Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Märchen von einem, der auszog, das Fürchten zu lernen, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Ели Буздрева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Братя Грим. Приказки. Том 3
Редактор: Величка Настрадинова
Коректор: Ева Егинлиян
Художествено оформление на книгата и илюстрации: Борис Стоилов
ИК „Хермес“, Пловдив, 1998
ISBN: 954-459-531-7
История
- — Добавяне
Един баща имал двама сина. Големият бил умен и разсъдлив и умеел да се справя с всичко, а малкият бил глупав, не схващал и не научавал нищо и всеки, щом го срещнел, си мислел: „Кой знае колко грижи ще си има още с него баща му!“
Когато имало някаква работа, винаги големият я вършел. Но ако бащата го прател да донесе нещо в по-късна доба и пътят минавал през гробището или през някое друго страховито място, той все отвръщал:
— О, не, татко, не мога да отида, тръпки ме полазват! — страхувал се.
Или когато вечер край огнището се разказвали случки, от които на човек му настръхва кожата, тези, които слушали, понякога възкликвали:
— Ах, тръпки ме полазват от страх!
Малкият син си стоял в ъгъла и слушал заедно с останалите, но не разбирал какво означавали тези думи.
— Все говорят: „Полазват ме тръпки от страх! Полазват ме тръпки от страх!“ А мене не ме лазят. Това сигурно пак е някой майсторлък, от който нищо не разбирам.
Случило се така, че бащата веднъж му рекъл:
— Слушай, ти там в ъгъла! Вече си голям и силен, ще трябва да се научиш сам да си изкарваш хляба. Виж как твоят брат все върши нещо, а от теб нищо няма да излезе.
— Ей, татко — отвърнал той, — и аз искам да се науча на нещо. Искам да разбера какво значи да те полазват тръпки от страх. Каква ли ще да е тази работа?
Големият брат се засмял, щом чул тези думи, и си помислил: „Боже, какъв глупак бил моят брат, нищо не става от него. Всеки знае, че дървото се превива, докато е младо.“
Въздъхнал бащата и рекъл:
— Все някога ще разбереш какво значи да те полазват тръпки от страх, но с това няма да можеш да си изкарваш хляба.
Скоро след това на гости им дошъл клисарят. Бащата изплакал болката си и споделил какъв невежа бил малкият му син, не знаел нищо, а и нищо не учел.
— Представи си — рекъл той на клисаря, — като го попитах с какво мисли да си изкарва хляба, той отвърна, че искал да научи какво било да те полазват тръпки от страх.
— Ако е само това — отвърнал клисарят, — и при мен може да го научи. Прати ми го и считай, че работата е свършена.
Зарадвал се бащата, помислил си: „Момчето все ще понаучи нещо!“
Клисарят го взел в дома си и му заръчал да бие камбаната. Но след няколко дни събудил момъка посред нощ, накарал го да стане от леглото, да се качи на камбанарията и да удари камбаната.
„Време ти е да научиш що е страх“ — мислел си той.
После тайно избързал пред него и когато момъкът се качил горе на камбанарията и се обърнал да улови въжето на камбаната, видял на стълбите насреща да стои една бяла сянка.
— Кой е там? — извикал той, но сянката не помръдвала и не издавала звук.
— Отговори — извикал момъкът — или се махай! Нямаш работа тук посред нощ.
Но клисарят стоял неподвижен, та момъкът да го помисли за призрак.
Момъкът извикал за втори път:
— Какво търсиш тук? Ако си добър човек — говори, иначе ще те изхвърля надолу по стълбите.
Клисарят си мислел: „Не вярвам да го направи.“ Мълчал и стоял неподвижен, сякаш е от камък. Тогава момъкът за трети път му извикал, а когато и този път не получил отговор, се засилил и блъснал призрака надолу по стълбите толкова силно, че го запратил чак през девет стъпала на десетото, където той останал да лежи неподвижно. След това бил камбаната, прибрал се и си легнал, без да каже нито дума, и отново дълбоко заспал.
Жената на клисаря дълго чакала своя мъж, но той не се връщал. Накрая се изплашила, събудила момъка и го попитала:
— Не знаеш ли къде се дяна моят мъж? Качи се на камбанарията преди теб.
— Не — отвърнал момъкът, — но там горе, на камбанарията, имаше някой и понеже не ми отговаряше, нито пък искаше да се махне, аз го взех за крадец и разбойник и го блъснах надолу по стълбите. Иди да видиш дали не е бил той. Ако е така, ще съжалявам.
Разтичала се жената и намерила мъжа си да лежи на стълбите и да пъшка, защото единият му крак бил счупен.
Едва го смъкнала долу и го прибрала, а после хукнала при бащата на момъка и силно викнала:
— Твоят син ни донесе голямо нещастие. Блъсна мъжа ми надолу по стълбите и му счупи крака. Вземи си негодника от къщата ни!
Бащата се изплашил, притичал у клисаря и нахокал сина си.
— Дяволът трябва да те е накарал да сториш тази глупост!
— Слушай, татко — отвърнал момъкът, — аз нямам никаква вина. Той стоеше в тъмното като човек, който си е наумил нещо лошо. Не знаех кой е и на три пъти го предупреждавах да говори или да се маха.
— Ох — рекъл бащата, — само неприятности имам с теб и нищо друго! Махай се от очите ми, не искам да те виждам повече!
— Добре, татко, на драго сърце, чакай само да се съмне. Ще тръгна по света и ще науча какво е да те полазват тръпки от страх. Така ще усвоя поне един занаят, с който ще мога да си изкарвам хляба.
— Учи каквото искаш — отвърнал бащата. — Все ми е едно. Ето ти петдесет талера и тръгвай, накъдето ти видят очите, но никому не казвай откъде си и кой е баща ти, защото ме е срам от теб!
— Добре, татко, нека бъде волята ти. Каквото казваш, това и ще направя.
Щом се съмнало, момъкът мушнал петдесетте талера в джоба си, излязъл на широкия друм, като непрекъснато си повтарял:
— Де да можеха да ме полазят тръпки от страх! Де да можеха да ме полазят тръпки от страх!
Застигнал го един мъж, който го чул какво си говори, и след като повървели малко заедно и стигнали до една бесилка, той рекъл на момъка:
— Ей на това дърво там обесиха седмина и сега ги вее вятърът. Седни под него и чакай да се стъмни, тогава ще научиш какво значи да те полазват тръпки от страх.
— Не ми се вярва да е толкова лесна тази работа — отвърнал момъкът. — Но ако така бързо науча що е страх, ще ти дам моите петдесет талера. Намини утре рано сутринта да се видим.
Момъкът се отправил към бесилката, седнал под нея и зачакал да се стъмни. По едно време, като му станало студено, си наклал огън. Но около полунощ задухал толкова силен вятър, че въпреки огъня, той не можел да се стопли. А когато вятърът заблъскал обесените един в друг и ги разлюлял в различни посоки, момъкът си помислил: „Аз стоя до огъня и ми е студено, как ли мръзнат онези горе?“
И тъй като бил състрадателен и милостив, подпрял до дървото една стълба, изкачил се по нея, развързал обесените един подир друг и ги свалил всички долу. После раздухал огъня, разпалил го и ги разположил наоколо да се постоплят. Но те седели, без да помръдват, и огънят плъзнал по дрехите им.
Тогава момъкът рекъл:
— Опичайте си акъла, иначе пак ще ви кача на бесилото!
Ала мъртъвците не чували, мълчали и дрипите по тях изгорели докрай. Тогава той се ядосал и рекъл:
— Щом сами не се пазите, и Господ не може да ви помогне. Да не искате да изгоря заедно с вас?
И един след друг ги окачил пак на дървото. После се разположил край огъня и заспал. На другата сутрин дошъл мъжът да си иска петдесетте талера и му рекъл:
— Е, сега разбра ли какво е да те полазят тръпки от страх?
— Не — отвърнал момъкът, — как да разбера? Ония там горе мълчаха като неми и бяха толкова глупави, че се оставиха да им изгорят жалките парцали, които висяха по гърбовете им.
Тогава мъжът разбрал, че няма да може да си получи петдесетте талера, тръгнал си и си рекъл: „И такъв не ми се беше изпречвал пред очите!“
Момъкът също продължил по пътя си и пак започнал да си повтаря под носа:
— Де да можеха да ме полазят тръпки от страх! Де да можеха да ме полазят тръпки от страх!
Чул го един колар, който крачел зад него, и го попитал:
— Кой си ти?
— Не знам — отвърнал момъкът.
— Откъде идваш?
— Не знам.
— Кой е баща ти?
— Не бива да казвам.
— А какво си мърмориш непрекъснато под носа?
— Ох — отвърнал момъкът, — искам да ме полазят тръпки от страх, но няма кой да ме научи как става.
— Остави тия глупави приказки — отвърнал селянинът, — хайде ела с мен да видим къде ще си намерим подслон.
Тръгнал момъкът с коларя и вечерта стигнали до една странноприемница, където решили да пренощуват. Като влязъл вътре, момъкът пак извикал на висок глас:
— Де да можеха да ме полазят тръпки от страх! Де да можеха да ме полазят тръпки от страх!
Гостилничарят, който чул думите му, се засмял и рекъл:
— Щом такъв ти е мерака, добра възможност тук те чака.
— Я да мълчиш! — обадила се гостилничарката. — Малко ли смелчаци се простиха с живота си? Ще бъде жалко, ако и тези хубави очи не видят вече белия свят.
Ала момъкът рекъл:
— Дори и да е трудно, искам да се науча какво е да те полазват тръпки от страх. Та нали затова съм тръгнал по света.
И не оставил гостилничаря на мира, докато той не му разказал, че недалеч от странноприемницата имало един прокълнат замък, където със сигурност всеки можел да научи какво е да те полазват тръпки от страх, само че трябвало да прекара три нощи в него. Царят бил обещал да даде дъщеря си за жена на този, който се върне жив оттам, а тя била най-прекрасната девойка под слънцето. В замъка имало големи съкровища, пазени от зли духове. Магията над тях щяла да се разтури и те щели да направят бедняка богаташ. Много момци си опитали късмета, но нито един не излязъл жив.
На другата сутрин момъкът отишъл при царя и му рекъл:
— Ако позволите, ще прекарам три нощи в прокълнатия замък.
Погледнал го царят и тъй като го харесал, му рекъл:
— Можеш да си избереш три неща, които да вземеш със себе си в замъка, но те трябва да бъдат неодушевени предмети.
Тогава момъкът отвърнал:
— Щом е така, ще взема огниво, струг и един резбарски тезгях заедно с длетото.
Царят заповядал всичко това да бъде занесено в замъка през деня. Като се стъмнило, момъкът отишъл в замъка, запалил силен огън в една от стаите, разположил до него резбарския тезгях и седнал на струга.
— Ех, да можеха поне веднъж да ме полазят тръпки от страх! — рекъл си той. — Но и тук няма да мога да се науча.
В полунощ понечил да раздуха огъня и както духал в него, чул внезапно от един ъгъл някой да вика:
— Мяу, мяу, колко ни е студено!
— Ама че глупаци! — извикал той. — Какво сте се развикали? Щом ви е студено, елате, седнете до огъня и се стоплете.
Не изрекъл още докрай тези думи, и два големи черни котарака с един скок се озовали до момъка, настанили се от двете му страни и свирепо втренчили в него пламтящите си очи. След малко, като се постоплили, рекли:
— Искаш ли да поиграем на карти, друже?
— Защо не? — отвърнал той. — Но най-напред си покажете лапите.
Те протегнали лапите си.
— Я — рекъл той — какви дълги нокти имате! Чакайте, най-напред ще трябва да ви ги изрежа.
Хванал ги за ушите, вдигнал ги на резбарския тезгях и им стегнал здраво лапите.
— Като ви видях ноктите — рекъл той, — и ми мина желанието да играя с вас на карти.
После ги убил и ги хвърлил през прозореца долу в езерото. Но като се избавил от двете и се наканил пак да седне до огъня, от всички страни заприиждали на върволици черни котки и черни кучета с пламтящи очи, и ставали все повече и повече, така че дори за него не оставало вече място. Мяукали и лаели страховито, стъпвали върху огъня, разпилявали го на всички страни и се мъчели да го угасят. Известно време той ги гледал спокойно, но като му причерняло пред очите, грабнал длетото и викнал:
— Я да се махаш, измет такава! — и се нахвърлил срещу тях.
Едни се разбягали, други убил и ги хвърлил навън в езерото. Раздухал пак огъня и седнал да се посгрее. И както си седял, очите му започнали да се затварят и му се приспало. Огледал се тогава наоколо и видял в ъгъла едно голямо легло.
„Добре ще ми дойде“ — рекъл си той и се излегнал в него. Но тъкмо затворил очи и леглото самичко започнало да се движи и хукнало да обикаля из целия замък. „И така не е лошо — рекъл си момъкът, — но няма ли най-сетне да спре!“
А леглото се носело през стълбища и прагове така, сякаш отпред били впрегнати шест коня, ала изведнъж — хоп! — преобърнало се и го захлупило отгоре. Разбутал той завивки и възглавници, измъкнал се и рекъл:
— Сега да си се вози, който ще!
После си легнал до огъня и спал чак до сутринта.
На сутринта дошъл царят и като го видял да лежи на земята, си помислил, че призраците са го убили и че е умрял. И казал:
— Жалко за хубавия момък!
Момъкът го чул, изправил се и рекъл:
— Не се е стигнало още дотам!
Почудил се царят, но се и зарадвал и го попитал как е прекарал нощта.
— Много добре — отвърнал той, — едната нощ вече мина, ще минат и другите две.
Като се върнал в странноприемницата, гостилничарят опулил очи.
— Не мислех — рекъл той, — че ще те видя отново жив. Е, научи ли какво значи да те полазват тръпки от страх?
— Не — отвърнал момъкът, — всичко беше напразно. Само да можеше някой да ми покаже!
Втората нощ той пак отишъл в замъка, седнал край огъня и подел старата си песен:
— Де да можеха да ме полазят тръпки от страх!
Като наближило полунощ, се разнесъл някакъв шум и трополене — най-напред тихо, а после все по-силно. После за малко настъпила тишина, а накрая с гръм и трясък от комина паднал половин човешки труп и тупнал пред него.
— Хей — извикал той, — трябва да има още една половина. Пусни я!
Тогава шумотевицата почнала отново, надигнал се страшен вой, а после и другата половина паднала през комина.
— Чакай — рекъл той, — ей сега ще пораздухам огъня за теб.
Щом го сторил и се обърнал отново, видял двете половинки, събрани заедно, а на мястото му седял един страховит човек.
— Така не сме се уговаряли — рекъл момъкът, — тезгяхът си е мой.
Човекът се опитал да го избута, но и момъкът не се давал, блъснал го и седнал пак на мястото си.
Тогава през комина паднали още неколцина мъже — един подир друг, които носели със себе си девет мъртвешки кости и два черепа, наредили ги на земята и почнали да играят на кегли. На момъка също му се приискало да поиграе с тях и затова попитал:
— Я чуйте, мога ли да поиграя с вас?
— Да, но ако имаш пари.
— Пари имам предостатъчно — отвърнал момъкът, — но топките ви не са достатъчно кръгли.
Взел черепите, сложил ги на струга, заоблил ги от всички страни, после рекъл:
— Така ще се търкалят по-добре. Хайде сега да се повеселим!
Поиграл заедно с тях и загубил част от парите си. Но щом ударил дванадесет часът, всичко пред очите му изчезнало. Той си легнал и спокойно заспал.
На другата сутрин дошъл царят и поискал да разбере как е прекарал нощта.
— Как мина този път? — попитал той.
— Играх на кегли — отвърнал момъкът — и загубих няколко дребни монети.
— Не те ли полазиха тръпки от страх?
— Напротив — рекъл той, — дори се забавлявах. Де да можех да разбера какво значи да те полазят тръпки от страх!
През третата нощ той седнал пак на тезгяха и недоволно изрекъл:
— Да можеха поне веднъж да ме полазят тръпки от страх!
Посред нощ дошли шестима яки мъже и внесли един ковчег. Тогава той рекъл:
— Сигурно е братовчедът, който умря преди няколко дни — махнал му с ръка и извикал: — Ела, братовчеде, ела!
Мъжете оставили ковчега на земята, а момъкът се приближил и вдигнал капака. Вътре имало мъртвец. Той го докоснал по лицето, а то било студено като лед.
— Почакай — рекъл той, — ей сега ще те постопля.
Отишъл до огъня, позатоплил си ръката и я сложил върху лицето на мъртвеца, но той си останал студен. Тогава го извадил от ковчега, седнал до огъня и го сложил в скута си. После разтрил ръцете му, за да се раздвижи кръвта. Когато и това не помогнало, дошло му наум, че хората си лягат по двама, за да се топлят един друг, сложил мъртвеца в леглото, завил го и легнал до него.
След малко мъртвецът се постоплил и започнал да мърда. Тогава момъкът рекъл:
— Виждаш ли, братовчеде, че те сгрях!
Но мъртвецът се изправил и викнал:
— Сега ще те удуша!
— Какво — рекъл момъкът, — така ли ще ми се отплатиш? Я да влизаш тогава обратно в ковчега!
Грабнал го, напъхал го в ковчега и затворил капака. Дошли шестимата мъже и изнесли ковчега отново.
„Пак не ме полазиха тръпки от страх — рекъл си момъкът, — ако ще и цял живот да стоя тук, пак няма да се науча.“
Тогава влязъл един мъж, който бил по-грамаден от останалите и изглеждал ужасно. Бил стар и имал дълга бяла брада.
— Ей ти, дребосък — извикал той, — сега ще разбереш какво е да те полазят тръпки от страх, защото ще умреш!
— Я по-кротко — отвърнал момъкът, — ако ще умирам, нали и аз трябва да участвам в това.
— Сега ще те сграбча! — изрекъл духът.
— Много се перчиш! И аз съм силен като теб, дори съм по-силен!
— Ще видим — отвърнал старецът. — Ако си по-силен от мен, ще те пусна да си отидеш. Ела сега да се преборим.
Повел го през тъмни коридори към едно ковашко огнище. Взел старецът една брадва и забил едната наковалня с един удар в земята.
— Аз го мога по-добре — рекъл момъкът и отишъл до другата наковалня.
Старецът застанал до него, за да гледа, а бялата му брада виснала до земята. Момъкът взел брадвата, разцепил наковалнята с един удар и заклещил заедно с брадвата и брадата на стареца вътре.
— Сега ми падна в ръцете — рекъл момъкът. — Теб те чака умирачка, а не мен.
После взел един железен прът и започнал така да налага стареца, че той заскимтял и го замолил да спре.
Обещавал да му даде големи богатства.
Измъкнал момъкът брадвата и освободил брадата на стареца. А старецът го повел обратно през замъка и му показал в една от избите три ракли, пълни със злато.
— Едната е за бедните — казал той, — другата е за царя, а третата — за теб.
В този миг ударил дванадесет часът и призракът изчезнал, а момъкът останал в тъмното сам.
„Все някак си ще се оправя“ — рекъл си той, тръгнал да опипва стените наоколо, намерил пътя до стаята и си легнал край огъня.
На другата сутрин дошъл царят и попитал:
— Сега вече трябва да си научил какво значи да те полазят тръпки от страх?
— Не — отвърнал момъкът, — де да можех да разбера! Най-напред дойде умрелият ми братовчед, а след това един брадат мъж, който ми показа скрити в замъка много богатства. Но никой не ми каза какво значи да те полазят тръпки от страх.
Тогава царят рекъл:
— Ти освободи замъка от магията и ще ти дам дъщеря си за жена.
— Всичко това е много хубаво — отвърнал момъкът, — но аз все още не зная какво значи да те полазят тръпки от страх.
После извадили златото и отпразнували сватбата. Но младият цар, макар и да обичал жена си и да бил щастлив, продължавал да си мърмори:
— Да можеха поне веднъж да ме полазят тръпки от страх!
Накрая на царицата й дотегнало, а прислужницата й рекла:
— Аз ще ти помогна. Най-сетне той трябва да научи какво е да те полазят тръпки от страх.
Отишла прислужницата навън при потока, който течал през градината, и заръчала да й напълнят цяло ведро с живи мренки. През нощта, докато младият цар спял, жена му дръпнала завивките и изсипала отгоре му ведрото, пълно със студена вода и живи риби. Рибките се замятали, а той се събудил и извикал:
— Ей, лазят ме тръпки, лазят ме тръпки, мила жено! Сега вече зная какво значи да те полазят тръпки от страх!