Ели КаРон
Есето на Фарисей (15)

Фарисей и приятели

Казвам се Стефан Бахманов и се лекувам в санаториума на професор д.м.н. Тодор Даскалов. С неговия брат — Ясен Даскалов, проведохме някои съвместни наблюдения и публикувахме забележителни разработки в областта на антропологичната медицина. Самият аз съм антрополог.

Едва ли можете да си представите колко е скучно да изпълняваш предписаните процедури в един забравен от Бога кът на вселената, където времето е спряло и нищо не се случва. Спасението ми е в малка компания пациенти — мои приятели. За външния свят съм „луд“, но какво означава да си нормален? Не е ли тъй наречената „нормалност“ тънко лустро срещу страховете ни, което лесно се пропуква в екстремни обстоятелства? Или, както твърди професор Радклиф, „… нормалността е форма на лудост, която отказваме да приемем, тъй като тя създава добра приспособяемост към действителността“.

Санаториумът на д-р Даскалов е разположен в околностите на Кремиковци. Високо в планината, където въздухът не е отровен от еманациите на завода със същото име — най-големия завод на Балканския полуостров за производството на стомана и прокат.

Точно срещу манастира „Св. Георги Победоносец“ се намира наследствената къща на доктора — малка стара вила на два етажа. Непосредствено зад нея, но скрит зад гъст пояс лонгозна растителност, се помещава санаториумът „Св. Мина“, собственост на професора. Състои се от едноетажни тухлени постройки — тип „бунгало“, застроени във форма на буквата „П“. По лявата дълга страна на буквата има девет двустайни бунгала, в които обитават болни с диагноза „шизофрения“. В края на редицата, перпендикулярно, е разположена административната сграда на два етажа, на първия от които се помещават сестринската стая, фитнес-залата, столовата и кухнята. На втория етаж са разположени кабинетите на д-р Даскалов и д-р Пешев, апаратна, манипулационна и аптека.

Зад първия ред бунгала, но с гръб към тях, има втора редица от същия вид, а помежду им е оставена пътека — около два метра в широчина, обрасла с горски треви и храсти, предимно къпинак и коприва. В задната редица се помещава отделението на болните от сърдечно-съдови заболявания, което е пряката специалност на професор Даскалов.

Психиатричното отделение се завежда от д-р Александър Пешев, съдружник на професор Даскалов и един от водещите психотерапевти в страната. Той не пребивава тук непрекъснато, а идва сутрин или следобед, в зависимост от това дали датата е четно или нечетно число. Аз съм му „дясна ръка“ в практикуваната тук „индивидуална мотивация на пациента“.

В санаториума преобладават случаите на личностни разстройства в началната им фаза. Ние сме на свободен режим (все пак това не е психиатрия!) с изключение на времето, когато правим процедури, когато се храним и по време на визитация. Визитацията се провежда от д-р Даскалов и д-р Пешев, а старшата сестра и сестра Ана им асистират.

С приятелите ми от санаториума държим на своята анонимност и затова се назоваваме с псевдоними: Симон, Карла, Феран и Фарисей, т.е. — аз.

Симон (името му е Янко Пърмаков) е „изобретател“. Той твърди, че е изобретил способ, който позволява в резервоара на автомобила да се изгаря вода вместо бензин.

Това си е чиста измама — касае се за таблетка уранов карбид. Пускаш таблетката в чаша с вода и готово: палиш течността и тя започва да гори! При съприкосновение на урановия карбид с вода се отделят тежки въглеводороди, които приличат на бензина. Това му свойство е отдавна известно на химиците, но е неприложимо за задачата, която си е поставил Симон.

Карла (в битието си Ема Арсенова) е детска учителка и голяма почитателка на Карлос Кастанеда. Според Учителя децата следва да се наказват за лошите им постъпки. Но мерките не са ефикасни ако се прилагат от членовете на семейството. По-въздействащо е когато децата се наказват от външни лица. Например — от възпитателите им.

Карла работела в елитна детска градина, където новите методи на възпитание се насърчавали. Веднъж завела група деца в парка и приложила нагледно уроците на Кастанеда. Вързала едно лошо момче за ствола на голям бор и се заела да го порицава. По бора лазели мравки, слънцето напичало и тъкмо да се разкае — момченцето получило топлинен удар.

След процеса Карла се озовала направо в санаториума.

Феран (взел е прякора си от роман на Стендал) е с ясно изразена клиника: тенденция към самоизолиране, слабо изявена агресивност и нарцисцизъм. Феран проектира своето „свръх-аз“ върху другите: той е честен, възпитан, нормален, а останалите са носители на неговата инфантилна и невротична индивидуалност. Погледнато от този ъгъл, в България живеят осем милиона шизофреници!

Гражданското му име е Юлиян Герджиков. Приели сме го в нашия затворен кръг защото играе бридж, а нямаме четвърти човек за карето.

Фарисей (или ако предпочитате Стефан Бахманов) — това съм аз. Но, боже мой, покажете ми поне една основателна причина да не съм хитрец, лицемер и лъжец в едно общество, в което всички крадат, лъжат и не признават морал и закон! Ако приемем едно от определенията на цивилизацията, а именно, че тя е „… система от институции, създадени с оглед сигурността на индивида“, то българите пак сме оседлали дивите си коне в очакване на Кан субиги Крум…

Четиримата сме се вкопчили един в друг като умален модел на обществото. Както (извън санаториума) хората се питат помежду си, така се питаме и ние: „… страхуваш ли се от същите неща като мен?“. Убедени сме, че сме невротици колкото всички останали, а доктор Пешев активно поддържа групата и ни осигурява малък остров в морето от страх…

Докторът ми отделя особено внимание. Даде ми достъп до компютъра и възложи, на мен и на Симон, да класифицираме симптомите на шизофренията. Отделно работя върху есе на тема „Да освободим миналото от бъдещето — да освободим бъдещето от миналото“ и по такъв начин се чувствам по-особен пациент какъвто, без съмнение, аз съм. Това, че конкурсът се е провел преди години, не ми е проблем: харесва ми темата. Запознах се с наградените есета в журнал „Летература“^[6] и не намерих нито едно, достойно за наградата на международното жури. Това е естествено, след като конкурсът вече се е състоял, но без моето участие!

От сутринта заседнах в интернет и за малко да пропусна обяда. Още щом влязох в столовата усетих, че в атмосферата витае напрежение. Вилиците и лъжиците не тракаха както обикновено — всички бяха необичайно смълчани.

На масата, на която се храним четиримата, седяха вече Симон и Карла, но храната в чиниите им бе недокосната. Присъединих се към тях и зачаках да ми сервират. Сервитьорката днес бе сестра Ана (Пропуснах да спомена, че от съображения за икономия, в столовата се редуват да сервират сестрите, с изключение на старшата сестра. Санитарките пък готвят и мият чиниите. Така санаториумът успява да свърже двата края и да поддържа прилично възнаграждение за лекарите и обслужващия персонал). Сестра Ана е новачка — работи отскоро в санаториума. Още не е намерила детска градина за детето си и то подтичва наоколо, докато се сервира менюто. Момиченцето е на шест годинки, със заоблено личице, големи зелени очи и къдрава червена коса. Като истинска червенокоска, личицето й е обсипано с „лунички“, чак до върха на чипото носле. Не прилича на Ана, която е брюнетка, с искрящи, лазурно-сини очи и продълговато лице. Огледах се да я видя, но Лия я нямаше.

— Какво става днес в столовата? Защо всички сте се умълчали? — попитах Карла, но тя сякаш не чу въпроса ми.

— Къде е Феран, да не е болен? — обърнах се към Симон, но отново не получих отговор и се заех с борша си.

— Феран ще закъснее — след кратко мълчание ми поясни Симон, — разпитват го от полицията. Тази сутрин открил Кирил Беров: мъртъв.

— Какви ги говориш! Как така мъртъв? Вчера му нямаше нищо!

— Да, но сега е мъртъв. Феран го намерил заклещен в кладенеца.

— Бедният човек! — възкликна Карла. — Какво ли е търсил там? Да не се е самоубил?

— Глупости — казах аз. — Беров не би го направил. Не и по този начин.

— Сутринта Даскалов го нямаше — намеси се отново Симон. — Д-р Пешев позвъни в полицията и сега гъмжи от ченгета. Не ни дават да се доближим до кладенеца. Душат навсякъде, а началникът им разпитва Феран.

— Защо точно Феран? Какво е търсил Феран при кладенеца? — отправих въпроса си и към двамата.

— Разхождал се е наоколо — започна Симон, — когато видял, че Лия се навежда над отвора: капака е бил свален. Опитал се да я изведе от опасното място, но тя се съпротивлявала. Решил, че топката й е паднала вътре, надвесил се, а там… два крака стърчат над водата! Взел детето на ръце и насила го отвел при майка му. Потърсил доктор Пешев и двамата заедно отишли при кладенеца. След което Пешев се обадил в полицията — завърши Симон.

Сега и на мен ми се отяде…

Беров бе на около седемдесет и пет години, висок метър и деветдесет, едър и представителен мъж. Викахме му „Мохикана“ заради лъвската му глава и гордата осанка. Пребиваваше в санаториума, за да лекува сърцето, но най-вече — душата си. Всяка сутрин отиваше в манастира, където почиват жена му и синът му, за да присъства на литургията. Познаваше се с игуменката и правеше щедри дарения на обителта. Саможив и дистанциран, с тежката си походка и едрата си, ъгловата глава — той приличаше на древен патриарх. Дружеше с много малко хора в санаториума, но тук всеки от нас признава правото на другия да се усамотява. Въпреки че всички ние сме болни от страх — страхът от самотата…

— Ще отида да видя детето. Ана е на работа и Лия е без надзор — казах и станах от масата. Симон и Карла останаха да довършат обяда си.

Тръгнах да търся Лия. Знаех къде ще я намеря — зад дясното крило на сградата, в началото на баира, расте клонест бряст. Нощният пазач на санаториума бе окачил люлка между двата му дебели клона. Момиченцето бе там, люлееше се и разглеждаше илюстрациите на книжка, която често четяхме заедно. Лия особено харесваше приказката за хитреца, озаглавена „Шестимата едноименници“, а томчето приказки на Ран Босилек^[7] помнех от детството си.

Няма да е преувеличено, ако кажа, че детето много ме обича. През свободното ми време двамата четем и обсъждаме книжките, които аз й нося. Затова Лия доверчиво ми подаде книгата, в очакване да й разкажа някоя приказка.

— Имало едно време шест мъже с едно и също име — Язохахи — започнах разказа си аз.

— Не „имало едно време“ — прекъсна ме Лия, — а „в едно село живеели“!

— Добре де, в едно село живеели шест мъже с едно и също име: Язохахи. За да ги различават, извадили им прякори. Първия от тях нарекли Бореца, защото обичал да се бие и да се бори; вторият непрекъснато играел на карти и го нарекли Картоиграча; третия нарекли Селянина, защото бил земеделец; четвъртия — Оризаря тъй като продавал ориз; на петия пък викали Крадеца защото пооткрадвал, а на шестия — Хитреца защото бил много хитър и на всичко намирал леснината.

Веднъж Бореца и Картоиграча се скарали. Бореца без да иска ударил силно Картоиграча и го убил.

Изплашил се Бореца, но се сетил за Хитреца и отишъл за съвет при него. Занесъл му подаръци и го попитал какво да прави.

Хитреца го посъветвал да занесе трупа в нивата на Селянина. Казал да го нагласи така, че сякаш Картоиграча отбива водата от оризището му.

Бореца постъпил както го научил Хитреца.

Селянина отишъл вечерта да провери как се напоява ориза и видял, че някой му отбива водата. Втурнал се той и го ударил с желязната си тояга.

Човекът паднал. Погледнал го Селянина и познал Картоиграча, който бил вече труп.

— Селянина много се уплашил. Помислил си, че го е убил! — прекъсна ме отново Лия.

— Така е — съгласих се аз, — защото Хитреца подучил Бореца как да се справи с бедата си.

Нарамил Селянина подаръци и отишъл при Хитреца. Разказал му, че е ударил Картоиграча, който влязъл в нивите му и го е умъртвил. И той го запитал какво да стори.

Хитреца го успокоил и го посъветвал да занесе трупа на Картоиграча в складовете на Оризаря: да го сложи пред някой чувал, сякаш си сипва ориз. Щом го види, Оризаря ще помисли, че е крадец, ще го удари и ще реши, че го е убил.

Селянина направил каквото му казал Хитреца…

Спрях да си поема дъх и видях, че Лия е заспала. Взех книжката от ръцете й и тихичко се отдалечих.