Уилям Бътлър Йейтс
Дивите лебеди в Куул

Дърветата са есенно прекрасни.

Насам не е валяло.

Във воден сумрак тъмно отразено,

небето е замряло.

Сред камъните лебедите днес

са петдесет и шест.

 

Настъпи и шестнайстата ми есен,

откак за пръв път спрях,

за да ги преброя — но те се вдигнаха

с едничък само мах

и се разсипаха, с криле доскоро скръстени,

в нестроен низ от пръстени.

 

Аз гледам тия приказни създания

и ме боли душата.

Уви, отмина времето, когато

замирах край водата,

дочул камбанен екот на крила

през сумрачна мъгла.

 

Любима до любимия си, в своя

бял и уютен хлад

се реят те — или внезапно литват.

И всеки тук е млад.

Борби и страсти, дето и да скитат,

неспирно ги сполитат.

 

Сега се носят тайнствени, прекрасни

сред езерната шир.

В кои тръстики ще се приютят,

в коя река, в кой вир,

ако един ден, без самоизмама,

усетя, че ги няма?