Агата Кристи
Азбучните убийства (19)

Деветнадесета глава
„През сарая“

Поаро се върна на мястото си и започна да си тананика някаква мелодия.

— Жалко, че е толкова интелигентна — промърмори той.

— Кой?

— Мегън Барнард. Мадмоазел Мегън. Чу ли само как ме отряза с нейното „Думи“! Веднага й стана ясно, че говоря празни приказки. Всички други се хванаха.

— Звучеше правдоподобно.

— Да, правдоподобно. Точно това е разбрала и тя.

— Нима не мислеше това, което говореше?

— Всичко, което казах, можеше да се изрази с едно късо изречение. Вместо това аз повтарях същото нещо безкрай, а само мадмоазел Мегън разбра.

— Но защо?

— Eh bien, за да дам начален тласък. За да оставя у всеки впечатлението, че трябва да се върши работа! За да започнат да говорят!

— Мислиш ли, че ще има резултат?

— Такава възможност винаги съществува.

Той се изсмя.

— Посред трагедията започва комедия. Виждаш ли как се получава?

— Какво искаш да кажеш?

— Човешката драма, Хейстингс! Помисли! Пред нас са хора от три различни обществени среди, свързани от една обща трагедия… И веднага започва втората драма, tout à fait à part^[1]. Спомняш ли си първия ми случай в Англия? Беше тъй отдавна. Събрах тогава двама души, които се обичаха, просто като арестувах единия от тях за убийство. Нищо друго не би помогнало. Животът и смъртта вървят ръка за ръка, Хейстингс… Забелязал съм, че смъртта е голяма сватовница.

— Прекаляваш, Поаро! — извиках аз скандализиран. — Сигурен съм, че на никой от тях и през ум не му минаваше…

— Ах, скъпи приятелю! А какво ще кажеш за себе си?

— За себе си?

— Mais oui, нима, когато те си заминаха, ти не започна да си тананикаш?

— Човек може да си тананика и без да е коравосърдечен.

— Положително е така, но мелодията ми подсказа какво мислиш.

— Така ли?

— Да, да се тананика е много опасно. То разкрива подсъзнанието. Мелодията, която ти си пееше, е, ако не се лъжа, от времето на войната. Comme ça^[2] — Поаро запя с отвратителен фалцет:

Понякога обичам брюнетка,

понякога обичам блондинка

(дето иде от рая през сарая).

Какво може да е по-показателно? Mais je crois que la blonde l’emporte sur la brunette^[3].

— Глупости, Поаро — изчервих се аз.

— C’est tout naturel^[4]. Ти не забеляза ли как Франклин Кларк изведнъж прие мнението на мадмоазел Мегън? Как се навеждаше към нея и я гледаше? И не ти ли направи впечатление колко се дразнеше от това мадмоазел Тора Грей? А мистър Доналд Фрейзър, той пък…

— Поаро, ти си непоправимо сантиментален.

— Ни най-малко. Ти си сантименталният, Хейстингс.

Тъкмо щях да започна разгорещен спор, когато вратата се отвори. За голямо мое учудване влезе Тора Грей.

— Извинете, че ви безпокоя отново — каза тя спокойно, — но има нещо, което ми се иска да ви кажа, мосю Поаро.

— Разбира се, мадмоазел. Заповядайте, седнете.

Тя седна и се поколеба, като че ли подбираше думите си.

— Само това, мосю Поаро, че мистър Кларк беше така любезен да ви осведоми, че напускам Коумсайд по собствено желание. Той е много мил и дискретен. Но в действителност нещата не стоят така. Аз исках да остана, понеже около колекцията има много работа. Но лейди Кларк пожела да се махна! Мога да я оправдая. Тя е сериозно болна и умът й е замъглен от лекарствата. Това я прави мнителна и подозрителна. Намрази ме по някаква необяснима за мен причина и настоя да напусна къщата.

Не можех да не се възхитя от смелостта на момичето. Не се опита да замаже истината, както мнозина на нейно място биха се изкушили, а с удивителна откровеност пристъпи направо към въпроса. Веднага ми стана мила и симпатична.

— Чудесно постъпихте, като дойдохте да ни кажете — рекох аз.

— Истината е винаги за предпочитане — заяви тя с крива усмивка. — Не желая да се крия зад благородните обноски на мистър Кларк. Той е голям кавалер.

В думите й имаше топлота. Явно се възхищаваше от Франклин Кларк.

— Откровена сте, мадмоазел — каза Поаро.

— Беше голям удар за мен — продължи Тора печално. — Не предполагах, че лейди Кларк толкова ме мрази. Дори си мислех, че съм й приятна. — Сви горчиво устни. — Човек се учи, докато е жив.

И стана от мястото си.

— Това исках да кажа. Довиждане.

Изпратих я надолу по стълбите.

— Според мен постъпи много честно — заявих, след като се върнах в стаята. — Не й липсва смелост.

— И пресметливост.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че притежава способността да гледа в бъдещето.

Погледнах го с недоверие.

— Тя наистина е чудесно момиче — настоях аз.

— И чудесно се облича. Този крепмарокен и яката от сребърна лисица са последна дума на модата.

— Ти си роден за шивач, Поаро. Аз никога не забелязвам как са облечени хората.

— Тогава стани нудист.

Докато се канех да отвърна възмутено, той смени внезапно темата:

— Знаеш ли, Хейстингс, не мога да се отърва от мисълта, че по време на следобедния ни разговор се каза нещо важно. Странно, не мога да разбера какво беше… Просто смътно впечатление… което ми напомня за нещо вече видяно или чуто…

— Нещо във връзка с Кърстън?

— Не… Преди това… Няма значение, ще се сетя по-късно.

Той ме погледна (изглежда, не го бях слушал достатъчно внимателно), изсмя се и отново си затананика: „Тя е ангел, нали? От рая през сарая…“

— Върви по дяволите, Поаро.