Карел Чапек
Голяма котешка приказка (3)

3. Как детективите преследвали магьосника

След като стана дума на какво е способна котката, трябва да разкажем още нещо.

Принцесата чула от някого, че никоя котка не пада по гръб и че колкото и от високо да падне, нищо не й става. Ето защо тя взела веднъж Юра, качила се с нея на тавана и за да се увери, че това е истина, пуснала милата Юра от прозорчето, от безкрайно голяма височина. Веднага погледнала надолу да види дали нейната мацка наистина е паднала на краката си; Юра обаче не паднала на краката си, защото паднала върху главата на един човек, който точно по това време вървял по улицата. Може би при падането ноктите на Юра се забили в главата му, може би нещо друго не му харесало в тая работа, но човекът чисто и просто хванал котката и я пъхнал под балтона си, вместо да я остави да седи на главата му, както би искала принцесата. След това се отдалечил с бързи крачки.

От тавана принцесата се затичала разплакана право при краля.

— Аа-аааа — плачела тя. — Долу минаваше един… един човек и ми открадна Юу-Юууураа!

Кралят се уплашил не на шега. „Котка-мотка, намислил си той, малко ли котки има по света, ама нали тъкмо тая щеше да ни доведе бъдещия крал?! Не мога да оставя тая работа току-така!“ Веднага наредил да повикат полицейския началник.

— Тъй и тъй — казал му кралят, — някакъв човек откраднал Юра, черната ни котка. Скрил я под палтото си и дим да го няма.

Полицейският началник свъсил вежди, мислил има-няма половин час и казал:

— Ваше величество, с божията помощ, с помощта на униформената и тайната полиция, с помощта на цялата войска, артилерията, флотата, пожарната команда, подводния флот, въздушните сили, с помощта на ясновидците, врачките и целия останал народ аз ще намеря котката!

Полицейският началник веднага свикал най-добрите си детективи. Детективът, деца, е човек, който служи в тайната полиция и е облечен като всеки друг човек, само че винаги е предрешен, за да не може никой да го познае. От детектива нищо не може да се скрие, той всичко разкрива и никой не може да избяга от него. Той всичко може и от нищо не се страхува. Както виждате, не е чак толкова лесно да си детектив.

И така, началникът веднага свикал най-добрите си детективи. Това били тримата братя Пъхнинос, Вездесъщи и Всезнайко, лукавият италианец синьор Хитрани, тромавият весел холандец менер Дебелаанен, великанът Католев и мрачният, мълчалив шотландец мистър Киселаун. Пет-шест думи били достатъчни, за да разберат каква е задачата им. Който залови крадеца, ще получи голяма награда — такова било условието.

— Си — извикал Хитрани.

— Яаа — казал весело Дебелаанен.

— Мм — изръмжал Католев.

— Уел — добавил кратко Киселаун.

Пъхнинос, Вездесъщи и Всезнайко само се спогледали.

След четвърт час Вездесъщи докладвал, че господинът с черната котка под палтото се движи по улица „Спалена“.

След половин час Пъхнинос донесъл известието, че господинът с черната котка под палтото завил към квартал „Винохради“.

След един час Всезнайко долетял с новината, че господинът с черната котка под палтото пие бира в страшницката кръчма.

Хитрани, Дебелаанен, Католев и Киселаун наскачали в приготвения автомобил и изхвърчали с пълна скорост към квартал „Страшните“.

— Момчета — казал Хитрани, когато пристигнали, — такъв изпечен крадец само с хитрост можем да го пипнем. Оставете ме да действувам.

При това хитрецът имал предвид само едно — да получи сам обещаната награда. Преоблякъл се набързо като продавач на въжета и влязъл в кръчмата. Там видял да седи един чужденец с черни дрехи, чернокос, чернобрад, с бледо лице и прекрасни, макар и тъжни очи. „Той е“, казал си веднага детективът.

— Господин синьоре кавалиеро — започнал да бръщолеви той, — аз продавам въжета, хубави, здрави въжета, скъсване нямат, веднъж като ги завържеш, не се развързват, железни въжета.

В същото време той показвал въжетата си, предлагал ги, развивал ги, навивал ги, прехвърлял ги от ръка на ръка, но очите му не изпускали чужденеца и само чакал сгоден случай да хвърли примка върху ръцете му, да я стегне и да ги завърже.

— Не ми трябват — казал чужденецът, като си пишел нещо с пръст по масата.

— Погледнете само, господине — бърборел неуморният Хитрани и още по-бързо прехвърлял, опъвал и развивал въжетата. — Погледнете колко са дълги, колко са здрави, колко са тънки, колко са дебели, колко са хубави, колко са бели… колко са… колко са… Диаволо! — изкрещял изведнъж ужасен. Както прехвърлял въжетата и ги оправял, както ги премятал, опъвал и разгъвал, изведнъж ръцете му по някакъв необясним начин започнали да се заплитат в тях, а въжетата, от своя страна, взели да се объркват, засукват сплитат, заклещват, затягат, завързват и по едно врем (той останал като втрещен) неговите собствени ръце с оказали окончателно и здраво вързани.

Хитрани се изпотил няколко пъти, но все още се на дявал, че ще се измъкне от заплетеното положение. За почнал да се върти и усуква, да се хвърля и мята на една и на друга страна, подскачал, навеждал се и пак с изправял, за да се освободи някак от въжетата, и едновременно бърборел все по-бързо и по-бързо:

— Гледайте, гледайте какво нещо! Каква изработка каква якост, каква дължина и гъвкавост! Каква красота! Боже господи, какви хубави въжета!

И докато се въртял и скачал, въжетата все по-бързо и по-здраво се усуквали около него, заплитали се и го впримчвали, и се затягали, докато, най-после, изнурен и изтощен, със завързани ръце и крака, превързан напреко и надлъж и стегнат като в корсет, синьор Хитрани паднал на земята.

Чужденецът седял, без да трепне, дори тъжния си поглед не вдигнал от масата и продължавал да си рисува нещо с пръст.

Отвън детективите започнали да се чудят защо Хитрани не се връща.

— Мм! — изръмжал Католев решително и се втурнал в кръчмата. И какво да види — Хитрани лежи вързан на земята, а на масата — чужденецът с наведена глава чертае нещо с пръст по покривката.

— Мм — изръмжал великанът Католев.

— Какво — попитал чужденецът, — какво искате да кажете с това?

— Арестуван сте! — отговорил грубо Католев.

Чужденецът само повдигнал прекрасните си, чудни очи. Католев рекъл да тури в действие огромния си юмрук, но изведнъж нещо му прилошало. Пъхнал тогава ръцете си в джобовете и казал:

— Аз, такова, викам по-добре да тръгнете доброволно. Щото, когото съм пипнал, здрава кост не му е останала.

— Тъй ли? — казал чужденецът.

— Аха — продължил детективът. — А когото потупам по рамото, осакатява за цял живот. Хората викат, че съм силен като лъв.

— Драги господине — рекъл чужденецът, — това е хубаво наистина, но силата не е всичко. И като говорите с мен, бъдете така добър да си извадите лапите от джобовете.

Католев се позасрамил и понечил да извади ръцете си от джобовете. Но какво е това? Какво става с него?! Не може да извади нито едната, нито другата си ръка. Опитал най-напред дясната, но тя сякаш била сраснала с джоба. Опитал лявата — все същото, сякаш цял тон олово я дърпа надолу. То да било олово, хубаво, щял да го извади като нищо, но ръката си не можел да извади за нищо на света, колкото и да я дърпал и опъвал.

— Ама че глупави шеги! — ръмжел безпомощна Католев.

— Не са чак толкова глупави, колкото мислите — казал тихо чужденецът и продължил да си чертае с пръст по масата.

Докато Католев се въртял, гърчел се и се потял и изобщо правел всякакви усилия, за да извади ръцете си от джобовете, детективите отвън се чудели защо не се връща.

— Ще ида да видя — казал Дебелаанен и какъвто бил закръглен, търкулнал се в кръчмата като буре. Но какво да види — Хитрани лежи вързан на земята, Католев тъпче из стаята като мечка, с ръце в джобове; те, а чужденецът седи с наведена глава и си пише нещо с пръст по масата.

— Да ме арестувате ли идвате? — попитал чужденецът, преди още Дебелаанен да отвори уста.

— На вашите услуги! — извикал с готовност Дебелаанен и извадил от джобовете си железни белезници. — Заповядайте, ваша милост, благоволете само да протегнете ръчичките си. Ще им сложим белезници, моля, хубави, студени белезници, нови-новенички, ваша милост, от най-фина стомана, с прекрасна никелирана верижка, всичко екстра качество.

При това шеговитият Дебелаанен дрънкал белезниците и ги прехвърлял от ръка в ръка, като че ли стока за продан предлагал.

— Изберете си, моля — бъбрел той весело. — Никого не караме насила, само онези, които не искат доброволно. Първокласни и много фини гривни, господине, със секретна ключалка. Идеално прилягат и няма да ви стягат, нито да ви убиват…

В този миг Дебелаанен започнал да се изчервява и да се поти, и все по-бързо прехвърлял белезниците от ръка и ръка.

— Прек-расни б-белезници, ще ви бъдат като по мярка, ох, оле, олеле, от оръдейна сто-сто-стомана, закалена в… Охох, олеле, в най-наже-же-жеже-же, в най-нажежената пе-е-е-ещ и — дявол да го вземе! — изревал накрая Дебелаанен и запратил белезниците на земята. Как да не ги запрати и как да не ги прехвърля от ръка в ръка! Те се били нагорещили до бяло и щом само се допрели до пода, прогорили го така, че замалко не пламнал.

По това време Киселаун отвън наново се зачудил защо колегите му не се връщат.

— Уел! — извикал той решително, извадил револвера и нахълтал в кръчмата. Но какво да види — навсякъде задимено, Дебелаанен подскача насам-натам и си духа на ръцете, Католев се гърчи с ръце в джобовете, Хитрани лежи завързан на земята, а на масата — чужденецът с наведена глава си драска нещо с пръст по покривката.

— Уел! — процедил Киселаун и се насочил право към чужденеца с револвер в ръка. Чужденецът го погледнал кротко и замислено. Киселаун почувствувал, че ръката му трепнала под този поглед, но се овладял и изстрелял от упор всичките си шест патрона в челото на чужденеца, точно между очите.

— Свършихте ли? — попитал чужденецът.

— Не още — отвърнал Киселаун, извадил втори пистолет и изстрелял още шест патрона в челото на чужденеца.

— Готово ли е? — запитал чужденецът.

— Да — казал Киселаун, обърнал се кръгом и като си сложил ръцете на кръста, седнал на пейката в ъгъла.

— Тогава плаща, моля — извикал чужденецът и дръннал с една монета по чашата. Но никой от келнерите не се появил. Всички се били изпокрили на тавана, когато чули стрелбата. Чужденецът оставил парите на масата, кимнал с глава на детективите и преспокойно си излязъл.

Точно в този миг на единия прозорец се появила главата на Пъхнинос, на втория — главата на Вездесъщи, а от третия прозорец подал глава Всезнайко. Пръв скочил вътре Пъхнинос.

— Момчета — казал той, — къде е крадецът? — и прихнал да се смее.

През втория прозорец скочил вътре Вездесъщи.

— Ако не се лъжа — казал той със смях, — този, който се търкаля по земята, е нашият Хитрани.

През третия прозорец скочил в кръчмата Всезнайко.

— А на мене — казал той — ми се струва, че Дебелаанен е малко нещо кисел.

— Аз пък мисля — налял масло в огъня Пъхнинос, — че Киселаун сега никак няма вид на лъв.

— А пък аз виждам — довършил Вездесъщи, — че Католев не е излязъл много хитър.

Хитрани седнал на пода.

— Тя тая не е за разправяне, момчета — рекъл той да се оправдава. — Мен тоя крадец ме завърза, без да ме докосне с пръст.

— А на мен — избоботил Католев — ми закова ръцете в джобовете.

— На мен пък — изпъшкал Дебелаанен — нажежи белезниците в ръцете ми.

— Уел — намесил се на края Киселаун, — това още нищо не е. Аз му забих дванайсет куршума в челото, а на него дори и драскотина не му остана.

Пъхнинос, Вездесъщи и Всезнайко се спогледали.

— Аз мисля — започнал Пъхнинос,

— че тоя крадец — продължил Вездесъщи

— е всъщност магьосник! — довършил Всезнайко.

— Няма значение — обадил се пак Пъхнинос. — Какъвто и да е, момчета, той вече влезе в капана. Ний сме довели със себе си хиляда войника

— и сме им заповядали да обкръжат кръчмата — продължил Вездесъщи,

— та и пиле да не може да прехвръкне — добавил Всезнайко.

В този миг отекнал залп от хиляда пушки, сякаш ударил гръм.

— Свърши се с него! — извикали детективите в един глас.

Изведнъж вратата се отворила с трясък и в кръчмата се втурнал командирът на войниците.

— Разрешете да доложа — изрекъл той на един дъх, — кръчмата е обкръжена и съгласно нареждането, заповядах да не пуснат и пиле да прехвръкне. Но представете си, по едно време от вратата излетя бяло гълъбче с нежни очи и започна да кръжи над главата ми.

— Ах! — извикали всички.

Само Киселаун казал:

— Уел!

— Аз разполових гълъбчето с един замах на сабята ги продължил командирът — и в същото време хиляда войници стреляха в него. Гълъбчето се пръсна на хиляди парченца, но всяко парченце се превърна в бяла пеперуда и всички пеперуди с треперлив полет изчезнаха в далечината. Ами сега?!

Очите на Пъхнинос блеснали.

— Добре — заповядал той, — свикайте под знамената цялата войска, включително запаса и опълчението, и ги пратете по цялата земя да изловят пеперудите.

Така и станало и трябва да кажем, че по този начин възникнала богатата сбирка от пеперуди, която и до ден-днешен е изложена в Народния музей. Който от вас живее в Прага, трябва да отиде да я види.

Но сега да се върнем при детективите. При създалото се положение Вездесъщи казал на останалите:

— Момчета, вече нямаме нужда от вас. Ще се оправим и сами.

Тъжни и с празни ръце, Хитрани, Дебелаанен, Киселаун и Католев се върнали обратно.

Пъхнинос, Вездесъщи и Всезнайко дълго се съветвали как да се справят с магьосника. Те изпушили не знам колко си тютюн, изяли и изпили всичко, което намерили в Страшнице, но нищо не могли да измислят. Най-после Всезнайко казал:

— Така нищо няма да направим, братлета. Я да поизлезем малко на чист въздух.

Вдигнали се те значи, но едвам излезли пред кръчмата — кого да видят? — самия магьосник. Стоял си там и със страшно любопитство чакал да види какво ще направят.

— Ето го! — викнал радостно Пъхнинос и с един скок хванал магьосника за рамото. Но магьосникът тозчас се превърнал в лъскавосребърна змия и Пъхнинос я хвърлил на земята ужасен.

Вездесъщи не закъснял да се намеси и покрил змията с палтото си, но змията се превърнала в златна мушичка, която се провряла през един илик и излетяла на свобода.

Всезнайко скочил и уловил златната муха в шапката си, но мухата се превърнала в сребристо поточе, което отнесло със себе си и шапката.

Втурнали се всички в кръчмата да вземат чаши и да уловят в тях поточето, но сребристото поточе вече се било оттекло и се вляло във Вълтава.

Ето защо Вълтава и до днес, когато е в добро настроение, е така сияйно сребърна: спомня си за магьосника, шуми замислено и проблясва; на човек чак главата му се замайва, като я гледа.

Но тогава Вездесъщи, Всезнайко и Пъхнинос стояли на брега на Вълтава и премисляли какво да правят по-нататък. Не щеш ли — една сребърна риба подала глава от водата и ги погледнала с блестящите си очи — с очите на магьосника.

Тримата детективи си купили въдици и взели да ловят риба във Вълтава. И днес все още можете да ги видите как седят по цели дни в лодките с въдица в ръка; дума не продумват и няма да се успокоят, докато не хванат сребърната черноока риба.

Още много други детективи се опитвали да хванат магьосника, но напразно. Случвало се, когато го преследвали с автомобил, да изскочи сърна от гората и да си погледне със своите черни, нежни и любопитни очи. Когато пък летели с аероплан, един орел ги следвал неотлъчно и не ги изпускал от гордите си, пламтящи им и. Когато плували с кораб, от морето се надигал делфин и спирал върху тях разумния си, спокоен поглед. Дори и когато си седели в работните кабинети, дълбоко замислени, случвало се цветята на масата да засияят и да ги погледнат прелестно и с любопитство или пък полицейското им куче надигало внезапно глава и ги поглеждало с красиви човешки очи, каквито по-рано нямало.

На детективите им се струвало, че магьосникът ги гледа от всички страни. Погледне ги, изчезне, погледне ги, изчезне… Такъв магьосник хваща ли се?