Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The A.B.C. Murders, 1936 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1968 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 37 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- gogo_mir (2012)
Издание:
Библиотека „Лъч“ — избрано
Агата Кристи
Пет малки прасенца
Роман. Първо издание
Превела от английски: Вилиана Данова
Азбучните убийства
Роман. Второ издание
Превели от английски: Радка Лафчиева и Жечка Георгиева
Редактор: Анна Сталева
Художествено оформление: Иван Марков
Рисунка на корица: Фико Фиков
Художесвен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Гинка Григорова
Коректор: Нора Димитрова
Английска. Първо и второ издание. ЛГ VI. Тематичен № 23/95366/5557–109–89.
Дадена за набор ноември 1988 година. Подписана за печат м. март 1989 година.
Излязла от печат м. април 1989 година. Поръчка №141. Формат 1/16 60/80.
Печатни коли 18,5. Издателски коли 18,5. УИК 22,36. Цена 3,29 лева.
„Народна младеж“ издателство на ЦК на ДКМС
ДП „Георги Димитров“ — София
c/o Jusautor, Sofia. Ч820
© Agatha Christie
Five Little Pigs. Fontana/Collins, 1942
The A.B.C. Murders. Collins, 1936
История
- — Добавяне
Четвърта глава
Мисис Ашър
В Андоувър ни прие инспектор Глен — висок рус мъж с приятна усмивка.
Няма да се впускам в подробности, а ще преразкажа накратко какво бе известно за убийството.
Открил го дежурният полицай Доувър на двадесет и втори в един часа през нощта. По време на редовната си обиколка натиснал дръжката на вратата на магазинчето и тя се оказала отключена. Влязъл и на пръв поглед му се сторило, че вътре няма никой, но като насочил фенерчето си към тезгяха, видял сгърченото тяло на старицата. Съдебният лекар установил, че е била убита от силен удар в тила, по всяка вероятност, докато се е пресягала да вземе кутия цигари от долния рафт на полицата зад тезгяха. Смъртта била настъпила преди осем-девет часа.
— Но ние понапреднахме с разследването — похвали се инспекторът. — Открихме един човек, който купил пакет тютюн в седемнайсет и трийсет часа и друг, който влязъл в магазинчето в осемнайсет и пет и помислил, че то е празно. Това ограничава момента на убийството между седемнайсет и трийсет и осемнайсет часа и пет минути. Засега не съм издирил никой, който да е видял Ашър да се навърта наоколо, но има време. В девет часа е бил в кръчмата „Трите корони“, вече доста пийнал. Ще го намерим и ще го задържим като заподозрян.
— По всичко личи, че този Ашър не е много привлекателна личност — обади се Поаро.
— Неприятен тип.
— Не са ли живеели заедно?
— Не. Разделили се още преди години. Ашър е немец по произход. Известно време си изкарвал хляба като келнер, но се пропил и постепенно станал неработоспособен. И тя е работила. Последната й служба била като готвачка при една стара дама, някоя си мис Роуз. Мисис Ашър давала пари на мъжа си за храна, но той ги изпивал, отивал на местоработата й и правел сцени. Затова именно постъпила при мис Роуз в Грейндж — затънтено място на три мили от Андоувър. Ашър не можел да я навестява там толкова често. Когато мис Роуз починала, оставила на мисис Ашър малко наследство, с което тя отворила дюкянчето. Справяше се добре. Ашър имаше навика да се навърта наоколо и да я заплашва. Тя му даваше от време на време по някой друг шилинг, само и само да се отърве от него. Всъщност му отпускаше по петнайсет шилинга седмично.
— Деца имат ли? — попита Поаро.
— Не. Мисис Ашър има някаква племенница, която работи като прислужница в едно семейство в Оувъртън. Много изискано, сериозно момиче.
— Значи Ашър заплашвал жена си…
— Да. Той, като се напие, е същинска напаст. Ругаеше, заплашваше я, че ще й смачка главата. Не й беше лесно на мисис Ашър.
— Колко годишна беше?
— Около шейсет. Почтена, трудолюбива женица.
Поаро попита замислено:
— Според вас, инспекторе, Ашър е убил жена си, така ли?
Инспекторът се изкашля. Не му се правеха прибързани изводи.
— Рано е да се каже, мистър Поаро, но бих искал да чуя лично Франц Ашър как е прекарал снощи вечерта. Ако ми даде задоволителен отговор — добре. Ако ли не…
Настъпи напрегната пауза.
— Липсва ли нещо в магазинчето?
— Не. Парите в касата са непокътнати. Няма признаци за обир.
— Според вас Ашър е отишъл пиян при жена си, започнал е да буйства и да я заплашва и накрая я убил, така ли?
— Тази версия ми се струва най-вероятна. Но да призная, сър, все пак ми се иска да хвърля още един поглед на онова странно писмо, което получихте. Питам се дали не е работа на Ашър.
Поаро му подаде писмото и инспекторът го изчете намръщен.
— Не ми прилича да е от него — рече най-сетне. — Съмнявам се, че би употребил израз като „нашата английска полиция“. Освен да се е опитал да бъде твърде хитроумен. Пък е същинска развалина — ръцете му треперят и не би могъл да напечата буквите тъй чисто. Хартията е добро качество, мастилото също. Странното е, че споменава именно двайсет и първи. Но може да е и просто съвпадение.
— Възможно е.
— Мразя съвпаденията, мистър Поаро. Прекалено са нагласени.
Инспекторът млъкна. Бръчки прорязаха челото му.
— ABC. Кой, по дяволите, е този ABC? Ще проверим дали Мери Драуър, племенницата на мисис Ашър, не може да ни помогне с нещо. Ама че объркана история. Ако не беше това писмо, щях да се хвана на бас, че е работа на Франц Ашър.
— Знаете ли нещо за миналото на мисис Ашър?
— Родом е от Хампшър. Започнала като прислужница в Лондон, още съвсем млада. Там именно се запознала с Ашър и се оженили. Трябва да им е било доста тежичко по време на войната. Оставила го през 1922 година. Тогава още живеели в Лондон. Преместила се тук, за да се отърве от него, но той надушил къде е, последвал я и буквално й вадеше душата за пари…
Влезе униформен полицай.
— Кажи, Бригс, какво има?
— Във връзка с Ашър, сър. Намерихме го.
— Добре, доведете го. Къде го открихте?
— Криеше се на гарата. В един камион.
— Така ли? Нека влезе.
Франц Ашър беше наистина жалък и отблъскващ тип. Той ту цивреше, ту се подмазваше, ту буйстваше. Мътният му поглед се местеше непрестанно от едно лице на друго.
— Какво искате от мен? Нищо не съм направил! На какво прилича да ме мъкнете тук? Как смеете, свини такива! — Тонът му рязко се смени. — Не, не! Не исках да кажа това. Вие не бихте оскърбили един беден старец, нали? Няма да сте лоши с него. Всички обиждат бедния стар Франц! Горкият стар Франц!
И се разрева.
— Престани, Ашър! — сгълча го инспекторът. — Стегни се! В нищо не те обвинявам — все още. И не си длъжен да правиш изявления, ако не желаеш. Но от друга страна, ако не си замесен в убийството на жена си…
Ашър го прекъсна. Гласът му се извиси до писък:
— Не съм я убил! Не съм! Всичко това е лъжа! Проклети английски свини, всички сте срещу мен! Не съм я убил, не съм я убил!
— Но ти често я заплашваше, Ашър.
— Нищо не разбирате! Това си беше шега между нас двамата — между мен и Алис. Тя обаче разбираше.
— Странна шега. Би ли ми казал, ако нямаш нищо против, къде беше снощи?
— Да, да! Всичко ще кажа! Не съм и наближавал дори до магазинчето й! Снощи бях с приятели, с добри приятели. Първо се отбихме в „Седемте звезди“, а сетне наминахме покрай „Червеното куче“…
Говореше забързано, думите му се застъпваха.
— Дик Уилоус беше в компанията, и старият Кърди, и Джордж, и Плат, и много други момчета. Кълна се, не съм наближавал дори до Алис! Ах, Gott, самата истина ви говоря!
Гласът му беше писклив.
Инспекторът кимна на подчинения си.
— Отведи го. Задържам го като заподозрян в убийство. — Когато неприятният разтреперан старец със злобно изкривена уста напусна стаята, той се обърна към нас: — Не знам какво да мисля. Ако не беше писмото, щях да се закълна, че той го е извършил.
— А „момчетата“, които спомена?
— Разпасана компания — всеки от тях ще лъжесвидетелствува, без да му мигне окото. Не се съмнявам, че наистина е прекарал с тях по-голямата част от вечерта. Много ще зависи от това, дали е бил забелязан около магазинчето между пет и половина и шест часа.
Поаро поклати замислено глава.
— Сигурен ли сте, че нищо не е изчезнало оттам?
Инспекторът сви рамене.
— Знам ли… Може да са взети два-три пакета цигари, но за такова нещо никой не извършва убийство.
— А не намерихте ли нещо… и аз не знам какво… Нещо забравено в магазинчето, нещо странно, което да ви е учудило?
— Имаше един железопътен справочник.
— Железопътен справочник ли?
— Да. Беше разтворен и обърнат към тезгяха, сякаш някой е правил справка за разписанието на влаковете от Андоувър. Може да е била старата мисис Ашър, или някой купувач…
— Тя продаваше ли такива неща?
Инспекторът поклати отрицателно глава.
— Не. Само от малките разписания по едно пени. А този беше луксозен справочник, каквито се продават в големите книжарници.
Очите на Поаро светнаха. Той се наведе напред.
— Значи железопътен справочник, така ли? А какво издание беше — „Брадшо“ или „ABC“?
В погледа на инспектора също се появи блясък.
— Боже господи! Беше „ABC“!