато ту тук, ту там сред тишината нещо изцъркваше, изпращяваше, изпискваше.

Опитайте се нощем да влезете в конюшня или се прислушайте в курника: ще ви порази тишината и заедно с това вие ще чуете твърде много мънички звукове — ту замахнато крило, ту мляскане, ту пращенето на пръта, на който спят кокошките, ту тъничък глас, избликнал като капчица от гърлото на спящата птица.

„Къде ли е Просперо? — отново помисли Суок, но вече с по-голяма тревога. — Ами ако са го екзекутирали днес и в неговата клетка са турили орел?“

И в тоя миг от тъмнината нечий пресипнал глас рече:

— Суок!

И тозчас тя чу тежко и зачестено дишане и още някакви звуци, сякаш скимтеше голямо болно куче.

— Ах! — извика Суок.

Тя замахна с фенера на онази страна, откъдето я повикаха. Там горяха две червеникави пламъчета. Голямо черно същество стоеше в клетката, хванато за пръчките и притиснало глава до тях.

— Просперо! — тихо рече Суок.

И в една секунда през ума й минаха цял рояк мисли.

„Защо е толкова страшен? Обрасъл е с козина като мечка. В очите му има червени искри. Той има дълги, закривени нокти. Той няма дрехи. Това не е човек, а горила.“

Суок беше готова да заплаче.

— Най-сетне дойде, Суок — каза странното същество — Знаех, че ще те видя.

— Здравей. Аз дойдох да те освободя — промълви Суок с трепнал глас.

— Аз няма да изляза от клетката. Днес ще умра.

И пак се чуха страшни, скимтящи звуци. Съществото падна, после се повдигна и отново се притисна до пръчките.

— Приближи се, Суок.

Суок се приближи. Страшното лице я гледаше. Разбира се, то не беше човешко лице. По-скоро приличаше на вълча муцуна. И най-страшното беше това, че ушите на този вълк имаха формата на човешки уши, макар и да бяха покрити с къси твърди косми.

Суок искаше да закрие с длан очи. Фенерът подскачаше в ръцете й. Жълти светли петна летяха из въздуха.

— Ти се страхуваш от мене, Суок… Аз изгубих човешкия си образ. Не се страхувай! Приближи… Ти си порасла, отслабнала си. Имаш печално личице…

Той говореше с мъка. Отпущаше се все по-ниско и по-ниско и най-сетне легна върху дървения под на своята клетка. Той дишаше все по-често и по-често, разтворил широко уста, пълна с дълги жълти зъби.

— Ей сега ще умра. Знаех, че ще те видя преди смъртта си.

Той простря своята космата маймунска ръка. Търсеше нещо в тъмното. Зачу се звук, като че изтръгнаха гвоздей, и после страшната ръка се протегна през пръчките.

В ръката му имаше малка дъсчица.

— Вземи това. Там е записано всичко.

Суок скри дъсчицата.

— Просперо — продума тя тихо.

Отговор не последва.

Суок приближи фенера. Устата се бяха озъбили завинаги. Мътните втренчени очи гледаха през Суок.

— Просперо! — извика Суок и изпусна фенера. — Той умря! Той умря! Просперо!

Фенерът угасна.