Карл Май
Тигровият мост (3)

3. СРЕЩАТА С КВИМБО

Двамата се отправихме най-напред към капитанската каюта, където запалихме един фенер. После слязохме в трюма, който служеше сега като затвор за китайците. Прегледахме въжетата, с които бяха вързани, и останахме доволни. После затърсихме Квимбо, който не се виждаше в нито едно от помещенията на кораба. След това слязохме през един тесен отвор още по-надолу, където се намираше баластът, с който се поддържаше равновесието на кораба. Още по преградата за баласта, издигната върху килсона^[1], разбрах, че баластът се състоеше от пясък, задържан от преградата. Осветих наоколо с фенера — Квимбо не се виждаше. Но затова пък видях нещо друго, по което можеше да се заключи за неговото присъствие. Рафли, изглежда, не го забеляза, защото каза с разочарование в гласа:

— И тук нищо! Ако бях суеверен, щях да кажа сега, че все пак си имаме работа с призрак, а не с човек. Твоят така наречен Квимбо е изчезнал безследно.

— Безследно? Наистина ли?

— Йес. Горе претърсихме всичко, без да го намерим, а тук пък съвсем го няма.

— Вероятно се лъжеш.

— Така ли? Ще се обзаложим ли?

— За какво?

— Че твоят прочут кафър не е и тук, в това помещение за баласта.

— Не! Знаеш, че щом съм открил следите на един човек, с положителност го намирам.

— Да, знам, но къде са тези следи?

— Тук в пясъка. Повърхността му е равна, но там вляво какво виждаш?

— Едно възвишение, нищо друго.

— Нищо друго? Струва ми се, това е достатъчно!

— Как така?

— Под онова възвишение се е скрил онзи, когото търсим; там се е заровил.

— Тогава би трябвало да се задуши.

— Няма. Не забелязваш ли, че в задната част на възвишението има вдлъбнатинка, дупка?

— Да, това се вижда добре.

— Е, тази дупка стига до главата на кафъра, за да може да диша. А какво има по земята там, в левия ъгъл?

— Хмм. Кори от дини.

— Чудесно! Квимбо е трябвало да яде и пие. Ето защо се е качвал посред нощ на палубата и е играл ролята на призрак — за да си вземе дини, докато пазачите са бягали от страх чак в другия край на кораба.

— Хмм. Тогава този Квимбо е голям хитрец, което не можеш да очакваш от един кафър.

— Не е глупав. Сега ще го измъкна. Квимбо, тук ли си?

Не последва отговор.

— Квимбо, знам, че си се скрил там в пясъка. Излез! Нищо лошо няма да ти се случи.

Отново никакъв отговор. Откакто се бяхме срещали с него, бяха изминали години, може би не можеше вече да познае гласа ми. Впрочем думите ми прозвучаха глухо в ниското влажно помещение. Приближих се.

— Не ме ли познаваш вече? Аз съм добър, мил Германия, с когото преди време ти беше заедно при Боер ван хет Роер. Излез!

Квимбо имаше обичай да казва вместо англичанин — Англия, вместо французин — Франция, вместо немец — Германия.

Последните ми думи имаха успех: пясъкът се раздвижи и от него се разнесе въпросът:

— Добър, мил Германия, което получи кутийка от хубав добър, храбър Квимбо?

— Да.

— Което яздил с хубав Квимбо чак горе до Грооте-Клооф и борил с много зулус?

— Да.

— Mijn tijd, mijn tijd.^[2] Щом мил, добър Германия тук, тогава Квимбо също тук! Хубав, добър, храбър Квимбо излезе веднага от пясък.

Пясъкът се раздвижи енергично и „хубавият“ Квимбо се появи с цялото си великолепие, което му беше присъщо. Най-напред се показа високата фризура, която имаше съвършено същата форма и размери, както преди; след това последва голобрадото лице със сплескания широк нос, голямата уста и малките очички, които ми отправиха изпитателен поглед. Той ме позна, разтвори уста от едното си ухо до другото, за да нададе тържествуващ вик, и така бързо изскочи от пясъка, че си удари главата в ниския таван. Обичаната с такава нежност фризура се посмачка, но той не обърна внимание на това от възхищение, че ме вижда; прескочи преградата и сграбчи двете ми ръце.

— О, Германия, о, мил, добър Германия! Как се радва добър, хубав Квимбо, че виждам пак свой Германия! Квимбо трябва целува всички ръце на минхер Германия!

Той зацелува „всичките“ ми ръце с голяма сърдечност. После внезапно ги остави, обгърна врата ми с ръце, притисна ме към себе си, издаде устни напред и направи с глава толкова неочаквано движение към лицето ми, че едва намерих време бързо да го извърна настрани, така че невъздържаната му нежност се изрази в измляскване по бузата ми, вместо по взетото на мушка от него място. Изглежда, че той се канеше да се прицели втори път и то по-добре, но аз го избутах назад.

— Остави сега това, Квимбо! Знам, че се радваш на срещата ни много, както и аз, но засега стига толкова. Много съм учуден да те видя тук, толкова далече от родината ти и то на пиратски кораб.

— О, минхер Германия, хубав, добър, храбър Квимбо съм не крадец и съм също не разбойник, а съм само слуга на кораб на пирати.

— Значи не си участвал в злодействата на тези хора, така ли, Квимбо?

Той направи една от най-страшните си гримаси, която сигурно беше израз на най-свято уверение, и се удари в гърдите с двата си юмрука:

— Квимбо не участвал какво правил те. Квимбо хванат от разбойник и трябвал чисти кораб и слугува капитан.

— Аха! Ще ми разкажеш за това, но не тук, а горе, където ще ни е по-удобно. Хайде да се качваме!

— Горе, където много войник?

— Да.

— Какво прави войник, като види красив, храбър Квимбо? Ще хване ли войник нещастен, невинен Квимбо?

— Не, ти си под моя закрила.

— Добър Квимбо свободен?

— Да.

— Квимбо може отива в страна базуто?

— Да.

— Или може отива и пътува за Тйелатяп?

— Тйелатяп? Какво е това?

— Хубав град, къде живее минхер Бонтверкер.

— Какъв е този минхер?

— Това съм минхер Бонтверкер в Тйелатяп.

— Тйелатяп! Къде се намира този град?

— На широк, голям, хубав остров.

— Как се казва този остров?

— Казва Серайу.

— Серайу? Тйелатяп? Сър Джон, известно ли ти е някое от тези две имена?

— Не — отвърна англичанинът, като поклати глава.

— И на мене не са… или все пак съм чувал едното. Но името на острова ме смущава. Серайу е река.

— Да, Серайу съм река, имал много вода — прибави Квимбо.

— Но нали каза, че е остров! Изглежда си объркал нещо.

— Да, хубав, добър, храбър Квимбо сбърква.

— Серайу е река на остров Ява.

Сега кафърът разпери широко и десетте си пръста от удоволствие и извика:

— Ява! Ява! Минхер Германия улучил вярно име на голям остров; минхер съм много голям, умен, мъдър човек.

— А сега вече мога да си спомня и за Тйелатяп. Това е едно пристанище на южното крайбрежие на Ява. Серайу се влива в морето наблизо.

— Да, Серайу във вода на море.

— Та ти познаваш ли този град и тази река? — попитах учудено.

— Хубав, умен Квимбо знае град и знае река; Квимбо плувал по река и живял в град.

— Странно, наистина много странно. Сър Джон! Представи си само: този кафър е стигнал чак до Ява! Кой би повярвал! Но трябва да ни разкаже горе всичко! Да се качваме!

— Горе на палубата? — попита лордът. — Няма ли да е по-добре веднага да отидем в хотела? Там ще ни е много по-удобно.

— Бих предпочел да остана на борда. Твърде вероятно е онова, което чуем от Квимбо, да ни даде повод да попритиснем пленниците.

— Уел! И в капитанската каюта не е лошо. Да се качваме тогава!

Като достигнахме средната палуба, където бяха вързани пиратите, капитанът им изпусна тиха ругатня; положително се беше ядосал, че сме намерили Квимбо, от когото вероятно можеха да се научат много неща, които трябваше да останат в тайна. В каютата кафърът каза:

— Хубав, добър, храбър Квимбо разказва, но преди това яде, има голям, много глад, защото не взимам дини за яде.

Имаше достатъчно за ядене. Той се хранеше с истински вълчи апетит. След като се насити, аз го подканих да ни разкаже преживяванията си, откакто се бяхме разделили в Капланд^[3]. Той се настани по-удобно с важна физиономия и започна разказа си… но какъв беше той! Говореше бързо, без пауза, като навита латерна. Та кой ли можеше да разбере всички тези невъзможни изрази и да се оправи в кашата от объркани имена? Гримасите, които видяхме по време на разказа му, бяха направо неповторими; говореше толкова припряно, като че ли животът му зависеше от това, да не направи никаква пауза. За половин минута сервираше толкова думи и изрази от родния си език, от английски, холандски и малайски, колкото човек не можеше да разчепка за един цял ден. Рафли заклати глава, после пусна пенснето си да отскочи до върха на носа му, за да втренчи погледа си в разказвача над стъклата, а най-сетне, когато не можеше повече да издържи, скочи, простря ръцете си към Квимбо като за защита и му изкрещя:

— Стоп! Човече, да не искаш да ни побъркаш? Говори по-бавно. Не се разбира нито една дума.

Квимбо затвори уста, очите му зашариха между Рафли и мен и той попита учудено:

— Хубав, добър, храбър Квимбо не говоря вярно? Но той говори с уста! С какво друго трябва Квимбо говори?

— Разбира се, че не с ушите! — отвърна Рафли. — Трябва да говориш по-бавно, по-бавно, за да те разбираме.

— Защо минхер не разбирам Квимбо? Но Квимбо се разбирам!

Тогава сър Джон се разсмя гръмогласно и ми извика:

— Прав беше, Чарли: този хубав, добър, храбър Квимбо е знаменит юначага! Good god!^[4] Отсега подозирам какво ще има да преживеем с него и благодарение на него. Нека разказва по-нататък! Но бъди така добър и му кажи преди това малко да си позапре езика.

Последвах тази покана, обаче не можах да се похваля с абсолютно никакъв успех, защото щом Квимбо започна, латерната се завъртя дори още по-бързо от преди. Затова го пресякох.

— Престани! Наистина не разбираме какво ни разказваш. По-добре да ти задавам въпроси, а ти да ми отговаряш.

— Да! — кимна той. — Квимбо съм тогава също по-добре, защото тогава Квимбо знае какво каже; но ако беден Квимбо сам каже, той не знае какво трябва каже.

— Тогава ми отговори най-напред къде отиде, след като се разделихме двамата?

— Беден, нещастен Квимбо съм отишъл в Кейптаун.

— Кейптаун? А защо не в родината си, страната на базуто?

— Квимбо не искал там; Квимбо искал далеч, много далеч, да не види повече Квимбо място, където бил, и не види повече хора, които познава Митие.

— Ах, Митие! Било ти е тъжно, че момичето се оженило, нали?

— Да, хубав Квимбо съм много тъжен. Квимбо иска бъде мъж на Митие; защо Митие не иска има Квимбо мъж? Та Квимбо хубав, добър, храбър мъж! Квимбо затова отива далеч до Кейптаун, където са минхер Бонтверкер, който обича Квимбо, и Квимбо станал слуга на минхер Бонтверкер.

— Взел те е като слуга? Тогава трябва да знаеш какъв е бил този минхер.

Преди Квимбо да отговори, се намеси Рафли:

— Запознах се в Кейптаун с един мистър Бонтверкер. Той беше богат, още неоженен търговец на диаманти; представиха ми го у губернатора. Както сам ми разказа, имал по-възрастен неоженен брат на един от Зондските острови и…

Той се прекъсна сам.

— После? Продължавай, защо спря?

— Защото… а… а, да не би Квимбо да има пред вид същия джентълмен?

— Веднага ще разберем. Квимбо, с какво се занимаваше този минхер Бонтверкер?

— Купува благороден камък и диамант — отвърна кафърът.

— Имаше ли жена?

— Не има жена. Квимбо също не има Митие. Затова той и Квимбо сами заедно.

— Но е имал брат, нали?

— Има брат в Тйелатяп, който изведнъж умира. Мой господар пътува натам с кораб за наследство и Квимбо пътува заедно.

— Значи така е било! Твоят минхер е наследил брат си и затова е тръгнал с кораб за Ява. После? Остана ли там да живее?

— Не. Пътува пак в къщи Кейптаун.

— Кога?

— Съм останал четири месец в Тйелатяп, взима тогава голям, много пари от умрял брат и тръгва с Квимбо на кораб, за пътува дома.

— По-нататък! Обземат ме подозрения, но не добри! Пътуването не завърши щастливо, нали?

— Не. Квимбо и минхер дошъл не дома.

— Защо не?

— Защото изведнъж по вода много малайска лодка с разбойник, които качва на кораб и убива капитан и всички моряк.

— Така си и мислех! Екипажът е бил избит. Какво стана с пътниците? Много ли бяха?

— Само хубав, добър Квимбо с минхер. Разбойник занася съвсем всички неща от кораб на лодка и изгаря после кораб. Също взима Квимбо и минхер на лодка.

— Къде се случи това? На кое място?

— Квимбо не знае. Квимбо и минхер скоро достига суша, където бил пленен при разбойник.

— Колко време?

— Много, много ден, много седмица. Квимбо не броил. Но то бил много голямо дълго време.

— А не знаеш ли на кое място сте стояли в плен?

— Казва Ху-Ниао.

— Ху-Ниао? Пак си объркал нещо. Запомни ли правилно името?

— Хубав, добър, храбър Квимбо съм правилно.

— Хмм! Ху-Ниао са китайски думи и означават „тигър-птица“. Струва ми се много невероятно тези думи да представляват името на някакво селище. Да не е било остров?

— Съм не остров.

— Значи суша, континент?

— Съм не голяма суша.

— Нито остров, нито континент, така ли? Е какво искаш да кажеш? Може би полуостров? Не беше ли това остров, свързан с голямата суша?

— Ху-Ниао съм остров с път към суша.

— Значи правилно — полуостров. А знаеш ли към кой по-голям остров или към коя голяма суша принадлежи той?

— Квимбо не знам.

— Не си ли говорил за това с твоя минхер? Той вероятно е знаел.

— Квимбо не разрешено говори с минхер.

— Тогава си бил отделен от него, а?

— Вече него не вижда.

— Значи не знаеш дали е още жив?

— Минхер съм не умрял; минхер живея в Ху-Ниао; разбойник дава него яде и пие.

— Не се ли лъжеш? Нали си бил отделен от него, тогава не знаеш нищо със сигурност.

— Квимбо знае сигурно, защото минхер го казва още преди отделя от него. Минхер трябва пиша писмо защо разбойник иска има още повече пари.

— Аха! За къде беше изпратено писмото?

— Тйелатяп.

— Сигурен ли си? Спомни си! Този въпрос е много важен!

— Минхер казал на хубав Квимбо.

— Тогава трябва да е вярно. Значи ти го е казал още преди да са ви откарали на сушата, защото там са ви разделили. Какво прави ти по време на пленничеството си?

— Квимбо мързелува, докато трябва тръгне с кораб.

— Разбра ли от твоя минхер до кого е било изпратено писмото в Тйелатяп?

— Минхер не казва.

— Опозна ли полуострова Ху-Ниао?

— Квимбо не опознава. Беден Квимбо бил затворен, много затворен.

На езика ми бяха още много въпроси, но Рафли, който бе слушал с видимо нарастващо възбуждение, ме прекъсна:

— Остави сега на мира твоя Квимбо, Чарли; та той не може да ти даде сведения. Той си е просто… истински Квимбо.

— Но, сър, става въпрос за изключително важни неща. Непременно трябва да разбера къде…

— Къде се намира мистър Бонтверкер? — прекъсна ме той отново.

— Да.

— Това никога няма да разбереш от Квимбо.

— А от кого друг? Да не познаваш някого, към когото бихме могли да се обърнем?

— Да. Пиратите.

— Pshaw! Няма да издадат нищо.

— Зависи как ще се разговаря с тях. Нека слезем при тях и ги разпитаме! Само бих искал да те помоля да предоставиш този разпит на мен.

— С най-голямо удоволствие, сър. С радост се отказвам от нещо, което считам за безполезно.

— Значи мислиш, че няма да науча нищо от тези нехранимайковци?

— Да, така мисля.

— Имай пред вид, че ги очаква сигурна смърт.

— Именно защото имам пред вид това, съм убеден, че няма да изкопчиш нищо от тях.

— Може би така ще облекчат съвестта си.

— Можеш да очакваш подобно нещо само от хора, които са християни. Тук обаче си имаш работа с типове, които нямат нито религия, нито чувство, нито страх, нито надежда. Всичко им е безразлично, дори смъртта.

— Но аз трябва непременно да разбера нещо за този Бонтверкер. Убеден съм, че е същият, с когото се запознах.

— Разбира се, че е той.

— Ограбен от тези негодници, сега седи пленен в някое затънтено място. Знаеш ли какво смятам да направя?

— Да го освободиш.

— Вярно! Но в такъв случай е необходимо преди всичко да разбера къде е той. Нали?

— Разбира се.

— И това ще трябва да ми кажат сега пленниците.

— Трябва, но няма да ти кажат; предварително ти го заявявам. Но опитай, за да се успокоиш!

Отново слязохме до средната палуба, обаче не взехме Квимбо с нас. Лордът се обърна най-напред към капитана, но не получи никакъв отговор. Както и да говореше, заплашително, предупредително или гневно, китаецът не си отвори устата нито веднъж. След това Рафли опита при другите. Имаше същия неуспех — не му отговориха на нито един въпрос. Ядосан от това, той ми подхвърли:

— Да накарам ли да бичуват тези кучета?

— Имаш ли това право, сър?

— Pshaw! Дали го имам или не, ми е безразлично; ще направя каквото искам.

— Безполезно!

— Ще видим!

— Нямам нищо против! Всеки от тях си е заслужил порядъчна порция бой. Но така само ще им направиш удоволствие.

Удоволствие ли? Странен вкус! Та кой би могъл да изпита удоволствие от солидна порция бой?

— Тези закоравели престъпници. Знаят много добре, че ги очаква сигурна смърт, че за тях няма милост, и ще внимават да не ти издадат тайните си. Колкото по-настойчив се показваш, толкова по-голямо ще бъде злорадството им. Не можеш да измъкнеш нищо дори и в предсмъртния час от хора, за които бог и дявол, ад и небе, блаженство и проклятие са съвсем безразлични неща.

— Но нали трябва да науча къде да търся този мистър Бонтверкер!

— Сигурно е, че няма да го научиш от тези подлеци. Има и други начини.

— Какви?

— Нали изобщо искаше да тръгваш за Ява. Насочвай яхтата към Тйелатяп, закъдето е трябвало да изпрати писмото си Бонтверкер.

— Но до кого е писал? Не знаем това.

— Може да се разбере там.

— Едва ли. Такива писма се държат в тайна.

— И въпреки това обещавам да разбера до кого е писано още първия ден.

— Ето това е мъжка дума! Идваш ли с мен?

— Да. Още от преди бях взел това решение; положително ще дойда с тебе. Трябва да разберем къде ще очакват отговора на писмото на Бонтверкер.

— А ако не успеем да узнаем това? Не е ли възможно да открием мястото, където се намира, по някакъв друг начин?

— Ще се опитам. Наблюдавай внимателно очите на капитана, докато говоря с него. Струва ми се, че първо ще се усмихне подигравателно, но след това ще се изплаши.

— Какво ще му кажеш?

— Веднага ще чуеш. Убеден съм, че Квимбо не е могъл да запомни правилно китайското наименование.

От само себе си се разбира, че бяхме говорили на английски и китайците не ни бяха разбрали или почти нищо не бяха разбрали. Сега насочих фенера така, че лицето на капитана бе силно осветено, и се обърнах към него на родния му език:

— Ще ми кажеш ли името си?

Той не отговори; нищо по лицето му не издаваше, че беше чул думите ми.

— Също така ми се иска да знам къде се е дянал минхер Бонтверкер, когото сте пленили — продължих аз.

Абсолютно същото мълчание и същата безизразност.

— Мълчанието ти е безполезно — продължих да говоря аз.

— Все пак ще го намерим, защото ще отплаваме за Ху-Ниао.

Наблегнах на това китайско име, за което Квимбо твърдеше, че било вярно. Капитанът наостри изненадан за момент слух, после по лицето му се плъзна израз на подигравателно задоволство. Престорих се, че не забелязвам това, и добавих бързо:

— А ето че сбърках, исках да кажа, че ще отплаваме за Ху-Киао.

Внимателно го наблюдавах при произнасянето на тази дума, която се различаваше от предишната само по замяната на Н с К, и забелязах, че се уплаши, но се помъчи да не издаде това. Аз бях доволен, обърнах му гръб и напуснах средната палуба, последван от Рафли. Горе той ме попита:

— Каква беше целта на тези въпроси? Каза, че си сбъркал нещо, но аз не забелязах нищо подобно.

— Така ли? Но нали наблюдаваше лицето му?

— Йес.

— Видя ли нещо?

— Йес. Първо тайно в себе си се смееше и злорадствуваше, но после, изглежда, се уплаши.

— Точно така. Знаеш, че още от преди не вярвах, че Ху-Ниао — Тигър-птица може да бъде името на местността. Квимбо сигурно не е чул добре или не е запомнил правилно името. Започнах да търся подобни думи и вместо Ниао намерих Киао. Ху-Киао означава Мост на тигрите, а така вече може спокойно да бъде наречено някое място. Става въпрос за някакъв полуостров, или както Квимбо се изрази по неговия обичаен начин, за остров, от който води път към сушата. Вероятно под „Тигровия мост“ трябва да разбираме тази тясна ивица земя, този път, който свързва острова със сушата.

— Възможно е, но къде ли е този полуостров?

— Едва ли другаде освен по крайбрежието на Суматра. Ще го потърсим.

— Ще го търсим ли? А как? Да не би да обиколим цяла Суматра, като спираме при всеки полуостров и питаме как се казва?

— Не. Искам да кажа, че ще го потърсим по картите, сър Джон!

— Уел! Така ми харесва повече. Но за това имаме може би време и утре.

— Разбира се. Тук постигнахме целта си, а и много повече, така че след като се наспим, ще решим точно какво ще правим.

Напуснахме кораба, след като втълпихме на войниците, че трябва да бъдат много бдителни. Разбира се, че взехме Квимбо с нас. В хотела щеше да се чувствува много по-добре и по-удобно, отколкото в скривалището си в помещението за баластра на джонката.