Линда Уърд
Нанси (8)

VIII

— Мис Гулд!

Нанси се сепна. Отново не бе забелязала внезапното появяване на мистър Раш. Изникваше изневиделица — качество, което дразнеше и другите колеги.

— О, мистър Раш… — безпомощно замига срещу него с големите си сини очи.

— Мис Гулд! — повтори той. — Трябва сериозно да поговорим.

— Но… аз…

— Елате в кабинета ми!

Тя се съвзе.

— Сега не мога — заяви твърдо. — Виждате, че Фил отсъства. Няма кой да остане на рецепцията.

— Тогава ще ви чакам, докато се върне. Но къде се е дянал нещастникът? — изръмжа сърдито Раш.

— Зад вас, сър! — чу се гласът му.

Фил гледаше шефа си предизвикателно, но за негово разочарование съдържателят смекчи изражението на лицето си.

— Изпратих един от гостите до таксито. Свикнал е лично да се сбогува с мен.

— Добре, добре — Раш повдигна ръце с кисела усмивка. — Искам да поговоря с Нанси. Ще се справите ли известно време без нея?

— Но разбира се, сър!

Малко по-късно служителката трябваше да изслуша забележките на строгия си работодател:

— В началото бях доволен от вас. Не мога да отрека. Но до ушите ми достигнаха някои оплаквания.

Веднага се досети кой може да я е натопил. Без съмнение Джак! Но тя не изрече гласно подозренията си. Естествено управителят имаше право. Бе станала невнимателна, отсъстваше без причина от работа, бе съвсем другаде с мислите си. Нищо чудно при тази вътрешна борба, която бушуваше вече дни наред в нея. Нанси гореше ту в буйния огън на любовта, ту потъваше в бездната на отчаянието, която и сега се бе разтворила под нея. И всички вълнения заради някакъв мъж!

— Съжалявам, сър. Ще поправя грешките си — заоправдава се тя.

— Надявам се, мис Гулд. Ще бъде наистина жалко да си развалим добрите отношения. Не мислите ли?

Вече можеше да си ходи. Днес Раш си спести намеците в погледа и се опита да се държи като всесилния бос.

Нанси се върна на рецепцията. Дори и сега, когато получи предупреждение, нищо не можеше да я засегне повече от държанието на Дейвид, което чувстваше като предателство. Дори и след като Стийв се бе застъпил за него. Подобни игрички не можеха да се вместят в представите й за истинска любов между зрели хора. Но Дейвид изглежда не беше такъв.

Рано вечерта се появи Катлийн Паркър. Изглеждаше бледа. Не бе успяла да заличи следите от обилно поетия алкохол. Опитваше се поне да ходи с достойнство.

— Моля, пратете за багажа в стаята ми! — нареди хладно тя. — Заминавам.

— Много жалко, Катлийн — отвърна състрадателно Нанси.

— Сметката, моля!

Само за секунди компютърът я изготви и Катлийн плати с кредитната си карта.

— Едно такси, моля! — обърна се отново към администраторката.

— Вече е тук — отвърна й последната.

Мис Паркър тръгна, но след няколко крачки спря и се обърна. Погледна към Нанси и се сбогува:

— Желая ти щастие. Въпреки всичко.

— Благодаря, Катлийн. Аз също!

Замислено я проследи с поглед. Нямаше нищо против нея. Младата жена страдаше от несподелената си любов към Стийв. Кой можеше по-добре да я разбере от нея? Нанси потисна въздишката си, понеже точно сега към рецепцията се приближи мадам Тургон.

— Помогнете ми! — извика тя. — Мъжът ми падна в банята. Не знам какво се е случило. За бога, извикайте лекар!

Момичето се хвана за мраморния плот на рецепцията и съвсем пребледня.

— Успокойте се, мадам! — обърна се към нея Нанси, докато избираше номера на лекаря, чийто кабинет се намираше недалеч от „Рай“.

Оказа се, че мосю Тургон е имал лека сърдечна атака. Лекарят му препоръча почивка на легло и възможно най-скоро да напусне Маями.

Нанси съжали неопитното момиче, което още не бе дорасло за подобни ситуации. Вероятно е преживяла истински шок.

„Къде ли на този свят има безоблачно щастие?“ — помисли тъжно младата жена. През целия ден не видя Дейвид. Може би е изчезнал, без да се сбогува, защото му е неудобно да я погледне в очите.

Съвсем не забеляза, че смяната й бе изтекла. Най-накрая се прибра в стаята си, без да сложи дори троха в устата си. Не изпитваше никакъв глад.

 

 

Минаваше единадесет, когато се събуди от почукване на вратата. Бе заспала неусетно. Изправи се объркана. Дори не се бе съблякла. Почука се още веднъж.

— Кой е?

— Аз съм, Дейвид. Отвори!

— Не! — сърцето й щеше да изхвръкне.

— Моля те, Нанси! Трябва да поговорим.

— Имахме достатъчно време за това. Още от самото начало си решил да ме лъжеш. Не мога да ти простя.

— Но, Нанси! — продължаваше да я моли. — Не бъди толкова лоша! Държиш се като гимназистка!

— Така ли? Ти си измамник, Дейв Клингън!

— Моля те, отвори!

— Не! — не отстъпваше тя.

— Тогава ще разбия вратата.

Долови в заплахата му едва удържана ярост.

— Полудя ли? Или искаш пак да ме злепоставиш?

— Защо не? — изсмя се саркастично той. Не се шегуваше.

— Имах вече достатъчно неприятности, дори ме смъмриха. Трябва ли заради теб да остана без работа?

— Не ме интересува. Отвори или открехни поне малко, за да не се налага да викам.

Нанси отдавна стоеше до вратата.

— Е, добре — съгласи се най-накрая. — Ще отворя, но само няколко сантиметра. Ако влезеш, ще събудя целия хотел.

Открехна леко. Отсреща стоеше той! Почувства го, долови дори дъха му.

— Нанси — каза й умолително. — Не бъди толкова твърдоглава!

— Ти от самото начало си ме мамил. Никога няма да го забравя. А за теб бе важно да спиш с мен. Е, сега доволен ли си? Спокойно можеш да драснеш още една черта в тефтера.

— Как си позволяваш да говориш така? — възмути се искрено Дейвид. — Какво всъщност си мислиш за мен?

— Нищо, любими мой. Абсолютно нищо. Съжалявам, че осъзнах толкова късно какъв си.

— Наистина ли няма какво повече да си кажем?

— Слава богу, че най-накрая разбра.

Виждаше очите му, чуваше неравномерното му дишане. И изведнъж усети пръста му върху носа си. Докосна я съвсем леко, каза й „чао“ и си замина.

Без малко да му извика да се върне, но навреме се опомни. Отчаяно затръшна вратата и се хвърли в леглото. Дълго не можа да заспи. Непрекъснато си спомняше милия жест, с който се сбогува той.

 

 

На сутринта Нанси се чувстваше смазана. Боляха я всички стави, но най-много сърдечната област. Дори по-късно, на работа, продължи да чувства неразположение. От време на време масажираше лявата си страна. Така ли се чувства едно разбито сърце?

Появи се Джак. На лицето му бе изписано задоволство.

— Добро утро! — по всичко личеше, че е в отлично настроение. — Добре ли спа, Нанси?

— Нормално. Мисля, че се разболявам от грип или нещо подобно.

— Не прави глупости! В момента всеки работник ни е скъп. Сама виждаш какво става тук.

— Е, и?

Тя повдигна рамене. Не я интересуваше хотелът. И изобщо какво търсеше още на този свят, където бе загубила любовта?

— В края на краищата добре ти плащат, нали?

— Слушай, Джак! Не си ти шефът. Така че не ми говори с този тон!

— О, днес дамата е в лошо настроение — забеляза той подигравателно. — Чу ли впрочем последните новини?

Тя го погледна, но не отговори. Така или иначе щеше да й каже, независимо иска ли или не.

— Нашият супер келнер напуска работа без предупреждение. Раш естествено е бесен.

— Моля?

— Още от самото начало разбрах, че е вятърничав човек. Искаше да спечели набързо някой и друг долар. Много съм против да се назначават подобни хора. Хотел като „Рай“ не бива да си позволява такива грешки, ако не желае да загуби доброто си име — продължаваше безпощадно Джак.

Нанси не чу последните му думи. Не я засягаха. В главата й се въртеше единствено мисълта, че него го няма. Но нали тя сама го изгони?! Бе поразена от факта, че си е тръгнал толкова бързо. Дълбоко в себе си все още таеше искрица надежда.

Е, добре. Всичко свърши. Книгата Дейвид бе прочетена. Сега вече можеше с трезво око да погледне на бъдещето и да концентрира мисълта си върху предишните планове.

Да живее без Дейвид? Без любовта му, без нежния допир на ръката му, без нежните му целувки? Не искаше да си представи подобен живот. Но ето, че вече започваше.

Лейди Астор се приближи с пинчера на рамо. Помоли Джак с пренебрежителен тон да осигури пет билета за концерт на Виенската филхармония, която през следващата седмица гостуваше в Маями.

— Страхувам се, че вече са изкупени — отвърна Джак с любезна усмивка. — Но ще направя всичко възможно.

— Постарайте се приятелю. Ще ви бъда безкрайно благодарна — изгугука Серена Астор, без дори да удостои колежката му с поглед.

„Непредвидима жена“ — помисли Нанси. Странно в какви настроения само изпадаше тази дама. Но може би зад подчертаната и арогантност се криеше нещастен човек, който умело прикрива чувствата си.

Целия ден тъгува за Дейвид. Сега, когато, знаеше, че наистина го няма. Той все пак поиска да си изяснят отношенията. Трябваше да му благодари за това, но не се радваше. Ужасно и липсваше. От друга страна, не можеше да забрави нанесената обида. Бе убедена, че е просто един безотговорен авантюрист.

 

 

Мъжът, към когото изпитваше тези противоречиви чувства, стоеше заедно с брат си в един ресторант и ровеше без желание в чинията си. Нямаше никакъв апетит.

— Хапни нещо, братко, за да станеш голям и силен — подхвърли подигравателно Стийв. — Сега вече знам как изглежда влюбен мъж.

— Можеш само да се радваш, че се отърва от Катлийн. Ти и без това не я обичаше. При мен нещата са по-други — отвърна Дейвид.

— Трябваше от самото начало да й кажеш, че си почиващ милионер. Тогава щеше да има достатъчно време да се настрои психически към тази необикновена ситуация.

— Тя се чувства страшно измамена. Но аз наистина я обичам. И продължавам да я обичам. Защо не иска да ми повярва?

— Искаш прекалено много — каза поучително по-големият брат и напълни чашите — Нанси наистина е превъзходен човек. Но не понася лъжите. Разбирам я.

Помълчаха известно време. Дейвид отмести чинията.

— Не мога повече.

Стийв въздъхна.

— Обещай ми, че ще се храниш добре, когато замина — продължи да го подиграва. — Малкото ми братче трябва да събере сили. Компанията „Клинтън“ ще го потърси отново един ден.

— Престани най-после с твоите глупости! — изсъска Дейвид.

— Говоря сериозно. Все още имам нужда от теб.

— Не се дръж с мен като с малко дете! — той се загледа замислено пред себе си. — Остани! — помоли най-накрая настойчиво. — Само за няколко дена. Компанията ще се справи и без теб.

— Вече предупредих, че ще върна утре лодката.

— Можеш да отделиш три-четири дена — продължаваше да го увещава Дейвид. — Направи ми тази услуга! Напуснах работа и…

— Нима имаш нужда от пари? Преди също не работеше и въпреки това добре преживяваше.

— Трябва да ми помогнеш!

Стийв бе силно привързан към брат си и вече знаеше, че ще изпълни молбата му.

— Какво трябва да направя?

— Не мога да живея без Нанси — промълви Дейвид. — Знам, че звучи глупаво, но е вярно. Тя е жената, която търся. Сигурен съм.

— Ами ако не промени решението си?

— Харесва ме. Сигурен съм. Това е последният ни коз, Стийв! Може би на теб повече ще повярва, отколкото на мен.

— Значи задачата ми ще бъде да опиша с вълнуващи думи любовта ти към нея? Не мислиш ли, че е глупаво?

Дейвид махна безпомощно с ръка.

— Не се сещам за друго в момента. Имаш ли някаква друга идея? Ти винаги си бил изобретателен.

— Пак големият брат трябва да оправя нещата…

— Кажи го както искаш. Просто не знам какво да направя. Но не мога да си отида от нея. Не искам да я изпускам дори за миг от очи. Ако замине за Европа — край! Може и изобщо да не се върне.

— Къде смяташ да отседнеш?

— В хотела — отвърна спокойно Дейвид. — Сега вече няма какво да крия, нали? Тъкмо ще имам възможност да я виждам всеки ден и да говоря с нея.

— Това само ще протака нещата — усъмни се Стийв — и ще изостри нервите й. Знаеш ли какво трябва да сториш най-напред?

Дейвид поклати отрицателно глава и го погледна с очакване.

— Да разбереш дали все още те обича — продължи убедено по-големият брат. — И ако не, просто трябва да си спестиш по-нататъшните усилия.

— Разбира се, че ме обича — кипна малкият.

— На твое място не бих бил толкова сигурен.

— Ако я попитам аз, тя сигурно ще ми каже не. И то не заради друго, а от инат. Но в сърцето си тя ме обича.

— Така както внезапно ви е връхлетяла любовта по същия начин може и да се изпари.

— Как да разбера истината? — въздъхна Дейв обезкуражено. — В края на краищата не мога да чета мисли.

Стийв мълчеше. След няколко минути се облегна назад и каза:

— Току-що измислих едно малко представление.

— Целят съм в слух — наведе се нетърпеливо брат му напред.