Маргарита Танковска
Неочаквана любов (1)

Той влезе — висок, строен, с атлетично тяло и добре оформени мускули, които ясно изпъкваха под прилепналото по него поло. Ръстът му беше впечатляващ — около метър и деветдесет, имаше гарвановочерна коса и един особен блясък в котешките му зелени очи. Излъчваше такъв сексапил, едно такова магнетично привличане, че щом се появи в барчето, имах чувството, че пространството ми намалява застрашително. Зелените му очи се смееха при разговора с неговия придружител. Лицето му бе озарено от една прелестна усмивка, която разкриваше два реда идеално поддържани зъби.

— Едно кафе, моля — каза мъжът, който бе с него. Той беше от автомивката до заведението, в което работех.

Седнаха и започнаха да обсъждат нещо, може би условия за работа. Сложих кафето в цедката и пуснах машината, но очите ми вместо да са насочени към порцелановата чашка, в която започваше да тече гъстата черна течност, бяха приковани в мъжа, който бе седнал с гръб към бара. Гъстата му коса бе добре оформена с помощта на гел или пяна. Исках да разбера нещо повече за него. Как се казва? От къде е? Има ли брат или сестра? Очите ми се отклониха за миг към уханната течност, която едва не бе преляла чашата.

След като занесох кафето, върнах се зад бара и се облегнах на рафта, на който бяха наредени безалкохолните напитки, които предлага заведението. Загледах се в мъжа, който бе привлякъл така неочаквано моето внимание. Един дълбок, плътен глас ме извади от унеса, в който бях изпаднала и ме върна в действителността.

— Ели, пиши това кафе на моята сметка — каза ми Боби. Познавах този мъж като работодател, защото преди да приема предложението, което ми бяха направили настоящите ми шефове, аз бях работничка в автомивката, която Боби бе взел под наем от предприятието, в което се намирах сега. Познавах приятелката му, която бе бременна в момента и се очакваше да роди към тридесет и първи декември. Тя киснеше при мен всеки ден, защото нямаше работа и може би, за да контролира мъжа, с който живееше. Въпреки това Боби не пропускаше удобен момент да ми предложи да излезем някъде, само двамата за да… Е, аз винаги му отказвах. Въпреки, че бе привлекателен мъж, той имаше жена и дете, което скоро щеше да се появи на бял свят. А аз не обичам да развалям семейства или сериозни връзки. Имах принципи, железни принципи, на които държах. И то много.

Прекалено много бях страдала от любовта и макар че за моите двадесет и пет години я бях срещала три пъти, и трите пъти се бях разочаровала. Бях лъгана и подигравана. Раните, които ми бяха нанесени все още не бяха зараснали, кървяха, сякаш току-що бях наранена. И по този повод бях стигнала до един извод, а именно, че не ми трябва сериозна или каквато и да било връзка с мъж. На мен ми трябваше постоянен сексуален партньор, с който да бъдем заедно само и единствено заради секса. В тези връзки нямаше място за чувства. Имаше един мъж в миналото ми, с който поддържах такива отношения близо година, а може би и сега щеше да ги има, ако не беше толкова глупав да позволи на чувствата си да вземат връх над разума.

Но сега мислите ми отново се завъртяха около мъжа, който бе разговарял с Боби. Какъв ли бе той и за какво бе разговарял с него? Може би за работа? При него ли ще работи? Хиляди въпроси нахлуваха в главата ми и се появи един странен копнеж отново да го видя. Да го зърна само за миг, за да мога да го разгледам малко по-хубаво. Те бяха дошли сутринта, някъде около десет. Три часа по-късно сред тази скука в заведението, мислите ми все още бяха заети с този красавец.

Към три часа следобед се бяхме разбрали с моята приятелка Мари да дойде да си поговорим, да обсъдим какво да правим и къде да се съберем компанията на Коледа и Нова година.

— Ели, как си? Какво толкова мислиш така тайнствено усмихната? — чух гласа, така добре познат. Беше Мари.

— „М“ кога дойде, от кога си тук?

— От достатъчно време за да забележа, че не си се впрегнала да мислиш къде ще бъдем и какво ще правим на Коледа. За кого мислиш? Да не би онзи идиот Миро да е идвал отново? За него ли мечтаеш пак?

— Не — побързах да отговоря. — Той е вече минало за мен. Никога няма да забравя как нарани жестоко моята душа и оскверни любовта ми, като си легна с една никаквица. А отгоре на всичко ми се и присмиваше. Не можах да разбера само с какво заслужих това отношение?

— Добре, добре. Не желая да събуждам болезнените ти спомени. Исках само да разбера за кой щастливец мечтаеш?

— Един мъж… — поколебах се. Въпреки, че с нея си споделях абсолютно всичко, се поколебах.

— Какъв мъж, Ели? — настоя Мари.

Реших, че няма за какво да крия от нея и й казах:

— Боби дойде с един мъж. Невероятен мъж.

— Опиши ми го!

— Висок около метър и деветдесет, с гарвановочерна коса, светло зелени котешки очи, с атлетично тяло… Общо взето е това.

Мари остана с отворени уста.

— Какво-о-о…? — успя да промълви от изненада. — Та твоят тип мъж е коренно различен?

— Да, ама… — Запелтечих. Не знаех как да й го обясня. Усмихнах се многозначително и с това мислех, че темата е изчерпана.

— Ели кажи ми само едно — явно Мари не бе на същото мнение като мен. — Ти искаш ли пак да го видиш?

— Да, искам.

— А интересът ти към него? Като към какъв обект е? Като муза на поезията ти или като към мъж, т.е. като сексуален обект?

— Не знам — вдигнах рамене. Аз самата търсех отговор на този въпрос, вече няколко часа. Към кого се проявява интересът ми? Към сексуалния обект? Към музата? Или… към мъжа?

— Ели-и-и…?

— Не знам, М. Просто не знам. Кажи по-добре, ти измисли ли нещо за Коледа?

— Стига де — възрази тя, — искам да знам. Не искам да те гледам после как страдаш! И… не, не съм измислила нищо. А ти? Успя ли, или ти взе акъла този мъж?

— М, престани и ако много настояваш да знаеш — не, не ми е взел акъла и не, и аз също не успях да измисля нищо! Филип тук ли си е, или още е в колежа в Мичиган?

— Още е там и не знам дали ще си дойде скоро.

— Как така не знаеш? Та днес е деветнадесети декември, след шест дни е Коледа, М. Трябва да знаем със сигурност кой ще дойде. Аз говорих с нашите и те се съгласиха да ни отстъпят вилата за Коледа. Представяш ли си какъв купон бихме могли да направим там? Има камина… ама какво ти казвам, като знаеш какво представлява тя.

— Да, знам.

— И?

— Какво „И“?

— Как какво „И“? Какво ще кажеш отпуската за Коледа да я изкараме на вилата? Ти, Филип, аз, Джеската и Тити? Е, не ми се нрави много, че Тити може да е там, но… Това вече Джеската си го решава. Тя е негова приятелка, а не моя, защото ако бе моя, до сега да съм й била шута.

Не знам защо ненавиждах това момиче. Може би защото бе лицемерка или поне такова впечатление ми направи още първия път, когато я видях и разговарях с нея. И лошото е, че с всяка следваща среща това впечатление се усилваше и потвърждаваше. Но както и да е, тя бе приятелка на Джеси и трябваше да я търпя, за да не разделям компанията ни. А тя бе здрава. От пет години всяка Коледа и Нова година, е, и за другите празници с компанията се събирахме. Всеки един от нея си имаше приятел. Всеки, освен мен, разбира се. Мари бе с Филип, Джеската с Тити… Само аз…

— Защо я мразиш толкова? Отново бях се вглъбила в мислите си, докато Мари не ме изкара от тях с обичайния си въпрос, който задаваше винаги, когато заговорим за нея.

— Мари, знаеш много добре какво ми е мнението за това нищожество. Тя е лицемерка. Още тогава ти казах и не мога да схвана как момче като Джеси се е хванал с подобна змия.

— Това може да се обясни само с една дума: любов.

— Да бе, любов! Няма що! Голяма смехория! Това, че Джеси работи към елитните военни части и взема солидна заплата ли се нарича любов? Това не е истинска любов, а любов към парите му. Ето това е! Затова ме дразни толкова! Не мога да стоя, да гледам и да не се ядосвам, че използват едно толкова стабилно момче, което не иска да си отвори очите за истинската й същност. Стана ли ти ясно?

— О-о-о. Стига, Ели! Това си е негов проблем, той да си го решава!

— Да, де. Добре. Стига сме спорили за една идиотка. Кажи ми по-добре какво мислиш за предложението ми?

— Предложението ти е хубаво и сигурно и останалите ще го харесат, но има една малка подробност, която май си забравила?

— Каква?

— Ти кого ще поканиш?

— Как кого — вас! Ти кого имаш предвид?

— Не се прави на ударена, Ели! — скара ми се Мари с престорена сериозност. — За кавалер! За твой кавалер имам предвид! Знаеш много добре, че ние сме по двойки. И сигурно ще ти бъде скучно с нас. И друг път съм забелязвала, че е така, независимо от това, че го отричаш.

— М, грешиш, не е така. С вас никога не ми е било скучно.

— Ели… — настоя тя.

— Добре де. Познаваш ме много добре. Но сега, като се замисля, може да поканя Франк. Ти какво ще кажеш?

— Ели, знаеш какво ми е мнението за този човек. Той е ненормален — скара ми се тя.

— М, това, че има различни убеждения от твоите, не означава, че е ненормален. Сигурно ще кажеш, че и аз съм ненормална, след като споделям неговите убеждения за живота. Така излиза по твоята логика. Като го опознае, човек разбира, че е като всички останали НОРМАЛНИ хора, Мари. Пък и той е много забавени и ми е много добър приятел.

— Добре, ти си решаваш. Ами ако до тогава се появи някоя нова фигура на хоризонта?

— Е, до тогава има време! То ще си покаже, нали?

— ДА. Времето излекува и твоето налудничаво параноично подозрение към Миро. И той отгоре на всичко, след като спря да го подозираш, че ти изневерява, го оправда.

— Мари, това е минал период. Посветих четири години от живота си на тази отрепка и той какво направи — изневери ми. Стига, моля те! Не искам и да чувам за тази нищожна твар.

— Щом казваш — скептично ми отговори тя.

— Съгласна ли си с предложението ми?

— Какво? А, да… съгласна съм, с гаранция и другите също.

— Добре, значи така се разбираме. Обади се на Филип в Мичиган и му предай, че ще ви чакам на вилата на двадесет и пети. Аз ще отида сутринта, а вие ще дойдете малко по-късно. Ще подготвя там нещата до вашето пристигане и ще помоля Лили да оправи стаите ви. Става ли?

— Става.

Шефът ми дойде към пет часа да прибере парите от оборота. Не знам защо работех, след като имах достатъчно средства, за да си седя в къщи. За съжаление там бе такава скука, че дори обикалянето по магазините не ми доставяше предишното удоволствие. А тук, където работех, бе забавно и същевременно спокойно. Можех да пиша, да мечтая, без да бъда обезпокоявана часове наред. Доходите, които имах от издадените стихотворения ми позволяваха да водя един доста охолен живот без да работя, но скуката в къщи ме убиваше. Затова си намерих една спокойна работа, без да се притеснявам, че някой може да ме разпознае в лицето на Ан-Мари Фиаско, тъй като моята категорична забрана бе да не се слага снимката ми на издадените стихосбирки. Имах много почитатели, но никой от тях не бе виждал лицето ми. Под този псевдоним на жена, която пише лирика, никой не подозираше, че се крие моята скромна личност. Приятелите ми бяха малко, брояха се на пръстите на едната ръка, но бяха истински. Радвам се, че разкрих изневярата на бившия си приятел Миро точно преди да му разкажа за творческите си занимания. Знаех, че той обича любовна лирика и е чел всичките ми издания. Когато влязох в стаята му точно с това намерение да му кажа, че Ан-Мари Фиаско съм аз, останах на прага като парализирана. Той лежеше в леглото ми с една моя колежка. Бях като полята с вряла вода. Не можех да се помръдна от мястото си, бях като закована. След това последва страшен скандал и приключване на нашата четиригодишна връзка.

След работа отидох в едно кафене и в мислите ми се завърна онзи красавец, който видях сутринта. Започнах да се питам за какво ли си говореха с Боби? И дали ще го видя отново? Взех решение да попитам бившия си работодател какъв бе този мъж с него вчера. Но това щях да направя утре. Сега исках само да се прибера, да легна и да пофантазирам за този Аполон, слязъл на земята, за да се насладя на красотата му.

Следващата сутрин времето бе малко по-меко от предходните утрини. Въпреки, че бе средата на декември, нямаше сняг. Утрото бе ведро и въздухът, чистият въздух, изпълваше дробовете ми. Изпълваше ме с нова надежда за живот. Усмивка разцъфна на лицето ми при спомена от моите сънища. Те бяха невероятни, изпълнени с копнеж за ново начало. Беше събота и не ми се ходеше на работа. Мислех да се обадя на шефовете и да им кажа, че не се чувствам добре. Исках да си помързелувам и да се повъртя още малко в леглото. Но при събудилия се спомен за мъжа, който бях видяла вчера, желанието ми да отида на работа се завърна. Беше шест и половина сутринта. Имах един час на разположение, докато започне да тече работното ми време.

Влязох в банята, за да взема един горещ душ, след това си направих кафе и започнах да ровя из гардероба с въпроса „Какво да облека?“. Исках нещо по-свободно, нещо всекидневно и тогава очите ми попаднаха на едни камуфлажни панталони, които си бях купила от чист каприз. Стояха като излети на моята леко пълничка фигура. Аз бях един метър шестдесет и пет сантиметра висока, с дълга до кръста кестенява коса, бадемови очи с отблясъци на земно злато. Тежах шестдесет и пет килограма, но за щастие не ми личаха много, благодарение на моя бюст, който не бе никак малък. Избрах виненочервено поло с широка яка. Просто бях като… бонбон.

В седем и половина аз бях заела вече работното си място зад бара още преди пет минути. Започнах да мисля какво ще трябва да се зарежда, от какво ще има най-голяма нужда заведението за съботния работен ден.

— Едно кафе — прозвуча плътен глас сякаш от далечината. Вдигнах очи и… останах с отворена уста. Той? Мъжът, за когото мислех през вчерашния ден и тази сутрин стоеше пред мен. Облечен… в работно облекло?! Значи правилно съм подочула, че ще започва работа на автомивката? Ха-ха, а аз мислех днес да подложа Боби на кръстосан разпит. Каква ирония само. Зелените му очи още ми се смееха някак подигравателно? Колко ли време съм го гледала? Забелязал ли е с какъв интерес го гледам?

— Едно кафе! Ще може ли да го получа преди осем и половина? — Усмихваше се все така чаровно.

— Разбира се. Стига да пожелаете! — Какви ги говорех? Флиртувах ли с него? Нима желязната Елизабет-Мериди Крофт флиртува? Това не може да бъде! Докато правех кафето, ръцете ми трепереха. Надявах се само той да не забелязва това. Умирах от срам. Нима преди малко аз изрекох тези думи? Това сигурно бе някаква лоша шега, игра на развинтеното ми въображение. Но той продължаваше да ми се смее някак иронично. Зелените му очи, обвити с гъсти черни мигли се присвиваха присмехулно. Харесваше ли ме? Или ми се подиграваше? Не знам, но явно нямаше да мога да издържа да го виждам всеки ден от работната седмица и да не направя нищо. При подаване на чашата с ободряващата напитка, пръстите ни леко се докоснаха. По ръката ми премина ток, който заплашително обхвана цялото ми тяло. След като пое чашата, веднага се отдръпнах.

Взе си кафето, усмихна ми се отново и излезе от барчето. Явно днес нямаше да го видя отново, понеже в събота на автомивката имаха много работа. Колите отвън не свършваха. Помислих си, че с това темпо на служебна ангажираност няма да има време дори да обядва. А днес щях да работя до два часа. Въпреки, че навън времето беше много меко, на мен ми се струваше доста хладно. След него бяха влезли двама или трима души и аз отново потънах в мислите и мечтите си. Опитах се да напиша поне един стих, но уви, не ми се отдаваше в момента. Нямах късмет с писането днес, както и вчера. Прекалено много мислех за този Аполон. Нарекох го така, защото не можах да разбера името му. А как ли се казваше? Кое ли име щеше да му отива най-много?

Вратата се отвори и той влезе, сякаш го бях повикала с мислите си. Аз се изправих зад бара и той ме попита:

— Къде мога да налея топла вода за препарата? Имах чувството, че тази прелестна усмивка не слиза от устните му.

— Ела! Ще ти покажа.

Запътих се към задната част на бара. Там, където правех сандвичите. Показах му мивката, от където може да си налива топла вода и се отдръпнах, за да може да сложи кофата. Пространството бе много малко, толкова, колкото човек да може да се движи свободно. Просто се чудех на глупостта си. Сега как щях да се измъкна? За да изляза, трябваше да допра тялото си до неговото. Изпаднах в паника. Благодарение на клиента, който в този момент влезе, успях да се измъкна по най-бързия начин, без да се докоснем. А толкова много исках да го направя… Да движа свободно ръцете си по неговото стегнато тяло…

Когато останахме сами в заведението, до ушите ми достигна една реплика.

— Боби ми каза да внимавам, когато идвам при теб за вода, защото имало вероятност да ми налетиш.

— За твое съжаление… — исках да кажа името му, но не го знаех. С това мое забавяне на отговора очаквах да ми каже името си.

— Жан-Марк.

— Жан-Марк. За твое съжаление Жан-Марк, аз не съм от тези нахални свраки, които налитат на когото им падне. Моите принципи не биха го позволили.

Какво? Отдаваше ми се чудесна възможност да се зароди нещо между нас! И я пропускам! Голяма идиотка съм. Но от друга страна, добре че стана точно така, за да разбере, че не съм жена за една нощ. Исках да направя нещо… Да бъда по-близо до него. Затова се вмъкнах в помещението, където правя сандвичи. Залата с масите и това помещение ги разделя само една врата. Имах намерение да я затворя след себе си.

— Недей да затваряш вратата, защото не знам какво ще направя! Изречените от него думи ми звучаха като закана. Хвърлих му един многозначителен поглед и най-очарователната си усмивка. И затворих вратата. Исках да видя какво ще направи.

— Ще заключа вратата! — допълни.

— Няма ключ — предизвиках го.

— Ще я затисна с касите.

— А ако влезе някой клиент?

— Ще изчака или ще излезе.

— Клиентите не могат да чакат.

— Аз също.

— Нима?

Усетих как разстоянието помежду ни се скъсява и как той приближава към мен, притискайки ме към касите с бира, от където нямах и минималния шанс за измъкване. Сърцето ми заблъска в гърдите, ушите ми забучаха, краката ми се подкосиха, а стомахът ми се сви на топка, когато застана точно пред мен и сведе глава към моята. Топлият му и свеж дъх опари едната ми буза. Чудех се какво ли става с мен? Онази Елизабет-Мериди Крофт, която бе свикнала да покорява мъжете с чара на невинна девойка в първия момент, след това да се прояви като закоравяла свалячка, бе изчезнала, срината до основи. В този момент бе останала една непозната за мен Ели. Предизвикателна, нерешителна и съвършено непозната и различна жена. Чувствах се като хлапачка, която за първи път щяха да целунат. Изплаших се. Исках да избягам от този човек. Той бе толкова привлекателен и излъчваше такъв магнетичен сексапил. Едновременно исках да бъда и да избягам от Жан-Марк. В момента очаквах устните му да докоснат моите и да се слеят в една целувка. Но вместо това той доближи устни до ухото ми и прошепна:

— Да, наистина не мога да чакам. Гласът му бе дрезгав от възбуда, която явно нарастваше. Наложих на волята си да го отблъсна и казах:

— А водата? В един красив момент се сетих за какво бе дошъл тук и как мога хитро да се измъкна. Жан-Марк се стресна и отиде да свърши това, за което беше дошъл. Кофата се бе наляла до половината и той спря водата, а аз се измъкнах още преди да я спре.

— Бягай ти. Бягай, но ще те заключа някой път тук и ще те питам тогава къде ще можеш да се скриеш от мен — дочух зад себе си неговия глас.

Благодарение на това, че току-що бе влязъл клиент можах да се оправдая.

— Аз не бягам, а просто си върша работата, за която ми плащат.

— Ели, искам да говоря с теб за Коледа. Трябва да се разберем как ще стигнем до вилата ти и кой ще поканиш ти? И с кой по дяволите…

Мари бе влетяла като ураган в заведението, а усмихнатите ми очи се бяха вгледали в нея като в мираж. „Добре, че дойде навреме, преди Жан-Марк да е излязъл, за да го види“. Сякаш я бях повикала с мислите си сутринта. Но отворената й уста и прекъснатото по средата изречение ме накараха да се превивам от смях.

— Мари, какво имаш предвид, като ме питаш кой ще поканя аз? Мисля, че се разбрахме по този въпрос?

Жан-Марк бе излязъл току-що и останах сама с Мари в заведението.

— Ели, хвани ме за да не падна! — тя следеше моя Аполон с поглед.

— Кой е този? Да не би това да е мъжът, за когото ми каза вчера? Ако е той, Филип пасти да яде пред него!

Това вече беше изненада. Откакто Мари тръгна с Филип преди седем години и няколко месеца, тя за пръв път бе останала с отворена уста пред вида на някой друг мъж.

— Да. Това е този, за когото ти говоря, Мари. Какво ще кажеш? Обещавам, че няма да казвам на Филип последната ти реплика.

— Да го поканиш на вилата, вместо Франк! И само да си посмяла да кажеш нещо на Филип си мъртва, да знаеш!

И двете се разсмяхме. Беше дошла да ми прави компания и да ме разубеждава да поканя друг за Коледа вместо Франк. Но за съжаление, знаеше какъв инат съм и че няма да ме разубеди лесно. Пък и нямаше кой друг да поканя.

— Ели, защо не размислиш? Имаш толкова много ухажори около теб и то все привлекателни. А пък и Франк да не говорим, че е с двадесет години по-голям от теб, но и може да реши да прекара коледната си отпуска на неговата си вила с неговите си приятели. Защо не поканиш…

Тя ми кимна с глава, като сочеше човека, който преди малко бе изчезнал от тук.

— Ти луда ли си, или на луд дрехите носиш. Мари? — Възмутих се от нейното предложение. Уж ми бе приятелка, а ме бута в ръцете на първия срещнат. Такива нерви ме хванаха, че станах и започнах да се разхождам нервно из заведението.

— Защо пък не, Ели?

— Та аз го видях едва вчера за първи път, да не забрави? И чак днес разбрах как се казва, а ти ме караш да го поканя на вилата си? Нещо май сивото ти вещество не работи на пълни обороти, а само вдига пара, за да не изстива.

— Нещо лошо ли казах? — смути се тя и ме попита после с огромна усмивка. — Как се казва?

Лицето ми грейна като слънце при възможността да изрека името му:

— Жан-Марк.

— Жан-Марк? Да не е французин?

— Ето, виждаш ли сега защо не искам да го поканя там за Коледа? Не знам нищо за него, освен къде работи и как се казва.

— Хайде стига де. Ти ще поканиш Франк, с когото ако се видите веднъж в месеца, ще е направо невероятно. Защо пък да не поканиш Жан-Марк?

— Защото не го познавам, Мари! Ти май наистина искаш да ме набуташ в ръцете му? Така ли е, или греша?

— И да, и не. Такъв привлекателен мъж се среща много, смея да кажа, даже изключително рядко.

— Тук съм съгласна с теб. Стига с тази тема. Дай по-добре да си говорим за друго. За всичко… освен за Жан-Марк.

— Кой спомена името ми? — стресна ни Жан-Марк, като отвори рязко входната врата с трясък и кофа в ръка.

— Пак ли? — усмивката засия на устните ми. — Да идвам ли да ти показвам къде беше, или си запомнил?

— И сам мога да се оправя!

— Добре.

Обърнах се към Мари, а тя започна вечната тема:

— Ели, не ми е ясно само защо работиш, след като имаш достатъчно пари, за да си седиш в къщи или да се размотаваш из магазините по цял ден? И друго ми е много интересно? Защо, за да отидеш в някой от твоите притежания, като вилата, на която ще ходим за Коледа, без да имаш кавалер, трябва да искаш позволение от родителите си? Та ти сама натрупа цялото това състояние с много пот на челото. Преди да се захванеш с тази работа, вашите живееха в един мизерен квартал, а ти от седемнайсетгодишна започна да работиш и сега притежаваш две къщи: едната в Мичиган, другата в Чикаго, един мезонет в Лос Анжелис и една вила, т.е. ранчо извън града. Защо ти е тази работа? Ти имаш всичко, за което всяко едно друго момиче може само да си мечтае. Дори и аз. Можеш да отидеш, където си поискаш без да се притесняваш за финансовата страна на въпроса. И честно казано, завиждам ти за това нещо.

— Стига, Мари, колко пъти сме разговаряли на тази тема? — притесняваше ме Жан-Марк, който сигурно е чул всичко.

— Как можа да го направиш, Мари? Защо не се съобрази с мен? А и не забравяй, че не сме сами…

Мари започна да се извинява за несъобразителността си и да си хапе устните от притеснение.

— Няма нищо! Казаното, казано. Вече е късно да върнеш думите си назад. — Обърнах се към помещението, където беше Жан-Марк:

— Жан-Марк, случайно да имаш под ръка лепенка? — попитах най-непретенциозно, като тайно в себе си се надявах да не е чул и грам от глупавите приказки на Мари, но той се забави с отговора.

— Не, защо? За какво ти е? — погледна ме с учудване.

— Как за какво? Тук има един човек, който говори прекалено много глупости.

— Кой е той? — показа се на вратата и се усмихна. — Ако става дума за теб, знам по-добър начин да ти запуша устата. С една целувка ще си занемяла поне за десет минути.

— Престани да говориш глупости, Жан-Марк. Не се отнася за мен, а за Мари. Не може да не си я чул какви небивалици наговори преди малко?

Той флиртуваше ли с мен, или ми се подиграваше?

— За съжаление говорих по телефона и не съм я чул, но дори и да не говорех по телефона пак нямаше да я чуя, защото не обичам да подслушвам чужди разговори. Е сега… ако сте говорили за мен това може и да окаже влияние на слуха ми, но след като не сам чул, значи не ме вълнува. А за какво си говорехте? — попита Жан-Марк с най-голямото си нахалство и пак с онази чаровна усмивка. Имах чувството, че когато го видя се разтапям като масло в нагорещен тиган.

— Водата, Жан-Марк! Водата!

Той се стресна и се обърна. Кофата вече преливаше, за негово съжаление.

— Мерси — каза той и излезе.

— Ели, какво толкова лошо казах?

— Мари, не желая никой друг освен вас да знае финансовото ми ниво. Не го ли разбра? Не желая никой повече да ме използва. Досега аз бях играчката, но от сега нататък те ще бъдат играчки за мен. Така да знаеш. И колкото до твоите вечни въпроси — работя, защото скуката в къщи ме убива. Бях ли пределно ясна? — Тя ми кимна. — Не искам друг път да говорим на тази тема тук! В къщи или у вас — да, но тук те моля да си държиш езика зад зъбите.

— ОК. Няма проблем. Извинявай, все пак.

— Няма нищо, знаеш, че не мога да ти се сърдя повече от две минути.

— И аз също — усмихна ми се тя нежно.

Следобед обиколихме пазарните центрове и с Мари накупихме подаръци за всички, освен за нас двете.

— Мари, какво искаш за Коледа?

— Да не каниш Франк!

— Стига де! А кой друг да поканя?

— А ти, Ели, какво искаш за Коледа?

— А, тук вече ти си решаваш, оставям на теб избора. Нямам никакви претенции.

— Добре! Не кани Франк. Аз ще ти намеря кавалер за Коледа! Става ли така? Това ще е моят подарък за теб за Коледа?

— Добре. Кой ли ще ми доведе? Много се чудех.

Неделята бе убийствено скучна. Бяхме украсили елхата с Мари и сега се чудех какво да правя. Денят ми премина в мисли и опити да сътворя някоя нова поема, тъй като крайният срок наближаваше, а аз дори не бях започнала да пиша. От два месеца започвах, но след като напишех нещо, късах листа, защото не ми харесваше. Така отмина и днешният ден.

Понеделник сутринта вървях през центъра на Чикаго и си задавах същия въпрос, който Мари ми бе отправила в събота. Защо работех? Имам пари, за да си позволя да не работя! И защо не си взема една кола? Как мога при моето финансово положение да се придвижвам с градския транспорт и то във времето, когато автобусите и метрото са претъпкани? В следващия момент ми стана ясно защо го правя и си отговорих на всичките въпроси, когато влязох в заведението. Не исках никой да ме използва, не исках повече никой да извлича изгода от финансовото ми състояние, като ме лъже, че ме обича.

Преди да вляза в барчето видях колата на Жан-Марк, паркирана отстрани на сградата.

— Знаеш ли от кога те чакам? — Жан-Марк влетя като ураган. Погледът му не се откъсваше от мен и имах чувството, че се бе запътил право към мен. — Направи ми едно дълго кафе с три захарчета — каза той, като седна на масата, която беше най-близо до бара.

— Да не искаш да ми кажеш, че трябва и да ти сложа захарта в кафето? А за това добро обслужване мисля, че барманката трябва да получи и бакшиш — успях по някакъв начин да го накарам да се усмихне, тъй като когато влетя с гръм и трясък беше като буреносен облак.

— А, барманката ще си получи бакшиша, стига да го направи до пет минути. А ако пожелае може и друго да получи…

— Веднага ще ти направя кафето. Защо ме притеснява толкова много този мъж? Защо не мога да устоя на чара му? Той бе мъж като всички останали все пак, или може би не…? Не знам. Занесох му кафето и се върнах зад бара.

— Ела, седни при мен да ми правиш компания! — гласът му не молеше, той заповядваше. Сякаш водена от невидима ръка, против волята си аз седнах на масата, но на такова разстояние от него, че дори да се протегне пак не би могъл да ме докосне. Страхувах се от него или по-скоро от собствената си реакция, ако се осмели да ме докосне. Този мъж ми въздейства като афродизиак. Колкото повече го виждах, толкова повече исках да бъде мой. Нима бе възможно? Отново ли започвам да се увличам и да намесвам чувствата си? Бях скъсала с Миро преди почти две години, но той все още ме преследваше. Извиняваше ми се, молеше ме да му дам още една възможност, но аз винаги му отказвах. Не вярвах, че ще мога да обичам отново.

— За кого мислиш? — гласът на Жан-Марк ме стресна. Бях забравила, че той е тук. Явно лицето ми бе изкривено от болка при спомена за подлостта на Миро.

— За никого!

— Кой те е наранил? — лицето му бе сериозно и нямаше да приеме никакъв уклончив отговор. Поне така си мислех.

— Никой! Защо си мислиш, че някой ме е наранил?

— Замисли се и лицето ти стана студено и мрачно.

— Прав си. Замислих се и се увлякох в мислите си — уклончиво му отговорих. Не го познавах и му нямах доверие. Мислех, че сме приключили дискусията по тази тема, но явно той не бе на моето мнение.

— Кой те е накарал да страдаш толкова? Защо не искаш да ми се довериш?

— Защото те познавам едва от два-три дни.

— Не. Не е заради това. Ти нямаш доверие на нито едно момче! Прав ли съм или греша? Погледнах го учудена. От къде знаеше това?

Исках да му разкажа, но не смеех да му се доверя.

— Прав си, въпреки, че в момента си седнал — само отговарях на въпросите му, но по най-краткия възможен начин и с малко шеговит тон.

— Защо? — настояваше да знае. Бе се запънал като магаре на мост.

Хвана ме яд на неговата настойчивост. Досега никой не бе успял да ме изкара извън релси. Бях спокоен и уравновесен човек, но той ме ядоса с неговата припряност.

— Защото досега всяко едно момче ме е използвало! За това — казах го с толкова много злоба, че не можех да си намеря място от яд и затова станах и отидох зад бара.

— Ще ми разкажеш ли, или да се мъча да разпитвам друг? — следеше ме с поглед. Не го виждах, но го усещах, защото бях застанала с гръб към него. Но последното му изказване ме вбеси до такава степен, че ми идваше да метна нещо.

— Няма да ти разкажа! А и какво ти влиза в работата да разпитваш другите за мен и кой какво ми е причинил? — Ако очите можеха да убиват до сега Жан-Марк да е опънал петалата. — Това засяга само и единствено мен. Не се бъркай в личния ми живот.

— Защо? Ами ако ме интересуваш?

— Нима? Всички мъже сте едни и същи. Първо сваляте звезди от небето, а после… — млъкнах, защото усетих, че съм превишила и нормалния тон на ядосан човек и крещя. Този мъж наистина успя да ме изкара извън релси.

— Какво „после“? — настоятелен въпрос ми бе задал Жан-Марк. Наложих на себе си и на яда си да се успокоя.

— А после се правите на разсеяни, сякаш нищо и никога не е било.

— Аз не съм от този тип мъже!

— Не знам. Не мога да кажа, защото не те познавам.

— Можеш да ме опознаеш. Стига да искаш и да имаш желание да го направиш. Аз познавам част от живота ти, но това не ми стига — той скъсяваше с всяка изречена дума разстоянието помежду ни. — Искам да знам повече. — Застана пред мен и се наведе: — Всичко!

— Де да бе толкова просто, Жан-Марк. Ти си от друг свят за мен. И каквото и да си въобразяваш, че знаеш, ти не ме познаваш.

— Искам да те опозная, Елизабет-Мериди Крофт. Искам да знам кой глупак ти е причинил болка, за да те изолира от всичко, което съществува в реалността? — останах с отворена уста. От къде знаеше той, че аз бягам от жестоката реалност и се крия в един измислен свят. Свят на мечти и щастие. — Да, знам. Не се учудвай. Известни са ми доста факти от живота ти, още преди да дойда в петък тук — продължи да ми шепне на ухото. Исках да ме целуне, за да се понеса на мекия облак на мечтите. Да забравя реалността и да си въобразя, че го познавам толкова добре, че да му се доверя и отдам тялото и душата си на този мъж. А също така и че той ме желае, че той изпитва нещо повече от физическо привличане към мен.

— Жан-Марк… — чух в унес своя глас и той ме целуна нежно и бавно. Тръпки ме побиха по цялото тяло. Исках целувката да продължи колкото се може по-дълго, но същевременно се плашех от това. Възбудата му заплашително нарастваше и не знаех дали ще успее да се овладее навреме, затова откъснах, макар и с мъка, устни от неговите и се отдръпнах.

— Какво има? — нежният му поглед ме погали.

— Може да влезе някой и да ни види, а аз не искам да си загубя работата заради едно мимолетно увлечение.

— От твоя страна ли? — очите му помръкнаха.

— Не. От твоя — погледнах през прозореца и видях една кола отвън да чака за автомивката. Очите ми бяха тъжни.

— Имаш клиент — за моя радост и тъга колата бе на Мари.

— После ще продължим разговора, който започнахме — целуна ме нежно по бузата и се запъти към вратата.

— Нима? Аз мисля, че разговорът ни приключи — успях да му кажа преди да излезе.

Останах сама, впила поглед в празното пространство и унесена в мисли за Жан-Марк.

— Ели… — викаше ме един познат глас сякаш на сън. — Ели, обърни ми внимание!

— Мари, какво правиш тук? Не трябваше ли да си в Мичиган да говориш с Филип? — останах много учудена от нейното присъствие тук в Чикаго.

— Говорих с Филип по телефона. Той ще си дойде в сряда. А аз имам да свърша още доста работа преди да дойда на вилата ти. Дойдох да си измия колата!

— Аха. А Джеската и Тити? Говори ли с тях?

— Да. И те ще дойдат.

— Жан-Марк бе тук малко преди да дойдеш ти.

— И? — усмивката й засия на устните.

— Какво „И“?

— Какво направи?

— Кой? Аз или той?

— Той?

— Целуна ме.

— А?

— Да, целуна ме.

— А ти?

— Какво аз?

— Какво направи ти, глупаче?

— И аз го целунах — стеснително й признах.

— И? Как беше?

— Мари, престани да ме разпитваш за глупости… Бе невероятно — засиях цялата при спомена за неговата целувка.

Отвън й направиха знак, че колата й е готова и тя трябваше да си тръгва. В следващия момент иззвъня мобилния ми телефон и трябваше да се обадя.

— Да, моля? — обичайният поздрав прозвуча в телефонната слушалка. Бяха от издателството. Обаждаха ми се да видят до къде съм стигнала със стихосбирката. Разговорът приключи много набързо.

Въпреки, че Коледа наближаваше и беше само след четири дена, аз нямах обичайното коледно настроение. От две години не се радвах на празниците. Нямаше с кого да ги споделя, като изключа компанията. Нямах любим човек, родителите ми бяха разведени. В живота ми нямаше никой, който да държи на мен.

— Жан-Марк! Може ли да поговоря с теб за момент? — попита Мари.

— Да. Кажи?

— Обещах на един човек, че ще му намеря кавалер за Коледа. Много се чудих кого да поканя и в крайна сметка се спрях на теб. Имаш ли някакви планове за двадесет и пети?

— За сега — не, но и едва ли ще мога. Но все пак искам да знам за кого става въпрос?

— За Ели.

— О, щом става въпрос за нея, считай, че съм съгласен.

— Жан-Марк! Какво изпитваш към нея?

— Харесвам я! Досега нито една жена не ми е въздействала по този начин.

— Аха. Добре. Разбрах. Ето ти адреса, на който ще те чакам с още няколко човека.

— Мари? Нали така се казваш?

— Да.

— Може ли да се видим един път преди да отидем там? Искам да поговорим за Ели.

— Добре. Ще те чакам на този адрес довечера в седем. Става ли?

— Става.

Днес видях Жан-Марк още няколко пъти, но нямахме време да говорим. Думите за нас сякаш бяха станали излишни. Разменяхме си по някой и друг поглед и това ни бе достатъчно.