Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der wunderliche Spielmann, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Ели Буздрева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Братя Грим. Приказки. Том 3
Редактор: Величка Настрадинова
Коректор: Ева Егинлиян
Художествено оформление на книгата и илюстрации: Борис Стоилов
ИК „Хермес“, Пловдив, 1998
ISBN: 954-459-531-7
История
- — Добавяне
Имало едно време един чуден музикант. Вървял той веднъж сам-самичък през една гора и размишлявал. Като не останало вече върху какво да мисли, си рекъл:
— Взе да ми става скучно в гората. Ще си повикам някой добър приятел за компания.
Свалил цигулката от гърба си и засвирил така, че мелодичните звуци зазвучали из цялата гора.
Не минало много време и ето че от гъсталака дотичал един вълк.
„А, идва вълк! Той не ми е притрябвал!“ — помислил си музикантът.
Но вълкът се приближил и му рекъл:
— Много хубаво свириш, цигуларю! И аз искам да се науча.
— Не си рекъл, не си се научил — отвърнал музикантът. — Трябва само да правиш всичко, което ти кажа.
— Добре — рекъл вълкът, — ще те слушам така, както ученик слуша учителя си.
Взел го музикантът със себе си и след като повървели известно време заедно, стигнали до един стар дъб, който отвътре бил кух, а по средата — цепнат.
— Виж сега — рекъл музикантът, — ако искаш да се научиш да свириш, трябва да сложиш предните си лапи в тази цепнатина.
Вълкът го послушал, но музикантът вдигнал бързо един камък от земята и с един удар притиснал и двете му лапи така здраво, че вълкът останал заклещен там като пленник.
— Чакай ме тук, докато се върна — рекъл музикантът и продължил по пътя си.
Не минало много време и той пак си помислил: „Скучно ми е сам в гората, ще си повикам някой да ми прави компания.“
Взел цигулката и засвирил отново така, че звуците се разнесли навътре в гората. Не след дълго между дърветата се прокраднала една лисица.
„А, идва лисица! — помислил си музикантът. — Тя не ми е притрябвала.“
Лисицата се приближила до него и рекла:
— Много хубаво свириш, цигуларю! И аз искам да се науча.
— Не си рекла, не си се научила — отвърнал музикантът. — Трябва само да правиш всичко, което ти кажа.
— Добре — отвърнала лисицата, — ще те слушам така, както ученик слуша учителя си.
— Ела тогава с мен — рекъл музикантът.
Като повървели известно време, стигнали до една пътека, от двете страни, на която имало високи храсти. Музикантът се спрял, уловил една лешникова клонка отляво, огънал я до земята и стъпил с крак върху й, после извил до земята още едно дръвче отдясно и рекъл:
— Е, лисичке, щом искаш да се научиш да свириш, подай ми лявата си предна лапа.
Лисицата го послушала и музикантът вързал лапата й за лявото стъбло.
— Лисичке — рекъл той, — подай ми сега и дясната.
Вързал и нея за дясното стъбло.
Проверил после дали възлите на въжетата са достатъчно здрави и пуснал върховете. Клоните се изправили, а лисицата полетяла с тях нагоре и увиснала във въздуха, като се мятала и ритала, ала напразно.
— Чакай ме тук, докато се върна — рекъл музикантът и продължил по пътя си.
Скоро пак си рекъл: „Скучно ми е сам в гората. Ще си повикам някого да ми прави компания.“ Засвирил с цигулката, а звуците екнали из цялата гора. И ето че — скок-подскок — появило се едно зайче.
„А, идва зайче! — помислил си музикантът. — И то не ми е притрябвало.“
— Ей, цигуларю — рекло зайчето, — много хубаво свириш! И аз искам да се науча.
— Не си рекло, не си се научило — отвърнал музикантът. — Трябва само да правиш всичко, което ти кажа.
— Добре, ще те слушам така, както ученик слуша учителя си.
Повървели заедно и стигнали до една полянка, по средата на която растяло трепетликово дърво. Музикантът вързал около шията на зайчето една дълга връв, а другия й край вързал за дървото.
— Хайде, зайко, по-живо, тръгвай да обиколиш двадесет пъти дървото! — извикал музикантът.
Зайчето го послушало и обиколило дървото двадесет пъти, но и връвта се намотала двадесет пъти около стъблото. Зайчето се видяло като уловено в капан. Колкото и да се дърпало, нищо не помагало, само връвта се врязвала по-дълбоко в меката му шия.
— Чакай тук, докато се върна — рекъл музикантът и продължил по пътя си.
В това време вълкът се мятал, дърпал, впивал зъби в камъка и дълго се мъчил, докато най-накрая освободил лапите си и се измъкнал от цепнатината. Изпълнен с гняв и ярост, той се завтекъл след музиканта, като искал да го разкъса. Видяла го лисицата да тича, захленчила и се развикала, колкото й глас държи:
— Вълчо, братко, помогни ми, музикантът ме измами!
Вълкът издърпал надолу дръвчетата, прегризал въженцата и освободил лисицата. Тя тръгнала заедно с него, за да си отмъсти на музиканта.
Намерили и вързаното зайче, избавили и него, а после всички заедно тръгнали да търсят общия враг.
А през това време музикантът пак засвирил с цигулката и този път щастието му се усмихнало. Звуците достигнали до ушите на един беден дървар, който на мига изоставил работата си и с брадвата под мишница се приближил, за да чуе вълшебните звуци.
„Най-сетне иде и истинският приятел — рекъл си музикантът, — защото аз търся човек, а не див звяр.“
И засвирил така хубаво и омайно, че бедният човек се спрял като омагьосан и сърцето му се изпълнило с радост.
И така както си стоял и слушал, се приближили вълкът, лисицата и заекът и той добре разбрал, че кроят нещо лошо.
Вдигнал лъскавата брадва и се изправил пред музиканта, сякаш искал да рече: „Който го нападне, ще си има работа с мен.“
Тогава животните се изплашили и побягнали назад в гората. А музикантът изсвирил още една песен за благодарност на човека и продължил по пътя си.