Габриела Цанева
Преди години…

Преди години,

когато бях още дете,

главата ми се отвори.

През дупката на

черепа си

видях Вселената —

в стихове.

Красотата й ме удари.

 

И вече никога не бях същата.

 

После Вселената

пак се затвори.

Далеч остана от мен.

Продължи да пулсира

кротко —

като сърце.

 

Преди година —

вече не бях дете —

главата ми пак се отвори.

През дупката на

черепа си

отново

видях Вселената —

в стихове.

Пустотата й ме порази.

 

И вече никога не бе същата.

 

Шеметно се разбягва

към края на нищото.

И там — в самия края

на края —

където няма звезди,

енергия, материя и Време,

а само неструктурирано

пространство —

видях

(защото няма Време)

топлинната смърт на Битието.

 

Студено е.

И няма нищо.

За Разума — не знам.

Но там,

отвъд,

отвъд, отвъд,

отвъд неструктурираното

празно

е мястото на Разума.

 

Ще съществува ли — не знам.

Имало ли го е някога — не знам.

Но знам —

че днес, отвъд

отвъд, отвъд,

отвъд неструктурираното

празно,

където няма време,

звезди и светлина —

там Разумът ни дреме

и чака своя

час.

04.03.1997