Асен Разцветников
Вечер

Зад голите върши гаснеят

последните дневни зари,

върби крайречни мержеят,

че здрач земята покри.

 

В тихата вечер далеко

сребристи се носят звуци:

ту тихват… ту пак излеко

потрепкват медни звънци.

 

От паша се връщат стадата

последни в вечерния здрач —

ей там пък дрънка колата

на уморений орач.

 

Целий ден в труд непосилен

прекарал — завръща се той,

а там под покрива мирен

го чака сладък покой.

 

Прибират се всички и стихват

кипежите дневни навред,

и пак се тъжно усмихват

звездите небни безчет.

 

Почиват полетата знойни,

заспиват шумящи гори,

замлъкват птичките пойни

и нощ се морна цари…

 

О, нощ, в прегръдките свои

побързай, обгърни и мен

и в вълшебни покои

отнеси ме, унесен в блян.

 

И там, в чертозите омайни,

да найда забвение аз,

приказки чудни, незнайни

да слушам унесен, в захлас.

 

Приветно там хорът небесен

чаровни си звуци да лей,

и с свойта, дивната песен

да ми тъгата развей.

 

И в вихрен танец подели

девици задружний акорд,

ще хвръкнат с мен в предели

де чуе се горский шепот,

 

де птички прехвръкват и пеят

и губят се в небесний лазур

и вълни речни червеят

от гаснящий вечер пурпур.

 

Де рози миризми приятни

разпръскват в поднебния мир,

де бръмчат пчелите златни

и вее прохладний зефир…

 

И въз горския губер сънлива

и морна да сложа глава,

и ручей да ме приспива

тайнствени шептящ слова

 

и с тихото на струи шептене

скръб накипяла сдуша…

Ела, нощ, донес забвене

на мойта разбита душа.