Бетани Кембъл
Солта на живота (3)

Трета глава

Августовското слънце прежуряше земята, когато жълтата спортна кола приближи табелата с надпис: „Алегро — 503 жители“ Съобразявайки се с ограниченията, Конър намали скоростта.

Нищо особено — поредното безлично, заспало градче, като десетки други, които срещаше при многобройните си пътувания, лениво разсъждаваше той. Какво чак толкова му намираше онази ексцентричка? От Бийкман знаеше, че даже в дните на разцвета си, градчето едва ли е надхвърляло хиляда жители. Едно след друго дребните предприятия затваряха врати. Трудно можеха да конкурират производството на големите градове. Търговската централа в Ню Йорк реши накрая да прекрати дейността на най-значителното промишлено предприятие в Алегро — консервената фабрика за преработка на домати. Оказа се нерентабилна.

Повечето магазини около стария площад пустееха, а витрините им бяха заковани с дъски. Конър забеляза, че антикварното магазинче на Джина Келвино беше от малкото, които все още не бяха спуснали кепенците.

Търговската улица изглеждаше съвсем замряла. Единственото забележимо нещо край площада беше монументалното табло. На самия връх се мъдреше великански домат. Под него с крещящи жълти букви бе написано:

„СЛАВНА СТОГОДИШНИНА НА СВЕТОВНОИЗВЕСТНИЯ ФЕСТИВАЛ НА ДОМАТИТЕ В АЛЕГРО!“

Конър поклати глава. И при най-добро желание, човек едва ли можеше да забележи нещо „славно“ около себе си. Искаше му се да уреди набързо въпроса с Келвино и да отпътува към морето.

Знаеше, че къщата й се намира близо до площада. Свърна в една пресечка и, за да убие времето, направи опит да си представи външността на жената, с която му предстоеше да се срещне. Детективът му показа две-три снимки, макар че качеството им беше под всякаква критика. Жената от снимките беше прекалено висока и кльощава. Къдравата й коса сякаш от седмици не беше сресвана. Усмивката й изглеждаше глуповата. А че беше неуместна, нямаше съмнение. В живота си едва ли имаше много поводи да се усмихва. В справката на детектива пишеше: „Държи се подчертано весело на публични места, но всички смятат, че още скърби за годеника си.“

Представи си я сама, отдадена на мъката, която се опитваше да скрие от съгражданите си. Навярно болката бе изсушила тялото й и бе причина за хлътналите й очи. Налагаше се да разговаря внимателно с нея и постепенно да събуди желание за живот.

Конър намали скоростта и затърси с очи адреса. В дъното на широка морава, потънала в зеленина, видя с учудване голяма двуетажна къща във викториански стил, украсена с майсторска дърворезба. Въпреки че фасадата се нуждаеше от освежаване, тя внушаваше респект. Следобедният вятър полюшваше клоните на плачещите върби пред къщата. Огромен розов храст провираше отрупаните с цветове стебла между дървените решетки на верандата.

Конър спря пред къщата. Огледа я с око на познавач. Действително изглеждаше като удобен пристан за две госпожици от Юга. Слезе от колата. От дългото пътуване се беше схванал. Десният крак го наболяваше. Стисна зъби и, леко понакуцвайки, тръгна към входната врата.

Неочаквано от задния двор екнаха викове. Конър пооправи слънчевите очила и с любопитство погледна към мястото, откъдето идеше шумът. Ала преди да разбере какво точно става, оттам изскочи висока жена с оскъдно облекло. Като пищеше смешно, тя се блъсна в Конър и едва не го събори. Чу се „бам“ и нещо мокро се разля върху гърдите му.

Конър се олюля и макар че кракът го болеше, запази равновесие. Жената също залитна, ала не падна. И двамата стояха вцепенени от изненада. Някак бавно той осъзна, че цялата му риза е измокрена. Жената също беше вир-вода. От рошавите й къдрици, по лицето и разголените й гърди се стичаха вадички. Избелелите шорти и яркожълтата фланелка с гол гръб бяха съвсем мокри. В ръката си стискаше някаква червена дрипа.

— Всемогъщи Боже! — възкликна тя, като погледна ужасена разкъсаната дрипа. — Балонът ми… Извинявайте! Безкрайно много съжалявам!

Конър я изгледа втренчено. Не беше малко времето, което бе прекарал по най-прочутите плажове в света. Минаваше за познавач на женските прелести, но такива съблазнителни крака не беше виждал никога. Кожата й се отличаваше с великолепен кадифен загар. Бедрата — стройни, талията — тънка, гърдите изпъкваха предизвикателно под прилепналата мокра блузка. Тъмни къдрици закриваха челото. Тъмнокафявите й очи излъчваха особена топлота. Носът бе тънък, едва забележимо заострен на върха. Имаше красиви плътни устни.

„Да пукна, ако това не е неутешимата госпожица, която оплаква тайно мъртвия си годеник!“ — помисли изненадан Конър. Младата жена бе втренчила разтревожените си очи в него. Погледна след миг през рамо и извика:

— Край на войната, Уесли! Имаме си гости. Чу ли ме добре?

Заплашително мълчание. Жената погледна крадешком към Конър.

— Никакво предаване! Ще воювам до последен дъх! — екна войнствен глас откъм живия плет. Във въздуха полетя син балон, пълен с вода. Джина пъргаво отскочи настрана, за да избегне удара. Балонът се пръсна между двамата, обливайки ги с вода. За миг лъчите на следобедното слънце се пречупиха в капчиците и образуваха дъга.

— Уесли Дийн! — заплашително извика Джина. — Моментално престани или ще се простиш с жабата! Край! Примирие!

Зад къщата затрополиха стъпки, придружени от лудешки кикот. Последва тишина. Изглежда момчето беше предприело отстъпление. Джина пое дъх и изтри капките от лицето си.

— Добре ли сте? — изгледа тя с тревога Конър. Топлият й тембър галеше слуха му.

„Край на сълзите, скъпа госпожице! — ъгълчето на устата му насмешливо се изви нагоре. — Тук съм да те утеша.“

— Наистина ли не пострадахте? — повтори тя угрижено.

Какъв ужасен фал! За първи път при тях пристига истински издател или редактор, а тя да го окъпе за добре дошъл!

Конър я погледна усмихнато и на сърцето й олекна. Беше едър мъж, поне с половин глава по-висок от нея. Ръстът му я смути. Самата тя бе висока близо метър и седемдесет и пет и обикновено не се налагаше да вдига очи, когато разговаряше с голяма част от мъжкото съсловие в градчето.

Косата му бе гъста, светлокестенява, със златист оттенък. Върху челото падаше небрежен алаброс. Когато се засмя, до устата се появиха трапчинки. Беше очарователен.

С нехаен жест Конър посегна към слънчевите си очила и ги свали. Джина усети, че сърцето й заби по-бързо. Искрящото великолепие на ведро утринно небе сякаш се оглеждаше в очите му. Извитите вежди му придаваха дяволито изражение.

Господи! Малко е да се каже, че бе красив… Този мъж бе приказно красив! Как можа! Такъв бляскав екземпляр на човешката раса, а тя да го превърне в мокра мишка!

— Беше освежаващо… — небрежно се усмихна Конър, като не преставаше да опипва с поглед стройното й тяло. — Наистина, малко неочаквано, но приятно…

„Я си затвори устата, да не налапаш някоя муха! — сърдито си каза Джина. — Какво си зяпнала, като че ли за пръв път виждаш хубав мъж!“

— Не зная как да ви се извиня! — смутено промърмори тя и посегна да избръска водата от ризата на Конър. Допирът с изваяните мускули на здравото му тяло под мократа риза съвсем я обърка и тя отстъпи назад. Сякаш за да я смути докрай, Конър я хвана за ръката, в която все още стискаше остатъците от червения балон и я отвори.

— Какво е това? Балон? — повдигна въпросително едната вежда, без да пуска ръката й.

— Уесли Дийн… Аз… — заекна Джина. — Той и аз… Бяхме запланували отдавна… Обещах му да отидем в рибарника на Мот и да хванем жаба. Ама ужасно се изкаляхме… А това е най-добрият начин да се измиеш…

— Страхотно! — засмя се Конър и пръстите му стиснаха свойски ръката й. — Но кой е Уесли Дийн? А Мот? И каква жаба?

Джина си даде сметка, че пръстите му незабелязано се бяха вплели в нейните. За броените минути, през които се познаваха, жестът като че ли беше твърде интимен.

Издърпа припряно ръка и смутено я изтри в шортите. После запристъпва от крак на крак. Беше боса и това я караше да се чувства още по-глупаво. Скръсти ръце на гърдите си и, преди да отговори, облиза горната си устна.

— Уесли Дийн живее до нас… — кимна тя с глава към съседната къща.

— Един шишко с цайси? Май го мярнах през живия плет…

— Това е точно той… — Джина преглътна и отмести поглед, за да не се разсейва. — Отидохме с Уесли на рибарника да хванем жаба.

— Защо?

— За състезанието по надскачане на жаби. Винаги има такова състезание… по време на фестивала. А той се открива през идващата седмица.

— Фестивалът на доматите? Видях една реклама… — Конър посочи с глава към площада. — С домат, голям колкото буик…

— Точно за него се отнася. В рибарника на Мот можеш да откриеш най-добрите жаби.

Джина го погледна крадешком. Конър също бе скръстил ръце, а в очите му прозираше ирония.

— Трябваше да газим из калта и здравата се изпоцапахме. Затова решихме да организираме водната битка… А Уесли има толкова балони…

— Защо Уесли има толкова балони?

— Заради магазина на баща му… Той откри нов железарски магазин — обясни Джина, като разглеждаше старателно камъчета от настилката.

— Тук? — в гласа на Конър прозвуча съмнение.

— Какво говорите? Тук никой не отваря магазин — поклати тя глава. — В Милиджвил. Беше поръчал обаче огромно количество балони за откриването.

— Кой? Бащата на Уесли?

— Точно така. Затова Уесли Дийн и аз…

— … за да изчистите калта от вашите тела, организирахте война с напълнени с вода балони — довърши той.

— Правилно!

Конър се разсмя. Не изглеждаше сърдит, а развеселен.

— Вие сигурно сте… нашият гост? — осмели се да попита тя.

— Да. А за добре дошъл, май че се получи официално кръщаване.

Джина се опита да се усмихне, но не успя. Защо засмените му очи я гледаха така настойчиво? Беше съвсем объркана. Реши някак да се покае за водните си прегрешения.

— Още веднъж повтарям: най-искрено съжалявам за случилото се! Къде ви е багажът? Ще го отнеса у нас — попита тя и се упъти към колата.

— Не разрешавам жена да ми носи багажа! — твърдо отсече Конър. Усмивката му бе изчезнала.

— Глупости! — възрази енергично Джина и посегна към куфара.

В този миг иззад плета излетя като хала Уесли Дийн. Косата му стърчеше като бодли на таралеж, а очите му войнствено святкаха зад дебелите стъкла на очила. Мократа риза беше залепнала към закръгленото му шкембе. В двете си ръце държеше по един балон, пълен с вода.

— Ура! Напред, атака! — извика гръмогласно той. — Никой да не се предава! По-добре смърт, отколкото позор!

— Бягай! — извика Джина, сграбчи Конър за лакътя и почти го повлече към къщата. — Уесли, престани! Това е гостът ни!

— Той е шпионин! — пронизително изпищя момчето. — Смърт на предателите!

— Какво? — Конър погледна смръщено през рамо.

Уесли тичаше настървен след тях.

— Изпаднал е в настроение на камикадзе — обясни тя и хлопна входната врата. — Прекалено е чувствителен…

Опряла гръб върху вратата, Джина дишаше задъхано. В ръката си все още стискаше куфара на Конър. Чу се трополенето на Уесли по стълбите и веднага след това плясък от балон с вода, запратен срещу затворената врата. Ърлин изскочи от кухнята. Държеше в ръката си кърпа и гледаше навъсено.

— Джина, пак сте се разбеснели с този Уесли Дийн! Кой счупи вратата? Какво… — изведнъж замлъкна насред изречението. Беше забелязала Конър, от който се стичаше вода върху килима. Бавно отмести поглед към Джина, върху чието лице се изписа страдалческо изражение.

— Господин Конър Мънроу? — през зъби попита Ърлин. — От списанието?

На Джина й се стори, че за миг изражението на Конър се промени. Навярно въображението й си правеше шега с нея. Може би е забелязал слоновете, надничащи от всеки ъгъл.

— Същият — отвърна любезно Конър. — А вие сигурно сте госпожица Монтеня…

— Уви, същата! — Ърлин отвори очи. Пооправи една от белите си букли, паднала върху челото и критично огледа Конър. — Доколкото разбирам, вече сте се запознали с моята племенница Джина… И с Уесли Дийн.

— Само неофициално — усмихнат, Конър протегна ръка на Джина. — Аз съм Конър.

— Джина Келвино — промърмори тя, забила поглед в килима. Наистина ли задържа ръката й малко повече, отколкото изискваше вежливостта, или отново си въобразяваше?

— Очарован съм! — каза той. Звучеше съвсем искрено, колкото и невероятно да изглеждаше.

Ърлин заведе госта в стаята на горния етаж. Върна се след малко и почти завлече Джина в кухнята. Грабна някаква кърпа и доста грубичко започна да подсушава косата й.

— Идва ни на гости човек от истинско списание, а ти как го посрещаш? — изръмжа ядосана тя. — Замерваш го с балони, пълни с вода! Кога най-сетне ще се вразумиш, госпожице?

— Ох, по-леко… — запротестира Джина. Издърпа кърпата и продължи сама да търка косата си. — Съжалявам, но ти ми каза, че ще се появи най-рано довечера. Откъде да знам…

— Не е определял точен час. Да благодарим на Бога, че не ти е хрумнало да го окъпеш с маркуча. Такъв симпатичен господин. Истински красавец!

Джина закачи пешкира и вчеса с пръсти мокрите къдрици.

— Красавец? Не съм забелязала! — излъга, защото й се струваше, че признанието би означавало да изневери на Лорън.

— Ти си безнадежден случай! — изръмжа Ърлин. — В долапа до пералнята има чисти дрехи. Облечи се като човек! И не ми се прави на глупачка! Разбира се, че е красив! Какво ти става?

— Никога не съдя за хората по външния им вид — високомерно отвърна Джина, докато ровеше из дрехите.

— Хм! — задоволи се да изсумти Ърлин.

Джина отдели чифт къси панталонки и чисто нова тениска с надпис: „Фестивал на доматите в Алегро — славна стогодишнина“. Ърлин грабна мигновено дрехите, подреди ги обратно в долапа и предизвикателно застана с ръце на кръста.

— Джина, предполага се, че трябва да му направим добро впечатление — строго каза тя. — Би ли възразила, ако те помоля поне малко да допринесеш за общото дело? Сложи си, ако обичаш, синята рокля на райета. О, небеса! Днес като че ли нарочно си решила да ми лазиш по нервите!

— Нима? — нацупи се Джина, ала все пак взе къс комбинезон от коша с изпрани дрехи и свали роклята от закачалката. Не й се искаше да усложнява нещата. — Ърлин, не се ядосвай! Изглежда всичко това му се стори забавно.

— Ха-ха, ще се пукна от смях! — Ърлин направо се озъби. — Моля те, опитай да се държиш прилично! Боже мой, война с балони! Човекът с право ще си помисли, че сме хаховци!

— Обещавам да се държа добре! Само се успокой!

— Ох, просто не знам откъде да започна! — Ърлин разпери безпомощно ръце. — Трябва да забърша пода и да премета верандата… Може би е по-добре да взема от господин Мънроу измокрените дрехи и да ги изсуша… Да не забравя! Крушката в дрешника в неговата стая е изгоряла… Ох, имам да довършвам и един слон…

— Най-напред ще се обадим на майката на Уесли и ще я попитаме дали се е успокоил. Не вярвам да си много склонна да търпиш нови бойни акции!

— Ох, тоя Уесли ще ме умори! — отчаяно възкликна Ърлин. — Сигурна съм, че се спотайва някъде наблизо като таласъм. Господ да ни е на помощ!

След няколко минути, въпреки желанието си, Джина се качваше по стълбите. Стискаше в ръка нова крушка. Облечена — без повод според нея — в най-официалната си рокля и със сандали на ток, тя се чувстваше като вдървена. Застана пред вратата и почука.

— Господин Мънроу! Крушката в дрешника е изгоряла…

Разнесе се шум, като че ли някой ставаше от леглото.

Какво нахалство, граничещо буквално със светотатство! Едва от пет минути бе влязъл в къщата, а вече се излежаваше!

Конър отвори вратата. Беше по чорапи, с джинси и незакопчана бяла риза. Ръстът му отново изненада Джина. Дори на токове тя беше по-ниска от него. Когато очите им се срещнаха, по тялото й отново премина необяснимата тръпка. Подобен цвят очи трябва да бъдат забранени със закон, си каза тя, и със съжаление си спомни кафявите замислени очи на Лорън.

— О, заповядайте — усмихна й се Конър и двете изкусителни трапчинки се появиха на бузите му. — Добре, щом се налага, да сменим крушката.

Джина имаше намерение да му подаде електрическата крушка и да изчезне. Вместо това се озова в позната до болка стая, която внезапно й се стори чужда и опасна.

Той опря ръка на старинния орехов креват. Продължаваше да се усмихва. „Поне да си беше закопчал ризата!“ — отчаяно помисли Джина. Под снежната й белота се открояваше предизвикателно загарът на изваяния гръден кош.

— Облечена сте официално. Ще излизате ли? — проследи я с поглед, докато прекосяваше стаята.

— О, не… — Джина отвори врата на дрешника и опита да развие крушката. Беше ръждясала и не се поддаде. Близо минута Конър я наблюдаваше безучастен.

— Разрешете ми да опитам аз — най-сетне се намеси той.

Джина даже не успя да възрази — Конър вече посягаше към крушката. Дръпна ръката си като опарена, но нямаше как да избегне близостта на тялото му. Единствената й възможност беше да отстъпи крачка навътре, ала това едва ли променяше нещата. Тя замръзна като истукана в полутъмното пространство. Правеше се, че не забелязва близостта му.

Ръкавът на колосаната риза докосна ръката й. Усети топлината и силата на едрото му тяло. Замайващият дъх на мъжки одеколон, напомнящ летен бриз, подразни обонянието й.

— Винаги ли сте живели с леля си?

— Откакто се помня… — кожата й настръхна от близостта на неговия глас.

Ръката му се задържа на крушката. Изви лице към нея. Дъхът й секна.

— Само двете ли живеете тук? — попита Конър.

— Двете… И жабата на Уесли… Майка му не разрешава да я държи у тях…

Конър посрещна отговора й със смях.

— Аха! Момчето и неговата жаба… Защо обаче е този интерес към него? Да не ви е роднина?

— Не, не е. Баща му обаче е в болница. Момчето е само. Наоколо няма други деца. Освен това, някак… — Джина замълча. Не беше сигурна дали не се е разприказвала излишно.

— Някак не си пасва с другите деца? — довърши мисълта й той.

Джина го погледна изненадана. Не очакваше, че може да прояви разбиране към проблемите на едно дете. С огромно облекчение забеляза, че крушката най-сетне се поддава. Кимна мълчаливо. Направи опит да се дръпне още по-навътре, за да избегне докосването на ръкава му. Безуспешно. Конър отви крушката и я постави върху рафта. Взе от ръката й новата и я завинти.

— Единствено дете ли е Уесли? — попита той и неволно се обърна към нея. Близостта му й се стори още по-заплашителна.

— Да, да — заекна Джина. — Уесли няма братя и сестри.

— Не му е леко! — Конър затегна лампата и дръпна висящото синджирче. Джина неволно трепна от ярката светлина, заляла тясното пространство.

— Ооп! Съжалявам! — дръпна синджирчето и в дрешника отново стана тъмно.

— Значи е в изправност, всичко е наред! — припряно каза Джина и опита да се шмугне покрай Конър.

— Не бързайте! — в гласа му прозвучаха закачливи нотки.

С ужас Джина усети ръцете му върху своите. Сърцето й заби панически, готово да изскочи от гърдите. Така не беше я докосвал мъж, откакто… Не, не! Не искаше да си припомня… Защо допуснаха с Ърлин един калифорнийски донжуан да се мотае в дома им?

— Наистина ли съжалявате, че ме окъпахте?

Преди да успее да реагира, Конър се бе навел към нея. На Джина й се стори, че съзира в полумрака усмихнатото му лице.

— Нямате представа колко съжалявам! — задъхано отвърна тя и се помъчи да прибере още по навътре гърдите си.

— Докажете го!

— Какво?

— Докажете го. Позволете ми да ви поканя на вечеря. Ще имате възможност да ми обясните за Уесли Дийн и да ми покажете града.

В главата й кръжаха хаотични мисли в думите и постъпките на този мъж липсваше логика. Защо държеше ръцете й? Защо я канеше на вечеря? Точно тук и точно сега?

— Господин Мънроу, намираме се в дрешника! — гласът й прозвуча отчаяно.

— Знам…

— Не мисля, че това е най-подходящото място за…

— На мене ми харесва! — прекъсна я той. — От всяко друго ъгълче на къщата ме наблюдават слонове. Между впрочем, бих искал да ми обясните и за тях.

Джина разбираше, че Конър не я държеше като заложница. Докосваше я леко, внимателно, с нежност. Даваше си сметка, че лесно може да се измъкне, ала не го прави. Усещаше топлината и близостта на тялото му. Може би той просто се шегуваше. Не беше сигурна.

— Ърлин шие слоновете — безпомощно отвърна тя.

— Това го схванах. Но защо ги шие?

— За фестивала.

— За Доматения фестивал?

— Да.

— Отлично! Ще имате възможност да ми разкажете и за фестивала. Нали заради него всъщност съм дошъл!

Леки като перце, пръстите на Конър се придвижиха нагоре и докоснаха извивката на раменете й. Полазиха я тръпки. А когато топлите му длани обвиха рамене й и усети смразяващ хлад. Внезапно разбра защо присъствието на този мъж смути спокойствието й от мига, в който го видя за първи път. С ужас осъзна, че я докосва привидение, изплувало от мрака на забравеното минало. Наричаше се страст.