Габриела Цанева
Вятърът изяжда…

Вятърът изяжда

гланца на стъклата.

Драска с грозни пръсти

изсъхнали от пръст.

Сипе пясък,

хвърля го в огледалата

на слепите очи.

Хрускат песъчинки

под клепачите

и изяждат гланца

на зениците.

Стърже вятърът,

понесъл цялата земя.

Захвърля я

в самата нея.

Дълбоко —

вътре в нея

я забива.

Завива —

избавя се

от себе си.

И литва.

 

Свободен ли е вятърът?

Заклещен

в лепкавите пръсти

на масата

и туй, което тя

привлича —

увлича

в своя бяг

хрускавите песъчинки.

Но после ги изгубва

над пустинята.

И драска

с празни пръсти

изпръхнали очи.

16.03.1997