Карел Чапек
Голяма докторска приказка (5)

4. Случаят с русалките

— Абе то и аз съм имал един особен случай — обадил се докторът от Хоржички. — Спя си аз една нощ най-спокойно и по едно време някой чука на прозореца и вика:

— Докторе! Док-торее!

Отворих прозореца и рекох:

— Какво има? Помощ ли искате?

— Да — отговори плах и сладък глас в тъмнината. — Ела! Ела и помогни!

— Кой е там? — питам аз. — Кой ме вика?

— Аз, гласът на нощта — чу се в мрака. — Гласът на лунната нощ. Ела!

— Идвам — казах като насън и бързо се облякох. Когато излязох пред къщи, там нямаше никой.

Малко се поуплаших.

— Ало — извиках полугласно. — Има ли някой тук? Къде трябва да ида?

— След мен, след мен — стенеше нежният и невидим глас и аз тръгнах по посока на гласа, без да избирам пътя и съвсем напреко, през росни ливади и тъмни гори. Месецът светеше и целият свят бе замрял в студената красота на нощта. Господа, аз познавам нашия край като собствената си длан, но в тая лунна нощ той изглеждаше недействителен като сън. И това се случва понякога — да откриеш нов и непознат свят тъкмо там, където си живял цял живот.

След като вървях дълго подир тайнствения глас, погледнах наоколо и си викам: това трябва да е Ратиборската долина.

— Насам, докторе, насам — призова ме гласът и това прозвуча така, като че ли проблесна и плисна речна вълна, а аз стоя на брега на река Упа, на една сребриста поляна, потънала в лунно сияние. Посред полянката нещо светлее — може би е тяло, може би е само мъгла, може би чувам, тих плач, а може да е и ромонът на водата.

— Е хайде, хайде — казвам аз успокояващо. — Кои сме ние, от какво се оплакваме?

— Ах, докторе — обади се с треперлив гласец това, светлото на земята, — аз съм обикновена самодива, обикновена русалка или вила. Сестрите ми танцуваха и аз танцувах с тях, и после… не знам, може да съм се спънала в някой лунен лъч или да съм се подхлъзнала върху блясъка на росните капки, не знам какво стана с мен, но изведнъж се намерих легнала на земята и не мога да стана, а крачето ме боли, боли, боли.

— Ами да, госпожице — рекох, — трябва да е фрактура или счупване. Ще го оправим. Значи вие сте една от русалките, които играят нощно време в долината. Гледай ти! И щом при вас попадне някой момък от Жернов или Слатина, вие танцувате с него, докато му излезе душата, нали така? Хм. А знаете ли, че това не е хубаво, моето момиче? Тоя път вие сте опрала пешкира. Ето ви цялата полза от тия ваши танци-манци.

— Ох, докторе — изохка светличкото на поляната, — да знаете колко ме боли крачето!

— То се знае, че ще боли — казвам. — Всяка фрактура боли.

И клекнах до русалката да оправям счупеното. В мойта практика, колеги, съм имал стотици счупвания, нос русалките работата е много трудна. Тялото им сама от лъчи, костите — от така наречените твърди лъчи; няма как да ги пипнеш с ръка; неуловими ката полъх, като светлина, като мъгла — ха иди, че намести счупеното, пристегни го и го бинтовай! Казвам ви — това е страшно пипкава работа! Опитах се да превържа крачето с паяжина, но русалката изохка: „Ау! Това реже като тел!“ После поисках да закрепя счупеното краченце с листец от ябълков цвят, но тя се разплака: „Ах! Това убива като камък!“

Ха сега де! Какво да правя? Най-накрая отлепих само лъскавината, самия метален блясък от крилата на едно водно конче, и направих две шинички. В една капка роса разделих лунния лъч на седемте цвята на дъгата и с най-нежния, синия цвят, превързах шините към счупеното краче на русалката.

Това беше толкова уморително, че целият плувнах в пот. Струваше ми се, кръглата месечина пече като слънцето през август, а когато най-после свърших, седнах до русалката и й казах:

— Сега, госпожице, трябва да лежите и никакво мърдане на крачето, докато костта не зарасне. Но да ви кажа право, миличка, чудно ми е, че вие и вашите сестри сте все още тука. Всички самодиви и русалки от страната отдавна си намериха по-хубави места.

— Къде? — заинтересува се русалката.

— Ами там — викам, — дето правят филмите. Играят и танцуват в някой филм и получават сума пари, а след това ги гледа целият свят — така си е, госпожице, те се ползуват с голяма популярност. Всички самодиви и русалки отдавна преминаха към филма, а също така и всички самодивци и русалци. И какви само тоалети, и какви накити носят тези самодиви! Да не мислите, че ще облекат такава проста одежда като вашата?!

— Моля ви се — възрази русалката, — дрешките ми са тъкани от светулчена светлина!

— Именно — казах й аз. — Това вече не се носи, модата днес е съвсем друга.

— С шлейф ли се носят? — попита жадно русалката.

— Не мога да ви кажа точно — отговорих. — Не ги разбирам аз тия работи. Но време е вече да си тръгвам. Скоро ще се развидели, а доколкото знам, вие, русалките, имате право да, се появявате само на тъмно, нали така? Хайде сбогом, госпожице, а колкото за филма, заслужава да си помислите!

Повече не я и видях. Кракът й сигурно отдавна е оздравял. Знаете ли кое е най-интересното обаче? Оттогава всички самодиви и русалки изчезнаха от Ратиборската долина. Няма никакво съмнение, че са заминали и постъпили в Кинематографията. Когато отидете на кино, не ви ли прави впечатление, че по екрана се разхождат ужким някакви госпожици и господа, а пък нямат никакви тела? Няма къде да го пипнеш. Направени са от лъчи и това значи, че не са нищо друго освен русалки. Затова се и гаси осветлението в киното — защото русалките и цялата тая паплач от таласъми и тям подобни оживява само в тъмнината.

От това става ясно и нещо друго — в днешния свят няма място нито за таласъми, нито за каквито и да било други приказни явления, освен ако не си намерят друга, по-подходяща професия. А възможности за това, колкото щеш.

Олеле, деца, ние хубаво се разприказвахме и малко остана да забравим магьосника Магиаш! Ама той пък, и той не гъкна, не шукна и зъб не можа да обели през цялото време от тая слива, дето е в устата му, и само се поти, пули очи и си мисли: „Дано ми помогнат най-сетне тия четирима доктори!“

— Хайде, господин Магиаш — рекъл най-после докторът от Костелец. — Започваме операцията! Най-напред обаче трябва да си измием ръцете, защото най-важното нещо в хирургията е чистотата.

Четиримата доктори започнали да си мият ръцете — най-първо с топла вода, после — с чист спирт, после — с бензин, после — с карбол. След туй си облекли чисти бели престилки. Майчице, деца, операцията ще почне всеки момент! Който не може да гледа, по-добре да си затвори очите!

— Винцек — наредил докторът от Хоржички, — хвани ръцете на пациента и ги дръж здраво, та да не може да мръдне.

— Готов ли сте господин Магиаш? — попитал сериозно докторът от Упице.

Магиаш само кимнал с глава, но от страх душичката му се смалила толкова, че спокойно можела да се събере под някой от ноктите му.

— А сега внимание! Почни! — извикал хроновският доктор.

В тоя миг докторът от Костелец замахнал с ръка и ударил или халосал магьосника по гърба тъй,

— че изгърмяло като гръмотевица и хората чак в Наход, Старкоч, та дори и в Смиржице, се огледали — дали не идва буря;

— че се разтресла земята, та чак в Сватоньовице се срутила една галерия в старата изоставена мина, а в Наход потреперала една църковна камбанария;

— че в целия край, чак до Трутнов и Полице, а може би още по-нататък, се изпоплашили всички гълъби, всички кучета се сврели в колибките си от страх и всички котки се сепнали в дрямката си;

— че сливата изхвръкнала от гърлото на Магиаш с такава страшна сила и скорост, че прелетяла над Пардубице и чак край Пржелоуч паднала на земята, при което убила няколко вола в полето и се забила в земята на дълбочина три сажена, два лакътя, една стъпка и половина, четири педи, седем пръста и още нещо.

Най-напред значи от гърлото на Магиаш изхвръкнала сливата, а веднага след нея думите: „— похватни кьопчо!“ Това била половината, която останала в гърлото на Магиаш, когато искал да каже: „Ей, ти, непохватни кьопчо!“

Само че думите не стигнали толкова надалеч, а паднали на земята при село Йозефов, като прекършили една стара круша.

После Магиаш си погладил мустаците и рекъл:

— Много ви благодаря.

— Няма защо — отговорили четиримата доктори. — Важното е, че операцията излезе сполучлива.

— Само че — обадил се веднага докторът от Упице, — за да се излекувате напълно, ще трябва да се пазите още няколкостотин години, господин Магиаш! Най-настоятелно ви препоръчвам да смените въздуха и климата, също като хавловицкия воден дух.

— Съгласен съм с колегата — заявил хроновският доктор. — И вие също като солиманската принцеса се нуждаете от въздух и слънце, за да укрепите здравето си. Ето защо ви препоръчвам горещо да се заселите в пустинята Сахара.

— Колкото се отнася до мен — добавил костелецкият доктор, — аз съм на същото мнение. Пустинята Сахара, господин Магиаш, ще бъде извънредно здравословна за вас, толкова повече, че там не растат сини сливи, които са опасни за вашето здраве.

— Присъединявам се към уважаемите колеги — допълнил докторът от Хоржички. — И тъй като сте вълшебник, господин Магиаш, ще имате възможност да проучите и обмислите как да се осигури влага и плодородие в пустинята, за да могат и там да живеят хората и да работят. Това би било наистина приказно.

Какво му оставало на магьосника Магиаш? Поблагодарил още веднъж на четиримата доктори, опаковал си магиите и се преселил от Хейшовина в Сахара. Оттогава у нас няма никакви магьосници и вълшебници и така е по-добре. Магьосникът Магиаш обаче живее и до днес и си блъска главата каква магия да направи, та в пустинята да се появят гори и поля, градове и села — може би вие, деца, ще дочакате тези времена!