Миранда Лий
Оживели мечти (7)

Седма глава

Вратата се затръшна.

Дан потръпна и издиша тежко.

— Господи! — промърмори тихо.

Каси изстена при мисълта как са изглеждали пред непознатия мъж. Само миг и Макей щеше…

Беше притеснена, страните й горяха. Опита се да се помръдне, чувстваше неудобство и объркване.

Дан прикова ръцете й обратно към пода.

— Не! — разнесе се гласът му, черните му очи блуждаеха, изглеждаше като подивял.

Палмър разтърси глава, опитвайки се да се измъкне, но усилията й бяха напразни. А реакцията, която породиха у Дан, бе застрашителна. При съприкосновението с тялото й, огънят в погледа му отново се разпали. Каси съзря това и по-силно пожела да избяга от хватката му. Тя се бореше дори по-настървено. Сгреши. С движението си бе разголила тялото си и полата й се бе вдигнала още нагоре.

Той изруга почти нечуто, видя гърдите й, изпъкнали под тънката вълнена материя. Дишането му стана учестено, гръдният му кош се отпускаше и надигаше ритмично.

— Дан… пусни ме… моля те! — задъхваше се Палмър.

Очите му я изпиваха.

— Всички да вървят по дяволите! Не им обръщай внимание! Той няма да се върне, няма да посмее! Не можеш да искаш от мен да спра точно сега…

Опита се да му отвърне, да възрази, но когато устните му докоснаха нежната кожа на врата й, гласът й сякаш секна, а когато се допряха до гръдта й, Каси не можеше дори да си поеме дъх.

Целуваше я страстно. Чувстваше зъбите му, впиващи се през дрехата в плътта й. Противно на волята, тялото й откликваше на ласките му.

— Не — слабо възропта тя.

— Да — рече Дан.

Големите й сини очи се впериха във вратата. Представяше си, че непознатият стои навън и подслушва, че й се присмива.

— Не! — извика Каси и удари Макей. Той се взря в нея. — Казах, не! — повтори Палмър и стисна зъби.

Постепенно объркването му бе сменено от разпалваща се неконтролируема ярост. Все още дишаше тежко и ръцете му не я отпускаха от здравата си хватка.

Каси се изплаши, за миг си помисли, че Дан ще продължи.

И най-ужасното, бе сигурна, това нямаше да бъде изнасилване. Тялото й все още го желаеше. Само след секунда и щеше да бъде негова.

— Пусни ме — помоли тя.

След последвалата тишина, Макей се дръпна настрана, сви рамене и рече:

— Привилегия на дамите е да променят решенията си. А ти знаеш, че не можеш да избягаш от съдбата — подигравателна усмивка се плъзна по устните му.

Каси се опита да се изправи на крака. Чувстваше овлажнената материя на роклята върху гръдта си, там, където бяха устните му. Беше я срам, така лесно да се предаде…

Думите му събудиха гнева й. Тя вирна брадичка и каза:

— Не си въобразявай каквото и да е! Не съм онова наивно момиченце, което познаваше преди девет години.

— Безспорно, скъпа моя. Доколкото си спомням, тогава се познавахме само от десет дни, нали? Преди да станем любовници. От днешната ни среща заключавам, че нещата този път ще се развият далеч по-бързо!

Словата му бяха пропити със сарказъм. Единственото й желание беше да му отвърне, да го нарани, така, както той я бе наранил.

— Май забравяш една малка подробност. Сега си имам любовник — мъж, способен да ме задоволи сексуално. Нямам нужда от теб!

Каси отново застина, улавяйки застрашителния му поглед.

— Ти няма да бъдеш с този мъж довечера, а и за в бъдеще! Забранявам ти!

Смехът й бе почти истеричен.

— Забраняваш ми, ти ми забраняваш?! Кой си ти, та да ми забраняваш каквото и да е!

Дан се усмихна.

Палмър се скова отново. Никога не бе виждала такава усмивка на лицето му, тънка и жестока.

Седна в стола си и я погледна студено.

Струваше й се, че тишината в стаята бе по-потискаща дори от най-дългата кавга.

— Ще ти кажа кой съм, Каси Палмър — изрече накрая той. — Баща съм на сина ти. Също така съм страшно богат. Но най-вече съм мъж готов на жертви, компромиси, споразумения. Искам си сина. Може да ти прозвучи странно, но все още те желая… дори да не си същото онова момиче, което някога познавах. Трябва да бъдеш отново моя. И преди да ми отговориш, зная, че сега ме мразиш. И все пак, съм готов да живея с теб, ако получавам това, което искам.

— Какво е то? — рече бързо тя. — Секс!

Лицето му не промени каменното си изражение.

— И това заедно с други неща.

— Кои са те?

— На първо място — сина ни. Желая да живея с него постоянно, да бъде в дома ми.

— Но аз не желая…

— Това не ме интересува — скастри я той. — Ти загуби правото си на глас. Не беше честно да премълчаваш истината. Без значение е какво си мислила за мен. Не можеш да ме задържиш далеч от момчето. Може би е имало място за извинения преди девет години, но вчера, когато ти казах, че жена ми почина и че все още те обичам, ти можеше да ми разкриеш истината. Трябваше!

— Но, Дан, аз…

— Стига! Сега ще ме слушаш. Вече чух какво каза ти.

Каси не знаеше какво да прави. Беше ужасно объркана и притеснена.

— Аз исках да ти кажа — промълви тя, — когато Джейсън се роди.

— Защо не го направи? — гласът му бе леден. — Името ми е вписано в телефонния указател.

— Аз… Ние с мама се страхувахме. Баща ми не знаеше, кой е отговорен. Беше ми толкова ядосан! Мама каза, че е по-добре да поддържаме тезата, че виновникът е някакво момче, с което съм се запознала на парти една вечер. Ако беше разбрал с кого съм била… Аз и женен мъж… Един Господ знае, какво щеше да направи!

— Хей, Каси, нали не се опитваш да ми внушиш, че през цялото време си ме защитавала?

— Не, разбира се! Опитвахме се да предпазим татко! Имаше порок на сърцето — каза тя с тъга. — Скоро след раждането на Джейсън почина от сърдечен удар. Аз съм виновна. Грешката беше моят, но и твоя! Тогава те мразех, не разбираш ли? И вчера, когато се появи така ненадейно, усмихвайки се насреща ми, сякаш нищо не се е случило, аз… — не довърши думите си. Беше объркана. Все още го мразеше, а дали наистина го мразеше?

— Дори сега ме ненавиждаш още повече — допълни сериозно Дан. — Да, Каси, личи си! Любовта и омразата са променливи, взаимно свързани чувства. Но това няма значение, дали ме обожаваш, или не ме понасяш, все едно ти ще се омъжиш за мен!

— Да се омъжа за теб — дъхът й замря.

Усмивка се плъзна дяволито по лицето му.

— Съзнавам, че не си очаквала предложението ми. Шокирана си. Може би ще ти дам време да размислиш.

Тя преглътна.

— Колко… колко време?

— Двадесет и четири часа.

— Двадесет и четири часа — повтори машинално.

— Трябва ли да повтаряш всичко казано от мен — възкликна раздразнено Макей. — Утре, когато дойдеш да прибереш Джейсън, ще ми кажеш какво е решението ти — замълча за миг и продължи отново. — Разбира се, ще те уведомя какво те очаква, ако ми откажеш.

Тя мълчеше, неспособна да продума и дума.

— Джейсън е мой син. Един най-обикновен генетичен тест може да го докаже. Аз съм баща, който желае и е способен да се грижи за сина си. В днешно време в съда не толерират безпричинно жените, както преди години. Сигурен съм, че ще се вслушат в думите ми, за разлика от теб.

— Ти искаш да отнемеш сина ми? — простена Каси. Сърцето й се разтуптя силно от страх.

Стори й се, че по лицето му пробяга сянка на съчувствие.

— Само, ако бъда принуден…

Каси му обърна гръб, обгърна с длани лицето си.

— Аз да те принудя? — проплака. — О, Господи… — Отново го погледна, сълзи напираха в очите й, но я обзе желание да се бори срещу него.

Изправи се до бюрото, лицето й издаваше яростта, която изпитваше.

— Ти си най-безсърдечния човек, който познавам, а и най-глупавия! Как си представяш, съдът да уважи иска ти за бащинство? А дори и невъзможното да се случи, дори съдиите до един да бъдат подкупени, ти пак няма да спечелиш! Джейсън ще те намрази, защото ще отнемеш майка му. Ще те мрази, чу ли добре?! Почти толкова, колкото те мразя и аз!

Дан се надигна бавно. Беше внушителен, будеше страх, но Каси бе прекалено погълната от гнева си, за да забележи това.

— Ще се боря с теб — заплаши го тя. — Ще се боря до край! Дори да отведеш Джейсън от мен, ти никога няма да го спечелиш!

Възцари се мълчание. Те се гледаха втренчено, без да отместват поглед един от друг.

Изведнъж Макей извърна очи. Обърна се и закрачи към прозореца, застана до него и сякаш се пренесе навън в нощта. Цялото му тяло бе някак си непривично сковано. После за сетен път погледна Палмър. Беше намръщен.

— Разбирам те, но това не е целта ми. Искам детето да ме обича.

Каси се почувства по-спокойно, подпря се върху бюрото.

— Способна си да се представиш блестящо в съда, Каси Палмър — призна Дан. — Но не подценявай опонента си. Все още не си спечелила.

Трябваше да се досети, че това не е краят на техния двубой. Макей обичаше да побеждава.

Възможността Джейсън да бъде отвлечен я измъчваше. В отчаянието си хората предприемат й необмислени постъпки.

— Готова съм да направя компромис — изрече тя.

Изражението му не се промени, лицето му още бе напрегнато.

— О, и по какъв начин? Да ме представиш като приятел или да кажеш на момчето, че съм му баща?

— Не смятам още да му казвам…

— А защо не? Той не мисли, че съм мъртъв, нали? — очите на Дан проблясваха опасно.

— Не.

— Тогава какво знае за мен?

— Не много. Обясних му, че не съм се омъжила за баща му, защото съм била твърде млада, а сега ти живееш прекалено далеч, за да ни посещаваш.

— И Джейсън приема това?

— Само на осем е. Може би след време ще иска да узнае повече — сви рамене тя.

— Защо не му кажеш истината?

— Тук не е град, Дан. Хората са тесногръди. Мълвата ще плъзне бързо. Момчето ще се травматизира.

— А ти? Няма ли да те заболи от хорските приказки?

— Аз ще се оправя някак.

Трудно бе да се отгатне настроението му в този миг.

Какво чувстваше той? Дали пък не й се възхищаваше?

— Не се и съмнявам, безспорно ще успееш — подигра й се той.

— Нали няма да кажеш на детето? — колебанието му я плашеше.

— Не мога да ти обещая, Каси — рече накрая Дан.

— Проклет да си! Не ме ли чу?

— Не мога да градя живота си според чуждите желания — изръмжа Макей.

— Много добре знам — смехът й бе подигравателен.

— Не те виня заради условията, които поставяш. Но те предупреждавам да не се увличаш много — каза с тих глас Макей.

Беше готова да го предизвика да се противопостави, но здравият разум я накара да замълчи. Не трябваше да преминава установените граници на благоприличието, иначе кой знае какво можеше да очаква от него. Изглеждаше, като че ли Дан е забравил смешното си предложение за женитба.

— Ами утре следобед — запита Каси, за да се отклони от проблема. — Все още ли възнамеряваш да вземеш Джейсън от училище?

— Разбира се.

— И той ще бъде в безопасност в хеликоптера?

— За Бога — избухна Макей. — Син ми е. Не бих допуснал да го изложа, на какъвто и да е риск.

Вярваше му. Ако не друго, то беше сигурно, че Дан ще се грижи за момчето.

— Аз ще му кажа да те чака на автобусната спирка пред училище. Знаеш ли къде е началното училище на Ривърсбенд?

— Ще го намеря.

— То е по посока…

— Казах, ще го намеря. Оправял съм се и с по-сложни неща. Кръстосвал съм света неведнъж. Нямам нужда някой да ме води за ръка. Това, което искам от теб, е да дойдеш да прибереш детето, готова с отговора си.

— Моят отговор? Имаш предвид. Ти все още очакваш…?

Изражението му бе непримиримо.

— Предложението ми остава, Каси.

— А ако кажа не?

— Не мисля, че ще го сториш, ако си разбрала как стоят нещата. Сигурен съм, не искаш Джейсън да е нещастен — продължи той. — Не го желая и аз.

— Как си позволяваш?

— Хайде да свършваме, скъпа — прекъсна я Дан. Тя въздъхна, но го остави да продължи. — Обясни ми, защо смяташ, че Джейсън няма нужда от мен сега. Не съм на същото мнение. Тъкмо сега му трябвам, не след шест месеца или шест години. Как би се чувствал, когато му кажеш истината? Смяташ ли, че ще те разбере? Одумване винаги е имало и ще има. Разбира се, мълвата ще тръгне, ако се омъжиш за мен…

— Но аз и не мога! — възкликна Каси. Обзе я паника. — Не желая.

Мили Боже, да бъде с него всеки ден, да спи с него всяка нощ.

— Нека те уверя, няма да отстъпя от думата си. Ще кажа на момчето истината. Негово право е да знае. Не ми се ще обаче, да му обяснявам поради каква причина ми отказваш женитбата, дори след като съм доказал любовта си към двама ви.

— Ще го излъжеш.

— За какво?

— Може да обичаш Джейсън, но не и мен, Макей. Да не си посмял дори да споменеш подобно нещо! — той не отговори. — Защо правиш всичко това? Защо? — питаше тя.

Дан дори не потрепна.

— Правя го заради Джейсън. Очаквам и ти да сториш същото. Ако наистина го обичаш — тонът му бе безмилостен.

Цялото й тяло сякаш бе омекнало. Очите й гледаха надолу. В движенията й се четеше поражение. Нямаше смисъл да се бори срещу него. Беше прекалено силен и умен. Като атакуваше майчинското й чувство, попадаше точно в целта.

Дори не реагира, когато застана пред нея и обгърна раменете й. Всякаква защита беше вече излишна.

— Каси… Не искам да те нараня. Никога не съм искал… Но ще имам сина си. Не се съмнявай в това!

Очите й, тъжни и уморени, се впиха в него.

— Добре — въздъхна.

Той се намръщи. Притисна я силно.

— Добре! Какво означава това?

— Означава добре, Дан — гласът й беше вял и равен. — Ще направя така, както искаш. И няма защо да чакаш до утре.

— Искаш да кажеш… Съгласна си да се омъжиш за мен? Просто така — запита с изненада.

— Да — беше уморена. Ужасно уморена.

— Въпреки, че ме мразиш?

— Има ли значение? Ще върша това, което очакваш. Узнае ли веднъж Джейсън, че си му баща, ще пожелае и да има нормално семейство, също като другите деца. Какво ще му кажеш тогава? Така, че ти ме разбираш, Дан! Нямаш нужда от повече трикове! Ти спечели!

— Ами ние? — настояваше той.

— Какво ние? — сряза го Палмър.

— Бъди проклета! Знаеш какво имам предвид, не желая само момчето — за миг сърцето й спря. — Не си мисли, че ще се съглася на женитба по сметка. Искам те до мен всяка нощ — тялото ти, душата ти, цялата.

Трепетните му желания пробудиха Каси. Сините й очи блеснаха застрашително.

— Невинаги това, което искаме, е изпълнимо. Нямам избор и трябва да се омъжа за теб, макар и да не желая.

— Но все още желаеш тялото ми. Зная това, зная…

— Ако това е така, то презирам себе си — промълви тя с вирната брадичка.

— Не говори!

— А защо не. Истина е. Може би тялото ми, намира чрез твоето временно спокойствие, но след това… След това, Дан, изпитвам омраза към теб!

— Не! — изкрещя Макей, когато Палмър се опита да се измъкне от ръцете му. Наново я притегли към себе си, повдигна я, докато докосна устните й със своите. — Грешиш, Каси — прошепна съвсем тихо. — Грешиш… Ненавистта те е объркала. Всичко ще бъде невероятно истинско… Както някога…

— Не — отсече тя, борейки се срещу него. — Никога няма да е същото. Никога! Ние не се обичаме. Когато легнем в леглото, ще правим само секс, това няма да е любов.

— Наричай го както намериш за добре, но това няма да бъде просто секс. Тялото ти още търси моето. Трепериш в обятията ми. Желаеш ме. Аз бях първата ти любов, първата истинска любов. Нищо не може да промени нещата. Независимо колко други мъже си имала! Беше ми изцяло отдадена някога и пак ще бъдеш!

— Никога! — Каси разтърси глава. Знаеше, че Дан е прав. Можеше да го мрази като човек, но сексуално все още я привличаше.

Доста внезапно Макей я пусна. Върна се обратно до прозореца зарея поглед навън.

Когато се обърна, Каси видя мъката в очите му.

— Какво чакаш още? Махай се оттук! Отивай при любовника си, но разбери едно, Каси Палмър, знай, че жена ми може да преспива само в едно легло — в моето… Обясни това на шефа си, без заобикалки! Ясно и точно! — Очите му се присвиха. — И ако някога разбера друго…

Преглътна тежко. Ревността му я плашеше.

— Ами Джейсън? — промълви го едва. — Да го прибера ли от Страт Хейвън утре? Около пет и половина, след работа?

— Прави каквото искаш. Само се махни от погледа ми — беше наранен, наистина наранен. В този миг за нея нямаше значение, дали ревността му е породена от самолюбие, или от истинско чувство. Желаеше да го прегърне, да му разкрие истината. Никога не бе имала друг любовник, освен него.

Не успя дори да помръдне. Дан вървеше насреща й.

— Още ли си тук? Някакъв проблем? Какво ще каже Роджър? — устата му застина в злобна усмивка. — Може би си променила решението си. Така ли е? Нуждаеш се от леглото ми, за да получиш моментна наслада.

Каси се отдръпна. Грабна жилетката си и побягна. Макей беше озверял, смехът му отекваше в ушите й.