Джералд Даръл
Моето семейство и други животни (1)

Защитна реч

„Понякога ми се е случвало да повярвам в не по-малко от шест невъзможни неща преди закуска.“

Бялата царица от „Алиса в Огледалния свят“

Това е разказ за петте години, през които аз и моето семейство живяхме на гръцкия остров Корфу. Първоначално възнамерявах книгата да представлява леко носталгично описание на флората и фауната на острова, но направих фатална грешка, защото още на първите няколко страници въведох и моето семейство. След като се видяха черно на бяло, близките ми продължиха настойчиво да си завоюват място и да канят различни приятели, с които да споделят главите. С невероятни затруднения и едва когато употребих доста хитрости, успях да запазя по някоя и друга страница, която да посветя изцяло на животните.

В своята книга се опитах да нарисувам, без да преувеличавам точна картина на членовете на моето семейство — такива, каквито ги виждах тогава.

Смятам обаче, че някои по-странни случки ще станат по-обясними, ако не пропусна да отбележа, че по време на престоя ни в Корфу всички бяха много млади: Лари, най-големият от нас, беше на двадесет и три години; Лесли на деветнадесет, Марго на осемнадесет, а аз, най-малкият, бях на крехката и впечатлителна десетгодишна възраст. Никога не сме знаели със сигурност възрастта на майка си — по простата причина, че тя не може да си спомни рождената си дата; затова само ще се огранича да кажа, че тя беше достатъчно възрастна, за да е родила четири деца. Майка ми също така настоява да обясня, че е вдовица — защото, както тя мъдро забеляза „кой знае какво ще си помислят хората“.

За да успея да предам сбито петте години, изпълнени със случки, наблюдения и приятни преживявания, в нещо, което да не е по-обемисто от „Енциклопедия Британика“, бях принуден да сгъстявам, окастрям, присаждам, поради което не остана много от естествения ход на събитията. Бях също така принуден да изпусна много истории и лица, които исках да опиша.

Съмнително е, че всичко това щеше да бъде постигнато без помощта и въодушевлението на следните хора (споменавам ги, за да може обвиненията да бъдат отправяни на точния адрес):

Доктор Теодор Стефанидис. С типичната за него щедрост, той ми позволи да използвам материал от непубликувания му труд за Корфу и ме снабди с безброй забележителни каламбури, някои от които използвах.

Моето семейство. В крайна сметка, неговите членове, макар и несъзнателно, ми доставиха много от материала и ми оказваха значителна помощ по време на написването на книгата, като спореха ожесточено и рядко постигаха съгласие, за която и да е случка, когато се обръщах за съвет към тях.

Жена ми, която ми достави радост, защото се смееше на висок глас, докато четеше ръкописа и в последствие ме уведоми, че се е забавлявала с правописните ми грешки.

Соуфи — секретарката ми — която е причината да се появят запетаите и безжалостно да бъдат изличени сложните конструкции в текста.

Бих искал да изкажа специална благодарност на майка си, на която съм посветил своята книга — като един нежен, въодушевен и пълен с разбиране син. Но тя управляваше много умело кораба си, натоварен със странни изчадия, през бурния океан на живота, вечно изправена пред опасността от бунт, вечно заобиколена от гибелните плитчини на превишения банков кредит и екстравагантността, без да бъде някога сигурна, че екипажът одобрява способностите й на мореплавател, но убедена, че ако се случи нещо лошо, виновната ще бъде тя. Направо е чудо, че мама успя да оцелее при това „пътешествие“, но тя е жива и здрава — нещо повече, запази разума си горе-долу непокътнат. Както брат ми Лари разумно подчертава, можем да се гордеем с начина, по който сме я възпитали — тя прави чест на всички нас. Това, че тя постигна състоянието на щастлива нирвана, в което нищо не я изненадва или стъписва, проличава от следния факт; неотдавна в един от почивните дни, останала сама в къщи, тя преживя внезапното пристигане на няколко клетки, съдържащи два пеликана, червен ибис, лешояд и осем маймуни. Всеки друг простосмъртен би изпаднал в паника, но не и мама. В понеделник сутринта я открих в гаража, из който я гонеше един ядосан пеликан, докато тя се опитваше да го нахрани с консерва сардини.

— Радвам се, че дойде, миличък — каза задъхано мама. — Този пеликан има малко тежък характер.

Когато я запитах откъде е знаела, че животните са мои, тя отвърна:

— Естествено, знаех, че са твои, миличък — та кой друг би ми изпратил пеликани?

Което идва да покаже колко добре познава тя поне един член от семейството си.

Накрая искам да ви уверя, че всички анекдоти за острова и жителите му са съвършено верни. Животът на Корфу бе като някаква пищна комична опера. Мисля, че цялата атмосфера и очарование на мястото се съдържат в ясното обяснение върху адмиралтейската карта, която притежавахме. Островът и принадлежащата му брегова линия бяха показани там с множество подробности. А в долния й край имаше малка добавка, която гласеше:

„Предупреждение:

Често шамандурите, отбелязващи плитчините, са разместени, затова съветваме моряците да бъдат нащрек, когато плават край тези брегове.“